№ 383
гр. Видин, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, V СЪСТАВ НО, в публично заседание на
двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниел Ив. Цветков
при участието на секретаря Полина Ст. Въткова
като разгледа докладваното от Даниел Ив. Цветков Гражданско дело №
20211320101209 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба от „Мого
България“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-А, с която срещу ЕР. СВ. С., с ЕГН
**********, с адрес: с. ******, обл. ******, ул. ****** и Н. ЛЮБ. М., с ЕГН
**********, с адрес: гр. ******, община ******, обл. ******, п.к. 1231, ж.к.
*********, са предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка
с чл. 415 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 342, ал. 2
от ТЗ, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди се от ищеца, че на 27.06.2018 г. между „Мого България" ЕООД
(с вписана впоследствие промяна в правната форма в ООД), ЕИК *********
в качеството на лизингодател и Ерик Светлинов С. в качеството на
Лизингополучател и Н. ЛЮБ. М. в качеството на съдлъжник е сключен
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
№ AG0003332. В изпълнение на задълженията си лизингодателят е придобил
собствеността върху посочения от лизингополучателя лек автомобил марка
„Audi" модел „А8", идентификационен номер на рама WAUZZZ4E87N007697,
per. № СВ****МВ и е предоставил ползването му на лизингополучателя, за
което е съставен приемо - предавателен протокол от 28.06.2018 г.
Твърди се, че лизингополучателят е заплатил авансова вноска и
първоначални разходи по смисъла на приложимите Общи условия, размерът
на финансирането е 13300.00 лева. Всички съществени условия са подробно
описани в Договора, приетите от клиента Общи условия и приложенията -
неразделна част от Договора. В частност, лизингополучателят е поел
1
задължение за заплащане на месечни вноски, както и да използва вещта
лично, по предназначение и с грижата на добър стопанин.
Излага се, че е договорен срок от 72 месеца, изтичащ на 20.06.2024 г.
съгласно приложения Погасителен план - неразделна част от Договора за
финансов лизинг. Договорен е фиксиран лихвен процент в размер на 39,60 %,
съответно размер на месечни анюитетни вноски от 485,81 лева.
Поддържа се, че лизингополучателят е преустановил плащания по
Договора. Последното постъпило плащане е от 25/09/18 г.
Сочи се още от ищеца, че към 29.10.2018 г. са просрочени три вноски по
погасителен план - № 2 с падеж на 20.08.2018 г. до № 4 с падеж на 20.10.2018
г. Предвид това, лизингодателят е отправил изявление до лизингополучателя,
съдържащо изявление, че разваля договора. Съобщението е връчено на
представител на лизингополучателя, който е предал и актива.
В исковата молба се застъпва, че същевременно лизингополучателят е
продължил да ползва лизинговия актив до 05.11.2018 г., на която дата
Лизинговият актив е върнат във владение на собственика - лизингодател.
Ищцовото дружество твърди, че на основание чл. 345 от ТЗ във вр. с
чл. 8.1 от приложимите към Договора Общи условия за периода, през който
лизинговият актив е ползван от лизингополучателя, последният
дължи заплащането на договорените месечни вноски по погасителен план от
втора (с падеж 20.08.2018 г.) до четвърта (с падеж 20.10.2018 г.) включително
и пета частично (за период от 21.10.2018 г. до 05.11.2018 г.) в общ размер от 1
243,51 лева, в това число главница в размер на 136.53 лева и възнаградителна
лихва в размер на 1106.98 лева.
Сочи се, че на основание чл. 15.1 от приложимите ОУ, предвид
допуснатата забава в плащанията на трета до пета вноска е начислена
неустойка в размер на 8,45 лева към датата на прекратяване на договора - за
период от 20.08.2018 г. до 06.11.2018 г. Неустойката е начислена както следва:
за забава в плащането на втора вноска за периода от 20.08.2018 г. до
06.11.2018 г. върху съответната част от главницата в размер 0.06 лева; за
забава в плащането на трета вноска за периода от 20.09.2018 г. до 06.11.2018
г. върху съответната част от главницата в размер 6,16 лева; за забава в
плащането на четвърта вноска за периода от 20.10.2018 г. до 06.11.2018 г.
върху съответната част от главницата в размер 2,23 лева.
Поддържа се, че на основание чл.15.5 от приложимите към Договора
Общи условия, лизингополучателят дължи на лизингодателя неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в трикратен размер
на договорената месечна вноска или общо 1457.43 лева, дължима еднократно
към датата на прекратяване на Договора, формирана като сбор от три месечни
вноска, всяка една в размер на 485,81 лева. На основание чл. 8.6. във вр. с чл.
8.7.4 от Общите условия, лизингополучателят дължи да възстанови на
Лизингодателя направените разходи за заплащане на данъци на основание чл.
2
чл. 52-61 от Закона за местните данъци и такси за 2018 г. в размер на 289,67
лева. На основание чл. 122 от ЗЗД, солидарният длъжник Н. ЛЮБ. М. е
отговорен за всички парични задължения по Договора, както и за плащането
на обезщетения и неустойки за вреди, настъпили вследствие неизпълнението
му.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответниците ЕР. СВ. С. и Н. ЛЮБ. М. дължат солидарно на
ищеца „Мого България" ООД, ЕИК: *********, сумата от 2 990.06 лева, от
които:
136.53 лева - незаплатена главница по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски 2-ра до 4-та и пета частично с падеж от 20.08.2018 г. до
06.11.11.2018 г.;
1106.98 лева - незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски 3-та до 4-та и пета частично с падеж от 20.09.2018 г. до
06.11.2018 г.;
8.45 лева - неустойка за забавени плащания за периода от 20.08.2018 г.
до 06.11.2018 г.;
1457.43 лева - неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя;
280.67 лева - разходи за заплатени от лизингодателя данъчни
задължения
Ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 22.04.2020 г. до окончателното издължаване.
Претендират се направените разноски в заповедното производство,
включително възнаграждение за представителство от юрисконсулт,както и в
настоящото исково производство.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения особен представител на ответниците. Същият поддържа, че искът
е предявен от лице без представителна власт. Оспорва исковете изцяло като
неоснователни. Оспорва иска за неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, като прави възражение за нищожност на клаузата
по чл. 15.5. от ОУ. Прави възражение за нищожност на клаузите по чл. 8.6 от
ОУ в частта за „данъци и такси“ и на чл. 8.7.4 от ОУ. Навежда възражения, че
процесният договор не е прекратен, нито развален, независимо от
физическото връщане на вещта. При условията на евентуалност се прави
възражение, че процесния договор е нищожен по отношение на солидарния
длъжник поради липса на съгласие Моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
Между страните е бил сключен Договор за финансов лизинг №
3
АG0003332 от 27.06.2018 г., по силата на който на ответника ЕР. СВ. С. е бил
предоставен лизинговия обект: МПС, марка и модел „Ауди А8“, с
идентификационен № WAUZZZ4E87N007697, № на двигател BVN005693, с
рег. № СВ****МВ. Като солидарен длъжник по договора се е задължила и
ответницата Н. ЛЮБ. М.. Съгласно договора дължимата главница е в общ
размер на 13300.00 лева, такса ангажимент е 200.00 лева, лихвата върху
главницата е общ размер на 21575.91 лева, годишния процент на разходите е
48.21 % и включва такса ангажимент и лихва върху главницата. Към договора
са приложени двустранно подписани от страните Общи условия, Тарифа към
Общите условия, Приемо-предавателен протокол от 28.06.2018 г., Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на инфорация за потребителски
кредити, Погасителен план, Уведомление за прекратяване на договора за
лизинг от 29.10.2018 г., Приемо-предавателен протокол от 05.11.2018 г.,
Преводно нареждане от 11.10.2018 г. за платен данък МПС 2018 г. – 3-то
плащане, ведно със списък с МПС-та и преводно нареждане от 27.06.2018 г.,
от което е видно, че ответникът ЕР. СВ. С. е внесъл по сметка на ищеца
сумата от 2020.00 лева с посочено основание – номера на договора за лизинг
– AG0003332. Представен е и Стандартен европейски формуляр /лист 30 от
делото/, от който е видно, че годишния лихвен процент е в размер на 39.60 %.
Автомобилът, предмет на договора за лизинг е предаден на ответника на
28.06.2018 г. в 16:45 часа, за което е съставен приемо-предавателен протокол,
подписан от страните /лист 13 от делото/.
На 29.10.2018 г. ищцовото дружество е отправило уведомление за
прекратяване на Договор за финансов лизинг № AG0003332, получено от И.
М. – приятел, като не е записана дата на получаване на същото, поради което
съдът счита, че същото е връчено на датата на съставянето му, а именно:
29.10.2018 г. От уведомлението е видно, че ищецът е уведомил ответника ЕР.
СВ. С., че във връзка с неизпълнение на задълженията му за плащане на
дължими суми и на основание чл. 13.5 от Общите условия, прекратява
сключения между тях Договор за финансов лизинг № AG0003332. Отвеникът
е уведомен, че на основание чл. 14.1 от ОУ е длъжен доброволно да предаде
лизинговия актив по договора, заедно с всичките му принадлежности и
придружаващи документи. Уведомен е също, че дължи сумата в общ размер
на 2993.35 лева, включваща: дължими лизингови вноски към датата на
прекратяване на договора в размер на 977.10 лева; дължима неустойка за
забава в размер на 18.82 лева, дължима неустойка по чл. 15.5 от ОУ в размер
на 1457.43 лева и разходи за възстановяване на лизинговия актив в размер на
540.00 лева. Неоснователни са възраженията на особения представител на
ответника за ненадлежно връчване на уведомлението за прекратяване на
договора, тъй като видно от подписа, положен в Приемо-предавателен
протокол от 05.11.2018 г. за ответника ЕР. СВ. С. се е подписал И. М.,
съответно същият е предал и процесния лек автомобил на служител на
ищцовото дружество, поради което съдът счита, че ответникът С. е бил
уведомен за прекратяването на договора за лизинг, за задължението му да
4
предаде лизинговия актив, както и за претендирните от ищеца суми.
Месечните анюитетни вноски, видно от погасителния план са в размер
на по 485.81 лева за срок от 72 месеца.
Съгласно чл. 1.17 от ОУ и чл. 7.2 от ОУ лизингополучателя заплаща
първоначална вноска, заедно с начислено върху нея ДДС не по-късно от 5 дни
след влизането на Договора в сила. Първоначалната вноска е парична сума,
определена като процент от стойността за лизинг и посочена в договора,
дължима от лизингополучателя при сключване на договора за лизинг.
Първоначалната вноска има характер на самоучастие на лизингополучателя за
придобиването на лизинговия актив и не е част от главницата. Съгласно
договора първоначалната вноска е в размер на 1700.00 лева. Освен
първоначалната вноска лизингополучателят дължи и първоначални разходи в
размер на 200.00 лева – такса ангажимент и 120.00 лева – разходи за
регистрация на лизинговия актив в КАТ, вкл. държавни такси. Видно от
преводно нареждане от 27.06.2018 г. е, че ответникът ЕР. СВ. С. е внесъл по
сметка на ищеца сумата от 2020.00 лева – първоначална вноска плос
първоначални разходи.
Видно от приемо-предавателните протоколи ответникът ЕР. СВ. С. е
ползвал процесния автомобил от 28.06.2018 г. до 05.11.2018 г. Съгласно
сключения между страните договор и погасителния план към него
лизингополучателят дължи първите четири месечни анюитетни вноски и част
от петата вноска. Ищецът претендира заплащането на втората, третата,
четвъртата и част от петата вноска, както и неустойка за забавени плащания,
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя и
разходи за заплатени от лизингодателя данъчни задължения.
Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира
следните изводи от правна страна:
Съдът счита възражението на особения представител на ответника за
липса на активна процесуална легитимация на ищеца за неоснователно, тъй
като видно от представените от ищеца пълномощни към датата на
предявяване на иска юрисконсулт К. И. К. е била упълномощена от
управителя на ищеца – А. П., а в последствие и от следващия управител на
дружеството – П. И., поради което исковете са допустими.
Предмет на настоящето производство са вземания, претендирани като
незаплатена главница по лизингови вноски от 2-ра до 4-та и пета частично с
падеж от 20.08.2018 г. до 06.11.2018 г., договорна възнаградителна лихва за
периода от 20.09.2018 г. до 06.11.2018 г., неустойка за забавени плащания за
периода от 20.08.2018 г. до 06.11.2018 г., неустойка за прекратяване на
договора по вина на ответника С., начислена на основание чл. 15.5 от Общите
условия на ищцовото дружество, приложими към договора и разходи,
сторени от ищеца за заплащане на данъчни задължения.
Вземането в размер на 136.53 лева – главница за незаплатени лизингови
5
вноски, съдът счита за основателно. Договорът за финансов лизинг,
приложенията към него, Общите условия и погасителния план са подписани
от ответниците като страни по тях. Автентичността на документите не е
оспорена по надлежния ред. Доказателствената тежест да докажат плащане на
вземанията или съответно недължимост е на ответниците, а същите не
проведоха доказване в тази насока, поради което съдът счита, че искът в
размер на 136.53 лева следва да бъде уважен в пълен размер.
С договора за лизинг страните са уговорили дължимата на ищеца
възнаградителна лихва да се заплаща при приложим фиксиран лихвен
процент в размер на 39.60 % за целия срок на договора видно от Стандартен
европейски формуляр /лист 30 от делото/. Съгласно § 13, т. 1 Закона за
защита на потребителите „потребител” е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност”. В т. 12 на § 13 от ДР на същият закон е дадена
дефиниция на „финансова услуга”. Преди изменението на разпоредбата /ДВ
бр. 61 от 25.07.2014 г./ договорът за финансов лизинг е посочен, наред с други
договори като „финансова услуга”. С изменението на разпоредбата /ДВ бр. 61
от 2014 г./ законодателят се е отказал от изброяването на видовете финансови
услуги и е дефинирал „финансовата услуга” като всяка услуга, свързана с
банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване,
инвестиране или плащане. При така дефинираното определения за
„финансова услуга”, договорът за финансов лизинг попада в обхвата на
услугите, които се ползват от защитата на Закона за защита на потребителите,
ако страната по този договор има качеството на „потребител”. В правната
теория и съдебна практика се приема, че договорът за финансов лизинг,
представлява особен вид инвестиционен кредит. При този договор общата
стойност на лизинговите вноски, които се дължат от лизингополучателя, са
изчисляват така, че покриват цената на вещта, по която е придобита
собствеността й от лизингодателя, разноските по придобиването и печалба,
т.е. получава се ефекта на получен кредит, който се погасява от
лизингополучателя чрез заплащане на лизинговите вноски. В този смисъл
договорът за финансов лизинг е „финансова услуга“ по смисъла на Закона за
защита на потребителите и доколкото липсват твърдения и ангажирани
доказателства автомобилът, предмет на процесния договор, да е ползван за
търговска или професионална дейност от ответника, то съдът дължи проверка
за наличие на неравноправни клаузи в договора, които са от значение за
разрешаване на спорния предмет по делото.
Размерът на дължимата от ответника възнаградителна лихва
представлява основен елемент от договора между страните, клаузата е
формулирана ясно и разбираемо, поради което и на основание чл. 145, ал.2 от
Закона за защита на потребителите не може да се прави преценка за
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
6
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна.
Уговарянето между страните на възнаградителна лихва при приложим
годишен лихвен процент в размер на 39.60 % не противоречи и на добрите
нрави. В съдебната практика е прието, че уговарянето на възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на
добрите нрави. С изменението на Закона за потребителския кредит /ДВ, бр. 35
от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, с което е създадена нова ал. 4 на чл. 19 и
законодателно е закрепен максимален праг на годишния процент на
разходите по договори за потребителски кредит, в който е включен и праг на
възнаградителната лихва. С това изменение законодателят е приел, че
годишния процент на разходите по договори за потребителски кредит не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а клаузите в договор,
надвишаващи тези размери се считат за нищожни. Уговарянето на годишен
процент на разходите в размер по-нисък от законово определения в чл. 19, ал.
4 ЗПК не може да бъде прието за противоречащо на добрите нрави, като
критерият посочен в ЗПК следва да се приеме за приложим и по отношение
на договорите за финансов лизинг, представляващ особен вид инвестиционен
кредит. През годината на сключване на процесния Договор за лизинг,
законната лихва за забава се определя съгласно Постановление № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения на Министерски съвет и е в размер на основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли,
на текущата година плюс 10 процентни пункта. През 2018 г. ОЛП на БНБ е
0.00 %, видно от извършената от съда справка на интернет-страницата
https://www.bnb.bg/, следователно размерът на законната лихва за забава е
10.00 %. Определеният в Стандартен европейски формуляр лихвен процент –
39.60 % не надвишава повече от пет пъти този размер. Затова според съда,
определената в договора за финансов лизинг договорна лихва не е договорена
в нарушение на добрите нрави, следователно клаузата не е нищожна по
смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, поради което претенцията за лихва в размер на
1106.98 лева за периода от 20.09.2018 г. до 06.11.2018 г. следва да се уважи в
пълен размер.
В действащите между Общите условия (чл. 15.5) е предвидено, че
лизингополучателят дължи неустойка за прекратяване на договора по негова
вина в размер на три лизингови вноски, като неустойката се начислява на
базата на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди датата на
прекратяване на договора. При извършване на преценка дали клаузата, с която
е уговорена неустойката отговаря на изискването за добросъвестност и дали
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя следва да се съобрази вида на сключения договор,
възможността за настъпване на вреди за лизингодателя при прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя и дали уговореният размер на
7
неустойката отговаря на целите посочени в чл.92, ал.1 ЗЗД - обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението или ги надвишава. В Тълкувателно решение № 7/2013г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че по отношение на договорите с продължително
или периодично изпълнение за частта от сделката, чието действие се запазва,
може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да
търси и неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне,
ако такава е била уговорена. Задължението на лизингополучателя по договора
за лизинг за заплащане на лизингови вноски е с периодично изпълнение,
поради което развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е
допустимо дължимост на неустойка за забава и при разваляне, когато е
налице забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за частта от
сделката, чието действие се запазва. Едновременно с неустойката за забава на
вноските, дължими до момента на разваляне на договора, лизингодателят
може да претендира и неустойка за обезщетяване на вредите, настъпили
поради развалянето - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. В
облигационните отношения между страните е уговорен размер на неустойката
за забава – сборът на последните три лизингови вноски с настъпил падеж
преди прекратяване на договора. С оглед вредите, които могат да настъпят за
ищеца от разваляне на договора по вина на лизингополучателя, уговорката
между страните за заплащане на неустойка в размер на три месечни
лизингови вноски не излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и не представлява неравноправна или
противоречаща на добрите нрави клауза. В тази връзка съдът счита
вземанията за дължимите неустойка за забавени плащания, както и неустойка
за прекратяване по вина на лизингополучателя за основателни, поради което
исковите претенции в размер на 8.45 лева и 1457.43 лева следва да се уважат
изцяло.
Ищцовото дружество претендира установяване дължимостта на вземане
в размер на 280.67 лева, представляващо разходи от лизингополучателя за
заплатени данъчни задължения. Направено е възражение от особения
представител на ответниците за нищожност на клаузите в ОУ, които
обвързват лизингополучателя със заплащане на данъци за превозното
средство, което възражение съдът счита за неоснователно. Съгласно
обвързващите страните Общи условия на ищцовото дружество – чл. 8.6. и чл.
8.7.4., лизингополучателят се задължава да заплаща всички данъци, такси,
мита, нотариални таси и други разноски във връзка с използването на
лизинговия актив, както и се задължава да възстанови на лизингополучателя
в срок до 5 работни дни от издаване на счетоводен документ пълния размер
на заплатените от лизингодателя данъци и/или такси, в случай, че съгласно
действащото законодателство при придобиването на лизинговия актив
лизингодателят дължи данъци и/или такси и те не са включени в стойността
за лизинг съгласно договора. Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
8
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Безспорно в чл. 53 от
ЗМДТ е посочено, че данъкът се заплаща от собствениците на превозните
средства, което е сторено от лизингодателя, видно от приложеното
извлечение от списък и платежно нареждане /лист 46 от делото/.
Законодателят никъде не е предвидил забранителна разпоредба, с която да
ограничи правото на собственика на превозното средство да договаря с
лизингополучател или наемател връщане на заплатени от него суми за
дължим местен данък. Договорът, приложенията, както и Общите условия
към него носят подписите на ответниците по делото като страна по тях.
Автентичността на документите не е оспорена по надлежния ред. Видно от
чл. 16 от Договора, последният се сключва съгласно разпоредбите на ОУ,
които представляват неразделна част от него и с подписването на Договора,
лизингополучателя и солидарния длъжник декларират, че са запознати и ги
приемат изцяло. Следователно ОУ към договора като неразделна част от
договора са действащи между страните и клаузите им обвързват последните.
С оглед гореизложеното съдът счита, че клаузите по чл. 8.6. и чл. 8.7.4. от
Общите условия не са нищожни и не противоречат на добрите нрави, каквито
възражения са наведени от особения представител на ответниците, както и че
искът в размер на 280.67 лева е основателен и следва да бъде уважен в пълен
размер.
Наведено е възражение от особения представител на ответниците, че не
е налице надлежно възникнала солидарна отговорност на ответника Н.М. по
сключения договор, между ищеца и ответника Е.С., което съдът намира за
неоснователно по следните съображения:
Безспорно е, че в конкретния случай се касае до т. нар. „пасивна
солидарност“. При тази фигура, уредена в чл. 121 – 127 ЗЗД, няколко
длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и той може да
иска изпълнението й от всеки съдлъжник, но точното изпълнение на един
съдлъжник, освобождава не само него, но и останалите. Един от начините за
възникване на солидарна отговорност, безспорно са и правните сделки –
едностранни и двустранни. Безспорно е и, че солидарността не се предполага,
а подлежи на доказване от лицето, което се позовава на нея. В конкретния
случай, това е ищецът – лизингодател.
Както бе посочено в приетата фактическа установеност, по делото е
представен процесния договор за финансов лизинг, ведно с приложимите
Общи условия, приложения, представляващи неразделна част от него.
Договорът, приложенията към него, както и Общите условия носят подписа
на ответника по делото Н. ЛЮБ. М. като страна по тях, в качеството й на
солидарен длъжник. Автентичността на документите не е оспорена по
надлежния ред.
Видно от чл. 16 от Договора, последният се сключва съгласно
разпоредбите на ОУ, които представляват неразделна част от него и с
подписването на Договора, лизингополучателя и солидарния длъжник
9
декларират, че са запознати и ги приемат изцяло. Следователно ОУ към
договора като неразделна част от договора са действащи между страните и
клаузите им обвързват последните.
Видно от клаузата на чл. 4.2. от ОУ, солидарният длъжник е отговорен
за всички парични задължения по договора, както и за плащането на
обезщетения и неустойки за вреди, настъпили вследствие неизпълнението му.
Солидарността възниква с подписването на Договора от солидарния длъжник
и продължава до пълното му изпълнение.
В договора не се съдържат изявления на солидарния длъжник или
клаузи, регламентиращи неговата отговорност. Това обаче не води до извода,
че солидарност не е възникнала и че договорът е нищожен поради липса на
съгласие в каквата насока са възраженията на особения представител на
ответниците. Вписването на ответницата Н.М. като страна по договора,
именно в качеството й на солидарен длъжник, подписването на договора и
всички приложения и Общи условия към него именно в това качество, както и
наличието на изявление в договора, че общите условия са валидни и
действащи между страните, води до извода, че съдържащите се в тях клаузи
също са част от договора и са действащи между страните. Именно в тях се
съдържа регламентация на отговорността на солидарния длъжник и
следователно приемането им манифестира и намерението на ответницата М.
да отговаря солидарно за задълженията на лизингополучателя по договора,
при условията, при които са поети. С оглед гореизложеното съдът счита, че
предявените искове срещу солидарния длъжник са основателни и следва да
бъдат уважени.
В случая основателна се явява и претенцията за присъждане на
направените разноски.
Съобразявайки т. 12 на ТР № 4/2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС и изхода на делото ответниците следва да понесат отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство съобразно
уважената част от исковете.
С оглед изхода на делото ответниците дължат на ищцовото дружество
направените в производството разноски.
Съдът дължи произнасяне по възражението на ответната страна за
прекомерност на юрисконсултското възнаграждение по см. на чл. 78, ал. 5 от
ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ - за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100.00 до 360.00 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът следва да определи
размера на юрисконсултското възнаграждение. В процесния случай, след като
взе предвид конкретния интерес, фактическата и правна сложност на делото,
съдът намира, че претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждине в
размер на 350.00 лева не е прекомерно и следва да бъде уважено в пълен
10
размер.
В тази връзка ответниците следва да заплатят на ищеца направените
разноски по настоящето производството, в общ размер от 700.00 лева /350.00
лева - юрисконсултско възнаграждение и 350.00 лева разноски за особен
представител/. Искането за присъждане на разноски за заплатена държавна
такса по исковото производство следва да бъде отхвърлено като
неоснователно, тъй като такава държавна такса по делото не е заплащана от
ищцовото дружество. В тази връзка ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят в полза на РС – Видин разноски за държавна такса върху уважения
размер на исковете по настоящото производство в размер на 59.80 лева.
Ответниците следва да заплатят направените в заповедното
производство разноски, но съразмерно с уважената част от исковете, които
разноски възлизат на сумата в общ размер от 109.80 лева /59.80 лева - за
държавна такса и 50.00 лева - юрисконсултско възнаграждение/, в останалата
част искането за присъждане на разноски по заповедното производство
следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕР. СВ. С., с ЕГН
**********, с адрес: с. ******, обл. ******, ул. ****** и Н. ЛЮБ. М., с ЕГН
**********, с адрес: гр. ******, община ******, обл. ******, п.к. 1231, ж.к.
*********, че дължат СОЛИДАРНО на „Мого България“ ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М.
Димитров“ № 16-А, сумата от 2 990.06 лева, от които:
136.53 лева - незаплатена главница по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски 2-ра до 4-та и пета частично с падеж от 20.08.2018 г. до
06.11.11.2018 г.;
1106.98 лева - незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в
анюитетните вноски 3-та до 4-та и пета частично с падеж от 20.09.2018 г. до
06.11.2018 г.;
8.45 лева - неустойка за забавени плащания за периода от 20.08.2018 г.
до 06.11.2018 г.;
1457.43 лева - неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя;
280.67 лева - разходи за заплатени от лизингодателя данъчни
задължения.
Ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 22.04.2020 г. до окончателното издължаване.
ОСЪЖДА ЕР. СВ. С., с ЕГН **********, с адрес: с. ******, обл.
******, ул. ****** и Н. ЛЮБ. М., с ЕГН **********, с адрес: гр. ******,
11
община ******, обл. ******, п.к. 1231, ж.к. *********, да заплатят
СОЛИДАРНО на „Мого България“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-А, направени
разноски в заповедното производство по ч.гр.д № 930/2020 г. по описа на РС
– Видин съразмерно с уважената част от исковете в общ размер от 109.80
лева /59.80 лева - за държавна такса и 50.00 лева - юрисконсултско
възнаграждение/, като в останалата част отхвърля искането като
неоснователно.
ОСЪЖДА ЕР. СВ. С., с ЕГН **********, с адрес: с. ******, обл.
******, ул. ****** и Н. ЛЮБ. М., с ЕГН **********, с адрес: гр. ******,
община ******, обл. ******, п.к. 1231, ж.к. *********, да заплатят
СОЛИДАРНО на „Мого България“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-А, направени
разноски в исковото производство в общ размер от 700.00 лева /350.00 лева -
юрисконсултско възнаграждение и 350.00 лева разноски за особен
представител/.
ОТХВЪРЛЯ искането на „Мого България“ ООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-
А за присъждане на разноски за заплатена държавна такса по исковото
производство, като неоснователно.
ОСЪЖДА ЕР. СВ. С., с ЕГН **********, с адрес: с. ******, обл.
******, ул. ****** и Н. ЛЮБ. М., с ЕГН **********, с адрес: гр. ******,
община ******, обл. ******, п.к. 1231, ж.к. *********, да заплатят
СОЛИДАРНО в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС –
Видин сумата от 59.80 лева за държавна такса в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред ОС - Видин в двуседмичен
срок от връчването му на страните, като след влизането му в сила да се
приложи препис по ч.гр.д. № 930/2020 г. по описа на РС - Видин.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
12