РЕШЕНИЕ № 46
гр. В**,30.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВОС, гражданско отделение, в публичното заседание на 23 юни две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: В** В**
Членове: 1. АН** П**
2. В**
М**
с участието на секретаря
А** А** и в присъствието на
прокурора..........................., като разгледа докладваното от съдията П**
въззивно гражданско дело № 86 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 4 от
21.01.2020 г., постановено по гр.д. № 476/2019
г. по описа на БРС, е признато за
установено по предявения от Т.И.П. , ск по чл.422, във вр. с чл.415,
ал.1 ГПК във вр. с чл.228 ЗЗД , че вземането му
съществува за сумите : 1742,15 лв неплатена наемна
цена за стопанските 2014/2015 г. и 2015/2016 г. по Договор за наем на
земеделска земя от 23.06.2014 г. и Анекс от 18,07,2016 г. към Договора хза наем на земеделска земя от 23.06.2014 г., както и
„““,93 лева – мораторни лихви за забава/ от които
255,49 лв.- за периода 31.08.2016 г.-22.07.2019 г. върху главница 871,07 лева-
за стопанската 2014/2015 г. и 189,44 лв. за периода 31.05.2017 г.- 22.07.2019
г. върху главница от 871,07 лева – за стопанската 2015/2016 г.ведно със
законната лихва върху главницата , считано от 23.07.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата. Със същото решение съдът е осъдил ответника да заплати на Т.П.
направените по делото разноски в размер на 818 лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство Л.К.Л., в която се съдържат оплаквания
за неправилност на съдебния акт, постановен
от БРС, поради необоснованост
и нарушение на материалния закон.
Моли да бъде отменено
и вместо него бъде постановено друго решение, с което да се
отхвърлят предявените искове.
Въззиваемият Т.И.П. моли да бъде оставена
без уважение въззивната жалба и потвърдено решението на БРС като
правилно, законосъобразно, обосновано, постановено при спазване на съдопроизводствените
правила. Подробни съображения излага
в писмения си отговор.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата оплаквания.
Въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото съдържа
реквизитите на чл. 236 от
ГПК и е постановено от родово компетентния съд.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен
акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната
преценка на доказателствата по делото, намира за установено следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1, предложение първо ЗЗД, във вр. с чл. 8 ал.1 ЗАЗ и чл.86 ЗЗД.
По делото е безспорно установено, от представения по делото Договор за
наем от 23.06.2014 г., сключен между страните по делото, че ищеца, като наемодател
е предоставил на ответника, като
наемател за временно и ползвано
земеделска земя с обща площ 34.843 дка,
със срок – за стопанската 2014/ 2015 г. при договорена наемна цена 25.00 лв. – на
декар, или за стопанската година – наемна цена в размер на
871.08 лв. Впоследствие, с Анекс от 18.07.2016 г. към Договор за
наем на земеделска
земя от 23.06.2014 г., срокът на договора
за наем е продължен с още една година – за
стопанската 2015/ 2016 г. Наемната
цена е останала същата по размер.
Със същият
анекс е уговорено, че крайния срок
на изплащане на наемното плащане
за стопанската 2014/ 2015
г., е 31.08.2016 г., а за стопанската
2015/ 2016 г. – на 31.05.2017 г.
Районният съд е приел въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че е
доказано
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, материализирано в Договор за наем
и Анекс към него. Приел е също , че
ищеца, в качеството си наемодател е изпълнил задълженията си по Договора
и е предоставил за ползване на ответника
– наемател, процесната земеделска земя от 34.843 дка, находяща се в землището на с. Д**, общ. Р**, обл. В**, за срок от две
стопански години – 2014/
2015 г. и 2015/ 2016 г., при наемна
цена 25.00 лв./ дка, или за
всяка стопанска година – по 871.08 лв. Отгветника обаче
не е изпълнил задълженията си по договора като наемател, а именно - същия не е платил на ищеца
дължимата наемна цена за ползваната
земеделска земя.
По отношение на твърдението
на ответника, че е платил наемната
цена на ищеца
за стопанската 2014/ 2015 г., съгласно представеното
по делото писмено доказателство: „Р** – 2014/ 2015 приключена”,
същото не се доказа. В цитираният списък, в пункт 12 е
записано името И** В**, като видно от
представеното по делото удостоверение за наследници № 189/ 28.06.2014 г. на
Община – Р**, ищеца Т.И.П. енегов наследник-син.
Тъй като процесуалния представител на ищеца оспорва подписа
в реквизита „Подпис”, да е положен от
ищеца, първоинстанционният съд
е открил производство
по оспорване истинността на писменото доказателство по реда на
чл. 193 ГПК. В тази връзка е
допусната и изслушана съдебно – графическа експертиза. От заключението на вещото лице, неоспорено
и приобщено по делото, се установява, че
подписа, положен в пункт 12 срещу имената И** В** – наследодател
на ищеца, в реквизита „Подпис”, не
е изпълнен от ищеца
Т.И.П..
При
това положение, правилно е прието от районния съд, че не е доказано
ответника да е заплатил на ищеца
дължимото от него наемно плащане
за ползваната земеделска земя за стопанската 2014/ 2015 г., което е в размер
на 871.08 лв. /34.843 дка по 25.00 лв./дка/ за
стопанската 2014/ 2015 г.
Доказателства за извършено плащане
от страна на ответника и за следващата
стопанска година 2015/ 2016
г., също не са представени от ответника.
Без правна стойност е твърдението на ответника, че не
е ползвал и обработвал процесната земеделска земя, предмет на
договора за следващата стопанската година. Съществуването на валиден и действащ договор за наем
между страните, доказва наличието на задължение за
заплащане на наемната цена, независимо от това
дали ответника е ползвал и обработвал земите. Съществуването на валиден договор между страните
поражда права и задължения за всяка
една от тях
и неизпълнението на договора, води до съответните последици за неизправната
страна.
Поради това, съдът приема, че ответникът дължи
плащане на наемната цена по
съществувалото между него и ответника облигационно правоотношение – договор за наем,
съгл. чл. 228 ЗЗД.
По претенцията за
мораторни лихви.
Предвид основателността на главния
иск, то основателен
се явява и акцесорния такъв – за мораторни лихви
за забава. Установено е, че
ответника не е изплатил на ищеца
в уговорените срокове дължимата наемна цена, поради което
и същия дължи обезщетение за забава. Видно от
заключението на допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, размера на мораторната
лихва за забава върху главницата
от 871.07 лв., представляваща наемна цена за стопанската
2014/ 2015 г., е 255.49 лв. – за
периода 31.08.2016 г. – крайния
срок за плащане
на наемната цена /съгласно т. 2 от Анекс от
18.07.2016 г./, до 22.07.2019 г. /датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/.
Мораторната лихва за забава върху
главницата от 871.07 лв., представляваща наемна цена за стопанската
2015/ 2016 г., е 188.44 лв. – за
периода 31.05.2017 г. – крайния
срок на плащане
на наемната цена /съгласно т. 3 от Анекс от
18.07.2016 г./, до 22.07.2019 г. – датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК.
В същия размер
е и предявената искова претенция. Поради това, съдът намира, че основателен
и доказан и предявения иск за съществуването
на вземането и за мораторни лихви
за забава. Предвид на това, че
ответника е изпаднал в забава в плащанията по договора за
наем и не е платил на ищеца
дължимата наемна цена в уговорения срок, същия дължи
лихви за забава.
Съдът приема, че съществува вземане на ищеца спрямо ответника и за законни лихви за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на Заявлението подадено по реда на
чл. 410 ГПК – на 23.07.2019 г. С депозирането му, от страна на ищеца е отправена покана към ответника за плащане на главницата, поради което и от този момент същия изпада в забава и дължи законни лихви до окончателното изплащане на главницата.
Поради съвпадане на изводите на първата и въззивната инстанция ,съдът намира , че решението като
правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Неоснователни са оплакванията в жалбата, че районният съд
не бил обсъдил всички възражения на ответника, който не бил представляван от
адвокат пред първата инстанция. Ответникът е получил препис от исковната молба и от разпореждането на съда и предоставения
му срок по чл.131 ГПК не е подал отговор, не е упълномощил адвокат , нито е
поискал предоставяне на правна помощ. Видно от протоколите от с.з. съдът е
указал доказателствена тежест на страните и тя е
разпределена правилно, поради което оплакванията в тази насока са
неоснователни. Несъстоятелно е и твърдението за неправилно приложение на ЗЗД по
отношение на процесния договор , вместо на друг
специален закон, предвид срока на договора.
Разноски за въззивната
инстанция не са претендирани от въззиваемата
страна , поради което не следва да се присъждат.
Водим от горните мотиви и на основание чл.271, ал.1 ГПК, въззивният съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 4
от 21.01.2020
г., постановено по гр.д. № 476/2019
г. по описа на Б** районен съд.
Решението НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: