Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
3.12.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14871 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 5.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 40848/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 26 състав, А.К.Б. /ЕГН **********/ е осъдена да заплати на П.С.М.
/ЕГН **********/ сумата 2 000 лева, представляваща главница по договор за заем.
Постъпила
е въззивна жалба от А.К.Б.
/ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС осъдително решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна П.С.М. /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски
за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от П.М.
осъдителен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Заемът за потребление,
респ. паричният заем, е от категорията на реалните договори и се смята сключен
от момента на предаване на заемната сума. Законът не изисква определена форма
за сключването на договора, като писмената форма е форма за доказване, а не
форма за валидност. Договорът е едностранен и при него съществува едно
задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да върне вещ от рода
и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото, на заемодателя, а
в конкретния случай- да върне получената в заем сума.
Анализът
на събраните в процеса доказателства, както и на направеното в подаденото от
ответницата на 19.02.2019 г. заявление съдебно признание на факти с правно
значение, обосновава извод на въззивния съд за наличието на обвързващо ищеца П.М.
и ответницата А.Б. облигационно правоотношение по договор за заем, по което
първият има качеството заемодател, а втората- заемател. Признанието на
неизгодните за ответницата факти, че действително е получила от ищеца сумата
2 000 лв. през м. март 2008 г., която обещала да му върне, но не успяла да
стори това, представлява доказателствено средство и доколкото защитната й теза,
насочена към отхвърляне на иска, се основава на правопогасяващо възражение за
давност, а не на правоизключващо възражение за липсата на договорна връзка или
за неполучаване на заемната сума, твърденията на ищеца за наличието на заемен
договор и за предаване на процесната сума на ответницата следва да бъдат приети
за доказани по делото. Срок за изпълнение на задължението за връщане на сумата
2 000 лв.- предмет на договора, не е уговорен между страните, поради което
и съдържащата се в исковата молба покана за връщането й обосновава извод за
изискуемост на вземането /арг. чл.69 ЗЗД/.
По
делото не се твърди от ответницата, нито са представени доказателства,
установяващи изпълнение /плащане/ на произтичащото от процесния договор
задължение за същата да върне заетата сума, което е основание за уважаване на
иска.
Правилно
е прието в обжалваното решение, че възражението на ответницата за погасяване по
давност на процесното вземане като преклудирано не подлежи на разглеждане от
първоинстанционния съд. Тъй като това правопогасяващо възражение не е
своевременно заявено от ответницата- в срока за отговор на исковата молба по
чл.131 ГПК, разглеждането му както от първоинстанционния съд, така и от
въззивния съд е недопустимо. Възражението е релевирано за първи път в подадено
от ответницата на 19.02.2019 г. заявление /л.27 от делото на СРС/, което следва
изтичането на едномесечния срок по чл.131 ГПК и съставянето на проекто- доклад
по чл.146 ГПК от СРС. Препис от подадената от П.М. искова молба е връчен лично
на адресата А.Б. на 7.11.2018 г., като в предоставения й едномесечен срок, изтекъл
на 7.12.2018 г., същата не е подала писмен отговор по чл.131 ГПК и респ. не е релевирала възражения срещу основателността
на иска, включая
Л.2 на Реш. по гр.д.№
14871/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
правопогасяващо възражение за изтекла давност
по отношение на процесното вземане. Независимо, че е получила указания за
съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, ответницата не се е възползвала от предоставената от ГПК процесуална
възможност при реализиране на защитата си по същество да изложи конкретни
възражения срещу основателността на иска и да заяви конкретно становище по
твърдените от ищеца факти и обстоятелства /чл.131, ал.2, т.4 ГПК/, включително
позовавайки се на последиците на изтекъл давностен срок. Поради това и
възражението за погасителна давност, което не е свързано със служебното
приложение на закона, е преклудирано /чл.133 ГПК/, в какъвто смисъл е и
даденото от ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/
2012 г. на ВКС- ОСГТК- т.4, разрешение. Според приетото в цитираното ТР на ВКС
по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи
пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е
допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би
означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за
дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в
началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
Предвид изложеното, с оглед неоснователността
на релевираните във въззивната жалба на ответницата А.Б. доводи, със същата не
може да се постигне като резултат отмяна на обжалваното решение на посоченото
по- горе основание, поради което и същото- като валидно и допустимо, а по
същество- правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемата страна сумата
200 лв.- разноски за въззивното производство /за платено адв. възнаграждение/.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 5.08.2019
г., постановено по гр.д.№ 40848/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 26
състав.
ОСЪЖДА А.К.Б. /ЕГН **********/
да заплати на П.С.М. /ЕГН **********/
сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.