РЕШЕНИЕ
№ 818
гр. София, 18.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. Д.
при участието на секретаря Д. ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. Д. Гражданско дело №
20221110120899 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на /фирма/ срещу Г. Д. Н. и Д. А.
Б. - Н.а, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване
солидарната дължимост на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 52850/2021г. по описа на СРС, 40-ти
състав, а именно: 1 278,23 евро, представляваща част от общо дължима главница от 12
526,30 евро по договор за потребителски кредит от 14.09.2011г., чийто падеж е
настъпил в периода 05.10.2016г.- 05.05.2017г., ведно със законната лихва от
10.09.2021г. до изплащане на вземането, 763,63 евро, представляваща договорна лихва
с настъпил падеж в периода от 05.09.2018г. до 05.04.2020г., и 343,70 евро,
представляваща мораторна лихва върху претендираната главница за периода от
05.09.2018г. до 10.09.2021г.
Ищецът твърди, че на 14.09.2011г. между /фирма/, в качеството на кредитодател,
Г. Н., в качеството на кредитополучател, и Д. Б. – Н.а, в качеството на съдлъжник, е
сключен договор за потребителски кредит за сумата от 20 000 евро. Ответниците се
задължили да погасят кредита на 120 месечни вноски с краен срок за погасяване
05.09.2021г. В чл. 4 от договора било уговорено за заемната сума да се дължи годишна
лихва в размер на стойността на банковия ресурс за евро + 1,75% пункта надбавка, като
към датата на сключване на договора лихвата била в размер от 7,65%. ГПР по договора
бил в размер от 8,62%. Ответниците преустановили плащанията по договора, като
останалата непогасена сума в общ размер от 13 857,14 евро. На 19.12.2017г. между
кредитодателя и ищцовото дружество бил сключен договор за прехвърляне на
вземания, с който вземанията по договора за кредит били прехвърлени на ищеца, за
което били изпратени съобщения до ответниците.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат
уважени предявените искове.
Ответниците са подали отговор на исковата молба в законоустановения срок, с
1
който оспорват исковете. Признават, че между страните е сключен договор за кредит
от 14.09.2011г., както и че са плащали по него до 04.06.2016г. Считат, че клаузите на
чл. 4, 4.1, 4.1.1 и чл. 12 от договора са неравноправни и нищожни. Правят и възражение
за погасяване на вземанията по давност.
Съобразно изложеното, молят за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че на 14.09.2011г. между /фирма/, в качеството на кредитодател, Г. Н., в
качеството на кредитополучател, и Д. Б. – Н.а, в качеството на съдлъжник, е сключен
договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката предоставя
на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 20 000 евро. Между страните
не се спори, че сумата е усвоена.
В чл. 4 от договора е предвидено, че за ползвания кредит се дължи годишна
лихва в размер на стойността на банковия ресурс за евро плюс надбавка от 1,75%, като
е посочено, че към датата на сключване на договора, годишната лихва е в размер на
7,65%. В чл. 4.1 и 4.1.1 е описано по какъв начин се определя стойността на банковия
ресурс (СБР) и при какви условия банката може да променя лихвата по кредита в
частта СБР. Съгласно чл. 5.1 и 2 от договора, крайният срок на погасяване на кредита е
05.09.2021г., като същият ще бъде погасен на 120 равни анюитетни месечни вноски,
дължими на 05-то число от съответния месец, считано от 05.10.2011г. до 05.09.2021г.
съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора. Към договора е
приложен погасителен план, който е оспорен от ответниците, но не и в частта на
положените подписи, които съвпадат с тези, положени за кредитополучател и
съдлъжник в договора. Освен това, при съпоставяне параметрите по плана с
параметрите по договора /главница, срок на погасяване, лихвен процент, дата на първо
плащане, ГПР, дата на първа погасителна вноска/ и при съобразяване, че погасителен
план със същото съдържание е представен в нотариално заверен препис от ищеца и в
обикновен препис от банката /по изрично задължаване от страна на съда/ и по делото
няма доказателства за наличие на друг погасителен план, съдът намира, че е несъмнено
установено, че именно този е погасителният план към договора за кредит.
От изслушаната и приета по делото ССчЕ се установява, че в периода
05.10.2011г.-05.04.2016г. по кредита са извършени погасявания в общ размер от
12 297,93 евро, с които са погасени 7473,69 евро главница с падежи 05.10.2011г.-
05.03.2016г., 4817,81 евро договорна лихва с падежи 05.10.2011г.-05.04.2016г. и 6,43
евро – наказателна лихва. Вещото лице посочва, че размерът на непогасените вноски за
главница с падежи 05.10.2016г.-05.05.2017г. възлиза на 1387,35 евро (общият размер
на непогасената главница е 12 526,31 евро), размерът на непогасените вноски за
възнаградителна лихва с падежи в периода 05.09.2018г.-05.04.2020г. възлиза на 340,78
евро, а размерът на непогасените задължения за мораторна лихва върху неплатената
главница от 1387,35 евро за периода 05.09.2018г.-10.09.2021г. възлиза на 424,68 евро.
Ответниците са направили възражение за нищожност на клаузите на чл. 4, 4.1 и
4.1.1 поради неравноправност. Тези клаузи са свързани с начина на определяне на
лихвения процент по договора и възможността банката да го изменя при определени
условия. Настоящият съдебен състав счита, че тези клаузи нямат неравноправен
характер и не са нищожни. Възможността на банката да промени лихвения процент
2
почива на изцяло обективни критерии, което е видно както от съдържанието на
договора, така и от заключението на вещото лице по ССчЕ. Също така, възможността
за изменение не е само в посока повишение, а и в посока понижение на лихвения
процент при настъпване на описаните обективни икономически и финансови
обстоятелства. От договора за кредит, погасителния план и експертното заключение се
установява, че при сключване на договора ГЛП по кредита е бил в размер от 7,650%,
като от 05.12.2012г. единствено е намалявал и на 05.12.2017г. е достигнал 3,550%.
Тоест, няма нито едно повишение на договорната лихва. Следва да се има предвид, че
дори горните клаузи да бъдат признати за нищожни, договорът за кредит продължава
да е уговорен като възмезден и кредитополучателят не се освобождава въобще от
задължението да заплаща възнаградителна лихва. Напротив, нищожността на тези
клаузи не освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на лихва по
кредита в първоначално уговорения при сключване на договора размер, който е
напълно ясен и разбираем и с който кредитополучателят се е съгласил /в този смисъл
Решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г., II ТО на ВКС и др./. В случая, този
вариант е по-неблагоприятен за кредитополучателя, тъй като ГЛП при сключване на
договора е в по-висок размер, отколкото впоследствие. Ето защо, възраженията на
ответниците в тази насока не ги ползват.
Ответниците своевременно са направили възражение за погасяване на
процесните вземания по давност. Трайно установена е практиката на ВКС, че при
разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно
/плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на
вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части в интерес на
длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора по аргумент
от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При уговорка за разсрочване на части на едно по
правило еднократно задължение, престира само длъжникът след като вече кредиторът
е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението
като периодично. Поради това, при постигнато съгласие плащането на дължимата сума
да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски
не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. В този смисъл
са и мотивите на ТР № 5/21.01.2022г. по тълк. дело № 5/2019г., ОСГТК на ВКС.
Липсата на периодичен характер на плащанията по договор за кредит обуславя извод
за приложението на общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните
вноски.
В случая се претендират вноски за главница с падежи 05.10.2016г.-05.05.2017г.
Заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, откогато се счита предявен искът
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК и прекъсната давността съгласно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, е
подадено на 10.09.2021г. Предвид че първата претендирана вноска е с падеж
05.10.2016г., то се налага извода, че никоя от тях не е обхваната от погасителна
давност.
По отношение на вземанията за възнаградителна лихва в съдебната практика
преобладаващо се приема, че се погасяват с 3-годишна давност, тъй като имат характер
на лихви съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. В настоящото производство се претендира
възнаградителна лихва с падежи 05.09.2018г.-05.04.2020г. По изложените по-горе
съображения, погасена по давност се явява само вноската с падеж 05.09.2018г., тъй
като заявлението е подадено на 10.09.2021г. /след изтичане на 3-годишния срок/.
Нейният размер възлиза на 22,43 евро съгласно експертното заключение. Останалите
вноски за възнаградителна лихва с падежи 05.10.2018г.-05.04.2020г. не са обхванати от
погасителна давност и техният размер възлиза общо на 318,35 евро съгласно
3
експертното заключение по ССчЕ.
По отношение на претендираната лихва за забава за периода 05.09.2018г.-
10.09.2021г. в размер на 343,70 евро, съдът намира, че за периода 10.09.2018г.-
10.09.2021г. (необхванат от давността), същата възлиза на 389,50 евро върху
главницата от 1278,23 евро, което е повече, отколкото ищецът претендира. Съгласно
чл. 6 ГПК, съдът е ограничен от искането на ищеца.
За пръв път в проведеното открито съдебно заседание, процесуалният
представител на ответниците наведе възражение, че кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем, което обстоятелство би имало значение за началната дата на
погасителната давност. Съдът намира, че възможността за въвеждането в процеса на
това възражение на този етап е преклудирана по арг. от чл. 133 ГПК, поради което не
следва да бъде разглеждано. Но за пълнота следва да се посочи, че същото се явява и
недоказано. В ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, е
разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, че ще счита кредита за предсрочно изискуем, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Банката
трябва изрично да е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. По
настоящото дело доказателства подобно изявление да е достигнало до длъжника няма.
С оглед на това, не може да се приеме, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем.
Наведените от ищеца доводи, че началният момент на давността е крайният срок
за издължаване на кредита (в случая 05.09.2021г.), а не падежа на всяка вноска,
позовавайки се на ТР № 5/21.01.2022г. по тълк. дело № 5/2019г., ОСГТК на ВКС, и че
нито едно от процесните вземания не е погасено по давност, не се споделят от
настоящия съдебен състав. На първо място, това тълкувателно решение е постановено
единствено по въпроса за срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД относно поръчителя и не може да
се тълкува разширително. На следващо място, законът е напълно ясен относно
началния момент на давността – от деня, в който вземането е станало изискуемост (чл.
114, ал. 1 ЗЗД). Когато има определен падеж за плащане, вземането става изискуемо с
настъпването на падежа, което е безспорно в правната теория и съдебната практика.
Всяка погасителна вноска има определен падеж за плащане в погасителния план и
именно от този момент започва да тече давността за нея, в който смисъл е налице
установена практика по чл. 290 ГПК на ВКС. И именно това разрешение е
законосъобразно, правилно и логично, тъй като в противен случай би се стигнало до
абсурдната и contra legem ситуация, в която вземането е с настъпил падеж (изискуемо
е), кредиторът може да иска принудителното му изпълнение, но давност за него ще
започне да тече едва с изтичане на крайния срок на договора. Именно защото от
момента на падежа кредиторът може да иска изпълнението му, от този момент започва
да тече и погасителната давност, която е свързана с неговото бездействие. Ако си
приеме противното, то би следвало кредиторът да може да иска изпълнение на
вноските по кредита или с настъпване на крайния срок на кредита, или при обявена
предсрочна изискуемост, но не и при настъпването на техния падеж. Подобно
разбиране е несъстоятелно, а наличието на съдебна практика по чл. 290 ГПК в този
смисъл не се явява задължителна – чл. 290, ал. 3 ГПК.
По делото не е спорно, че ответниците носят солидарна отговорност за
заплащане на задълженията по договора, като същите не доказват да са погасили чрез
плащане горепосочените суми. Не е спорно също, че между кредитодателя и ищцовото
4
дружество е сключен договор за цесия, с който процесните вземания са му
прехвърлени и ответниците са уведомени за това, включително и в хода на процеса.
Ето защо, към настоящия момент ищецът се явява носител на вземанията.
С оглед изложеното, съдът намира, че предявените искове за главницата от
1278,23 евро, предявен като частичен от вземане в общ размер от 12 526,30 евро, и за
мораторната лихва от 343,70 евро се явяват изцяло основателни, а искът за
възнаградителната лихва следва да бъде уважен до размер на сумата от 318,35 евро и
подлежи на отхвърляне за разликата до пълния предявен размер от 763,63 евро.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни съразмерно на
уважената и отхвърлената част от исковете.
В заповедното производство ищецът е доказал разноски в 93,32лв., от които
следва да му се присъдят 75,90лв.
В заповедното производство ответниците са доказали направата на разноски в
размер на 300лв. за платено адв. възнаграждение, което не се явява прекомерно, и
съразмерно следва да им се присъдят 56,00лв.
В исковото производство ищецът е доказал разноски в общ размер от 516,42лв.,
от които следва да му се присъдят 420,03лв.
В исковото производство ответниците не са доказали направата на разноски.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД от
/фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление /населено място/,
срещу Г. Д. Н., ЕГН: **********, и Д. А. Б., ЕГН: **********, и двамата с адрес:
/населено място/, че ответниците дължат солидарно на ищеца следните суми, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
52850/2021г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 1 278,23 евро, представляваща
част от общо дължима главница от 12 526,30 евро по договор за потребителски кредит
от 14.09.2011г., сключен с /фирма/, чийто падеж е настъпил в периода 05.10.2016г.-
05.05.2017г., ведно със законната лихва от 10.09.2021г. до изплащане на вземането,
318,35 евро, представляваща договорна възнаградителна лихва с настъпил падеж в
периода от 05.10.2018г. до 05.04.2020г. и 343,70 евро, представляваща мораторна
лихва върху претендираната главница за периода от 10.09.2018г. до 10.09.2021г., които
вземания са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, като ОТХВЪРЛЯ иска за
договорна възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 318,35 евро до
пълния предявен от 763,63 евро и за вноската с падеж 05.09.2018г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 Г. Д. Н., ЕГН: **********, и Д. А. Б., ЕГН:
**********, и двамата с адрес: /населено място/, да заплатят на /фирма/, ЕИК:
************, със седалище и адрес на управление /населено място/, сумата от
75,90лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 420,03лв. – разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 /фирма/, ЕИК: ************, със седалище
и адрес на управление /населено място/, да заплати на Г. Д. Н., ЕГН: **********, и Д.
А. Б., ЕГН: **********, и двамата с адрес: /населено място/, сумата от 56,00лв. –
5
разноски в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6