Р Е Ш Е Н И Е
№……
гр. София, 18.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV А въззивен състав,
в
публичното заседание, проведено на
двадесет и пети ноември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл.с. ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Киримов в.гр.дело № 9426 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 72827/22.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 61719/2016 г. по описа на СРС, ГО, 123-ти състав е
отхвърлен предявеният от Г.Г.П., ЕГН ********** срещу
„Г.С.“ ЕООД, ЕИК ******иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за сумата от 1705 лева,
представляваща неплатени в срок трудови възнаграждения за периода от 22.04.2013
г. до 22.04.2014 г., дължими на Г.П. за положения от него труд, съгласно трудов
договор от 22.04.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 07.05.2014 г.
– датата на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК, въз основа, на което е образувано ч.гр.д. № 23873/2014 г. по описа
на СРС, 123 състав до изплащане на вземането.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК от Г.Г.П. е депозирана въззивна
жалба срещу първоинстанционното решение, като се
сочи, че същото е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон,
а също така е немотивирано. В жалбата се излагат съображения, че Софийски
районен съд не е обсъдил събраните по делото доказателства, което е довело до
неправилни изводи за фактите и връзките между тях. Твърди се, че неправилно пъровинстанционният съд е градил изводите си въз основа на
назначената по делото ССчЕ, доколкото същата е
оспорена. Сочи, че ответникът не е представил доказателства за обстоятелства,
които са в негова доказателствена тежест, поради
което следвало да се приеме, че процесното трудово
правоотношение не е било прекратено и трудовите възнаграждения се дължат така
както са посочени. При така изложените съображения, моли първоинстанционният
съдебен акт да бъде отменен, а предявените искове да бъдат изцяло уважени.
Претендира се присъждането на адвокатско възнаграждение за поета безплатна
правна защита и съдействие.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответната страна – „Г.С.“ ЕООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по наличието на противоречия с императивните правни
норми, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
обжалваната част – допустимо, но отчасти неправилно. Във връзка с доводите в
жалбата следва да се посочи следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 128, т. 2 от КТ.
Страните по
делото не спорят, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение.
Тези факти се установяват и от представения към исковата молба и неоспорен от
ответника трудов договор от 22.04.2013 г., сключен между „Г.С.“ ЕООД“ ЕООД
и Г.Г.П., съгласно който ищецът е назначен на длъжност
„Общ работник“, категория персонал 93130001, с шифър по НКП 4120 на четиричасов
работен ден, с договорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на
155 лева. Видно от договора, същият е сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1
от КТ /за неопределено време/, като на основание чл. 70, ал. 1 от КТ е уговорен
срок за изпитване за срок от шест месеца. Горното се потвърждава и от
представена от ответника справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по
чл. 62, ал. 5 от КТ с Придружително писмо №
223901300551207/22.04.2013 г., съгласно която е постъпило заверено уведомление
за сключване на трудов договор с Г.Г.П..
По делото от
страна на ответника е представен заверен препис от справка от НАП за приети и
отхвърлени уведомления 62, ал. 5 от КТ с Придружително
писмо № 22390140003948/13.01.2014 г., съгласно която е постъпило заверено
уведомление за прекратяване на трудовия договор на Г.Г.П..
Представени са разчетно платежни ведомости за периода м.04.2013 г. – 01.01.2014 г., като в графата подпис срещу името на ищеца П. е
положен такъв за месеците април и май 2013 г.
По делото е
разпитана и свидетелката М.Г., съгласно чийто показания ищецът П. е работил
през процесния период при строителна фирма, чийто
управител е бил Й.К., като е работел кофраж, а също така и като охрана нощно
време, в самия обект. Твърди, че ищецът е оставал да нощува на обекта, не се
прибирал вкъщи, бил е постоянно на обекта от април 2013 г. до април 2014 г.,
като свидетелката сочи, че понякога е нощувала при него. Сочи, че е виждала Й.К.или
негов посредник да дават на ищеца по 20-30 лева от време на време за свършената
работа, без последният да се е разписвал някъде.
Пред Софийски
районен съд е приета и допусната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която
ответникът е начислил възнаграждение на Г.П. за м.04.2013 г. и м.05.2013 г.
върху основното трудово възнаграждение в размер на 310 лева, а нетното трудово
възнаграждение за тези два месеца е в
размер на 288,34 лева, срещу което във ведомостта съществува подпис на ищеца.
За периода м.06.2013 г. до м.12.2013 г. Г.Г. е в
неплатен отпуск, съгласно приложените ведомост, а от м.01.2014 г. не съществува
във ведомостта. Сочи, че доколкото Г.П. е назначен с основно трудово
възнаграждение в размер на 155 лева, нетното трудово възнаграждение за
м.04.2013 г. и м.05.2013 г. би било в размер на 160,70 лева.
С оглед приетите факти по делото въззивният съд намира от правна страна следното:
По исковете с правна квалификация
чл. 128, т. 2 от КТ:
За да бъде
уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 128,
т. 2 от КТ, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие
на кумулативност, а именно 1./ валидно трудово
правоотношение между страните по делото през процесния
период с договорено възнаграждение в претендирания
размер 2./ полагане на труд от страна на ищеца при ответното дружество в процесния период и 3./ неизпълнение от страна на
работодателя на задължението му за заплащане на дължимо трудово възнаграждение.
От съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства и с оглед доводите изложени във въззивната жалба може да се заключи, че наличието на трудово
правоотношение между страните по делото
в периода от 22.04.2013 г. до 22.04.2014 г. е безспорно. Ответното дружество не
е ангажирало доказателства, че трудовото правоотношение с ищеца е било
прекратено на по-ранна дата, в каквато насока са твърденията му в отговора на
исковата молба, а именно 01.01.2014 г.. В настоящия случай
от страна на работодателя, чиято е доказателствената
тежест съгласно чл. 154 от ГПК, не са представени доказателства за прекратяване
на трудовото правоотношение с ищеца П.. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 1
от КТ, трудовият договор се прекратява писмено. Приложената към отговора на
исковата молба справка от НАП е съставена въз основа на представена от
ответника уведомление съгласно чл. 62, ал. 5 от КТ. Издадената справка не
представлява писмен акт на работодателя
за уволнение, поради което не
може да се приеме, че представлява годно доказателство, че трудовото правоотношение е прекратено на датата посочена в нея. Следователно от представените доказателства не може да бъде
направен извод за действително прекратяване на трудовото правоотношение.
Доказателство в тази насока не може да бъде и представената по делото „разчетно – платежна ведомост“ за месец януари 2014 г., в
която името на ищеца отсъства, доколкото същото представлява частен документ
изходящ от ответника и удостоверява изгодни за него факти, изрично оспорени от
насрещната страна. С оглед на изложеното
настоящият състав приема, че трудов договор от 22.04.2013 г. между „Г.С.“ ЕООД
и Г.Г.П. е действал през целия процесен
период, доколкото същият е сключен за неопределено време, като по делото не са
налице доказателства да е упражнено правото по чл. 71, ал. 1 от КТ, от която и
да е от страните в предвидения шест месечен срок за изпитване, поради което
между страните по делото е съществувало валидно трудово правоотношение.
За
да бъде уважен предявеният от ищеца иск по чл. 128, т. 2 от КТ освен наличието
на валидно трудово правоотношение през исковия период, при условието на пълно и
главно доказване служителят следва да установи, че е полагал и труд. При анализ
на събраните по делото доказателства, а именно показанията на свидетелката М.Г.
се установя, че ищецът е полагал труд през процесния
период, като същият е работил на кофраж на строителния обект, а през нощта е
работил като охрана на същото място. Настоящата инстанция прецени показанията
на свидетелката Г.съобразявайки ги в светлината на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото същата е заявила, че е във фактическо съпружеско съжителство с
ищеца. Независимо от това същите са обективни, вътрешно непротиворечиви,
логични и подборно отразяват развитието на събитията през процесния
период, като свидетелката е имала преки наблюдения върху случващото се,
доколкото действително заявява, че ищецът се е преместил на строителния обект,
не е се прибирал, както и че от време на време Й.К.– управител на дружеството
ответник или негов представител е заплащал на ищеца по 20-30 лева за свършената
работа. Поради изложеното настоящата инстанция ще гради изводите си въз основа
на тези свидетелски показания. В тази връзка следва да бъде обсъдена
назначената от първата инстанция ССчЕ, която
настоящата инстанция не кредитира, в частта в която е посочено, че ищецът е бил
в неплатен отпуск през периода м.06.2013 г. до м.12.2013 г.. На първо място в
тази част експертизата е работила въз основа на представени от ответника частни
документи удостоверяващи изгодни за него факти /ведомости за заплати/, които са
изрично оспорени от ищеца, поради които същите не се кредитират с доказателствена стойност от настоящата инстанция. В същото
време други доказателства /молба, заповед и т.н./ във връзка с посоченото
обстоятелства не се ангажират от ответника. В същото време в отговорна на
исковата молба ответникът изрично е посочил, че за периода 22.04.2013 г. до
31.12.2013 г. договореното възнаграждение е изплатено на ищеца, но доказателства
в тази насока не се представят. С оглед на изложеното следва да се приеме, че
ищецът е полагал труд през целия исков период.
Предвид
изложеното, следва да се определи дали се дължи трудово възнаграждение за целия
процесен период или за част от него. Съгласно
разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на
работника или служителя по ведомост
или срещу разписка или по
писмено искане на работника или
служителя - на негови близки. По писмено искане
на работника или служителя трудовото
му възнаграждение се превежда на
влог в посочената от него банка. В
случая от назначената по делото ССчЕ се установява,
че ответникът е начислил възнаграждение на Г.П. за м.04 и м.05.2013 г. срещу
което във ведомостта съществува подпис на последния. Същото се установява и от
приложените по делото писмени доказателства – „разчетно
платежни ведомости“ за месец април и май 2013 г., където под номер 7 в първата
и под номер 3 във втората е положен подпис срещу името на ищеца. Доколкото по делото
не е оспорено авторството на положените от ищеца подписи, то следва да се
приеме, че същите са действително положение от него. При така изложеното следва
изводът, че за месец април и май 2013 г. трудовите възнаграждения на ищеца са
заплатени и предявеният иск се явява неоснователен в тази част. За останалия
заявен период от месец юни 2013 г. до 22.04.2014 г. ответникът не ангажира
доказателства, че е изпълнил задълженията си да заплаща дължимото трудово
възнаграждение, поради което исковете следва да бъдат уважение. Съдебната практика се е ориентирала към възможност за
присъждане на сумите за трудово възнаграждение, както в брутен, така и в нетен
размер. В съдебното решение следва ясно да е посочено дали се присъжда брутното
трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели
суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане
от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и
осигурителните вноски /виж решение №
154/24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на III г. о. на ВКС и решение №
166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., III г. о. на ВКС/. Доколкото в
случая съдът няма как да определи точния размер на дължимото трудово
възнаграждение в нетен размер, то следва да присъди именно сумата в брутен
размер. Удържането на дължимите осигурителни вноски и данък общ доход от
размера на БТВ е материално-техническо действие и не обосновава недължимост на тази сума от работодателя в полза на
служителя като част от трудовото възнаграждение. Още повече, че самото удържане
се извършва от работодателя, след начисляването на сумата в брутен размер. Съгласно
представеният трудов договор уговореното трудово възнаграждение е в размер на
155 лева. Периодът месец юни 2013 г. – месец март 2014 г. се равнява на десет
месец, като дължимото възнаграждение се равнява на 1550 лева. Ищецът претендира
дължимо възнаграждение до 24 април 2014 г., като възнаграждението, доколкото е
доказано по своето основание следва да бъде определено съгласно разпоредбата на
чл. 162 от ГПК. Работните дни за месец април 2014 г. са 20 на брой, а до 24
април са 16, като съобразявайки договореното възнаграждение от 155 лева, то за претендирания период дължимата сума е в размер на 124 лева.
При така установеното общият размер на дължимото трудово възнаграждение за
периода месец юни 2013 г. – 22.04.2014 г., за който се доказа основателността
на исковата претенция, е 1674 лева.
При
така изложеното и при достигането на различни правни изводи в сравнение с първоинстанционния съд, то първоинтанционното
решение следва да бъде частично отменено, като се признае за установено, че
ответникът „Г.С.“ ЕООД дължи на ищеца Г.Г.П. сумата
от 1674 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода месец
юни 2013 г. – 22.04.2014 г.
По разноските:
При този изход
на производството право на разноски имат и двете страни, но такива са
претендират само от ищеца. Защитата е безплатна на основание чл. 38 от ЗА, като
съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, в този случай адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Изчислено съгласно разпоредбата на чл. 7,
ал. 2 от НМРАВ дължимото адвокатско възнаграждение се равнява на 347, 18 лева
за инстанция, съобразно уважената част от иска.
С оглед цената на
исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 72827 от 22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 61719/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 123 състав – в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г.Г.П., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Г.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 1705 лева – неплатени в срок трудови възнаграждения за периода 22.04.2013 г. – 22.04.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 07.05.2014 г., до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.09.2014 г. по ч.гр.д. № 23873/2014 на СРС, до сума в размер на 1674 лева и за периода месец юни 2013 г. – 22.04.2014 г., ведно със законната от 07.05.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ,
че „Г.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, дължи на Г.Г.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 1674 лева, представляваща неплатени в срок трудови възнаграждения за
периода месец юни 2013 г. – 22.04.2014 г., ведно със законната лихва от
07.05.2014 г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72827 от 22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 61719/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 123 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Г.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА да заплати на А.Н.Ж., с адрес: ***, кантора
12, сумата от по 347,18 лева, представляваща адвокатски хонорар за предоставена
правна помощ на Г.П.Г. за първа и въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.