РЕШЕНИЕ
№ 772
гр. Велико Търново, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, I СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЯВОР ДАНАИЛОВ
при участието на секретаря ВЕНЕЦИЯ В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ЯВОР ДАНАИЛОВ Гражданско дело №
20254110100177 по описа за 2025 година
Предявен е иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит от
**.**.****г. на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Ищецът А. С. К. чрез пълномощника си адвокат Ц. Д. твърди в исковата си молба, че
сключил с ответника договор за потребителски кредит на **.**.****г., като получената сума
била 3000 лв. ГПР бил 41.00%. Счита договора за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД
вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11 от ЗПК, тъй като предвиденото възнаграждение по договора от
1800 лв. за допълнителна услуга „Фаст“ се начислявало пропорционално към вноските на
кредита. Счита и клаузата на договора за, предвиждаща заплащането на такса „Фаст“ в
размер на 1800 лв. за нищожна на основание чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
В противоречие с чл.19, ал.4 от ЗЗП дължимата неустойка не била включена в ГПР.
Направено е искане да бъде постановено решение, с което да бъде прогласен за
недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт № *********** от **.**.**** година. Претендира да бъдат присъдени
направените от ищеца разноски по делото.
Ответникът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр.София, чрез пълномощника си
юрисконсулт И. Т. оспорва иска, като неоснователен и недоказан. Счита, че при сключване
на договора за потребителски кредит били спазени изцяло изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Позовавайки се на съдебната практика моли съда да отхвърли исковете и да му присъди
разноските.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата
1
на страните, приема за установено от фактическа страна следното и достига до следните
прави изводи:
В случая не е налице нищожност на клаузата за възнаградителна лихва от 41%,
поради противоречието й с добрите нрави.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани
и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има предвид, че ответното дружество попада в
обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т.
3 от ЗКИ. Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху
небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт - Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции.
Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те
отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде
финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите
по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките.
Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата
сума, както и конкретния й размер от 3000 лв., която е следвало да бъде върната в
сравнително кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен
кредит, предоставен от финансова институция,която се издържа само и единствено от това,
размерът на годишния лихвен процент от 41,00% при потребителски заем от 3000 лв., със
срок на ползване от 30 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с
разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Освен това, към момента на подписване на
процесния договор е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към
избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна,
по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва
от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов
критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да
се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика
да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната
подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете
като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. В случая
ГПР е в размер на 49.06 %, което е по- малко от предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК петкратен размер.
2
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото посочения годишен процент на разходите не отговаря на
действителния по договора, тъй като към него следвало да се включи и допълнителната
такса за услуга „Фаст“, която водела до значително неравновесие в правата и задълженията
на страните по договора. Поради това и същата клауза била нищожна, като неравноправна,
което водело до липса на реквизитите по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите. Според представения по делото Договор за потребителски кредит
„Профи кредит Стандарт № *********** от **.**.**** година, кредитодателят предоставя
на ищеца кредит в размер на 3000 лв., при лихвен процент 41% и ГПР 49.06%, като
погасяването му се извършва на 30 погасителни вноски, по погасителен план към договора,
като падежа на последната вноска е 1.01.2027г. В същия договор е уговорено дължимо
възнаграждение за услуга „Фаст“ от 1800 лв.
Според заключението на изслушаната ССчЕ, като се вземат предвид размера на
отпуснатия кредит, договорната лихва, както и начисленото възнаграждение за услугата
„Фаст“, ГПР по договора е в размер на 105.88 %.
Изложената фактическа обстановка не основава наличие на нарушения по чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази
разпоредба. Обстоятелството дали предвидената в договора допълнителната такса за услуга
„Фаст“следва да бъде включена в ГПР не рефлектира върху действителността на целия
договор. То би могло да доведе евентуално до недействителност на тази клауза, но не и на
договора като цяло. В този смисъл съдът намира, че доводът на ищеца, че не е спазено
съдържанието на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото размера на ГПР не бил включен в
договора за потребителски кредит, е неоснователен.
Ако дадена клауза от договора е нищожна, тя е нищожна сама за себе си, и не влече
нищожност на целия договор, ако договорът би бил сключен и без нея, съгласно чл.26, ал.4
от ЗЗД. Законът за защита на потребителите урежда изрично неравноправните клаузи, при
наличието на които, само те се явяват нищожни, а не целият договор. Така е и според Закона
за потребителския кредит, където е регламентирано, че при наличие на клаузи от договора,
които предвиждат вземания, надхвърлящи максималния размер на ГПР, именно тези клаузи
и вземания са недействителни, а не целия договор, видно от чл.19, ал.4, ал.5 и ал.6 от ЗПК –
изрично чл.19, ал.5 от ЗПК, според който клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни, а според ал.4 годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния
размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК е относимо именно
3
към разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и касае действителността на клауза, с която се
надхвърля размера на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор.
Също така обстоятелството дали предвидената в договора допълнителната такса за услуга
„Фаст“ следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е също
въпрос, относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло,
което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК. Аргумент за това се
извежда и от разпоредбата на чл.19, ал.6 от ЗПК, съгласно която при плащания по договори,
съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по
ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Според процесния договор за потребителски кредит, ответникът предоставя на ищеца
кредит в размер на 3000 лв., при лихвен процент 41% и ГПР 49.06%, като погасяването му
се извършва на 30 погасителни вноски, в размер по погасителен план към договора, като
падежа на последната вноска е 1.01.2027г. Други вземания по този договор няма, няма и
неясноти по отношения на тези клаузи. Още повече, както беше посочено по-горе дали
посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 от ЗПК и не води
до недействителност на целия договор.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР по договора за потребителски кредит е
49.06 %, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и
задълженията му по него. В договора е посочен лихвения процент по кредита /41 %/, както и
годишния процент на разходите по кредита / 49.06 %/, което е в съответнсвие с чл. 19, ал. 4
от ЗПК, според който същият не може да бъде по–висок от пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения в левове и във валута. Невключването на допълнителната
такса за услуга „Фаст“ в ГПР не обосновава извод за нищожност на договора за кредит. Със
сключването на договора за кредит кредитополучателят се е съгласил да закупи
допълнителната услуга. Поради това и сумата, която е следвало да бъде платена от
кредитополучателя е включена в главницата по договора за потребителски кредит,
доколкото също е финансирана от кредитодателя, респективно – подлежи на връщане от
ищеца, наред с преведената сума по договора.
Следва отново да се посочи, че в Закона за потребителския кредит изчерпателно са
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите
не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват разширително, а именно, че при
неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложените мотиви съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Според съдебната практика на ВКС по тези дела и според правната доктрина, в
хипотезата на чл.22 във вр. с чл. 23 от ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал.
4, пр.1 от ЗЗД, тъй като частичната недействителност е уредена с изрична императивна
норма и тя води до извода, че договорът е недействителен само в частта за лихвите, таксите,
4
разходите и др., но не и в частта за главницата, която продължава да се дължи. Наличието на
заблуждаващи условия и клаузи с нелоялен характер от договора е основание за преценка за
наличие на неравноправност на тези клаузи, което води до нищожност именно на тези
клаузи, а не на договора за кредит като цяло. При предявен иск за нищожност на договора за
кредит или на клауза от такъв, съдът не може служебно да направи проверка дали договорът
не е нищожен и на друго, незаявено от ищцата, основание. По иск за нищожност съдът е
обвързан единствено от заявените от ищеца основания за това и няма правомощия за
служебна преценка, в противен случай би се произнесъл по непредявен иск и решението ще
е недопустимо.
Предвид на изложените мотиви предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД за прогласяване на сключения между страните Договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт № *********** от **.**.**** година за нищожен, е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.8 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. С. К. с ЕГН **********, от гр.***, ул. *** №**, вх.*,
ет.*, ап.**, против „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н
Средец, ж.к. Мотописта, бул. България № 49, бл.53Е, вх.В, иск правно основание чл.26, ал.1
от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване на сключения между
страните Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт № *********** от
**.**.**** година за нищожен, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА А. С. К. с ЕГН **********, от гр.***, ул. *** №**, вх.*, ет.*, ап.**, да
заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД ЕИК *********, гр.София, р-н Средец, ж.к.
Мотописта, бул. България № 49, бл.53Е, вх.В, сумата 50 лв. /петдесет лева/ юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5