Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-83 Година 2019, 29 юли гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на осми
юли
година две хиляди и деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА
секретар Ваня
Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 810 описа за 2019 година
Производството
е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с
ЕИК *********, против решение
№ 682 от 26.03.2019 г. по гр.д.6069/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, с
което са отхвърлени
предявените от въззивника искове, за приемане за установено, че ответникът Н.С.Н.
от гр. Бургас, дължи на ищеца сумата от 4 242,83 лв – дължима главница по сключен
между страните договор за потребителски кредит № ********** от 27.04.2017 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от 10.04.2018 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 1297/12.04.2018 г. по ч. гр. д. № 2507/2018 г. на
БРС. Твърди се, че обжалваното решение на
БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се твърди, че са правилни
изводите на съда, че искът е неоснователен, тъй като предсрочна изискуемост на
вземането не е настъпила. Твърди се, че въззивното дружество е небанкова
финансова институция, поради което в отношенията му с неговите длъжници няма действие
разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, както и т.18 от ТР № 4/2013 на ОСГТК на
ВКС. Твърди се, че съгласно чл.12.3 от Общите условия към Договора за
потребителски кредит, при просрочване на една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, ДПК автоматично се прекратява и се обявява неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредитополучателят да се уведомява за това.
Признава се, че съдебната практика не е еднозначна по въпроса за условията за
настъпване на предсрочната изискуемост по договори с небанкови финансови
институции, но се цитира съдебна практика в подкрепа на изразеното от
въззивника становище. При условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме,
че предсрочната изискуемост по процесния договор за потребителски кредит не е
настъпила, се претендира присъждане на сбора от непогасените вноски с настъпил
падеж до момента на приключване на устните състезания. Претендира се отмяна на
решението на БРС и постановяване на решение, с което искът се уважава в пълен
размер, евентуално – за сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до
момента на приключване на устните състезания. Не са ангажирани нови
доказателства.
Въззиваемият Н.С.Н., представляван от назначения му
по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв.Тодор Досев от АК Бургас,
не е представил в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба. В
съдебно заседание е изложено становище за неоснователност на въззивната жалба и
за правилност на обжалваното решение.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционният
Районен съд гр.Бургас е образувано по исковата молба на въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София, за приемане за установено по
отношение на ответника Н.С.Н., съществуването на вземане в
полза на ищцовото дружество против ответника, за сумите: 4 242,83 лв – дължима главница по сключен между страните договор
за потребителски кредит № ********** от 27.04.2017 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата от 10.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК № 1297/12.04.2018 г. по ч.гр.д.2507/2018 г. на
БРС.
Твърди се, че на 27.04.2017 г. между страните е бил сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът като
кредитор е предоставил на ответника като кредитополучател сумата от 1 650
лв със срок за погасяване на кредита – 24 месеца; при ГПР 49,90% и годишен
лихвен процент 41,17%, като за погасяване на кредита (общо 2 448,24 лв), заедно
с дължимото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги (1 980,72
лв), ответникът е дължал на ищеца общо сумата от 4 428,96 лв, при месечна
вноска общо 184,54 лв. Твърди се, че по сключения договор ответникът е заплатил
само една пълна погасителна вноска и една непълна на 24.07.2017 г., после е спрял да погасява
кредита си, поради което, на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за
потребителски кредит, на 28.11.2017 г. е настъпило автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента си уведомление, покана, предизвестие или др.
Твърди се, че въпреки разпоредбата на чл.12.3 от ОУ, на 13.10.2017 г. ищецът е
изпратил на ответника уведомително писмо, с което му е съобщено, че договорът е
прекратен и е обявена неговата предсрочна изискуемост. Посочено е, че към
момента на предявяване на иска, плащанията от страна на длъжника са в общ
размер на 260,00 лв. Претендира се, признаване съществуването на вземане на
ищеца против ответника за сумата от 4 242,83 лв – неизплатено задължение
по ДПК, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от подаване на
заявлението до изплащане на вземането.
Предявените искове са с правно основание чл.415 ГПК, вр.чл.9 и сл. от ЗПК, вр.чл.240-241 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ответникът, представляван в производството от назначения му
по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител – адв.Д., е оспорил исковете
с представен в законовия срок писмен отговор на исковата молба. Твърди се, че предсрочната
изискуемост на вземането не е настъпила, тъй като не е била съобщена на
длъжника. По отношение на закупените „допълнителни услуги“ се твърди, че
клаузата в договора е нищожна като противоречаща на чл.10а, ал.2 от Закона за
потребителския кредит и на добрите нрави, тъй като кредиторът не може да
изисква от длъжника да заплаща такси и комисионни за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Отделно се твърди, че тази клауза е
неясна, поради което не може да се установи конкретното съдържание на вида,
размера и действието, за което е начислено допълнителното възнаграждение, което
представлява заобикаляне на закона.
По повод възраженията на ответната страна с отговора й на
исковата молба, ищецът е навел допълнителни твърдения, а именно – за валидност
на клаузите на ДПК поради свободата на договаряне; за автоматично настъпване на
предсрочната изискуемост на вземането – по съображения, че ищецът е небанкова
финансова институция, поради което по отношение на него са неприложими чл.60,
ал.2 от ЗКИ и разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК. При условията на евентуалност, в случай,
че съдът приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена, е заявено
искате съдът да приеме за установено, че се дължат вноските с настъпил падеж
към момента на приключване на устните състезания.
С обжалваното решение първоинстанционният БРС е отхвърлил
изцяло предявените искове, като е приел, че поради липсата на доказателства за
надлежно връчване на ответника на уведомителното писмо от 13.10.2017 г.,
изпратено от ищеца, предсрочната изискуемост на ДПК не е настъпила.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените от въззивника оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.2507/2018 г. по описа на БРС, на 10.04.2018
г. ищцовото дружество е депозирало заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК против ответника Н.С.Н. за сумата от 4 242,83
лв, посочена като главница; 30 лв – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането, начислени за периода от 21.06.2017 г. (датата на изпадане в забава)
до 03.10.2017 г. (датата на прекратяване на договора); 13,34 лв – законна лихва
за забава от 21.06.2017 г. (датата на изпадане на длъжника в забава) до 03.10.2017
г. – датата на прекратяване на договора, законна лихва и разноски. Заявлението
е уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за претендираните
суми по заявлението. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е
указана възможността за предявяване на иск по чл.422 от ГПК. В законовия срок е
предявен настоящият иск за установяване на дължимост на сумите по издадената
заповед за изпълнение.
Видно от приложените към исковата молба доказателства, на 27.04.2017 г. между ищцовото дружество и ответника е
сключен процесният договор потребителски кредит № **********– Профи
Кредит Стандарт, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от
1650 лв при срок на издължаване - 24 месеца, размер на месечна вноска 102,01
лв, дата на погасяване – 20-ти ден от месеца и посочени ГПР – 49,90%, годишен
лихвен процент – 41,17%, лихвен процент на ден – 0,11% и общо задължение – 2 448,24
лв. На същата дата са подписани от ответника: декларация във връзка с
обработката на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответникът е
декларирал, че е запознат и приема приложимите към договора общи условия. В
същия договор страните са се споразумели, че ищецът закупува и пакет от
допълнителни услуги „Бонус“, възнаграждението по който е общо 1 980,72 лв,
съответно месечно по 82,53 лв, при което общият размер на задължението е 4 428,96
лв, общият размер на месечната вноска – 184,54 лв.
От приетото, като доказателство и неоспорено от ответника
извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № **********
се установява, към 14.08.2018 г. ответникът дължи обща сума в размер от 4 242,83
лв – главница и лихви. Последното плащане от ответника е извършено на 24.07.2017
г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.2507/2018 г. на БРС е подадено на 10.04.2018
г. – 14 месеца преди изтичане срока на договора. Към настоящият
момент, срокът на договора вече е изтекъл.
Както се посочи по-горе, страните не спорят, че сумата по
процесния ДПК е предоставена от ищеца на ответника, както и, че ответникът не е
погасил изцяло задължението си. Спорно по делото е, валидна ли е клаузата на договора,
касаеща закупуването на допълнителен пакет услуги, както и – настъпила ли е
предсрочна изискуемост на вземането, при положение, че по делото не е доказано
получаването от ответника на уведомлението на прекратяване на договора и за
обявяване на предсрочната изискуемост на вземането.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на
потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК
съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са
неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора.
Първоинстанционният
съд е отхвърлил претенцията на ищеца по съображения, че по делото не се
установява длъжникът по кредита да е уведомен за обявяването на кредита за
предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК. В жалбата си въззивникът твърди,
че разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС
касаят само банките като кредитни институции, които имат право да искат
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК въз основа на извлечение от своите
счетоводни книги, а ищцовото дружество е небанкова кредитна институция. Обстоятелството,
че "Профи Кредит България" ЕООД гр.София е небанкова финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ не е спорно между страните.
По делото няма доказателства уведомителното писмо от 13.10.2017
г. до ответника Н. да е получено от него. Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост
следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на
заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост
на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие
предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява
на длъжника, че счита кредита за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го
поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие
предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва
основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по
договори за банкови кредити.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита, че и при
договор за кредит, сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
На второ място, дори да се възприеме тезата на ищеца относно
неприложимостта на разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, дали е настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение по
сключения договор за кредит към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК следва да се преценя
съобразно уговореното между страните. В т.12.3 от Общите условия по договор за
кредит на ищцовото дружество е посочено, че в случай на просрочие на една
месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване
на договора и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо да се
изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие и др. Независимо от това,
настоящият състав приема, че в процесния договор за кредит не е предвидена
автоматична предсрочна изискуемост
на непогасения остатък от кредита, тъй като, видно от цитираната клауза от ОУ,
страните са се съгласили, че при просрочие на една вноска с повече от 30 дни,
настъпва "обявяване на неговата предсрочна
изискуемост“, без да е необходимо да се
изпраща покана, предизвестие или уведомление на длъжника. Използваният термин
"обявяване" предполага изявлението на кредитора да достигне до
длъжника. Оповестяването само по себе си изключва автоматичната предсрочна изискуемост-
няма как да има обявяване без да има уведомяване. След като е използвана тази
дума, независимо от последващото съдържание на клаузата на договора, а именно,
че не следва да се изпраща покана, за да настъпи предсрочната
изискуемост, съдът приема, че това следва
да бъде оповестено на длъжника. Очевидно това е схващането и на ищцовото
дружество, което е изпратило уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост.
С оглед
приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г., постановено по тълк.дело
№ 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК. ВКС приема, че разграничението на
вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и в исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, не е условие за редовност на
исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В цитираното
тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл.422, ал.1 от ГПК съдът е обвързан от посочения в
петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница,
възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки вноските
с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали
възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в
общия заявен размер и период на исковите претенции.
Видно от
представените доказателства и по-конкретно – от погасителния план към договора,
предоставената на ответника като заем сума е следвало да бъде върната на 24
равни месечни вноски, като последната погасителна вноска е следвало да бъде
изплатена на 20.05.2019 г., поради което и съдът намира, че към датата на
произнасяне на настоящото решение (окончателно, съгласно разпоредбата на
чл.280, ал.3, предл.първо от ГПК предвид цената на иска) всички вноски по
кредита са станали дължими предвид настъпилия падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо. Ето защо настоящата инстанция намира, че претенцията
за заплащане на предоставения, но невърнат заем, е основателна и следва да бъде
уважена поради настъпването на падежа на цялото вземане, като се отчете
извършеното от ответника плащане на една погасителна вноска, т.е. сумата на
предоставения кредит – 1650 лв, следва да се намали с извършеното погасяване от
ответника на 27.07.2017 г. на част от главницата (45,40 лв съобразно
Погасителния план по договора – л.37-38 и представеното от ищеца Извлечение по
сметка към ДПК № **********, л.40 от първоинстанционното дело).
По отношение
на възнаградителната лихва следва да се отбележи, че в конкретния случай
ищцовото дружество претендира уговорената възнаградителна лихва в своята
цялост, поради което би следвало да не са налице пречки претенцията да бъде
уважена както за настъпилите падежирали вноски, така и за дължимата
възнаградителна лихва, тъй като целият кредит понастоящем (от 20.05.2019 г.) е
станал изцяло изискуем поради настъпване на срока за неговото погасяване.
Съдът намира
обаче,
че е налице недействителност на клаузата в процесния договор за потребителския
кредит, посочваща размера на годишния лихвен процент поради противоречие с добрите
нрави, тъй като надвишава приетите в съдебната практика максимални размери за
възнаградителна и за компенсаторна лихва.
Както се посочи по-горе, уговореният между страните по
процесния ДПК годишен лихвен процент, е 41,17%, при законна лихва в размер на
10% към датата на подписване на процесния ДПК, уговорената възнаградителна
лихва надвишава 4 пъти законната лихва по просрочени задължения.
Преценката
дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с
оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро
г.о. по гр.д.№ 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг;
няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с
оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те
налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.№
315/2005 г. на ВКС, 2-ро г.о. е прието, че максималния размер на договорната
лихва е ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави, а противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва
за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият съдебен състав приема, че уговарянето на възнаградителна лихва по
процесния (необезпечен) договор за потребителски кредит, в размер на 41.17%, накърнява добрите нрави, тъй
като надвишава четири пъти законната лихва, поради което тази клауза от
договора е нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД – поради
противоречие с добрите нрави.
По изложените
съображения съдът намира, че ответникът не дължи заплащане на уговорените и
начислени суми за възнаградителна лихва.
По отношение
на претенцията за заплащане на сума в размер на 1 980,72 лв,
представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по сключения
между страните ДПК, съдът намира следното:
Не е спорно,
че сумата от 1 980,72 лв не е предоставена за ползване от страна на
длъжника като заем, а се касае за уговорка по сключения договор за
потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от
допълнителен пакет услуги по договора за заем. Безспорно е и обстоятелството,
че погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна
лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. Дори и да се
възприеме тезата на ищцовото дружество, че предоставените допълнителни услуги и
уговореното възнаграждение не представлява цената на услугите, а е дължимо за
наличието им, за възможността длъжника да поиска промяна в договора му за
кредит във всеки един момент, за да възникне задължение за заплащане на цената
на тези услуги, те следва да бъдат предоставени реално на потребителя. Няма
доказателства по делото длъжникът да се е възползвал от някоя от посочените
услуги, включително и приоритетно разглеждане на неговото искане за отпускане
на кредит и поради това, че услугата не е предоставена, не се дължи и нейното
заплащане. Наличната възможност за предоставяне на тези услуги не е равностойна
на реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от всички
допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от
кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора.
Също така не са ангажирани никакви доказателства, че подписването на
допълнителния пакет услуги не е условие за предоставяне на кредита - това са
само твърдения на ищцовото дружество, които не са подкрепени с писмени
доказателства. Отделно от изложеното, в случай, че се касае за предоставяне на
допълнителни услуги, то те следва да бъдат включен в годишния процент на
разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.19, ал.1 от Закона за потребителските кредити, но в случая
това не е сторено и по този начин – заобикаляйки закона се достига до годишен
процент на разходите по-голям от трикратния размер на законната лихва, което
прави клаузата за уговарянето на тези възнаграждения за нищожна.
Мотивиран от
изложеното, настоящият състав намира, че предявеният иск за заплащане на сума в
размер от 1 980,72 лв, представляваща възнаграждение по допълнителен пакет
услуги е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази му част атакуваното
решение следва да бъде потвърдено поради съвпадане на крайните изводи на двете
инстанции.
По делото не
се спори, че ответната страна е заплатила част от дължимите суми по договора в
размер на 184,54 лв, като ищцовото дружество е приело, че с тази сума е
погасена част както от предоставения заем (102,01 лв – 45,40 лв от главницата и
56,61 лв от възнаградителната лихва, съгл.Погасителния план), така и част от
претендираното възнаграждение за пакет допълнителни услуги по сключения между
страните ДПК (82,53 лв). Както бе отбелязано по-горе, настоящата инстанция
намира, че претендираните възнаграждение за пакет допълнителни услуги и за
възнаградителна лихва, са неоснователни и не са дължими от страна на длъжника,
поради което заплатените суми от 56,61 лв и 82,53 лв, следва също да бъдат
отнесени единствено към дължимата сума за предоставен, но невърнат заем, т.е.
със заплатените суми от 56,61 лв и 82,53 лв, ответникът е погасил част от общия
дължим размер от предоставения му заем, поради което останалата непогасена част
от получения заем е 1 465,46 лв.
Поради
частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за сумата,
представляваща непогасен остатък от целия предоставен заем в размер на 1 465,46 лв, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.
В останалата
й част – за горницата над посочената сума от 1 465,46 лв до пълния предявен размер от 4 242,83 лв
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
На основание
чл.78, ал.1 от ГПК, съобразно постановения резултат и
частичното уважаване на предявения иск, на въззивника-ищец следва да бъдат
присъдени направените по делото разноски в размер на 315 лв, представляваща
направените по делото разноски в първоинстанционното производство; сума в размер
на 185 лв, представляваща направените по делото разноски във въззивната
инстанция; и на основание т.12 от Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г.
постановено по тълк.д.№ 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, 82 лв разноски,
направени в заповедното производство по ч.гр.д.2507/2018 г. по описа на Районен
съд – Бургас.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 682 от 26.03.2019
г. по гр.д.6069/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с
ЕИК ********* иск за признаване за установено, че Н.С.Н., ЕГН **********, от
гр. Бургас, дължи на ищеца неизплатено парично задължение по ДПК № **********
сключен на 27.04.2017 г. до размера от 1 465,46 лв, ведно със
законна лихва върху сумата от 1 465,46 лв от подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.2507/2018 г. на БPC - 10.04.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за които
вземания е издадена заповед № 1297/12.04.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.2507/2018г. на PC гр.Бургас, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Н.С.Н., ЕГН **********, от гр. Бургас,
дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с
ЕИК ********* неизплатено
парично задължение по Договор за потребителски кредит № ********** сключен на
27.04.2017 г. сумата от 1 465,46 лв, представляваща сбор от втора до двадесет и четвърта,
вкл.вноски по предоставен кредит, ведно със законна лихва върху сумата от
1 465,46 лв от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.2507/2018 г. на БPC - 10.04.2018 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума, за които вземания е издадена заповед №
1297/12.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.2507/2018г.
на PC гр.Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 682 от
26.03.2019 г. по гр.д.6069/2018 г. по описа на Бургаски районен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА Н.С.Н., ЕГН **********, от гр. Бургас, да заплати на "Профи кредит
България" ЕООД със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на управление
гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, направените съдебно
деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, както следва: сума в
размер на 315 лв (триста и петнадесет
лева) за първоинстанционното производство; сума в размер на 185 лв (сто осемдесет и пет лева) за
въззивното производство, и сума в размер на 82 лв (осемдесет и два лева) за направени в заповедното
производство по ч.гр.д.2507/2018 г. по описа на Районен съд – Бургас разноски.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.