Р Е
Ш Е Н
И Е №260158
гр.Кюстендил, 20.07.2021г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на четвърти февруари, две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№533/2020г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивната жалба на адв.Й.Т. ***, в качеството му на пълномощник
на Е.И.В. с ЕГН ********** и В.Б.В., с ЕГН **********, двамата с адрес ***,
против решение №260031/14.09.2020г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по
гр.д.№408 по описа за 2020г. на същия съд.
Решението се
обжалва в частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователен предявен от Е.И.В.
с ЕГН ********** и В.Б.В., с ЕГН **********, двамата с адрес *** против
„Централна кооперативна банка“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, р-н ***, ул.„***“ №***, иск да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че ищците не му дължат сумите по изпълнително дело №20207430400008
по описа на ЧСИ *** с рег.№ *** и район на действие – ОС-Кюстендил, на обща стойност
от 16 977.40 лева, от които 9 482.13 лева – главница, ведно със
законната лихва от 04.02.2020г.; 63.21 лева – законна лихва за периода от
10.01.2020г. до 03.02.2020г.; 5 658.12 лева – неолихвяеми вземания
/мораторни лихви, обезщетения и т.н./, дължими към 03.02.2020г. с ДДС, делото
образувано по издаден в полза на „Централна кооперативна банка“ АД изпълнителен
лист от 16.01.2014г. по ч.гр.д.№40/2014г. по описа на Районен съд-Кюстендил.
Твърди се,
че в обжалваната му част решението е неправилно, тъй като съдът в противоречие
със закона е преценил от кой момент започва да тече нова погасителна давност за
вземането, когато взискателят не е поискал извършване на нови изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е било
прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК (чл.330 ал.1 б.„д“ от ГПК (отм.)).
Сочи се, че отговор на този въпрос е даден в т.10 на Тълкувателно решение
№2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за
прилагане от съдилищата. Районният съд приел, че посоченото Тълкувателно
решение действа само занапред, без да съобрази нормата на чл.50 от ЗНА, според
която тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се
тълкува, а според ал.2 – по изключение органът, издал акта за тълкуване може да
даде на тълкуването действие само занапред, ако обратното му действие може да
създаде усложнения, като в такъв случа тълкуването влиза в сила три дни след
обнародването. В жалбата се изтъква, че в случая на т.10 от ТР не е била
придадена сила само занапред, поради което тълкуването има действие от момента
на влизане в сила на нормата, която тълкува. Жалбоподателите намират за
погрешен и извода на КнРС, че до влизане в сила на Тълкувателно решение
№2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС е действало ППВС
№3/18.11.1980г., тъй като същото е загубило действие още с промяната на
обществените отношения, което се е случило с приемането на действащата
Конституция от 1991г., в какъвто смисъл е и становището, застъпено в самото ТР.
В подкрепа на това си разбиране, жалбоподателите се позовават на съдебна
практика, като сочат няколко конкретни акта на ВКС. Наред с това обръщат
внимание, че никоя от страните не е твърдяла, че до 26.06.2015г. не е текъл
давностен срок, като и двете страни са поддържали, че момента, от който тече
срока, следва да бъде съобразен с т.10 на посоченото ТР. Претендира се отмяна
на решението в обжалваната му част, уважаване на предявения иск и присъждане на
разноски за двете инстанции.
В срока
по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от „Централна кооперативна
банка“ АД, чрез пълномощника адв.И. Д., в който се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба и се моли потвърждаване на решението на
районния съд в обжалваната му част. Според въззиваемата страна, правилно
районният съд е съобразил решението си с т.10 от Тълкувателно решение
№2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и е приел, че същата дава
ново тълкуване на правната норма, която е била предмет на тълкуване с ППВС с
№3/1980г., което ново тълкуване действа само занапред, след датата на ТР –
26.06.2015г., и като заварено с оглед новото тълкуване, спирането на давността
следва да се счита от момента на отмяната на ППВС с №3/18.11.1980г., извършена
с т.10 на ТР, от която дата– 26.06.2015г. започва да тече нова давност, което
разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства. Сочи се, че атакуваното решение е съобразено със
съдебната практика по въпроса, даваща отговор на посочения спорен въпрос по
идентичен на приложения от районния съд начин. Наред с посоченото, в отговора
се излагат доводи, че изводите на районния съд са основани на доказателствата
по делото, сочещи на извод, че петгодишната погасителна давност за вземането не
е била изтекла към датата на образуване на новото изпълнително производство.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страни в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният
състав, след преценка на събраните по делото доказателства, в контекста на
оплакванията и възраженията, направени от страните, приема, че фактическата
страна по спора правилно е била възприета от районния съд, който е установил на
база събраните по делото доказателства (във въззивното производството такива не
са били допускани), че:
В полза на
„Централна кооперативна банка“ АД в производство по чл.417 от ГПК е бил издаден
изпълнителен лист от 16.01.2014г. срещу лицата Е.И.В., С.И.В. и В.Б.В., за
осъждане на същите да заплатят солидарно на дружеството сумата от
10 198.33 лева, от които: главница – 9 482.13 лева, в това число
270.95 лева – просрочена главница и 9 211.18 лева – предсрочно изискуема
главница; лихви – 716.20 лева, от които – договорна лихва 698.20 лева и
наказателна лихва за забава – 18.00 лева за периода от 21.08.2013г. до
15.01.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
15.01.2014г. до изплащане на вземането, както и съдебни разноски по делото –
203.97 лева.
Въз основа
на така издадения изпълнителен лист, „Централна кооперативна банка“ АД е
инициирало образуването на производство за принудително събиране на вземанията
– изпълнително дело №20147430400018/2014г. по описа на ЧСИ ***, с рег.№743 и район на действие – ОС-Кюстендил,
образувано на 30.01.2014г., по което след изискването на справки за
установяване на имущественото състояние на длъжниците и наличието или липсата
на трудови правоотношения, до същите са били изпратени и връчени – на
20.03.2014г. (за Е.В. и В.В.) и на 26.03.2014г. (до С. В.) покани за доброволно
изпълнение, съдържащи и уведомления за наложени запори върху трудовите им
възнаграждения, насрочен опис на движими вещи и запор на МПС спрямо длъжника Е.В..
Извършени са
няколко погасявания чрез удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника С.В.,
последното – от дата 09.01.2015г., спрямо който длъжник разпореждането за
незабавно изпълнение, постановено в заповедното производство, е било отменено
по реда на въззивния контрол, а издаденият изпълнителен лист – обезсилен,
поради което с постановление от 28.01.2015г. изпълнителното дело по отношение
на длъжника С.В. е било прекратено.
На 04.11.2019г.
взискателят е поискал от съдебния изпълнител да бъдат наложени запори върху
трудовите възнаграждения, които останалите двама длъжници получават от „Емо 72“
ЕООД. със запорни съобщения, връчени на третото задължено лице на 05.11.2015г.
са наложени от ЧСИ поисканите запори.
С молби от
12.11.2019г. всеки от длъжниците е поискал прекратяване на производството по
изпълнителното дело, поради наличие на основанията на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК.
С
постановление от 23.12.2019г. ЧСИ е приел, че е налице основание за
прекратяване на изпълнителното производство, поради това, че взискателят не е
поискал извършване на изпълнителни действия за периода от 30.01.2014г. до
04.11.2019г., поради което на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК е прекратил
производството по изпълнително дело №20147430400018/2014г.
С молба от
09.01.2020г. „Централна кооперативна банка“ АД, получило обратно изпълнителният
лист от прекратеното дело, е поискало да се образува изпълнително дело за
събиране на сумите по изпълнителния лист, с искане за налагане на запори и
възбрани. Образувано е било изп.д.№20207430400008 по описа на ЧСИ Е.Х., по
което до двамата длъжници са били връчени покани за доброволно изпълнение на
05.02.2020г., а до трети лица – банки са били изпратени запорни съобщения за налагане
на запори върху вземания на всеки от двамата длъжници, получени от третите лица
на 06.02.2020г. Наложена е и на 03.02.2020г. е вписана в СВ възбрана върху
недвижим имот, собственост на В.В..
На
19.02.2020г. е подадена от длъжниците по изпълнителното делото разгледаната от
КнРС искова молба за признаване за установено, че задълженията по изпълнителния
лист са погасени, поради изтичане на петгодишен давностен срок, който за В.В. е
започнал да тече на 20.03.2014г., а за Е.В. – на 10.11.2014г.
Районен съд
– Кюстендил е приел, че исковата претенция е неоснователна, като на първо място
е аргументирал извод, че в хипотезата на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, първоначално
образуваното изпълнително делото е следвало да се счита прекратено по силата на
закона на 20.03.2016г., когато са изтекли две години, в които кредиторът –
взискател е бездействал, от който момент, според районния съд е започнала да
тече нова петгодишна давност за погасяване на вземането, която към датата
03.02.2020г., когато ЧСИ по новообразуваното изпълнително дело е предприел
валидно изпълнително действие, все още не е била изтекла.
На следващо
място, КнРС е посочил, че в хипотезата на прекратено изпълнително производство
по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК следва да се отговори на въпроса от коя дата започва
да тече новата давност, за което, според съда е приложимо разрешението, дадено
с т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което
нова погасителна давност за вземането започна да тече от датата, на която е
поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Съдът,
съобразявайки, че с посоченото ТР е било обявено за загубило сила Постановление
№3 от 18.XI.1980г. по гр.д.№3/80 г. на Пленума на ВС, според което
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането, поради което не е необходимо да се
предприемат действия за принудително изпълнение, за да се прекъсва давността, е
преценил, че с ТР се дава ново тълкуване на правна норма, която вече е била
предмет на тълкуване с ППВС. В този случай, според районния съд, новото
тълкуване действа само занапред, поради което и доколкото изпълнителното
производство не е било прекратено по право към датата на новото тълкуване –
26.06.2015г., то именно от тази дата следва да се счита, че е започнал да тече
5-годишният давностен срок, поради което същият към 03.02.2020г. не е изтекъл.
Преценявайки установените по делото факти,
настоящият състав на ОС-Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по
чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му в обжалваната част, в резултат на която проверка намира, че
решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на решението:
Според настоящия състав на съда, решението на
РС-Кюстендил е правилно и следва да се потвърди изцяло, поради следното:
Ищците са предявили отрицателен установителен иск по
чл.439 от ГПК за защита срещу материалноправната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение, насочено срещу тях. Същите притежават активна
процесуална легитимация да предявят разглежданата искова претенция, доколкото
притежават качеството на длъжници по изпълнително дело; ответник е взискателят
по изпълнението.
Съгласно чл.439 ал.2 от ГПК, длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, който иск може да се основава само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. В настоящия случай са наведени твърдения за
изтекла в полза на ищците погасителна давност след възникване на вземането на
ответника спрямо тях.
Погасителната давност се изразява в неупражняване на
едно субективно право за определен период от време, с изтичането на който
кредиторът губи възможността да търси принудително изпълнение на своето
вземане. Тя представлява санкция за кредиторовото бездействие. Погасителната
давност се прекъсва само в предвидените в закона случаи, като в настоящия
случай е меродавна разпоредбата на чл. 116, б.„в“ от ЗЗД, съгласно която
погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение.
В случая се касае за отричане съществуването на
различни по вид вземания, част от които се погасяват с общата петгодишна
давност – вземането за главница в размер на сумата от 9 482.13 лева, а
друга част – с кратката тригодишна давност по чл.111 б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД –
вземанията за възнаградителна лихва в размер на 698.20 лева и вземанията за
обезщетения за забава – 18.00 лева мораторна лихва за периода от 21.08.2013г.
до 15.01.2014г. и законна лихва върху главницата, считано от 15.01.2014г.
Вземанията произтичат от влязла в сила заповед за
изпълнение в производство по чл.417 от ГПК. Независимо от разнородния характер
на същите, приложима спрямо новата давност е разпоредбата на чл.117 ал.2 от ГПК, а именно – новата погасителна давност е петгодишна, тъй като вземанията се
основават на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,
чиито последиците следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно
решение. В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл.410 и
чл.417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може
писмено да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения
срок, създава презумпцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила. От този момент започва да тече срокът на
новата погасителна давност, който е петгодишен и такова разрешение в максимална
степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на
заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на
кредитора и с разноски в тежест длъжника, които да са в минимален размер. Ето
защо и положението на кредитора не следва да бъде по-неблагоприятно при
инициирането на заповедно производство вместо исково такова по общия ред.
Приемането на противното би означавало за идентични по установително действие и
изпълнителна сила съдебни актове да се придадат различни правни последици
относно течението на погасителната давност (в този смисъл определение № 443 от
30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от
16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на ВКС, IV ГО, и други).
Установено е по делото, че спрямо всеки от двамата
длъжници са били предприети валидни изпълнителни действия по образуваното
изп.д.18/2014г. по описа на ЧСИ Елица Христова на дата 20.03.2014г. Последвало
е бездействие на кредитора и прекратяване на изпълнителното производство в
хипотезата на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК.
Според чл.269 изр.2 от ГПК, по въпроса относно
правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Така, основният спорен по делото момент, обуславящ изхода на същото, е свързан
с началния момент, от който действа ТР №2 от 26.06.2015г. Даденото с това ТР
разрешение в т.10 е ясно и е в смисъл, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
Съвсем уместно районният съд е съобразявал и факта,
че с т.10 от Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. на ВКС по т.д.№2/2013г., ОСГТК, е
обявено за изгубило сила Постановление
№3/1980г. на Пленума на Върховния съд, което е от значение за
преценката относно темпоралното действие на двата тълкувателни акта.
Според чл.50 ал.1 от ЗНА, тълкуването има
действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. Съгласно
ал.2, по изключение органът, издал акта за тълкуване, може да даде на
тълкуването действие само занапред, ако обратното му действие може да създаде
усложнения, като в такъв случай тълкуването влиза в сила три дни след
обнародването му. Въззивниците твърдят, че изключението по чл.2 не е налице,
поради което в случая действа общото правило на чл.50 ал.1 от ЗНА, но това
разбиране не държи сметка за наличието на действащо предходно задължително
тълкуване.
В т.10 от ТР №2/2013г. от 26.07.2015г. по
тълк.д.№2/2013г. на ВКС изрично е посочено, че се обявява за изгубило сила
Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.
Релевантен за настоящото производство е въпросът от
кой момент следва да се счита за изгубило сила ППВС №3/1980 г. В тази връзка
следва да се съобрази Решение №170/17.09.2018г., постановено по
гр.д.№2382/2017г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК. По посоченото
дело е допуснато касационно обжалване за отговор на правния въпрос – от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС №3/1980г.
В мотивите на решението е прието, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния
акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на
правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия
тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването
на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен акт
престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната
норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е
отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива,
които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване
на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото
между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР,
което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен
случай, ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е
недопустимо и съгласно чл.14 от ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа
на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото тълкуване
би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в
правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага
тълкуването, дадено с предшестващото ТР.
Такъв е именно случаят, предмет на разглеждане в
настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС №3/18.11.1980г.
тълкуване образуването на изпълнителното производство спира давността като по
време на изпълнителното производство давност не тече.
С т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по
тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем различно разрешение
като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС. Не може да се сподели разбирането във въззивната жалба в
посока, че разрешението по посоченото ППВС е отпаднало след приемане на действащата
Конституция, именно поради изложените по-горе съображения.
Според мотивите на Решение №170/17.09.2018г.,
постановено по гр.д.№2382/2017г. на ВКС, прилагането на даденото с посоченото
ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна
дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР ще
се прилага от този момент за в бъдеще.
В настоящия случай няма спор, че изпълнителното
производство е образувано при действието на ППВС №3/1980г. Давността не е
прекъсната с образуването на изпълнителното дело на 30.01.2014г., но по силата
на ППВС №3/1980г. в същия момент давността е била спряна, като спирането на
давността следва да се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС
№3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по
тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. е. давността е била спряна за периода от
образуването на изп. дело на 30.01.2014г. до отмяната на ППВС №/1980г.,
извършена с т.10 от ТР №2/2013г. на 26.06.2015г. и за този период давност не е
текла.
От 26.06.2015г., а именно - датата на постановяване
на цитираното ТР, е започнала да тече нова погасителна давност за процесните
вземания. Районният съд е разсъждавал по идентичен начин, който се споделя
напълно от въззивната инстанция. На основание чл.117 ал.2 от ГПК, приложима при
изложените по-горе мотиви, новата давност всякога е петгодишна. При това
положение, правилен е изводът на районния съд, че след 26.06.2015г., когато е
започнала да тече новата давност, и в рамките на давностния срок, взискателят е
депозирал пред съдебният изпълнител нова молба за образуване на изпълнително
производство за принудително събиране на вземането – на 09.01.2020г., с която е
отправил искане за предприемане на действия по изпълнението – налагане на запор
върху трудовите възнаграждения, запор върху банкови сметки и възбрана, като по
образуваното ново изпълнително дело №8/2020г. исканите изпълнителни способи са
били реализирани от съдебния изпълнител – изпратени запорни съобщения, получени
от третите лица на 06.02.2020г.; вписана възбрана на 03.02.2020г. Към този
момент вземанията не са били погасени, поради което следва да се приеме, че
чрез така извършените действия давността е била прекъсната, съгласно чл.116
б.„в“ от ЗЗД. Т.е. от датата на влизане в сила на ТР №2/2013г. - 26.06.2015г.
до предприемането на действие, прекъсващо давността, категорично не е изтекла
предвидената в закона петгодишна погасителна давност за установените с влязлата
в сила заповед за изпълнение вземания, поради което исковата претенция правилно
е била отхвърлена изцяло от районния съд.
Поради изложените мотиви, решението следва да бъде
потвърдено изцяло.
В необжалваната част, имаща характер на определение,
решението на КнРС е влязло.
3. Относно разноските:
С оглед неоснователността на исковата претенция, на
ищците не са били присъдени разноски и ревизия на първоинстанционното решение в
тази му част не се следва.
С оглед изхода от въззивното обжалване, на
жалбоподателите не се следва присъждане на разноски. Въззиваемото дружество не
доказва да е сторило такива.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение
№260031/14.09.2020г. на Районен съд– Кюстендил, постановено по гр.д.№408 по
описа за 2020г. на същия съд
В прекратителната му част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок, считано от датата на получаване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.