О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №...
Врачанският окръжен съд гражданско отделение
в закрито заседание на 17.11.2020 г. в състав:
Председател: Мария Аджемова
Членове: Мирослав Досов
Магдалена Младенова
При участието на
прокурора секретар
Като разгледа
докладваното от съдията М. Аджемова
в.
ч. гр. дело N` 514 по описа за
2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се развива в хипотезата на чл. 274,
ал. 1, т. 2 и във вр. с чл. 248, л. 3 от ГПК.
Образувано е по частна в. жалба вх. №
262516/19.10.20 г. на "Теленор България" ЕАД, с ЕИК ***, чрез адв. В.Н.
от Софийска адв. колегия срещу определение на районен съд гр. Враца №
260199/26.08.20 г. постановено по гр. дело № 5153/19 г. в ЧАСТТА, с която е
ОТХВЪРЛЕНО искането на дружеството жалбоподател с вх. № 260797/14.09.20 г. и
правно основание чл.248 от ГПК, за промяна на първоинстанционно решение на ВрРС
№ 260031/26.08.20 г. постановено по гр. дело № 5153/19 г. в частта за
разноските.
Дружеството жалбоподател намира, че при уважаване
изцяло на исковата му претенция с правно осн. чл. 422 от ГПК, районен съд е
следвало да осъди ответницата в производството А. А. да му заплати сторените съдебни
разноски за адв. възнаграждение в заповедното производство по ч. гр. дело №
3627/19 г. по описа на ВрРС в пълнота, общо в размер на сумата 300 лв., при
което му се дължат допълнително 150 лв., наред с вече присъдените със съдебното
решение, чиято промяна се иска 150 лв., а също и сумата 30 лв. разноски за ДДС.
Изводът на районен съд в обратния смисъл, според жалбоподателя е незаконосъобразен на правен при неправилно
тълкуване нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1//04 г. за минималните размери
на адв. възнаграждения на Висшия адвокатски съвет и във вр. с чл. 36 от ЗА.
Дружеството моли за отмяна на атакуваното
определение и изменение първоинстанционното решение на районен съд гр. Враца,
така щото да му се присъдят направените съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производството в пълнота, тоест допълнителни за
сумата 180 лв. /150 лв. плюс 30 лв. за ДДС/. Дружеството претендира съдебни
разноски в настоящото производство.
Ответникът в производството А. А., редовно уведомена,
чрез особения си представител адв. И., не представя отговор.
След като взе предвид представеното гр.
дело № 5153/19 г. по описа на ВрРС и ч. гр. дело № 3627/19 г. също на ВрРС,
както и доводите на жалбоподателя, окръжен съд намира следното:
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е
подадена в законния срок, от надлежна страна, срещу съдебен акт, от категорията
на обжалваемите.
Разгледана по същество, жалбата е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
От фактическа страна данните по делото са
следните: Настоящият жалбоподател "Теленор България" ЕАД е инициирал
заповедно производство пред районен съд гр. Враца, по което е образувано
приложеното в. ч. гр. д. № 3627/19 г. и е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение с пр. основание чл. 410 от ГПК № 2255/04.09.19 г. срещу
длъжника А. Б. А. с ЕГН ********** от гр. *** за заплащане на сумата 519.03 лв.
главница представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга заедно със законната лихва от подаване на
заявлението на 02.09.19 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в
заповедното производство - 25 лв. д. т. и 360 лв. адв. възнаграждение във вр. с
чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/04 г. за минималните размери на адв.
възнаграждения. След подадено възражение от длъжника, пред районен съд гр.
Враца се е развило исково производство по иск с правно осн. чл. 422 от ГПК на
заявителя-кредитор "Теленор България" ЕАД – гр. дело № 5153/19 г. С
решение № 260031/26.08.20 г. по цитираното гр. дело № 5153/19 г.,
първостепенният съд е уважил изцяло предявения от "Теленор България"
установителен иск за сумата 519.03 лв., като е осъдил длъжника А. А. да заплати
на ищеца разноски в заповедното производство в размер на 235 лв. включващи д.
т. и адв. възнаграждение в размер на 150 лв. За да определи така дължимите
суми, районен съд е приел за основателно възражението на длъжника А. с правно
осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на сторените от дружеството в
заповедното производство съдебни разноски - адв. хонорар от 300 лв. На осн. чл.
248 от ГПК "Теленор България" ЕАД, чрез адв. Н. Щ. е поискал промяна
първоинстанционното решение в частта, с която е намален адв. ховорар за
заповедното производство, тъй като според адв. Щ. при възприемане от съда на възражение
за прекомерност, той /съдът/ не може да определи възнаграждение в размер
по-нисък по посочения в Наредбата на минималните адв. възнаграждения. Ето защо,
дружеството, чрез адв. Щ. моли районен съд гр. Враца да промени решението си,
като му присъди допълнително направените разноски в заповедното производство за
адв. възнаграждение в размер на 210 лв. /150 лв. плюс 60 лв. за ДДС/ лв., наред
с присъдените 150 лв.
С атакуваното в настоящото производство
определение № 260199/30.09.20 г. районен съд гр. Враца е уважил частично
искането на "Теленор България" ЕАД с правно осн. чл. 248 от ГПК, като
е изменил свое решение № 260031/26.08.20 г. в частта за разноските, като е
присъдил допълнително да дружеството 30 лв. разноски за ДДС върху заплатеното
адв. възнаграждение от 150 лв. в заповедното производство. В останалата част
искането на "Теленор България" ЕАД е отхвърлено от районен съд.
При така изложените обстоятелства, от правна страна окръжен съд намира
жалбата срещу отхвърлителната част на опр. № 260199/30.09.20 г. на районен съд
гр. Враца за НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следното:
Според чл. 36, ал. 1 от ЗА, трудът на
адвоката е възмезден. Според ал. 2 на текста, размерът на адв. възнаграждение се определя в договор
между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения
в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, като
според ал. 2, ако насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от ЕС има право на адв. възнаграждение в размер не по-нисък от
Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА, които следва да заплати другата страна.
Според Наредба № 1/2004 г за мин.
адв.възнаграждение с последни изменения в сила от 31.07.20 г, съгласно чл.7,
ал.2, т.1 при материален интерес до 1000 лв., минималното адв. възнаграждение е 300 лв., а в чл.7 ал.7
се посочва, че в производства за издаване заповед за изпълнение възнаграждението
се определя по правилата на ал.2 на база половината от стойностите на
претендираните суми. В случая търсената
сума от 519.03 лв. попада в приложното поле на чл.7, ал.2, т.1 - интерес до 1000 лв., а по
чл.7 ал.7 материалния интерес отново е
до 1000 лв., при което минимално дължимото адв. възнаграждение в казуса е 300
лв.
Независимо от изложената приложима към
казуса нормативна уредба съгласно българското законодателство, окръжен съд
намира, че районен съд правилно е определил дължимото адв. възнаграждение в
процесното заповедно производство в размер на 150 лв., поради следно:
В настоящия случай националният съд следва
да приложи практиката на Съда на
Европейския съюз/СЕС/ в Люксембург, който се е произнесъл по две преюдициални
питания от български съд по С-427/16 и С-428/16, в които е изразил становище по приложение на наредбата
за мин. адв. възнаграждения от 2004 г. при противоречие с нормите на чл. чл.78 ал.5 от ГПК във вр. с чл. 36 от ЗА от
националното законодателство.
Това е така, с оглед следните правни
съображения: Съдебната практика на СЕС е част от т.н. вътрешни неписани
източници на правото на ЕС, към които спадат
основните правни принципи, общностните обичаи, общите конституционни
традиции на държавите членки и др. След 01.01.2007 г по силата на подписания
договор за присъединяване на Република България
към ЕС, правото на европейския съюз става непосредствено приложимо т.е. с директно приложение у нас. Според чл.5
ал.4 от Конституцията на Република България международните договори /какъвто е
присъединителния ни договор от 2005 г
към ЕС/, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за
Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство
пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.
По повод цитираните по-горе две дела С-427/16
и С-428/16, по преюдициално запитване пред СЕС, български нац. съдия, по
две заповедни производства поставя няколко въпроса, два от които са: - дали
разпоредбата за минималните адвокатски хонорари в Закона за адвокатурата противоречи
на Договора за функциониране на ЕС и на Гражданско процесуалния кодекс и - дали допуснатата в Директива 77/249 /за граници и условия за
адвокатската дейност, упражнявана под формата на предоставяне на услуги/, възможност
ДДС върху адвокатските хонорари, следва
да се приема за част от цената на услугата? Според окръжен съд, първият
от така поставените от българския национален съдия въпрос, има отношение към
настоящото дело.
В отговорите си на поставените въпроси
съдът в Люксембург тълкува Договора за функциониране на Европейския съюз
/ДФЕС/. Според евромагистратите определените с наредбата на Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която съдът
няма право да присъжда разноски за адв. възнаграждение в по-нисък от посочения
в Наредбата размер, биха могли да ограничат конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар. Дадено е указание "запитващият български съдия да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагане на Наредбата за мин. адв. възнаграждения, дали тя
/Наредбата/ отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението им?
Известно е, че упражняването на
адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията, за правно
съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и
юридическите лица в Република България. Тя се осъществява в съответствие с
принципите на независимост, изключителност, самоуправление и самоиздръжка. В
чл.2 ал.1 от ЗА е посочено, че
адв.професия е дейност предвидена в конституцията на РБ, а в ал.2, че при
упражняването на адвокатската професия адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз се ръководи от законните интереси на клиента, които е длъжен да защитава
по най-добрия начин със законни средства. Според чл. 36 ал.2 от ЗА размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и
не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа.
СЕС приема, че след като липсват разпоредби, които биха
могли да гарантират, че Висшият адвокатски съвет действа като носител на
публична власт в общ. интерес при наличие на ефективен контрол и на правомощия
на държавата за вземане на решения като последна инстанция, професионална
организация като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за сдружение на
предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС, когато приема наредби за определяне на
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тарифа, определена от
професионална организация, може все пак да има характер на държавна мярка,
по-специално когато членовете на тази организация са независими от съответните
икономически оператори - експерти и когато са длъжни по закон да определят
тарифите, като отчитат не само интересите на предприятията или на сдруженията
на предприятия от посочилия ги сектор, но и общия интерес и интересите на
предприятията от другите сектори или на ползвателите на въпросните услуги. СЕС
продължава в разсъжденията си, че от друга страна Наредбата за мин. адв.
възнаграждения е създадена от ВАСъвет и
не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че
определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските
възнаграждения са справедливи и обосновани, определени при зачитане на общия
интерес. На второ място, що се отнася до въпроса дали българските публични
органи са делегирали на частно съсловно сдружение /ВАСъвет/ компетентността си
в областта на определянето на минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е видно, че единственият контрол, който се упражнява от
публичен орган върху наредбите на Висшия адвокатски съвет за определяне на
посочените минимални размери, е контролът на Върховния административен съд и че
този контрол е ограничен само до това дали споменатите наредби са в
съответствие с Конституцията и българските закони.
С оглед
решението на СЕС по цитираните две дела с със запитващ български съд и
отговора на евромагистратите по първия преюдициален въпрос, настоящият въззивен
състав приема за задължително
тълкуването на СЕС, в смисъл, че Наредбата за мин. размери на адв.
възнаграждения от 2004 г, би могла да ограничи и ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар на
ЕС, част от който е и българския пазар, като в тази Наредба не са предвидени
ограничаващите конкуренцията последици, които да са присъщи на преследването на
посочените цели, с оглед упражняването на адвокатската професия.
Както се посочи, практиката на СЕС,
която е част от правото на ЕС, е
директно приложима в Република България и
има предимство /примат/ при противоречие с национални норми, каквато нормата на чл. 36
ал. 2 от ЗА приложима от националния съд
при определяне размера на дължимите разноски в заповедното производство.
В настоящия казус става дума за адв. възнаграждение от 300 лв., за подадено
от адвоката заявление по чл. 410 от ГПК за парично вземане от 519.03 лв.
Окръжен съд, като се позовава на практиката на СЕС цитирана по-горе намира, че
районен съд правилно не се е съобразил с мин. размер на адв. възнаграждение
определен в чл. 36 от ЗА, а като е взел предвид сложността на действително
извършената работа от упълномощения адвокат
по делото е намалил адв. възнаграждение под минималния размер съобразно
цитираната Наредба за мин. адв. възнаграждения.
При изложеното по-горе, окръжен съд намира,
че в случая размер на адв. възнаграждение от 150 лв. /за попълване само на
стандартна бланка за заявление по чл. 410 от ГПК/ е справедлив и обоснован и
зачита общия интерес на всички участници в заповедното производство, при което,
в атакуваната част, постановеното на осн. чл. 248 от ГПК определение на районен
съд гр. Враца № 260199/30.09.20 г., следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното окръжен съд
О П
Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната отхвърлителна част
определение на районен съд гр. Враца № 260199 от 30.09.20 г. по гр. дело №
5153/19 г. по описа на същия съд, постановено по искане на "Теленор
България" ЕАД с правно основание чл. 248 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател :.... Членове: 1.... 2.......