Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е”
състав в публично заседание на десети декември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13057/2020г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в, постановено по гр. д. № 24034/2016
г., са уважени предявените от ищците Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и тримата
конституирани по делото по реда на чл. 227 ГПК като законни наследници на
мястото на починалия И.И.П.) срещу ответника Д.Б.Д. активно пасивно съединени
искове за признаване за установено по отношения на ищците, че са собственици по
приращение на общо 1/3 ид.ч. от Гараж №7, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, находящ се в едноетажна сграда от допълнително
застрояване с функционално предназначение – Гараж в УПИ XII – 599 от кв.24, по плана на гр. Банкя, представляващ
поземлен имот 02659.2193.1396, с адрес: гр. Банкя, ул. ****, съгласно заповед
за одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп. Директор на АГКК, Заповед
за изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на Началника на СГКК-София,
като е отхвърлен ревандикационният иск с правно основание чл. 108 ЗС в
осъдителната му част, в която се иска осъждането на ответника за предаване владението
върху процесния недвижим имот на ищците.
Пак
със същото решение е отхвърлен предявеният от ищците Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и
тримата конституирани като наследници на мястото на починалия И.И.П.) срещу
ответника Д.Б.Д. обективно съединен осъдителен иск за заплащане общо на сумата
от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
гореописания обект без правно основание, за периода от 03.05.2011г. до
28.04.2016г.
Със
същото решение са уважени и предявените от ответника Д.Б.Д. обратни обективно
евентуално съединени осъдителни искове срещу М.М.Ц. (привлечена като трето
лице-помагач), с което последната е осъдена да заплати на Д.Б.Д. сумата от
3333.33 лв., представляваща 1/3 част от платена цена по договор за
покупко-продажба от 03.03.2011г., обективиран в нотариален акт №44, том II,
рег. №4754, дело 199 от 2011г. на нотариус М.И., както и сумата от 10 000
лв., представляваща договорна неустойка по т. 3 от нотариалния акт, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на обратния иск – 09.052017г. до
окончателното изплащане на сумата.
Съобразно
изхода на спора, Д.Б.Д. е осъден да заплати на Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и
тримата конституирани като ищци по делото като наследници на мястото на
починалия И.И.П.) на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 257,50 лв. разноски по делото,
съобразно уважената част от исковете, а ищците Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и
тримата конституирани като ищци по делото като наследници на мястото на
починалия И.И.П.) са осъдени да заплатят на Д.Б.Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 375,00 лв. разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от
главните искове, а М.М.Ц. (конституирана като трето лице-помагач, срещу което е
предявен обратен иск) е осъдена да заплати на Д.Б.Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 266,66 лв. съдебни разноски съразмерно с уважената част на
предявените обратни искове.
Срещу
решението на СРС, в частта с която са отхвърлени предявените от ищците
осъдителни искове за предаване на владението върху процесния недвижим имот - Гараж№
7 и за заплащане общо на сумата от 2000, 00 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване през процесния период, е подадена въззивна жалба от ищците
Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (тримата конституирани
като наследници на мястото на починалия И.И.П.) чрез адв. Г. С., с надлежно учредена
представителна власт по делото,с оплаквания за неговата неправилност в тази му
част , поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Посочват, че първоинстанционният съд
правилно е признал и установил, че притежават собствеността върху 1/3 ид.ч.
върху процесния имот, но неправилно е приел, че ответникът е станал собственик
на останалите 2/3 ид. части от процесния имот по силата на изтекла в негова
полза придобивна давност. Поддържат, че всеки съсобственик независимо от
притежаваната от него идеална част може чрез предявяването на ревандикационен
иск да отстрани напълно от общата вещ владението, което се упражнява върху нея
без основание от трето лице, тъй като предявяването на ревандикационен иск
представлява по същността си действие на обикновено управление и за предявяването
му не е необходимо участието на всички съсобственици.
Изтъкват
още, че предявяването на ревандикационен иск от един от съсобствениците води до
прекъсване на придобиваната давност по отношение на цялата вещ. Позовават се на
практика на ВКС във връзка с постановени в същия смисъл решения. Сочат, че
ответникът не е придобил по давност идеални части от процесния имот и упражняването
от него владение е на негодно да го направи собственик основание, поради което
претендират заплащане на обезщетение за ползване на обекта в размер на 2000,00
лв. за периода 03.05.2011г. – 28.04.2016г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска до окончателното
изплащане. Искат да бъде отменено изцяло решението в обжалваните му части,
както и да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени предявените от
тях искове. Претендират направените в първоинстанционното и въззивното производство
разноски.
Ответникът
– Д.Б.Д. е депозирал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок, в
който оспорва изцяло предявената въззивна жалба като неоснователна и моли да
бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено обжалваното решение.
Претендира за присъждане на направените разноски.
Третото
лице помагач на ответника – М.М.Ц., е депозирало отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок, в който оспорва същата. Намира за неправилни
констатациите на първоинстанционния съд, според които ищците са собственици на
1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот. Твърди, че реална част от процесния
поземлен имот върху който е построена сградата, в която се намира гараж №7 е
била закупена от Ц.И.Ц.с Договор за прехвърляне на собственост № РД –561-41 от
31.03.2011г., сключен със Столична община, който договор за продажба не е бил
оспорен, нито е обявен за недействителен. Намира за правилни фактическите и
правни изводи в останалата част от обжалваното решение, до които е достигнал
СРС и моли съда за потвърждаването му. Претендира присъждане на направените
разноски.
Срещу
решението, в частта, с която първоинстанционният съд е признал за установено
между страните по делото, че ищците са собственици на 1/3 ид.ч. от Гараж №7, е
подадена въззивна жалба и от ответника Д.Б.Д. чрез адв. С. К., с надлежно
учредена представителна власт по делото. Изложени са оплаквания, че атакуваното
решение в тази му част е неправилно, постановено е при нарушение на материалния
закон, при неспазване на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди,
че съдът неправилно е приел, че той не е придобил правото на собственост върху
целия процесен недвижим имот на основание правна сделка. Посочва, че с
изграждането на обектите в процесния недвижим имот към 29.01.2010г. до етап
„груб строеж“ правото на строеж, упражнено от праводателите му, се е трансформирало
в право на собственост върху новоизградените самостоятелни обекти и именно от
този момент е възникнала възможност правото на собственост върху постройките да
бъде прехвърлено отделно от правото на собственост върху поземления имот, в
който са изградени. Поддържа, че силата на пресъдено нещо на Решение от
16.01.2009г., постановено по гр.д. 1522 от 2005г. по описа на СГС, Г.О. 1-6
състав, влязло в сила на 12.09.2014г. не се разпростира върху процесния
самостоятелен обект-гараж, тъй като към момента на приключване на съдебното
дирене във въззивната инстанция построената сграда в недвижимия имот е
съществувала, което по същността си представлявало нов факт, който е следвало
да бъде взет предвид от съда при постановяване на решението. Във връзка с тези
доводи ответникът твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че
субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение
обвързват и него в качеството му на правоприемник на Ц.Ц., М.Ц. и Н.Ц.. Посочва
също така, че първоинстанционният съд не е отчел и обстоятелството, че не са
представени доказателства относно това, че след влизане в сила на решението
същото е било вписано в службата по вписванията, поради което следва да се
приеме, че поради липса на вписване защитният ефект от вписването на исковата
молба по предявения иск е отпаднал.
Наред
с гореизложеното поддържа, че неправилно СРС не е зачел направеното възражение
за присъединяване на неговото владение към владението на праводателите му, тъй
като течащата в полза на праводателите му придобивна давност не е била спирана,
както погрешно е приел първоинстанционният съд. Сочи, че с предявяването на
исковата молба от наследодателите на ищците е била прекъсната единствено придобивната
давност по отношение на поземления имот, в който е бил построен процесният
гараж, доколкото само той е предмет на правния спор. Давността за придобиване
на собствеността върху процесния гараж е започнала да тече едва към момента на
изграждане на сградата в груб строеж, от което следва, че искът е заведен преди
изграждането на сградата и не се явява основание за прекъсване на давността по
отношение на самата сграда.
Жалбоподателят
изтъква още, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените доводи, че
процесният недвижим имот – гараж №7 е построен върху недвижим имот-частна
собственост, находящ се в гр. София, район „Банкя“, м. „Банкя“, съставляващ
реална част от поземлен имот без №, с площ 19 (деветнадесет) кв. м., при
граници по АОС: улица, УПИ – 12, придаваем по одобрен регулационен план със
Заповед № РД – 50-68/27.09.99 год., към урегулиран поземлен имот 12-599, с площ
от 509 кв.м., който имот е прехвърлен с договор от 31.03.2011г. от Столична
община на Ц.И.Ц.по реда на § 8, ал. 2, т. 1 и ал. 3 от ЗУТ. С Решение от 16.01.2009г., постановено по
гр.д. 1522 от 2205г. по описа на СГС Г.О. 1-6 състав е бил развален договорът
за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №179, том
XLI, дело №102213 от 31.07.1998г. само в частта му относно УПИ X I I – 599, кв. 24, по плана на гр. Банкя с площ
от 509 кв.м., поради което ищците не са собственици на 1/3 ид.ч. от поземления
имот с площ 19 кв.м.
Моли
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него част като
неправилно и да постанови решение, с което
да отхвърли изцяло предявения ревандикационен иск, като признае в
отношенията между страните, че ищците не са собственици на 1/3 ид.ч. от
процесния гараж. Претендира за присъждане на направените в първоинстанционното
и въззивното производство разноски.
В
законоустановения срок срещу въззивните жалби, подадени от ответника Д.Б.Д. и
третото лице – помагач М.М. е подаден отговор от Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и
тримата конституирани като ищци по делото като наследници на мястото на
починалия И.И.П.). Поддържат, че въззивната жалба е неоснователна и е необоснова,
поради което молят същите да бъдат оставени без уважение. Смятат, че с Нотариален
акт №179, том XLI, дело №102213 от
31.07.1998г. на ответника Д.Б.Д. е било прехвърлена идеална част от правото на
строеж заедно със сграда в нея, а не самото право на строеж като самостоятелно
вещно право. Ищците посочват, че поради обратното действие на развалянето на договора,
както и вписването на исковата молба, въз основа на която е образувано г.д.
№1522 от 2005г. на СГС, 1-6, в Службата по вписванията в гр. София на
07.08.2011г., извършената разпоредителна сделка от 03.05.2011г. с Д.Б.Д. не би
могла да се противопостави на ищците.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба и от ответника по обратния иск М.Ц. чрез
адв. Е. А., в частта, с която е признато за установено, че Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П.
са собственици на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот – Гараж №7, както и в
частта, с която е осъдена да заплати на Д.Б.Д. сумата от 3333,33 лв. като 1/3
част от платената цена по договор за покупко-продажба от 03.05.2011г. и сумата
от 10 000, 00 лв., представляваща неустойка, както и частта, в която е осъдена
да му заплати сумата от 266,66 лв., представляваща съдебни разноски. Счита, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно в посочените му части,
поради допуснати при постановяването му противоречия с материалния закон,
съществени нарушения на процесуалните правила и поради необоснованост с оглед
на събраните по делото доказателства. Твърди, че първоинстанционния съд не е
кредитирал представения по делото договор № РД-561-41/31.03.2011г., сключен
между Столична община и Ц.И.Ц., както и представените разрешения за строеж и
удостоверения за степен на завършеност и въвеждане в експлоатация, които са от
значение за констатациите относно правото на собственост върху процесния
недвижим имот. Третото лице-помагач навежда твърдения за недоказване на
извършеното плащане на сумата от 10 000 лв. от Д.Б.Д. като продажна цена
по сключения с него договор за покупко-продажба с оглед на изискванията на
Закона за ограничаване на плащанията в брой.
Моли съда да потвърди решението в останалата му част като правилно и
законосъобразно. В жалбата е направено искане за изменение на постановеното по
делото решение в частта за разноските, като с Определение от 19.08.2021 г. СРС
е оставил без уважение молбата по реда на чл. 248 ГПК.
Жалбите
са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира че първоинстанционният съд в съответствие
с материалния закон и установените по делото факти, обосновано е признал ищците
Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и тримата конституирани като наследници на мястото на
починалия И.И.П.) за собственици на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот –
гараж № 7.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните извода на първоинстанционния
съд в тази им част и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС в
тази част на решението, които стават част и от правните съображения на
настоящата съдебна инстанция, като с оглед на въведените във въззивната жалба
на ответника и третото лице-помагач оплаквания и доводите в отговора на ищците
следва да се добави следното:
Неоснователно
се явява оплакването на ответника Д.Б.Д., че силата на пресъдено нещо на
постановеното Решение от 16.01.2009г. по гр.д. 1522 от 2005г. по описа на СГС
1-6 състав, влязло в сила на 12.09.2014г., не се разпростира върху процесния
самостоятелен обект – гараж. Ответникът твърди, че е придобил собствеността
върху процесния имот въз основа на Нотариален акт № 44, том II, рег. №4754,
дело №199 от 2011г., като безспорно по делото се установява, че към момента на
прехвърлянето на недвижимия имот е било налице висящо производство между
наследодателите на ищците и праводателите на ответника с предмет разваляне на договор
за покупко-продажба, с който наследодателите на ищците са прехвърлили собствеността
върху процесния недвижим имот на праводателите на ответника. Отношенията при
прехвърляне на спорното право в хода на висящ процес се уреждат съобразно разпоредбата
на чл. 226 ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното право делото следва
своя ход между първоначалните страни и
силата на пресъдено нещо на постановеното решение се отнася и до
правоприемниците, като изрично изключение от това се посочва действието на
вписването при недвижим имот. Във връзка с това следва да бъде разгледано
значението на вписването в конкретния случай относно силата на пресъдено нещо
по отношение на ответника.
Безспорно
от представените по делото писмени доказателства се установява, че исковата
молба от 13.04.2005г. /лист 154 по делото на СРС/, въз основа на която е било
образувано гр.д. № 1522/2005 год., е вписана в книгите за вписване на
07.08.2005г., с което е създадена непротивопоставимост на извършените след
вписването прехвърлителни действия с процесния недвижим имот спрямо
наследодателите на ищците. Разпоредбата на чл. 114, б. „а“ вр. чл. 115 ЗС
действително предвижда отбелязване на препис от влезли в сила решения,
постановени по исковите молби, за които е предвидено вписване, като правната
последица от липсата на отбелязан препис в 6 месечния преклузивен срок е
загубване на действието на вписаната искова молба. Доколкото в хода на делото
не е установено, че спрямо преписа на Решение от 16.01.2009г. по гр.д. 1522 от
2005г. по описа на СГС 1-6 състав, влязло в сила на 12.09.2014г., е направено
отбелязване в 6 месечния срок от влизането му в сила, следва да бъде обсъдено
значението на това обстоятелство с оглед на защитното действие на предвиденото
в чл. 115, ал. 4 ЗС вписване и наличието на конкуриращи се права върху
процесния недвижим имот гараж № 7.
В
тази връзка следва да се отбележи, че действително по делото не са представени
доказателства за отбелязване в 6 месечния срок от влизането в сила на Решение
от 16.01.2009г. по гр.д. 1522 от 2005г. по описа на СГС 1-6 състав, влязло в
сила на 12.09.2014г., поради което и дори да не е спазено предвиденото в чл.
115 ЗС правило като не е осигурена гласност на спора, липсата на вписване не
може да измести обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо
на постановеното решение, тъй като ответникът е станал частен правоприемник в
хода на висящо производство и като такъв той е участвал в производството по
разваляне на договора посредством неговия процесуален субституент
(прехвърлителят), доколкото той самият не е изразил воля да встъпи в процеса
като подпомагаща страна, каквато възможност му предоставя закона съгласно
разпоредбата на чл. 226, ал. 2, изр. 1 ГПК. В този смисъл е и практиката на
ВКС, в която е прието, че въпреки невписването на решението ответникът не може
да противопостави придобитите от него вещни права, тъй като той е обвързан от
правните последици на влязлото в сила решение съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК, с
което са отречени тези права на неговите праводатели (в този смисъл в Решение
№631 от 23.11.2009г. по гр.д. №247/2009г., 2 г.о. на ВКС, с което е прието, че
вписването на искова молба има само оповестително действие по отношение на
придобитите вещни права от трети лица от същия праводател, но приобретателят на
спорно право при висящ процес няма това качество, тъй като той е обвързан от
силата на пресъдено нещо на решението, постановено срещу неговия праводател,
чиито права са отречени чрез уважаване на иска). Изводът, който може да бъде
направен въз основа на данните по делото и разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК е,
че ответникът е обвързан от правните последици на влязлото в сила Решение по гр.д.
№ 1522/2005год на СГС- т.е. че щом неговите праводатели не са собственици на
недвижимия имот, който са му прехвърлили с Нотариален акт № 44, том II, рег.
№4754, дело №199 от 2011г., то той не може да противопостави повече права срещу
лицата, спрямо които исковете на праводателите му са уважени, тъй като
допускането на тълкуване в противен смисъл би довело до нарушаване на
правилото, според което никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам
притежава.
Неоснователно
се явява и оплакването на ответника Д.Б.Д., че силата на пресъдено нещо не
обхваща построения гараж №7, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗС
собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея,
освен ако е установено друго. Другото, което е предвидено в разпоредбата на чл.
92 ЗС е свързано с възможността да бъде учредено право на строеж като
ограничено вещно право, което позволява изграждане на обект върху чужд имот, в
резултат на което да бъде придобито право на собственост върху обекта и да се
използва чуждата земя в степен, необходимо за ползването на обекта. По делото
не е доказано учредяване на ограничено вещно право на строеж между страните и
техните праводатели, поради което наведените от ответника възражения не рефлектират
и нямат отношение върху произнасянето относно предмета на спора.
По
отношение на въведеното от ответника Д.Б.Д. и третото лице – помагач М.Ц. възражение,
че ищците не са придобили по приращение собствеността върху 1/3 ид.ч. от
процесния недвижим имот – гараж № 7 следва да бъде съобразено обстоятелството,
че като основание за това те посочват сключения договор за покупко-продажба
между Ц.Ц.и Столична община Договор РД – 561-41 от 31.03.11г. Видно от
представения договор предмет на сделката за покупко-продажба представляват
общински недвижими имоти, находящи се в гр. София, Район „Банкя“, м. „Банкя“,
кв. 24, съставляващи реална част от
поземлен имот без №, с площ от 19 кв.м., при граници АОС: улица, УПИ XII -599,
с площ от 509 кв.м., и реална част от поземлен имот без № с площ от 18кв.м.,
при граници АСО: улица, УПИ XI -599, придаваем по одобрен регулационен план със
Заповед № РД-50-68/27.09.99г., към урегулиран поземлен имот XI-599, с площ от
487 кв.м. Следователно не е налице идентитен между посочените поземлени имоти,
предмет на договора за покупко-продажба и процесния недвижим имот – гараж №7,
който е предмет на настоящето производство.
В
резултат на изложеното настоящият състав на съда приема, че ответникът Д.Б.Д.
не е придобил собствеността върху Гараж в УПИ XII – 599 от кв.24, по плана на
гр. Банкя, представляващ поземлен имот 02659.2193.1396, с адрес: гр. Банкя, ул.
****, съгласно заповед за одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп.
Директор на АГКК, Заповед за изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на
Началника на СГКК-София, въз основа на сключения договор за покупко-продажба,
обективиран в Нотариален акт № 44, том II, рег. №4754, дело №199 от 2011г.,
доколкото той е обвързан от обективните и субективни предели на силата на
пресъденото нещо на Решение от 16.01.2009г. по гр.д. 1522 от 2005г. по описа на
СГС 1-6 състав, влязло в сила на 12.09.2014г., с което с обратна сила е бил
развален сключеният на 31.07.1998г. договор за продажба на недвижим имот. В
този смисъл за законосъобразни и обосновани изводите на СРС в частта му, в
която е установено спрямо ищците, че притежават по силата на приращение 1/3
ид.ч от процесния недвижим имот.
Първоинстанционният
съд правилно е отчел обстоятелството, че течащата в полза на ответника
придобивна давност е била прекъсната с предявяване на исковата молба от
наследодателя на ищците И.П., което кореспондира и с установеното право на собственост
на ищците върху 1/3 ид. части от недвижимия имот.
Неправилно
обаче в обжалваното решение е прието е, че по отношение на останалите 2/3
ид.ч., които не са предмет на делото, давността не е прекъсната, тъй като
предявяването на ревандикационен иск от един от съсобствениците на имота срещу
трето лице не прекъсва течението на срока на давностно владение на идеалните
части на другите (непредявили иска) съсобственици.
Ето
защо и предвид изрично наведените оплаквания, следва да бъде обсъдено възприетото
от първоинстанционния съд, че доколкото ответникът се позовава на изтекла
придобивна давност по отношение на останалите 2/3 и.д. части от обекта, върху
които упражнява фактическа власт, то той е станал собственик на останалите 2/3
ид. части в резултат на упражняваната от него фактическа власт от сключването
на договора за покупко-продажба от 03.04.2011г. В тази връзка следва да се
отбележи, че първоинстанционният съд е пропуснал да обсъди значението на още
едно обстоятелство, което има значение към законосъобразността на изводите му. Или
в случаите, когато прехвърлителят запазва качеството си на страна, той действа
като процесуален субституент, в защита на едно вече чуждо материално право.
Материалното правоприемство в хода на процеса не дерогира последиците на чл.
116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД вр. чл. 85. ЗС. В хода на висящ процес
придобивната давност върху спорния имот спира да тече за страните по делото, но спира да тече и за третото лице,
придобило в хода на висящия процес. Оттук следва, че така както страните не
могат да се позоват на текла по време на процеса придобивна давност, не може да
се позове на придобивна давност и третото лице, придобило от тях владението
върху спорния имот /вж. определение № 1153/2011г. по гр. Д. № 459/2011г., ВКС,
I г.о./. Ето защо е неправилен извода на първоинстанционния съд, че ответникът
въз основа на упражняваното владение върху процесния недвижим имот след
сключването на договора за покупко-продажба 03.04.2011г. е придобил като
добросъвестен владелец по давност останалите 2/3 ид. ч. от имота. Придобивната
давност по отношение на ответника би могла да бъде разглеждана в периода след
влизане в сила на Решение от 16.01.2009г. по гр.д. 1522 от 2005г. по описа на
СГС 1-6 състав, а именно след 12.09.2014г., тъй като именно от този момент
процесът е престанал да е висящ и е отпаднала предпоставката за спиране на
течащата давност, от което следва, че релевантен е именно периодът след
12.09.2014г., а не периодът след сключване на договора за покупко-продажба.
Така за ответника течащата в негова полза придобивна давност изследвана за този
период не води до извод за осъществяване на времевия елементите от фактическия
състав на придобиването на недвижим имот по давност – а именно ответникът да е
владял вещта с намерението да я свои
като своя за период 5, респ. 10 години, в зависимост от добросъвестността му,
дори и по отношение на останалите 2/3 ид. ч. от процесния недвижим имот, за
които не е предявен собственически иск от ищците.
Следва
да обсъдено качеството на ответника като добросъвестен по смисъла, който се
влага в понятието за целите на придобиване на недвижимия имот в резултат на
осъществено давностно владение. При придобиването на недвижимия имот с договора
за покупко-продажба от 03.04.2011г. исковата молба по делото за разваляне на
договора относно праводателите му за процесния недвижим имот е била вписана, с
което е изпълнена оповестителната функция на вписването на исковата молба. Ответникът
е имал възможност да се уведоми относно воденото дело за разваляне на договора,
с предмет недвижимия обект – гараж №7, като в последствие след реализирането на
правоприемството в хода на висящ процес, той е имал възможност да се конституира
и като подпомагаща страна по делото съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК
и да участва във воденето на процеса. Общоприето е правилото, че по отношение
на владелеца добросъвестността му съществува до момента на предявяване на иск
за отмяна, унищожаване и разваляне на договора, който се явява годно правно
основание за притежаваните от него права. След като ответникът е имал
възможност да се уведоми за водения процес срещу неговите праводатели в
резултат на оповестителното действие на вписването на искова молба спрямо, то
той не би могъл да бъде третиран като добросъвестен, доколкото е можел да узнае
за съществуването на спор относно прехвърлените му права и е оборена
презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС. В случаят за ответника
остава единствено възможността да претендира придобиване по давност на
останалите 2/3 ид.ч. от процесния недвижим имот въз основа на упражнявана от
него фактическа власт в продължение на 10г., какъвто е срокът за придобиване по
давност от недобросъвестен владелец, но доколкото това не се доказва в хода на
производството, предвид, че обективно от влизане в сила на 12.09.2014 г. на
Решението постановеното по гр.д. 1522 от
2005г. по описа на СГС 1-6 състав до предявяване на иска по настоящето дело на
28.04.2016 г., респиктивно вписването на исковата молба 22.02.2017 г. не са
изтекли 10 г., а и доколкото възражение за недобросъвестно владение не е
предмета на спора, не може да бъде прието, че ответникът е придобил по давност
2/3 ид.ч. от процесния недвижим имот – гараж №7 и че между ищците и ответника
съществува съсобственост.
При
това положение упражняваната фактическа власт от ответника върху 2/3 ид.ч. от
процесния недвижим имот не е реализирана за период от 10г., каквото е изискването
за придобиване по давност от недобросъвестен владелец съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС
и не може да бъде прието, още по-малко за целите на настоящето производство, че
ответникът е придобил собствеността върху 2/3 идеални части въз основа на придобивна
давност. В този смисъл първоинстанционният съд неправилно е установил, че ответникът е собственик на 2/3 ид.ч. на
процесния недвижим имот, въз основа на което е извел и неправилния извод
относно наличието на съсобственост между ищците и ответника по отношение на
гараж № 7.
Основателни
са и оплакванията в жалбата на ищците, че първоинстанционният съд неправилно е
отхвърлил ревандикационния иск в частта му за предаване на владението върху
процесния недвижим имот – гараж № 7 от ответника Д.Б.Д. на ищците Л.Х.П., Х.И.П.
и И.И.П. (и тримата конституирани като наследници на мястото на починалия И.И.П.).
Искът
за собственост по чл.108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия
собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото
на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита,
отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му
предаде владението върху имота. Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът
притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее
без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете
искания.
Съгласно
ТР 4/2016г. по т.д. 4/2014г. ОСГК на ВКС диспозитивът, с който се произнася
съдът по ревандикационен иск трябва да бъде от две части и да съдържа два
елемента: първият елемент е установителен относно притежаването на правото на
собственост от ищеца, а вторият елемент е осъдителен и с него съдът постановява
дали уважава претенцията на ищеца или я отхвърля. В следствие на установеното
по делото, а именно, че ищците са собственици на 1/3 ид.ч. от процесния
недвижим имот следва да бъде разгледан въпросът дали ответникът владее вещта
въз основа на правно основание. Доколкото такова не се доказва в хода на
производството следва да бъде прието, че ответникът упражнява владението върху
вещта, по отношение на която ищците са собственици на 1/3 ид.ч. без правно
основание. Първоинстанционният съд при формиране на мотивите си не е взел
предвид утвърдената константна практиката на ВКС, според която съсобственикът
на една вещ, независимо от обема на неговите права върху нея, може да я
ревандикира изцяло от трето на съсобствеността лице, като в този случай той
защитава правото си да ползва цялата вещ, съобразно правата си и в съответствие
с разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС (в този смисъл Решение No 111 от 31.10.2019
г. на ВКС по гр. д. No 665/2019 г., II г. о., ГК). Обстоятелството, че
ответникът не е съсобственик на процесния недвижим имот, притежанието на 1/3
ид. части от собствеността върху него от ищците, както и липсата на правно
основание, на което ответникът да държи имота обосновава правото на ищците да
поискат предаване на владението върху целия процесен имот, а не само предаване
на владението до размера на притежаваните от тях права.
С
оглед на изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК обжалваното въззивно
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108
ЗС за предаване на владението, като вместо него следва да се постанови друго по
съществото на спора, с което предявеният иск с правна квалификация чл. 108 ЗС
следва да се уважи изцяло и ответникът да бъде осъден да предаде владението
върху целия недвижим имот – гараж № 7 на ищците Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П..
Предвид
установените по делото факти, че ищците са собственици на 1/3 ид.ч. от
процесния недвижим имот, а ответникът не е, то е основателно и оплакването на
ищците в жалбата, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил и обективно
съединения осъдителен иск за заплащане на обезщетение за използването на процесния
недвижим имот от ответника Д.Б.Д. без основание за периода 03.05.2011г. –
28.04.2016г.
В
тази връзка следва да се посочи, че първоинстанционният съд, неправилно
възприемайки за установено в отношенията между страните, че ответникът е
придобил по давност 2/3 ид.ч. от правото на собственост върху гаража, е
квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно
която обезщетение за ползване на съсобствена вещ в отношенията между
съсобственици се дължи от деня на писменото поискване. Неправилната констатация
обаче относно съществуването на съсобственост между ищците и ответника води до
невъзможност отношенията помежду им да бъдат уреждани съобразно правилата за
съсобственост във връзка с претендираното обезщетение.
Разпоредбата
на чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забрана, предвидена в чл.
59 ЗЗД едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като го
препятства да упражнява свое материално право. Поради обоснованата неприложимост
на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС отношенията между страните следва да бъдат
уредени на плоскостта на чл. 59 ЗЗД, която предвижда субсидиарна защита при неоснователно
обогатяване, когато друг ред за защита не е възможен.
Първоинстанционният
съд в доклада на делото, изготвен по реда на чл. 146 ГПК изрично е разпределил
доказателствената тежест като е приел, че ищецът следва да докаже претенциите
си съобразно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, след което при постановяване на
решението е обосновал изводите си въз основа на приложението на друга
материалноправна разпоредба (чл. 31, ал. 2 ЗС), която предвижда доказване на
допълнителни елементи от фактическия състав, реализирането на който поражда
права. Настоящият съд счита, че отношенията между страните следва да бъдат
уредени съобразно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, като констатирана неправилна
правна квалификация от СРС не води до недопустимост на постановеното решение,
тъй като съдът се е произнесъл по идентични факти.
Фактическият
състав на института на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа
следните елементи: обогатяване на едно лице за чужда сметка, обедняване на
друго лице, свързано със съответното обогатяване, липсата на правно основание
за обогатяването и липсата на друга правна възможност за защита на обеднелия.
По делото не се спори, че фактическата власт върху 1/3 от процесния недвижим
имот – гараж №7 в посочения от ищеца период е била упражнявана от ответника Д.И.,
като с оглед установеното по делото, същата е била без правно основание, а
същият не е заплащал обезщетение на собствениците. В хода на
първонистанционното производство по делото е изслушана СТЕ, чието заключение не
е било оспорено от страните, и което настоящият състав кредитира като обективно
и компетентно дадено. Според същото размера на средномесечната пазарна наемна
цена за гараж от същия тип със същото
местоположение като процесния недвижим имот за периода 25.06.2012 г. –
28.04.2016 г., през който период процесният недвижим имот е бил годен за
ползване по предназначение, предвид Удостоверението за въвеждане в експлоатация
№ 656 от 25.06.2012 г. /лист 189 по делото на СРС/, възлиза на 63,65 лв. на
месец. С оглед осъществяването на фактическия състав на неоснователното
обогатяване ответникът следва да бъден осъден да заплати на ищците за
използването на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот без правно основание
съобразно средномесечната пазарна наемна цена за процесния имот за периода
25.06.2012 г. – 28.04.2016г. Общата сума за използването на недвижимия имот в
релевирания от ищците период възлиза на 2919,76 лв., а сумата за използване на
1/3 ид.ч. от него възлиза на 975,58 лв., поради което ответникът дължи на
ищците заплащане на сумата от 975,58 лв., представляваща обезщетение за
използване на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот – гараж №7, с която сума ответникът
се е обогатил без правно основание за периода 25.06.2012 г. – 28.04.2016 г. за
сметка обедняването на ищците. Ето защо първоинстанционното решение в тази му
част следва да бъде отменено и бъде уважена частично въззивната жалба. В
частта, с която искът е отхвърлен за периода от 03.05.2011 г. до 25.06.20212
г., както и за разликата над сумата от 975,58 лв. до пълния предявен размер от
2000,00 лв., решението следва да бъде потвърдено.
Съдът
следва да се произнесе относно оплакванията във въззивна жалба от третото
лице-помагач, ответник по обратния иск на ответника М.Ц.:
Като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът
намира, че първоинстанционният съд в съответствие със събраните
доказателства обосновано е осъдил третото лице-помагач (ответник по обратния
иск) М.Ц. да заплати на Д.Б.Д. сумата от 3 333, 33 лв., представляваща 1/3
част от платената цена по договор за покупко-продажба, поради което въззивната
жалба относно тази част на решението е неоснователна, а първоинстанционното решение в тази му част е
правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС в тази
част на решението. По отношение на конкретно наведените с въззивната жалба
оплаквания следва да се добави следното:
Предявеният
от Д.Б.Д. обратен евентуален иск срещу ответницата М.Ц. следва да бъде
разгледан, предвид осъществяване на вътрешно-процесуалното условие за
разглеждането му – уважаване на иска за собственост. Безспорно по делото се
установява, че ответницата по обратния иск не е изпълнила основното си
задължение по договора за покупко-продажба да прехвърли собствеността върху
вещта на купувача, от което следва и правната възможност на насрещната страна
по договора да получи част от платената продажна цена, която съответства на
частта, в която искът за собственост срещу него е уважен. Наведеното от
ответницата по обратния иск твърдение, че Д.Б.Д. не е успял да докаже плащането
на сумата от 10 000, 00 лв. по процесния договор за покупко-продажба,
заради предвиденото ограничение в Закона за ограничаване на плащанията в брой
за плащане по банков път следва да бъде отчетено като ново обстоятелство, което
страната навежда едва в хода на въззивното производство и по което съдът не
дължи произнасяни поради преклудирането на възможността за навеждането му –
арг. чл. 133 ГПК. Нещо повече, евентуалното нарушаване на забраната няма
вещно-правни последици, а единствено административнонаказателни такива – арг.
чл. 5 от ЗОПБ, а и към момента на сключване на сделката на 03.05. 2011 г.,
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗАКОН за
ограничаване на плащанията в брой ДВ, бр. 16 от 22.02.2011 г., предвиджа
органичение за плащане на суми равни или над 15000,00 лв., т.е. не и за сума от
10000,00 лв.
По
отношение на оплакването, касаещо неправилно присъждане в полза на Д.Б.Д. на
сумата от сумата от 10 000, 00 лв., представляваща неустойка по т. 3 от
нотариалния акт, настоящият съдебен състав намира , че жалбата е основателна по
следните съображения.
Видно
от представените по делото доказателства съгласно т. 3 от Нотариален акт №44,
том 2, рег. № 4754, дело № 199 от 2011г. страните по договора за
покупко-продажба Д.Б.Д. в качеството му на купувач и М.Ц. в качеството й на продавач
са се съгласили при разваляне на сключения помежду им договор поради
претендирани от трети права върху недвижимия имот да бъде заплатена неустойка в
размер на 10 000 лв.
Ответницата
по обратния иск М.Ц. в хода на първоинстанционното производство е направила
възражения, че така уговорената неустойка в т. 3 на нотариалния акт в размер на
10 000, 00 лв., дължаща се при разваляне на договора при притежание на права от
трети лица, които са противопоставими на купувача, е нищожна поради прекомерност.
Първоинстанционният съд не е обсъдил и взел предвид направеното възражение за
прекомерност на неустойката при постановяване на първоинстанционното съдебно
решение, поради което е необходимо следното да бъде обсъденото с оглед на
обжалването на решението в тази му част.
Като
клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги
форма на договорна отговорност.
Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като в ТР №1
от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е възприето, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В същото са примерно посочени и критериите за преценка на нищожност на
неустойката. Сред тях като критерий изрично е посочено съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди.
В
т. 3 от Нотариален акт №44, том 2, рег. № 4754, дело № 199 от 2011г. дължимата
между страните неустойка при разваляне на договор е в размер на 10 000, 00
лв., колкото е размерът и на дължимата продажба цена по договора за
покупко-продажба. Уговарянето на неустойка в размер, равен на размера на
основаната престация, която се дължи по договора би позволило на страната,
която се позовава на нея да се обогати като получи в двоен размер платеното от
нея. В резултат на изложеното следва да бъде
направен извод за нищожност на неустоичната клауза поради накърняване на
добрите нрави. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води
до частична недействителност (нищожност) на сключения договор в тази му част.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е била
налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоично съглашение и съобразно разпоредбата на
чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка в какъвто и да било размер. От което следва, че
въззивната жалба на ответницата по обратния иск М.Ц. следва да бъде уважена,
като първоинстанционното решение бъде отменено в тази му част и по съществото
на спора претенцията за заплащане на сумата от 10 000 лв., като неустойка
за разваляне на договора за покупко-продажба бъде отхвърлена.
Тъй
като настоящата съдебна инстанция достига до различни правни изводи, решението
на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в следните части: в частта, с
която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС за предаване на владението, като вместо
него следва да се постанови друго по съществото на спора, с което предявеният иск
с правна квалификация чл. 108 ЗС следва да се уважи изцяло и ответникът да бъде
осъден да предаде владението върху целия недвижим имот – гараж № 7 на ищците Л.Х.П.,
Х.И.П. и И.И.П.; в частта, с която е отхвърлен иска на ищците срещу Д.Б.Д. за заплащане
на сумата от 975,58 лв., представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване за използване на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот – гараж №7 за
периода от 25.06.2012 г. – 28.04.2016г.; в частта, с която М.Ц. – ответник по
обратния иск е осъдена да заплати на Д.Б.Д. сумата от 10 000 лв., представляваща
договорна неустойка за разваляне на договора за покупко-продажба по смисъла на т.
3 от Нотариален акт №44, том 2, рег. № 4754, дело № 199 от 2011г.; в частта, с
която ищците Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. (и тримата конституирани като ищци по
делото като наследници на мястото на починалия И.И.П.) са осъдени да заплатят
на Д.Б.Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК над сумата от 125,15 лв. разноски по
делото съразмерно с отхвърлената част от главните искове, а М.М.Ц.
(конституирана като трето лице-помагач, срещу което е предявен обратен иск) е
осъдена да заплати на Д.Б.Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК над сумата от
199,99 лв. съдебни разноски съразмерно с уважената част на предявените обратни
искове.
Решението
частта, с която ищците са признати по отношение на ответника Д.Б.Д. за
собственици по приращение на общо 1/3 ид.ч. от Гараж №7, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, както и в
частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за периода от 03.05.2011 г. до
25.06.20212 г., както и за разликата над сумата от 975,58 лв. до пълния
предявен размер от 2000,00 лв., следва да бъде потвърдено.
Решението
е влязло в частта, с която е отхвърлен предявения от Д.Б.Д. срещу М.М.Ц.
(привлечена като трето лице-помагач) иск с правно основание чл. 191 ЗЗД, вр.
чл. 189, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата от 3333.33 лв. до пълния предявен
размер от 10000,00 лв.
При този изход на спора пред настоящата съдебна
инстанция ответникът по главните искове Д.Б.Д. следва да бъде осъден да заплати
на ищците, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от още 1320,15
лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство за заплатена
ДТ, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение, както и разноски за въззивното производството
в общ размер на 51,01 лв., представляващи разноски за ДТ съразмерно на уважената
част на въззивната жалба, а на ответника по обратния иск М.М.Ц., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 830,40 лв., представляващи
разноски в производството пред СГС, както и сумата от 1000,80 лв.,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС,
съразмерно на уважената част от въззивната жалба.
Ответникът по обратните искове М.М.Ц. следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца по обратния иск Д.Б.Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 66,40 лв., представляващи разноски в производството
пред СГС за адвокатско възнаграждение, съразмерно на неоснователната част от
въззивната жалба, а Л.Х.П., Х.И.П. и И.И.П. следва да бъдат осъдени да му
заплатят сумата от 125,00 лв., съразмерно на отхвърлената част от въззивната
жалба на ищците.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид предмета на делото – иск за собственост,
въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд..
Така мотивиран, Софийският градски
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в,
постановено по гр. д. № 24034/2016г., в
частта, с която е отхвърлен предявения от ищците Л.Х.П., ЕГН **********, Х.И.П.,
ЕГН: ********** и И.И.П., ЕГН ********** (и тримата конституирани като ищци по
делото като наследници на мястото на починалия И.И.П.) ревандикационен иск с
правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника Д.Б.Д., ЕГН **********,***,
за предаване на владението върху 1/3 ид.ч. от следния недвижим имот, а именно: Гараж №7, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, находящ се в едноетажна
сграда от допълнително застрояване с функционално предназначение – Гараж в УПИ
11 – 599 от кв.24, по плана на гр. Банкя, представляващ поземлен имот
02659.2193.1396, а адрес: гр. Банкя, ул. ****, съгласно заповед за одобрение на
КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп. Директор на АГКК, Заповед за изменение на
КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на Началника на СГКК-София, в частта, с която е отхвърлен предявения
от ищците Л.Х.П., ЕГН **********, Х.И.П., ЕГН ********** и И.И.П., ЕГН **********
(и тримата конституирани като ищци по делото като наследници на мястото на
починалия И.И.П.) осъдителен иск срещу ответника Д.Б.Д., ЕГН **********,***, за
заплащане на сумата от 975,58 лв., представляваща сумата, с която се е обогатил
за сметка обедняването на ищците, за използване на 1/3 идеална част от недвижим имот - Гараж№7, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, находящ се в
едноетажна сграда от допълнително застрояване с функционално предназначение –
Гараж в УПИ XII – 599 от кв.24, по плана на
гр. Банкя, представляващ поземлен имот 02659.2193.1396, а адрес: гр. Банкя, ул.
****, съгласно заповед за одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп.
Директор на АГКК, Заповед за изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на
Началника на СГКК-София за периода 25.06.2012 г. – 28.04.2016г., както и в частта, с която ищците Л.Х.П.,
Х.И.П. и И.И.П. (и тримата конституирани като ищци по делото като наследници на
мястото на починалия И.И.П.) са осъдени да заплатят на Д.Б.Д. на основание чл.
78, ал. 3 ГПК над сумата от 125,15 лв. разноски по делото, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д.Б.Д., ЕГН **********,***, да предаде на Л.Х.П., ЕГН
**********, Х.И.П., ЕГН ********** и И.И.П., ЕГН: ********** (и тримата
конституирани като ищци по делото като наследници на мястото на починалия И.И.П.)
владението върху следния недвижим имот, а именно: Гараж№7, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
02659.2193.1396.2.3, находящ се в едноетажна сграда от допълнително застрояване
с функционално предназначение – Гараж в УПИ XII – 599 от кв.24, по плана на гр. Банкя, представляващ
поземлен имот 02659.2193.1396, с адрес: гр. Банкя, ул. ****, съгласно заповед
за одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп. Директор на АГКК, Заповед
за изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на Началника на СГКК-София,
както и да заплати на Л.Х.П., ЕГН: **********, Х.И.П., ЕГН ********** и И.И.П.,
ЕГН ********** (и тримата конституирани като ищци по делото като наследници на
мястото на починалия И.И.П.), на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 975,58 лв., представляваща сумата, с която Д.Б.Д. се е
обогатил за сметка обедняването на ищците, за използване на 1/3 идеална
част от недвижим имот - Гараж№7, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, находящ се в
едноетажна сграда от допълнително застрояване с функционално предназначение –
Гараж в УПИ 11 – 599 от кв.24, по плана на гр. Банкя, представляващ поземлен
имот 02659.2193.1396, а адрес: гр. Банкя, ул. ****, съгласно заповед за
одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп. Директор на АГКК, Заповед за
изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на Началника на СГКК-София, за
периода 25.06.2012 г. – 28.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на
предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от още 1320,15 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство и сумата от 51,01 лв., представляваща разноски за
въззивното производството.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в,
постановено по гр. д. № 24034/2016г., в
частта, с която уважен предявения ищците от Л.Х.П. с ЕГН **********, Х.И.П.
с ЕГН ********** и И.И.П. с ЕГН ********** (и тримата конституирани по делото
като наследници на мястото на починалия И.И.П.) иск с правно основание чл. 108
ЗС за признаване за установено по отношение на ищците, че са собственици на
общо 1/3 ид. части от Гараж№7, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
02659.2193.1396.2.3, находящ се в едноетажна сграда от допълнително застрояване
с функционално предназначение – Гараж в УПИ XII – 599 от кв.24, по плана на гр. Банкя, представляващ
поземлен имот 02659.2193.1396, а адрес: гр. Банкя, ул. ****, съгласно заповед
за одобрение на КККР № РД-18-13/17.01.2012г. на Изп. Директор на АГКК, Заповед
за изменение на КККР № КД-14-22-1147/22.10.2012г. на Началника на СГКК-София, както и в частта, с която е отхвърлен иска
с правно основание чл. 59 ЗЗД, за разликата над сумата от 975,58 лв., представляваща сумата, с която Д.Б.Д. се е обогатил
за сметка обедняването на ищците, за използване на 1/3 идеална част от недвижим имот - Гараж№7, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02659.2193.1396.2.3, до пълния
предявен размер от 2000,00 лв., както и за периода от 03.05.2011 г. до
25.06.20212 г.,
ОСЪЖДА Л.Х.П., ЕГН **********, Х.И.П.,
ЕГН ********** и И.И.П., ЕГН: ********** да заплатят на Д.Б.Д., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 125,00 лв., представляваща
разноски по делото пред СГС.
ОТМЕНЯ Решение №111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в,
постановено по гр. д. № 24034/2016г., в частта, в която е уважен
предявеният от Д.Б.Д., ЕГН ********** срещу М.М.Ц., ЕГН ********** обратен иск
за заплащане на сумата от 10 000,00 лв., представляваща договорна
неустойка по т. 3 от Нотариален акт №44, том 2, рег. № 4754, дело № 199 от
2011г., поради противопоставими на купувача права, както и в частта, с която М.М.Ц.
е осъдена да заплати на Д.Б.Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски над
сумата от 199,99 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Б.Д. с ЕГН: ********** осъдителен иск срещу М.Ц. с ЕГН ********** за
заплащане на сумата от 10 000, 00 лв., представляваща договорна неустойка
по т. 3 от Нотариален акт №44, том 2, рег. № 4754, дело № 199 от 2011г., поради
нищожност на уговорената неустоечна клауза.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в,
постановено по гр. д. № 24034/2016г., в частта, в която е уважен
предявения от Д.Б.Д., ЕГН ********** срещу М.М.Ц., ЕГН **********, обратен иск,
с който същата е осъдена да заплати на основание чл. 191 ЗЗД, вр. чл. 189, ал.
1 ЗЗД сумата от 3 333,33 лв., представляваща част от заплатената продажна
цена по договора за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №44, том 2,
рег. № 4754, дело № 199 от 2011г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска – 09.05.2017 г. до
окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА М.М.Ц., ЕГН **********
да заплати на Д.Б.Д., ЕГН **********,*** ,на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК, сумата от 66,40 лв., представляващи разноски в
производството пред СГС за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.Б.Д., ЕГН **********,***, да заплати на М.М.Ц., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 830,40 лв., представляващи разноски в производството
пред СГС, както и сумата от 1000,80 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.
РЕШЕНИЕ
№111911 от 05.06.2020г. на СРС, 118 с-в, постановено по гр. д. № 24034/2016г., в
частта, , с която е отхвърлен предявения от Д.Б.Д. срещу М.М.Ц. (привлечена
като трето лице-помагач) иск с правно основание чл. 191 ЗЗД, вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата от 3333.33 лв. до пълния предявен размер от
10000,00 лв., е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО
може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: