№ 197
гр. Чирпан, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ I, в публично заседание на седми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Атанас Т. Динков
при участието на секретаря Милена В. Ташева
като разгледа докладваното от Атанас Т. Динков Гражданско дело №
20255540100685 по описа за 2025 година
Предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр.
чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП, за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1 на договор
за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г.
В исковата молба (ИМ), подадена от С. Д. С., ЕГН **********, адрес: гр. Ч., ул. „С.З.**,
чрез адв. Славчо Николов от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ №
41, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 се твърди, че на 28.11.2024 г. ищецът сключил с ответното
дружество онлайн договор за потребителски кредит № 1196120, по силата на който му бил
предоставен заем в размер на 4000.00 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 50.00 %, годишен
процент на разходите - 63.38 %.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-
малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени
от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, в случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в чл. 6, ал. 1 от договора, кредитополучателят дължал
неустойка на кредитора в размер на 3669.36 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с
1
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.
В ИМ се твърди, че ищецът усвоил изцяло заема, но не бил изплатил сумата по процесната
неустойка, тъй като същата била недължима. Навежда, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от онлайн договор
за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г. предвиждаща заплащане на неустойка в размер
на 3669.36 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит била нищожна, поради което и недължал плащане по сумата
по процесната неустойка.
Моли съдът да се произнесе с решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл.
18, ал. 1 от онлайн договор за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г. сключен от ищеца
С. Д. С., ЕГН ********** с „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 3669.36 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. З, пр. 2 ЗА, в размер на 800 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Кредирект“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, чрез Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, код по
БУЛСТАТ *********, чрез адвокат Х. М. - САК, с личен адвокатски номер **********, email:
******@***.**, тел. **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „Отец Паисий“ № 15, офис Б.
В отговора се изразява становище, че ИМ е неоснователна, тъй като не е налице
недействителност по смисъла на ЗПК, тъй като клаузите на договор за потребителски кредит №
1196120 са били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Моли исковите претенции
да се отхвърлят като неоснователни. Претендира за разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр.
чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1 на процесния
договор за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г.
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 506/13.08.2025 г. и приет за
окончателен с Протоколно определение № 292/08.10.2025 г. в проведеното открито съдебно
заседание на 08.10.2025 г. без възражение от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени фактите, че между страните е бил сключен
договор за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г., по силата на който ответното
дружество е предоставило в заем на ищеца, сумата в размер на 4000.00 лв., при фиксиран лихвен
процент по заема - 50.00 %, годишен процент на разходите - 63.38 %, която заемна сума е била
усвоена изцяло от ищеца. Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК, съдът приема отделените като безспорни
обстоятелства за доказани.
2
Тези обстоятелства се установяват и от представения договор за потребителски кредит №
1196120 от 28.11.2024 г. съгласно който кредитодателят се е задължил и е предоставил сумата в
размер на 4000.00 лв., а кредитополучателят се е задължил да я върне при уговорен ГПР в размер на
63.38 % и фиксиран лихвен процент– 50.00 %, както и че кредитополучателят се е задължил да
предостави и обезпечение на кредитора под формата на банкова гаранция, издадена от лицензирана
търговска банка за периода на сключване на кредита или поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят на условия, посочени в договора за кредит, като в чл. 18, ал. 1 от договора е
уговорено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срок от 2 дни
от сключване на договора, кредитополучателят ще дължи неустойка за непредоставяне на
обезпечение в размер от 3669.36 лв.
Процесния договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди) и
небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение
на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на
ответника следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представения
по делото договор за потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г., сключен между
„Кредирект“ ЕООД, като кредитор, и ищеца С. Д. С., като кредитополучател, е по правната си
същност потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесния договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит (ЗПК) и на чл. 143 – 147б от Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до
недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай в договора за кредит са посочени размерът на предоставения кредит
(означен като „размер на кредита“ в размер на 4000 лв.), срокът на кредита – 12 месеца, размерът на
погасителната вноска, както и посочване на ГПР – 63.38 % и фиксиран лихвен процент 50 %, а
също и общо дължимата сума по кредита - 5378.64 лв., изчислена към датата на сключване на
договора. В договора е инкорпориран и погасителен план, съдържащ размера, броя и
периодичността на заплащане и падежната дата на всяка погасителна вноска, неустойка и вноска с
неустойка, въпреки че в договора е уговорен фиксиран лихвен процент и поради това
предоставянето на такъв погасителен план не е част от задължителното съдържание на договора
3
(чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, а клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са
нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на
чл. единствен, ал. 1 Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта. Към 01 ноември 2024 г. Българската народна банка (БНБ) е обявила основен лихвен
процент от 3.22 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения
изчислена от съда е 13.22 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК е 66.10 %, поради което в процесния договор за кредит посочения ГПР формално не
надвишава максимално допустимия размер.
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в чл. 18 от договора
неустойка за непредоставяне на обезпечение, следва да се прибави към размера на ГПР, съдът
намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в
чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия.
Видно от данните по делото е, че уговорения в договора за потребителски кредит ГПР не
включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на обезпечение
по чл. 18 от договора. В случая, неустойката представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално
известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
4
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни
вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от
страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е
практически неизпълняемо – в двудневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето
лице - поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага
със средства в общия размер от главницата и лихвата по договора. Така формулирана неустойката
излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради
което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 63.38 %, като след прибавяне и
на уговорената неустойка, която изчислена от съда представлява 91.70 % от главницата, то
действителния размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на дължимата
неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута - арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписания
в договора параметър не кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Всичко това
поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. От посоченото следва,
че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
С оглед констатираното, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 18 от договор за
потребителски кредит № 1196120 от 28.11.2024 г. следва да бъде прогласена за нищожна.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати
сторените от ищеца разноски по водене на съдебното производство, а именно сумата от 147.00 лв.
платена държавна такса.
В производството по делото ищецът е представляван от адв. Славчо Николов от АК -
Пловдив, като на ищеца е оказана безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона
за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокат има право на адвокатско възнаграждение.
Практиката на ВКС е постоянна, че е достатъчно да е представен договор за правна помощ и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ (В този
смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к.ч.гр.д. № 2447/2023 г., Определение №
163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г., ГК, І г.о. на ВКС, Определение № 319 от 09.07.2019 г. по
ч.гр.д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г.о. на ВКС).
Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз
5
(СЕС).
В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на
ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на
правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да
е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на
своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира
пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост
сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-
късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо
да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен
или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които
националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на
конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна
уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101,
параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да
не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-
438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл,
че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при
определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът не е обвързан от
размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към
Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на
делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело
(аргумент и от чл. 78, ал. 5 ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР №
6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).
Предвид гореизложеното, като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на
защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, съдът намира,
6
че в полза на адв. Славчо Николов от АК - Пловдив следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 300.00 лв. за осъществено процесуално представителство по делото.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл.
143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1 от договор за потребителски
кредит № 1196120 от 28.11.2024 г. сключен между С. Д. С., ЕГН **********, адрес: гр. Ч., ул.
„С.З.** и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 3669.36 лв.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на
С. Д. С., ЕГН **********, адрес: гр. Ч., ул. „С.З.**, сумата от 147.00 лв. платена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 7 ГПК, „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати на
Славчо Николов от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ № 41, в
качеството му на пълномощник на С. Д. С., ЕГН **********, адрес: гр. Ч., ул. „С.З.**, сумата в
размер от 300.00 лева, – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по делото по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Стара Загора в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Чирпан: _______________________
7