РЕШЕНИЕ
№ 1885
гр. Варна, 24.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 20 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Орлин Чаракчиев
при участието на секретаря Ани Люб. Динкова
като разгледа докладваното от Орлин Чаракчиев Гражданско дело №
20233110101613 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „Б. Д.” АД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н О., ул. М. № * срещу К. В. К., ЕГН **********,
с адрес: гр. В., ж.к. Ч. № * обективно - кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
сумата 7947,36 лв., представляваща непогасена предсрочно падежирала главница по
Договор за кредит Експресо от * г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда - 22.10.2021 г. до окончателното изплащане;
сумата 2227,78 лв., представляваща дължима договорна (възнаградителна) лихва за периода
08.10.2017 г. - 14.07.2021 г., сумата 1000,09 лв., представляваща обезщетение за забава -
лихвена надбавка за забава начислена на основание т. 9.1 от договора върху главницата за
периода 08.10.2017 г. – 14.07.2021 г., както и сумата 218,55 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 15.07.2021
г. – 22.10.2021 г., които суми са предмет на Заповед № * г. за незабавно изпълнение на
парично задължение въз основа на документ чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по
описа на ВРС, XX -ти състав, поправена по реда на чл. 247 от ГПК с Разпореждане * г.
В исковата молба ищецът „Б. Д.” АД твърди чрез юрк. Е. А., че по силата на договор
за потребителски Експресо от * г. е предоставил на ответника К. В. К. в заем сумата от
9300,00 лв. Поддържа, че сумата по кредита е усвоена на * г. по разплащателната сметка на
ответника, по която следвало да се извършват и погашенията. Бил договорен ГЛП от 8,79 %,
а на основание т. 9. и лихва от 6 % 1 върху просрочените вноски, която след настъпване на
предсрочна изискуемост се начислява върху просрочената главница. Сочи се, че плащанията
по договора спрели считано от 08.10.2017 г. Поддържа, че на основание чл.10, ал.2 от ОУ
поради просрочено плащане в периода 08.10.2017 г. - 08.07.2021 г. банката обявила кредитът
за предсрочно изискуем с Уведомление изх. № *г., връчено на кредитполучателят чрез ЧСИ
Н.Г., рег.№ * в НК. Поддържа, че за процесните вземания в негова полза по ч.гр.д. № * г. на
ВРС е издадена Заповед № * г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа
на документ чл. 417 от ГПК, връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което обуславя и
1
правния му интерес от предявяване на установителните искове. По изложените съображения
моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК адв. Н. Ф., определена от съда особен представител на
ответника К. В. К., е подала отговор на исковата молба, в който претенциите се оспорват по
основание и размер. Оспорва настъпването на предсрочна изискуемост на кредита предвид
липсата на редовно уведомяване на длъжника за това. Сочи, че процедурата по чл. 47, ал.5
от ГПК е опорочена, доколкото няма приложена спраква от ЧСИ за постоянен и настоящ
адрес на ответника, както и за това дали не е починал. Наред с това в протокола на ЧСИ не е
посочено считано от кога се счита за редовно връчването на основание чл.47, ал. 5 от ГПК,
липсва и удостоверено връчване на уведомлението по настоящ адрес, включително данни за
залепянето му. Излага се, че не са налице надлежни връчвания и по постоянен адрес с оглед
липсата на данни за поставяне на уведомлението в пощенска кутия или за липса на достъп
до такава. Не е направена и справка за наличие на ТПО, а изводът за липса на такова е
направен само на база данни от ищеца. На следващо място се сочи, че договорът
противоречи на ЗПК и на добрите нрави. В тази връзка се сочи, че договорът не съдържа
надлежна методика за промяна на лихвения процент, съответно за начина на формиране на
лихвата. Поддържа се, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента
възнаградителна лихва и ГПР не могат да бъдат заместени по право от повелителни норми
на закона и обуславят недействителността на целия договор. В обобщение поддържа
нищожност на договора на основание във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.9а във вр. с чл.22 от ЗПК
във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Излага, че предвид липсата на данни за предоставяне на
ответника на приложимите ОУ, които да е подписал след като се е запознал с тях, то и
същите не го обвързват. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете. Иска
да се присъдят разноски.
В о.с.з. ищецът поддържа изразената позиция по спора чрез юрк. Т. Х.- Т..
В о.с.з. ответникът не се явява, представлява се назначения особен представител адв.
Н. Ф., чрез която поддържа изразената позиция по спора.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна
страна:
Предявени са на първо място обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за вземанията
по които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по приобщеното ч.гр.д. № * г.
по описа на ВРС, срещу която длъжникът е възразил в срока по чл. 414 отГПК. Респективно
за ищеца е налице правен интерес от водене на установителните претенции срещу
ответника. Исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
За успешното провеждане на установителните и на осъдителните искове, в тежест на
ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които се ползва – 1)
наличието на валидни облигационна връзка между страните по Договор за кредит Експресо
от * г., както и усвояването на кредита от ответника; 2) изпълнение на задълженията на
заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 3)
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на
размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и неустойки
в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) изискуемостта на
главните вземания и акцесорните за мораторни лихви, включително настъпването на
предсрочна изискуемост на главницата, както и техния размер.
За установяване валидното възникване на заемно правоотношение между ищеца и
ответника, първият е представил препис от Договор за потребителски кредит Договор за
кредит Експресо от * г. Ответникът не е предприел своевременно оспорване на
автентичността на договора и приложенията към него, в частта относно подписите
положени за кредитополучателя, поради което съдът намира за установено по делото, че
волеизявленията направени от страните в процесния договор обвързват същите валидно в
рамките на допустимата свобода на договаряне.
На следващо място чл. 3 от договора е посочен общ размер на кредита от 9300,00 лв.
В чл. 7.1 и погасителния план е договорен връщане на кредита за 72 месеца до 08.08.2022 г.
на 72 вноски от по 169,54 лв. В чл. 8 е уговорен годишен лихвен процент в размер на 8,79
2
%, а в чл.11 ГПР от 10,81 %, а в чл. 12 и обща сума дължима от потебителя в размер от
12433,48 лв. В чл. 9.1 от договора страните са уговорили обезщетение за забава наименовано
„наказателна надбавка“, начислявано върху просрочените вноски, като шест пункта над
номиналния лихвен процент по т. 8 или общо лихвеният процент върху просрочените
вноски е уговорен изрично в размер на 14,79 %.
Доколкото договорът е за заем за послужване, чиято частна хипотеза се явява
договорът за потребителски кредит, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав
за въникване на твърдяното кредитно правооношение е предаването от заемодателя на
заемателя собствеността върху пари или други заместими вещи. В тази връзка видно от чл.
6 страните са волеизявили, че средствата се усвояват по конкретно посочена разплащателна
сметка на клиента.
В тази връзка по делото е изслушано неоспореното заключение на вещото лице по
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, което сочи,
че на * г. ищецът е превел сумата от 9300,00 лв. по посочената в договора банкова сметка с
титуляр ответника. От ССчЕ се установява също, че ответникът е извършвал погашения по
кредита от общо 2332,29 лв. Същевременно заключението не е оспорено от процесуалния
представител на ответника, а в преклузивните срокове по ГПК страната не е поискала и нова
тройна експертиза, с която да опровергае евентуално изводите на експерта по
първоначалната, независимо от липсата на процесуални или други пречки за формулиране
на подобно доказателствено искане към съда. Поради това, предвид данните от
заключението, сочещи, че ищецът е заверил на датата на сключване на договора сметката на
ответника именно с договорения размер на заемната сумта, както и с оглед установените
впоследствие налични частични погашения направени от заемателя, което съдът кредитира
като сигурно извънсъдебно признание чрез конклудентни действия на неизгодния за
ответника факт, че е получил заемната сума, съдът нмира за несъмнено установено по
делото, че заемната сума е била усвоена от кредитополучателя.
Предвид горното съдът намира за несъмнено установено, че ответникът –
кредитополучател е усвоил по процесния договор за кредит сумата от 9300,00 лв., т.е.
налице е валидното въникнало заемно правоотношение между страните за тази сума, по
което ищецът е изправна страна.
На следващо място доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК, клаузите на договора следва да бъдат преценени от съда служебно
за съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между
страните облигационна обвързаност длъжникът има качеството потребител по смисъла на §
13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва и оценка на облигационното правоотношение, в
частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за
предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация за съдържанието и
условията по кредита, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят, индивидуалното договаряне на условията по договора, както и обоснованост на
уговорените размери на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите разходи
(такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
В случая от сравнителния анализ на клаузите от процесния договор за кредит и
относимите императивни текстове съдът намира за недоказано, че облигационната връзка
между кредитодателя и потребителя е възникнала съобразно установените в специалния
закон задължителни правила на ЗЗП и ЗПК за кредитодателите при извършването на
дейност по потребителско кредитиране в частта относно клаузата на чл. 9.1 по следните
съображения:
Граматическото и смислово тълкуване на договорката в т. 9.1, както и
систематичното и място в договора не оставя място за разумно съмнение, че изрично
уговореният с клаузата размер на лихвения процент приложим към обезщетението за забава
за заплащане на главницата по кредита е съставен именно от два компонента включително
размера на главния лихвен процент по кредита. Следователно посоченото вземане e с
мораторен характер, доколкото възниква под условие за настъпил падеж на главните
задължения, едновременно с което надхвърля този на законната лихва за периода 08.10.2017
г. – 14.07.2021 г., възлизаща на 10,00 % върху падежиралите погасителни вноски за
главница, при лихвен процент на законната лихва съставен съобразно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД вр.
чл. 1, ал.1 от ПМС № № 426/18.12.2014 г. определен от БНБ и увеличен с десет пункта
надбавка. Същевременно, съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК
3
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва в размер на законната лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Така с претендирането на вземането
за санкционираща лихва на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от
ЗПК и се въвежда плащане, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на
забава на длъжника, но размерът му надвишава нормативно установения предел, а именно
законната лихва. С оглед изложеното съдът приема, че вземането за санкционираща
колидира с нормата чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди
обезщетение за забава в завишен размер.
Само за пълнота следва да се посочи, че дори по процесния договор за кредит де
факто обезщетението за забава да е начислено в размер на законната лихва или по-малък,
това не променя факта, че клаузата въз основа на която е начислено – в случая на т. 9.1 от
договора, противоречи на ЗПК за периода 08.10.2017 г. – 14.07.2021 г., в който размерът на
законната лихва е възлизал на 10,00 %, съответно е и нищожна на основание чл. 21, ал.1 от
ЗПК, преценката за което се прави спрямо момента на сключване на разглеждания договор.
Поради това и дори с последващо едностранно волеизявление кредиторът да е начислил
обезщетение за забава само в размер на законната лихва, но позовавайки се на нищожната
клауза, то това вземане също е нищожно и съдът няма дискреционната власт да подменя
волята на заявителя, като с акта си по същество промени служебно основанието на
претендираното със заявлението вземане, а именно с общата разпоредба на чл. 86 от ЗЗД. В
този смисъл изрично в мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя,
но не са овластени да изменят съдържанието им.
Че съдът не може да замества нищожната клауза от потребителски договор с
повелителна норма от националното право се сочи изрично и в Решение № * г. по т.д. № * г.
на ВКС, I т.о.
В обобщение клаузата на чл. 9.1 е нищожна поради противоречие със закона, поради
което не е породила валидни права и задължения за страните по нея.
Не са налице обаче твърдяните от ответника пороци в облигационната под формата
на липса на надлежна методика за промяна на лихвения процент, съответно за начина на
формиране на лихвата, т.е. науршения на чл.11, ал.1, т.9 и т.9а от ЗПК. Това е така най-
малкото защото договорения от страните лихвен процент не е променлив, а е фиксиран и
това се установява дори само от беглия прочит на договора, в частност на чл. 8, съгласно
който фиксираният лихвен процеснт по кредита е в размер на 8,79 % на година за целия
срок на договора.
Не е налице и нарушение на добрите нрави при договаряне размера на
възнаградителната лихва дължима по договора за кредит или на другите условия по кредита.
Така видно от клаузите на договора, след изваждане от общо дължимата от
кредитополучателя сума от 12433,48 лв., на главницата от 9300,00 лв., се формира остатък
от 3133,48 лв., който представлява абсолютната стойност на възнаграждението на ищеца за
предоставяне на кредитния ресурс, дължимо за целия договор. Неговият размер възлизащ на
33,69 % от отпуснатия заем съдът намира, че не е прекомерен вземайки предвид
обстоятелствата, че кредитът не е обезпечен, както и сравнително дългия период, в който
следва да бъде възстановен. При това положение преценявайки поетия от финансовата
институция риск от изпадане в забава на кредитополучателя, както и изобщо спецификата
на потребителското кредитиране, съдът приема, че договореният размер на
възнаградителната лихва е справедлив и не противоречи на добрите нрави.
Неоснователно се явява и възражението на ответника за липса на обявена предсрочна
изискуемост на кредита. В тази връзка съгласно задължителните указания дадени в т.1 от
Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС предявеният
по реда на чл. 422,ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Именно такъв е и
настоящия случай, при който в хода на делото е настъпила крайната падежна дата на
процесния кредит - 08.08.2022 г., поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали
4
ответникът е бил редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост към датата на
образуване на заповедното производство, противно на поддържаното от ответника. Още
повече, че за да е основателно подобно възражение в общия случай, същото следва да е
придружено с твърдения на кредитополучателя и за изправност по кредитното
правоотношение каквито в случая обаче не са релевирани с отговора на исковата молба.
В обобщение в изпълнение на служебното си задължение по чл. 7, ал. 3 от ГПК за
преценка за съответствие на уговорените клаузи в процесния договор с императивните
материалноправни норми, съдът не констатира неравноправни клаузи или такива
противоречащи на ЗПК извън тези на т. 9.1 от договора, като клаузите на договора по ясен и
недвусмислен начин са довели до знанието на кредитополучателя, не само размер на
възнаграждението, което следва да заплати на кредитора за ползване на паричния ресурс, но
и изобщо цялата необходима закриляща по-слабата икономически страна информация,
представляваща преценения от законодателя като санитарен минимум обем от сведения за
условията по сделката, които са необходими на потребителя за да вземе информирано
решение дали да се задължи финансово.
Последното сочи, че по договора за кредит за ищеца е възникнало вземане към
ответника за главница и договорна лихва, но не и за обезщетение за забава - лихвена
надбавка за забава, начислена на основание т. 9.1 от договора.
Във връзка с горното, неоспореното заключение на ССчЕ сочи, че ответникът е
направил погашения по заема от общо 2332,29 лв. в периода 08.08.2016 г. – 17.10.2021 г., от
които 1352,64 лв. са отнесени като плащане за главница падежирала, 914,49 лв. като
плащане за договорна лихва, 64,49 лв. като плащане по затраховка и 0,67 лв. като плащане
на обезщетение за забава (такса закъснение) по чл. 9.1 от договора, като вещото лице е
констатирало, че понастоящем е налице задължение за главница от общо 7947,36 лв.,
2227,78 лв. за договорна лихва, 1000,09 лв. за обезщетение за забава (такса закъснение) по
чл. 9.1 от договора и 218,55 лв. за законна лихва върху главницата за периода 15.07.2021 г. –
21.10.2021 г. Доколкото предвид установената нищожност на клаузата на чл. 9.1 от договора
за кредит, въз основа на които ответникът е заплатил общо сумата 0,67 лв., то визираната
сума следва се приспадне от дължимите вноски за договорна лихва., при съобразяване на
правилото на чл. 76 от ЗЗД, относно последователността на погасяване на парични
задължения към един и същ кредитор. Така искът за дължимата главница от 7947,36, следва
да се уважи изцяло, за дължима договорна лихва да се уважи за сумата от 2227,11 лв. и да се
отхвърли за сумата от 0,67 лв., като неоснователен, както и изцяло да се отхвърли иска за
обезщетение за забава - лихвена надбавка за забава начислена на основание т. 9.1.
Относно претенцията за обезщетение за забава от 218,55 лв. за периода 15.07.2021 г. –
22.10.2021 г., заключението на вещото лице сочи, че същата е начислена в размер на
законната лихва, с оглед на което и поради констатираната по-горе забава искът по чл.86,
ал.1 от ЗЗД се явява основателен и следва да се уважи изцяло.
Предвид основателността на претенцията за главница, същата следва да се присъдят
ведно със законната лихва от подаване на заявлението по установителния иск.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството имат и двете страни,
като съдът следва да съобрази обстоятелството, че ответникът реално не е сторил такива,
доколкото е представляван от особен представител назначен от съда. В заповедното
производство на ищеца, тогава заявител, са присъдени разноски в общ размер от 277,88 лв.,
които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед отхвърлената част от
исковете до размер от 231,22 лв., която сума следва да се присъди на ищеца, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК. В настоящото производство ищцовото дружество представя
доказателства за сторени разноски за държавна такса от 229,12 лв. и депозит за ССчЕ от
350,00 лв., депозит за особен представител от 1000,00 лв., както и 100,00 лв.
юрисконсултско възнаграждение определено по реда чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК. След направените
изчисления съдът намира, че в полза на страната съобразно уважената част от исковете
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 1440,47 лв., на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ж.к. Ч. № * дължи на „Б. Д.” АД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление: гр. С., р-н О., ул. М. № * следните суми: сумата 7947,36 лв., представляваща
непогасена предсрочно падежирала главница по Договор за кредит Експресо от * г., ведно
със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 22.10.2021 г. до окончателното изплащане; сумата 2227,11 лв., представляваща
дължима договорна (възнаградителна) лихва за периода 08.10.2017 г. - 14.07.2021 г., сумата
218,55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 15.07.2021 г. – 22.10.2021 г., които суми са предмет на Заповед № * г.
за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ чл. 417 от ГПК,
издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XX -ти състав, поправена по реда на чл. 247 от
ГПК с Разпореждане * г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва за разликата над
присъдената сума от 2227,11 лв. до пълния претендиран размер от 2227,78 лв., като
неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 1000,09 лв., представляваща обезщетение за забава -
лихвена надбавка за забава начислена на основание т. 9.1 от договора върху главницата за
периода 08.10.2017 г. – 14.07.2021 г., която сума е предмет на Заповед № * г. за незабавно
изпълнение на парично задължение въз основа на документ чл. 417 от ГПК, издадена по ч.
гр. д. № * г. по описа на ВРС, XX -ти състав, поправена по реда на чл. 247 от ГПК с
Разпореждане * г., като неоснователен.
ОСЪЖДА К. В. К., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ж.к. Ч. № * да заплати на „Б.
Д.” АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н О., ул. М. № * сумата 231,22
лв., представляваща сторени в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 1440,47 лв., представляваща сторени
в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
ДА СЕ ИЗДАДЕ РКО на особения представител на ответника за внесения от ищеца
депозит.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6