РЕШЕНИЕ
……………………………….
Гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-Г въззивен състав,
в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛОЯН ТОПАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при
секретаря А.Т., като разгледа докладваното от младши съдия Влайкова гр. дело № 17564
по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 01.06.2011г., постановено по гр. дело №
11674/2010г. по описа на СРС, 27 състав, са изцяло отхвърлени предявените като
частични пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
49, ал. 1 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
осъждане в условията на солидарност на „ЗАД А.Б.“ АД, П.И.Г. и П.Й.Я. да
заплатят на Н.М.Н. сумата от 2000.00 лева, представляваща част от обезщетение в
общ размер на 500 000.00 лева за неимуществени вреди, причинени от
изявление на П.Г. в проведено на 17.02.2010г. по гр. дело № 1990/2009г. по
описа на САС открито съдебно заседание, по което същият е действал в качеството
си на процесуален представител на своя работодател „ЗАД А.Б.“ АД. Съобразно
изхода на спора по делото е разпределена отговорността за сторените от страните
разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ищеца Н.М.Н., в която са изложени твърдения за нищожност на атакувания
съдебен акт поради постановяването му от съдебен състав, по отношение на който
е било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, както и за
неговата неправилност поради необосноваността на изводите на районния съд,
довела до неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа
изложената пред първата инстанция фактическа обстановка- че в процесното открито
съдебно заседание пред САС ответникът П.Г. в изпълнение на възложената му чрез
ответника П.Я. от работодателя му „ЗАД А.Б.“ АД работа е изложил обидни и клеветнически
твърдения, съгласно които по отношение на Н.Н. са образувани редица наказателни
производства, с което е причинил на последния значителни и непреодолими
неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални и психически болки и
страдания, отразили се както върху личния, така и върху професионалния му
живот. Моли да бъде прогласена нищожността на атакувания съдебен акт, а в
условията на евентуалност- същият да бъде отменен, а исковете- изцяло уважени.
В законоустановения двуседмичен срок са постъпили
отговори на въззивната жалба от ответниците по нея, в които са изложени
съображения за неоснователност на заявените в жалбата възражения и искания, съответно
за законосъобразност на оспорения съдебен акт. Ответниците поддържат, че
процесните изявления на П.Г. са част от проведената от него от името на „ЗАД А.Б.“
АД защита в производството по делото на САС и представляват доказателствено
искане, поради което не съставляват противоправно поведение по смисъла на чл.
45, ал. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност излагат съображения за истинност на
обстоятелството, че към процесния момент срещу въззивника е имало образувани
наказателни производства, с оглед на което в случая не е осъществен
фактическият състав на клеветата. Считат, че не е налице причинно- следствена
връзка между соченото като противоправно деяние и твърдените от Н.Н. вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта- в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за нищожност на
обжалвания съдебен акт поради постановяването му от съдебен състав, по
отношение на който е било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК.
От книжата по делото не би могло да се установи наличието на такова основание, а
и то е въпрос на строго индивидуална и лична оценъчна дейност на съдията-
докладчик по делото, по отношение на която не съществува правен способ да бъде самостоятелно
преразглеждано по реда на инстанционния контрол. Нещо повече, евентуалното
основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК и постановяването на съдебния акт
въпреки него не съставлява порок, годен да обуслови неговите нищожност или
недопустимост. Настоящият съдебен състав намира, че неотстраняването на съдебния
състав от разглеждане на конкретно дело, въпреки осъществяването на
предпоставки за това, би могло да доведе единствено до неправилност на съдебния
акт, при това само в случай че се установи, че именно липсата на
безпристрастност у съдията е довела до превратно интерпретиране и преценка на доказателствата
по делото или до неправилно приложение на материалния или процесуалния закон,
каквито в случая не се установяват.
Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи
служебно.
Решението е и правилно, като във връзка с
наведените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Ищецът- въззивник в настоящото производство, следва пълно
и главно по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже осъществяването в
обективната действителност на две групи юридически факти- тези, включени във
фактическия състав на генералния деликт по чл. 45, ал. 1 ЗЗД (осъществяване на
поведение, което обективно не съответства на правно дължимото- противоправно
деяние; настъпила вреда- неблагоприятно изменение в обективната действителност,
засягащо имуществени или нематериални блага; причинно- следствена връзка между
деянието и настъпилия вредоносен резултат; вина, която на основание чл. 45, ал.
2 ЗЗД се предполага), както и извършване на деликта при или по повод изпълнение
на възложена работа. При установяване на посочените
материалноправни предпоставки в тежест на делинквента, съответно на възложилия
му работата, във връзка с която е осъществено противоправното поведение,
възниква задължението за репариране на настъпилите вреди на основание
разпоредбите на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, като отговорността на
делинквента и възложителя по отношение на пострадалия е солидарна. Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, съгласно която този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени
от него при или по повод изпълнението на тази работа, регламентира гаранционно-
обезпечителната отговорност на този, който организира, ръководи и контролира
работата на подчинените му лица. Отговорността се носи във връзка с възлагането
на определена дейност за извършване от конкретни физически лица, с които
възложителят би могъл да е в трудови или други правоотношения, но при всички
случаи разполага с правомощия да им делегира осъществяването на определена
дейност и да следи за надлежното й изпълнение. Съгласно Постановление № 9 от
28.XII.1966 г., Пленум на ВС, отговорност по чл.
49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму, когато
вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез
действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата.
В случая от неоспорения от страните и надлежно
приобщен като писмено доказателство по делото протокол от проведено на
17.02.2010г. по гр. дело № 1990/2009г. по описа на САС открито съдебно
заседание се установява, че в последното участие са взели ответникът П.Г.,
заемащ длъжността юрисконсулт в ответното дружество, в качеството си на
процесуален представител на „ЗАД А.Б.“ АД, както и лично Н.Н. като въззиваема
страна. Твърдението, за което ищецът поддържа, че е обидно и клеветническо,
изхожда от П.Г. и съставлява обективирана в протокола молба до САС да издаде на
страната съдебно удостоверение, чрез което „ЗАД А.Б.“ АД да се снабди с преписи
от протокол и съдебно решение по наказателно дело по описа на Районен съд- М.,
от които се установявало, че Н.Н. твърди, че политическата му кариера е
увредена от редица наказателни производства срещу него.
Основният спорен между страните въпрос, пренесен пред
настоящата съдебна инстанция, е доколко това изявление на ответника П.Г.
съдържа обидни и клеветнически твърдения по отношение на ищеца Н.Н.,
респективно съставлява ли то противоправно деяние, годно да ангажира
отговорността за непозволено увреждане по чл. 45, ал. 1, а с това и по чл. 49 ЗЗД.
Обида е налице, когато деецът каже или извърши нещо
унизително за честта или достойнството на друго лице и то възприеме
непосредствено думите или действията, като по този начин се засяга чувството за
лично достойнство и самооценката на лицето, а клевета– когато деецът разгласи
позорно обстоятелство за другиго или му припише извършване на престъпление,
които не отговарят на обективната действителност, и с това накърнява доброто
име на пострадалия в обществото и повлиява в негативна посока обществената
оценка за него.
За разлика от мненията и оценките, при които изобщо не
стои въпросът за тяхната истинност, доколкото те са резултат от субективна психическа
дейност на лицето, което ги изразява, и представляват коментар на фактите, а не
възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, позорящите
факти трябва обективно да са заявени от
дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално като клеветнически,
ако са неистински. В този смисъл са мотивите на Решение № 62 от 06.03.2012 г.
по гр. д. № 1376/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и Решение № 85 от 23.03.2012
г. по гр. д. № 1486/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл.
290 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че изявлението на П.Г.
не е нито обидно, нито клеветническо и поради това не е противоправно.
В него обективно не се съдържат думи или словосъчетания,
които с оглед общоприетите критерии в обществото за добро и лошо заедно или
поотделно да могат да бъдат разгледани като израз на унизително отношение или
негативна оценка за личността, качествата или поведението на ищеца Н.Н..
Изявлението на П.Г. не би могло да бъде квалифицирано
и като клеветническо, тъй като, противно на поддържаното от въззивника и пред
двете съдебни инстанции, то не съдържа твърдение на процесуалния представител
на „ЗАД А.Б.“ АД, че срещу Н.Н. се водят множество наказателни производства.
Юрисконсулт Г. в съответствие с разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ГПК е заявил и
обосновал свое доказателствено искане да му бъде издадено съдебно удостоверение
за доказване на твърдение на самия Н.Н., но пред друг орган на съдебната власт,
че в резултат на други, определени като противоправни, деяния срещу него са
образувани наказателни производства, отразили се негативно върху политическата
му кариера. Следователно, споменавайки наличието на висящи срещу ищеца
наказателни производства, ответникът Г. не е изразил убеденост, че такива
действително съществуват (в която хипотеза би могло да се мисли за клеветническо
твърдение, в случай че заявените като реално осъществени обстоятелства се
окажат несъществуващи), а е мотивирал необходимостта от уважаване на
релевираното искане по доказателствата при това с твърдение на самия ищец.
За пълнота следва да се изясни, че дори и да се
приеме, че П.Г. е изразил увереност в истинността на коментираното
обстоятелство, то отново не е осъществен фактическият състав на клеветата, тъй
като в хода на въззивното съдебно производство по безспорен начин се установи
верността му. Извод в този смисъл се налага от съдържанието на служебна бележка
с рег. № И- 47949/25.05.2011г. по описа на Национална следствена служба- л. 40
от делото на СГС, съгласно която към момента на съставянето й срещу Н.Н. са
образувани прокурорски преписки и следствени дела, като съгласно писмо с вх.
№ 19288/18.02.2014г. две от тях са
внесени с обвинителен акт в СРС, въз основа на който е било образувано НОХД №
17572/2012г. по описа на СРС, НО, 6 състав, прекратено поради изтекла абсолютна
давност за наказателно преследване с влязъл в сила на 26.02.2016г. съдебен акт-
последното обстоятелство на основание чл. 155 ГПК е обявено за служебно
известно на въззивния съд и поради това не подлежи на доказване. От съдебно
удостоверение, издадено от Окръжен съд- Стара Загора- л. 41 от делото на СГС,
се установява, че срещу ищеца в Районен съд- Стара Загора е образувано ЧНД №
493/2007г., а от писмо с рег. № 2167/05.11.2014г. от Окръжен следствен отдел в
Окръжна прокуратура- Шумен- че образуваното срещу Н.Н. досъдебно производство
(следствено дело) № 6/22.01.2001г. е изпратено за доразследване на Окръжна
прокуратура- Търговище. Обсъдените служебни бележки и удостоверения
представляват официални свидетелстващи документи, които на основание
разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК се ползват с материална доказателствена
сила, обвързваща съда да приеме за доказани удостоверените в тях обстоятелства.
Тази материална доказателствена сила, както и формалната такава, не бяха
оборени от жалбоподателя, комуто принадлежи тежестта да стори това- арг. от
разпоредбата на чл. 193, ал. 3, изр. първо ГПК. Съгласно изслушаното и прието
без възражения по настоящото дело заключение на съдебно- графологичната
експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, настоящият съдебен състав
намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и ясни
отговори на поставените задачи, подписът на оспорената служебна бележка с рег.
№ И- 47949/25.05.2011г. по описа на Национална следствена служба е на лицето,
сочено като негов автор- М.Й. С., като съгласно писмо с изх. №
17564/30.07.2014г. на Прокуратурата на Република България не са налице данни за
манипулиране на представения по делото препис от същата тази служебна бележка. Въпреки
предоставената му от съда възможност за това, въззивникът не ангажира в
указаните му срокове други доказателства за установяване неистинността на
оспорените документи.
Поради това и на основание правилото на чл. 194, ал.
3, изр. първо във вр. с ал. 2 ГПК с настоящото съдебно решение следва да се
признае за недоказано оспорването на истинността на следните документи: служебна
бележка с рег. № И- 47949/25.05.2011г. по описа на Национална следствена
служба, съдебно удостоверение от Окръжен съд- Стара Загора, писмо от Окръжен
следствен отдел в Окръжна прокуратура- гр. Търговище с изх. № 122/12.02.2014г.,
справка за движението на досъдебно производство- следствено дело № 6/2001г. по
описа на Окръжен следствен отдел в Окръжна прокуратура- гр. Шумен, писмо от СРП
с изх. № ПП 404/09 от 17.02.2014г. и писмо от СГП с изх. № 580/14.02.2014г., находящи се на л. 40, 41. 206, 208, 216
и 218 от делото на СГС, по отношение на които с протоколни определения от
04.12.2013г. и от 15.12.2015г. е открито производство по чл. 193 – чл. 194 ГПК,
като в тази част решението ще има характер на определение.
С оглед липсата на един от основните елементи от
фактическия състав на деликта, предпоставящ възникване на отговорността на
ответниците по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, а именно
противоправно поведение, безпредметно е обсъждането на останалите
правопораждащи отговорността за обезвреда юридически факти.
По изложените съображения предявените искове, както и акцесорната
спрямо тях претенция за присъждане на законна лихва от датата на непозволеното
увреждане, се явяват неоснователни.
С оглед цялостното съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
в полза на „ЗАД А.Б.“ АД следва да бъде присъдена сумата от 200.00 лева-
юрисконсултско възнаграждение за производството по настоящото дело, определено
в съответствие с чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр. 8 от 2017г.) във вр. с чл. 37 ЗПП
във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Искането на
ответника П.Г. за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в размер на
600.00 лева, за реалното заплащане на който е представен договор за правна
защита и съдействие с отбелязване в този смисъл, следва да бъде уважено до сума
в размер на 300.00 лева- арг. от чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото упълномощеният по
делото адвокат единствено е подал отговор на въззивната жалба, като не е
осъществявал процесуално представителство на доверителя си по смисъла на чл. 7,
ал. 2 от Наредбата. Във всички проведени във въззивното производство открити
съдебни заседания П.Г. се е явявал лично и без пълномощник. Сторените от въззивника
разноски следва да останат в негова тежест, така както са направени.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО на основание чл. 194, ал. 3 във вр. с ал. 2,
предложение първо ГПК оспорването от страна на въззивника Н.М.Н., ЕГН **********,
на истинността (в частност верността) на следните документи: служебна
бележка с рег. № И- 47949/25.05.2011г. по описа на Национална следствена
служба, съдебно удостоверение от Окръжен съд- Стара Загора, писмо от Окръжен
следствен отдел в Окръжна прокуратура- гр. Търговище с изх. № 122/12.02.2014г.,
справка за движението на досъдебно производство- следствено дело № 6/2001г. по
описа на Окръжен следствен отдел в Окръжна прокуратура- гр. Шумен, писмо от СРП
с изх. № ПП 404/09 от 17.02.2014г. и писмо от СГП с изх. № 580/14.02.2014г., находящи се на л. 40, 41, 206, 208, 216
и 218 от делото на СГС, по отношение на които с протоколни определения от 04.12.2013г.
и от 15.12.2015г. е открито производство по чл. 193 – чл. 194 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 01.06.2011г., постановено по гр. дело № 11674/2010г. по описа на СРС, 27
състав.
ОСЪЖДА Н.М.Н., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
да заплати на „ЗАД А.Б.“ АД, ЕИК ********, сумата от 200.00 лева- юрисконсултско възнаграждение за производството пред
СГС.
ОСЪЖДА Н.М.Н., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на П.И.Г., ЕГН *********, сумата от 300.00 лева- разноски за адвокатски хонорар за настоящото
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.