№ 27022
гр. София, 23.06.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА
като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА Гражданско дело №
20241110161230 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
С решение № 7236/23.04.2025 г., постановено по настоящото дело, е признато за
установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. К. М. дължи на „....“
ЕООД сумата от 1213,33 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ CREX-17460294 от 23.11.2019 г., с краен срок за изпълнение – 15.12.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2024 г., до
окончателното плащане, за която сума по ч. гр. д. № 32818/2024 г. по описа на СРС, 79
състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.06.2024 г., частично
обезсилена с определение от 18.10.2024 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 1213,33 лв. до пълния предявен размер от 1607,60 лв. С решението С. К. М. е
осъден на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД да заплати на „....“ ЕООД сумата от 50,63 лв. -
разноски в заповедното производство, както и сумата от 250,68 лв. - разноски в исковото
производство, а „....“ ЕООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
да заплати на адв. К. Б. сумата от 34,26 лв. - адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство в заповедното производство, както и в полза на
адв. М. Л. сумата от 98,10 лв. - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в исковото производство.
По делото е постъпила молба вх. № 167129/13.05.2025 г. от ответника С. К. М., чрез
адв. М. Л., с която се иска съдът да измени постановеното по делото решение в частта за
разноските, като искането на ищеца за присъждане на разноски бъде оставено без уважение
и бъде заличен диспозитивът на решението, с който ответникът е осъден да заплати на „....“
ЕООД сумата от общо 301,31 лв. Излагат се доводи за неправилност на постановеното
решение и за противоречието му с практиката на ВКС (определение по ч.т.д. № 1085/2022 на
ВКС, I т.о.) и на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз от 16.07.2020 г. по съединени
дела С-224/19 и С-259/19) по отношение на разноските, въз основа на която се поддържа, че
в тежест на ответника в настоящото производство не следва да се възлагат никакви
разноски.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна „....“ ЕООД, чрез адв. П. В., депозира
отговор, с който поддържа становище за неоснователност на молбата на ответника.
По делото е постъпила и молба вх. № 174921/20.05.2025 г. от ищеца „....“ ЕООД, чрез
адв. П. В., за изменение на постановеното решение в частта, с която в полза на адв. К. Б. е
присъдена сумата от 34,26 лв. - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
1
процесуално представителство в заповедното производство. Поддържа се, че
претендираното адвокатско възнаграждение в заповедното производство не отговаря на
осъществената защита и правната сложност на делото, доколкото защитата се изразявала в
депозиране на бланкетно възражение. Излагат се подробни съображения за недължимост на
разноски за адвокатска защита на длъжника в заповедното производство, а при условията на
евентуалност се поддържа, че претендираното възнаграждение е прекомерно.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът С. К. М. не взима становище по молбата на
ищеца.
Като взе предвид изложените в молбите доводи и данните по делото, съдът намира
следното:
Молбите за изменение на решението в частта за разноските са подадени в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, всяка от които е представила списък по
чл. 80 ГПК, с оглед на което са процесуално допустими.
По същество съдът намира следното:
В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е дадено разрешение, че
Директива 93/13 предоставя на потребителя правото да се сезира съда, за да установи
неравноправният характер на договорна клауза и да откаже да я приложи. Прието е, че чл. 6,
параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във
връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за
разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с
Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за
граждански процедури може да се стигне до това продавачът или доставчикът да не бъде
осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от
потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само
частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми.
Следователно цитираното решение на СЕС предвижда освобождаването на
потребителя от отговорността за разноски в случаите, при които той е засегнат от
прилагането на неравноправна клауза в договор за кредит, но обусловеният кондикционен
иск е частично неоснователен. Това разрешение се налага от затруднението, което
потребителят би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми
и да разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната
клауза.
В настоящия случай, обаче, не е уважен установителен иск за нищожност на
договорна клауза, поради нейния неравноправен характер, респ. не е частично отхвърлен иск
за възстановяване на недължимо платените суми. Ето защо са неприложими цитираните от
ответника решение на СЕС и определение ч.т.д. № 1085/2022 на ВКС, I т.о., респективно
молбата на ответника за изменение на постановеното по настоящото дело решение се явява
неоснователна.
Относно присъдените разноски в полза на процесуалния представител на ответника
за заповедното производство съдът намира следното:
Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. на ВКС - определение №
102/14.03.2022 г. по ч. т. д. № 2481/2021 г. на ВКС, определение № 98/16.02.2016 г. по ч. т. д.
2
№ 3139/2015 г. на ВКС и определение № 20/17.01.2020 г. по ч. т. д. № 2149/2019 г. на ВКС, с
решението по иска с правно основание чл. 422 ГПК съдът се произнася по дължимостта на
разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част
от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за
неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на
ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл.
78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С оглед на това тълкуване, а
и с оглед на релевантната нормативна база, не може да се изключи възможността на
длъжника в заповедното производство да претендира разноски за адвокатска защита, при
положение че се предоставя такава възможност на заявителя.
Действително, възражението по чл. 414 ГПК няма самостоятелен характер и е само
формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и
двустранно, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Законът изрично
освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си. За възражението е
налице утвърден с Наредба № Н-2 от 18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието (обн. ДВ, бр. 15 от
21.02.2020 г.), образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение към заповедта
винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която съдържа
указания за попълването й, включително за необходимостта, когато част от вземането се
признава, това да се посочи изрично. В същото време обаче в производството по иска по чл.
422 ГПК е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК оспорвания на вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал
отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за отговор (т.
11.а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК).
Следователно, макар законодателят да не изисква мотивиране на възражението по чл.
414 ГПК, за длъжника е налице интерес да изложи конкретни възражения за недължимост на
претендираните със заявлението по чл. 410 ГПК вземания, като негова преценка е дали да
организира защитата си чрез ангажиране на адвокат още на този ранен етап от
производството.
Поради това осъществяването на защитата на длъжника в заповедното производство
чрез попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, за
която се дължи възнаграждение, поради което не могат да бъде споделени доводите на
ищеца за недължимост на разноски за заповедното производство.
Основателно се явява направеното от ищеца в хода на устните състезания и
поддържано в молбата му по чл. 248 ГПК възражение за прекомерност на възнаграждението
за осъществено безплатно процесуално представителство в заповедното производство.
С оглед на разясненията, дадени с решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22, при определяне размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът
не е обвързан от посочените в Наредба № 1/9.07.2004 г., а възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото и действително
извършената работа.
В конкретната хипотеза е налице реално осъществена защита и съдействие в
заповедното производство, която не се изчерпва с формалното попълване на образеца на
възражение по чл. 414 ГПК, а и с посочване на конкретно основание за недължимост на
претендираните суми. С оглед на осъществената защита съдът намира, че като база за
определяне на възнаграждението следва да се вземе сумата от 50 лева, съответно дължимият
размер на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за заповедното производство с оглед на
3
отхвърлената част от иска възлиза на 12,26 лв.
Поради това решението следва да бъде изменено в частта за разноските, като
присъденото в полза на адв. Б. адвокатско възнаграждение бъде намалено от сумата от 34,26
лв. до сумата от 12,26 лв.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 167129/13.05.2025 г. на С. К. М. за
изменение на решение № 7236/23.04.2025 г., постановено по гр. д. № 61230/2024 г. по описа
на Софийски районен съд, 79 състав, в частта относно присъдените в полза на „....“ ЕООД
разноски за заповедното и исковото производство.
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 7236/23.04.2025 г., постановено по
гр. д. № 61230/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав, в частта за присъденото
в полза на адв. К. И. Б., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство по ч. гр. д. № 32818/2024 г. по описа на СРС, 79
състав, като го намалява на основание чл. 78, ал. 5 ГПК от сумата от 34,26 лв. до
сумата от 12,26 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 174921/20.05.2025 г. на „....“ ЕООД в
останалата й част.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4