Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и втори
април две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело
№ 14225 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
С Решение № 398610 от
02.05.2018 г., постановено по гр.д. 3649/2017 г. по описа на СРС, ГО, 67
състав, са отхвърлени предявените от И.Г.М. срещу „А.И.“ ООД положителни
установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 266 и чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания за сумата
16 523,42 лв., представляващо дължима сума по договор за изработка от
24.08.2011 г., за което е издадена фактура № 1368/02.10.2011г., ведно със
законната лихва от 30.09.2016г. и сумата 8220,62 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата, дължимо за периода от
18.10.2011г. до 01.09.2016г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 55321/2016г. по описа на СРС, 67 състав.
Срещу Решението, в частта с която са
отхвърлени исковете по чл.422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 266 и чл. 86,
ал.1 ЗЗД е подадена въззивна жалба от ищеца. Жалбоподателят поддържа, че постановеното
решение е необосновано и неправилно, тъй като съдът е извършил неправилна преценка
на доказателствата, вследствие на което и неправилни правни изводи. Излага
доводи, че от представените от него доказателства се установява, че е
изпълнявал възложеното, като е влагал в обекта материали и работна сила. Изразява
становище, че правилно СРС е приел, че е възникнало задължение за заплащане на
процесната фактура. В противоречие с този извод обаче отхвърлил иска като
недоказан. Чрез представените от него доказателства се установявало вземането
му към ответника. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е кредитирал
единствено показанията на свидетелите, призовани от ответника, от които е
направил извод за забавата на изпълнителя. Възраженията на ответната страна за
това, че цедентът на ищеца е бил в забава били недоказани, понеже не са
представени никакви доказателства, вследствие на което ответникът не е имало
право да развали договора. Още повече, че ответникът не е изпълнил задължението
си да заплати сумата по приетата работа, което го лишавало от правото да
развали договора. С оглед горното моли обжалваното решение да бъде отменено,
като бъде поставено друго решение, с което се уважават предявените искове.
Ответникът
по жалбата счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните
от ответника части. Изразява становище, че правилно районният съд е приел, че
договорът е бил развален, съответно, че ищецът няма вземане на това основание. Излага
доводи, че договорът за цесия, с който е прехвърлено процесното вземане на
ищеца, е нищожен, тъй като не ставало ясно, кое е вземането, предмет на
договора за прехвърляне на вземане. Заявява, че ако се приеме, че договорът за
изработка не е развален и договорът за е цесия действителен, то, следва да се
разгледа възражението му за прихващане с вземане, произтичащо от същия договор
и включено в списъка на приетите вземания в производство по несъстоятелност,
открито по отношение на цедента. На последно място прави възражение, че
процесното вземане не е изискуемо, тъй като не са изпълнени договорените
предпоставки от ищеца – приемане на фактура и подписване на приемо-предавателен
протокол. Претендира присъждането на направените разноски по делото.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр.
2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението
е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран.
По
съществото на спора съдът приема следното:
На 30.09.2016 г. И.Г.М. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу „А.И.“ ООД за заплащане на суми в размер на
24 744,04 лв., от които 16 523,42 лв. възнаграждение по Договор за
изработка от 21.06.2013 г. и издадена по него фактура № 1368/02.10.2011 г. и
8 220,62 лв. обезщетение за забава от 18.10.2011 г. до 01.09.2016 г. Посочва,
че процесното вземане му е прехвърлено от „Н.“ ЕООД, с Договор за цесия от
21.06.2013 г., за което длъжникът е уведомен по надлежния ред.
Въз основа на посоченото заявление било
образувано ч.гр.д. 55321/2016 г. по описа на СРС, като на 10.10.2016 г. е
издадена на заповед за изпълнение на парично задължение за сумата в размер
16 523,42 лв. възнаграждение по Договор за изработка от 21.06.2013 г. и
издадена по него фактура № 1368/02.10.2011 г.,
сума в размер на 8 220,62 лв., обезщетение за забава от 18.10.2011
г. до 01.09.2016 г., сума в размер на
1 144,88 лв., разноски по заповедното производство.
В
срока по чл. 414 ГПК от длъжника е подадено възражение, в резултат на което
заявителят е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта
на сумите, за които е издадена възразената заповед за изпълнение на парично
задължение.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, в който е изложил доводи, че процесния Договор за
изработка е развален на 24.10.2011 г., поради виновното неизпълнение от страна
на цедента на ищеца. Ответникът бил упражнил правото си да развали Договора за
изработка, уговорено в чл. 20 б. „d”. Отделно от това по
силата на договора ответникът заплатил на цедента на ищеца аванс в размер на
100 098,58 лв., който съгласно чл. 55 ЗЗД подлежал на възстановяване. Също
така била уговорена неустойка, която е в размер на 38 874 лв. Счита, че с
уведомлението за разваляне на договора е прихванал своето вземане в размер на
138 972,58 лв. с процесното вземане, като на ответника остават дължими
116 622 лв. Евентуално е направил възражение за неизискуемост на
вземането, тъй като не били изпълнение договорени представки, а именно приемане
на фактурата и подписване на приемо-предавателен протокол. Направил е
възражение за давност по отношение на иска за обезщетението за забава. В
съдебно заседание при условията на евентуалност е направил възражение за
прихващане с горепосочените суми на
основание чл. 371 ГПК.
За да постанови решението си, въз
основа на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че
действително е сключен Договор за изработка и ответникът е заплатил аванс в
размер на 116 622 лв. с ДДС. Чрез събраните в първоинстанционното
производство гласни доказателства, чрез показанията на свидетелите Н.И.К. и Г.Ц.Х.е
установено, че работата на строителния обект е започнала най-рано на
12.09.2011г., след получаване на списък с одобрени служители за достъп до него.
Установено е, че изпълнителят „Н.“ ЕООД е издал фактура № 1368/02.10.2011 г. за
процесната сума, както и че между страните е подписан протокол № 1, обр. 19 от
29.09.2011 г., с който е приета работата. Вследствие на това е възникнало
задължение за възложителя-ответник да заплати възнаграждение за изпълнената
работа в размер на 16 523,42 лв. Искът е отхвърлен като неоснователен,
поради това че договора за изработка е надлежно развален от ответника на
25.10.2011 г., поради доказано и непоправимо забавяне при извършване на
работата по отношение на предварително уточнения график. В
резултат, според СРС, всичко, което е получено по договора подлежи на
възстановяване между двете страни, като с уведомлението за разваляне на
договора ответникът е прихванал вземането си за аванса с процесното вземането,
респективно го е погасил, чрез прихващане.
Софийският
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми, приложими към разглеждания спор и вътрешното си
убеждение, намира следното:
Възложителят
на работата дължи на изпълнителя уговореното възнаграждение за приетата работа.
Фактическият състав, от който възниква задължението за плащане, включва:
сключен договор; изпълнение на конкретно възложената работа; приемане на
работата. За да бъде уважен предявеният иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, трябва да
бъде установено осъществяването на изброените елементи на фактическия състав.
С
договора за изработка е уговорено, че по възлагане на „А.И.“, изпълнителят „Н.“
ЕООД ще възстанови срещу възнаграждение в размер на 485 926,30 лв. без ДДС
строителна стоманобетонна и метална конструкция на Транспортьор 12 и
Транспортьор 19 от Въглеподаване в ТЕЦ КонтурГлобал Марица Изток 3. В
Приложение 2 към Договора са определени единичните цени за конкретни работи. Съгласно
уговорката в чл.5, т.5.3.1., възложителят заплаща авансово 20% от определената
обща стойност, равняваща се на 97185 лева без ДДС на изпълнителя в 5 дневен
срок от представяне на фактура, а заплащането на оставащата по договора сума се
извършва поетапно, след представяне на документи за приемане на извършените
през съответния месец работи.
В чл.
22 от договора е предвидено, че работата се приема с приемо-предавателен
протокол, който се подписва при приемане на работата, като в него се отбелязва
датата, на която работата се счита за приключена. След подписване на протокола
изпълнителят представя фактура за извършената работа. Заплащането се извършва
за реално извършени дейности на база единични цени от финансовото предложение
на изпълнителя, като изплащането на изпълнените работи се извършва в 15-дневен
срок от датата на приемане на фактурата, на база двустранен протокол за
приемане на извършените работи.
От
представения протокол № 1, обр. 19 от 29.09.2011 г. се установява, че
възложителят е приел извършените от изпълнителя строителни и монтажни работи,
още повече, че с уведомлението за разваляне на договора е признал изрично
извършените, като е направил изявление за прихващане именно с това вземане.
Така
правилно районният съд е установил, че е изпълнен фактическия състав на чл.
266, ал.1 ЗЗД, респективно за възложителят е възникнало задължението за
заплащане на възнаграждение за приетата работа по този протокол.
Прието
от СРС и неоспорено от жалбоподателите е, че работата на строителния обект е
започнала най-рано на 12.09.2011 г. и съобразно уговорения срок в чл. 7 от
Договора изпълнението следва да приключи на 12.01.2012 г. В Приложение № 6 към
Договора са уговорени сроковете по седмици, на които следва да бъдат завършени
отделни етапи по работата във връзка с предмета на Договора. След одобрението
на служителите е започнало изпълнението по Договора, за което е наел работници
и техника. Така на 29.09.2011 г. е прието от възложителя етапното изпълнение, което
е оценено от страните на стойност 16 523,42 лв. Съгласно чл. 5 от Договора
всеки месец до 25 число изпълнителят представя документи за приемане на
работите, извършени през месеца, като до изпращане на уведомлението за
разваляне не е подписван друг протокол за приемане на строителни и монтажни
работи. От събраните гласни доказателства, чрез показанията на свидетелите Н.И.К.,
Г.Ц.Х.и Р.Д.Н.се установява, че изпълнителят е предприел изпълнение на
възложеното с 9 работника, като останалите наети работници не са били допуснати
до обекта от ДАНС. Също така се установява, че е проведена среща между
възложителя и изпълнителя, на която е обсъждан графика и неговото изпълнение.
На срещата възложителят е дал указания на изпълнителя да наеме повече
работници, тъй като в противен случай няма да се изпълни договора в определения
срок. Настоящият състав дава вяра на
показанията на свидетеля Н., тъй като не противоречат по никакъв начин на
останалите показания и на последващите действия, а именно решението на
възложителя да прекрати договора. Правилно районният съд е приел, че не са
налице противоречия между свидетелските показания и основал правните си изводи
на установените от тях обстоятелства. Съотношението между стойността на
Договора 485 926,30 лв. без ДДС и изпълненото по него до 25.10.2011 г.,
което е на стойност 13 769,52 лв. без ДДС, е 3/100, което е явно
незначително по отношение на срока от започване на работата до уведомлението за
прекратяване – месец и половина. Също така от свидетелските показания на свидетеля
Н. става ясно, че за изпълнението на предмета на Договора до оставащия срок са
ангажирани около 90 човека, като броя на работниците, наети от изпълнителя се
явяват крайно недостатъчни да изпълнят договореното. С оглед горното
основателно се явява твърдението на ответника, че е бил налице интерес да
развали договора с оглед забавата на изпълнителя. Още повече, че след
получаване на уведомлението за разваляне на договора „Н.“ ЕООД е напуснал
обекта, което поведение навежда на извода, че също според него договорът е
развален на горепосоченото основание.
Доводът
в жалбата, че от представените доказателства ставало ясно, че изпълнителят „Н.“
ЕООД е изпълнявал договорените СМР, отразени в количествено – стойностна сметка
към договора и съгласно приложения график, е неоснователен. Степента на
завършеност на възложеното се удостоверява с подписването на
приемо-предавателен протокол – чл. 22 от Договора, като освен представения
Протокол 1 не са представени други. Следователно представените от ищеца
фактури, издадени от различни търговци на „Н.“ ЕООД не установяват, че изпълнителят
изпълнява възложено в срока, определен по приложения график.
Съгласно
чл. 20, б. „d“ от Договора в случай на доказано и непоправимо забавяне при
извършването на работата по отношение на предварително уточнения график
възниква право за Възложителя да развали договора със седемдневно предизвестие.
Уговорено е при наличието на горепосоченото
основание за разваляне на договора, възложителят своевременно да уведоми
изпълнителя, че ще упражни правото си и да прекрати всички плащания към
изпълнителя, включително и наредените. Всъщност уговореното право за разваляне
представлява това по чл. 262, ал. 2 ЗЗД, като страните са уговорили седемдневно
предизвестие. Съгласно чл. 88 ЗЗД развалянето на договора има обратно действие,
т.е. всяка една от страните по договора е длъжна да върне престацията, която е
получила в изпълнение на задълженията си по договора, след неговото разваляне.
Правото на възложителя да развали договора, когато е видно от етапа, на който е
изпълнителя, че няма да може да завърши в срок възложеното. Целта на тази
разпоредба е да се даде възможност за разваляне на договора преди да е изтекъл
срока за изпълнение по договора, в противен случай е застрашен интереса на
Възложителя да бъде изпълнено възложеното в искания от него срок. Така въпреки
приетата работа и възникнало задължение на Възложителя да заплати изпълнената
част, не може да му се отрече правото да развали договора при наличието на
забава от страна на изпълнителя, от която е видно, че срокът няма да бъде
спазен.
Правилни се явяват
изводите на районният съд, че с изтичане на 7 дневния срок от получаването от
изпълнителя на уведомление за разваляне, т.е. на 01.11.2011г. е прекратена
облигационната връзка между страните, респективно след този момент не се дължат
суми въз основа на това договорно основание и възниква задължението за всяка от
страните да върне полученото по договора.
Съобразно чл. 6 ГПК съдът е длъжен да се произнесе по направеното искане
на предявеното основание. Основанието се определя от обстоятелствата и фактите,
изложени в исковата молба. С оглед изложените обстоятелства в исковата молба,
правилно е квалифициран иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 266 ЗЗД,
като съдът не може служебно да разгледа иск на друго основание.
Освен
горното с уведомлението за разваляне отправено до изпълнителя ответникът е
признал вземането по протокол № 1, обр. 19 от 29.09.2011 г. и издадената въз
основа на него фактура № 1368/02.10.2011 г., като го е прихванал с вземането си
по предоставения по разваления Договор аванс. С това си изявление на основание
чл.103, ал.1 ЗЗД е погасено вземането на изпълнителя за извършените строителни
и монтажни работи по разваления Договор в размер на 16 523,42 лв. по
издадената фактура.
По
разноските:
С оглед
изхода на спора, в полза на жалбоподател не следва да бъдат присъждани разноски
за настоящото производство.
На
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да бъдат
присъдени 1 500 лв. –разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. За
обосноваване на този извод, съдът прецени като неоснователно направеното искане
от насрещната страна по реда на чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на минимален
размер на адвокатско възнаграждение, който в случая възлиза на сумата 1272,32
лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. С оглед действителната правна и фактическа
сложност на спора и извършените процесуални действия от процесуалния
представител на ответника, съдът намира, че искането по чл.78, ал.5 ГПК следва
да бъде оставено без уважение.
По
изложените съображения, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 398610 от
02.05.2018 г., постановено по гр.д. 3649/2017 г. по описа на СРС, ГО, 67 състав
ОСЪЖДА И.Г.М. с ЕГН ********** да заплати на „А.И.“
ООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1 500.00 лв. -разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му при условията на
чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.