Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.04.2022 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..……… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №2066 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от ответницата – Е.Б.К. срещу решение №447470 от 10.07.2018г., постановено по гр.д.№57529/2016г. по описа на СРС, Г.О., 143-ти
състав, в частта, в която са уважени спрямо нея предявените при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1
от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателката,
че дължи на "Т.С." ЕАД следните
суми: сумата от 1109.09 лв., цена на
доставена от дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в
гр.София, община Искър, ж.к."*******, с аб.№273606, за
периода от 01.05.2013г. до 30.04.2015г., ведно със законна лихва за периода от
30.06.2016г. до изплащане на вземането, както и сумата от 155.45 лв., лихва за забава
за периода от 30.06.2013г. до 31.05.2016г., както и в частта, в която жалбоподателката е осъдена да
заплати на "Т.С." ЕАД на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 550.00 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, сумата от 50.29 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, както
и сумата от 174.71 лв., представляваща
невнесена държавна такса за исковото производство, която да се заплати по сметка на СРС.
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия
за процесния имот. Твърди се, че през исковия период не е живяла в имота,
съответно не е ползвала доставената топлинна енергия в него и не дължи заплащането
й. Сочи се още, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до
съда за издаване за заповед за изпълнение на парично задължение - 30.06.2016г. не е собственик на имота,
поради което не е налице основание топлофикационното дружество да претендира от
нея заплащане на стойността на доставената в имота топлинна енергия. На
следващо място се оспорват констатациите на съда
досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в
процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ
и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи
реално потребление. Твърди се, че ищецът не е доказал изправността на уредите
за отчитане на топлинна енергия, предвид на което е останал недоказан факта на
реално потребената топлинна енергия за процесния имот през исковия период. Навежда се още довод, че клаузата за рекламация, предвидена в ОУ, е
неравноправна и като такава е нищожна, тъй като не е индивидуално уговорена,
съгласно чл.37, ал.1 и ал.2 от ЗЗП. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред
въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представени молби от 21.04.2021г. и от 01.02.2022г.
се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Б.К., П.М.Б. и П.Д.Б. при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед факта, че въззивна
жалба е подадена само от ответницата - Е.Б.К. и предвид заявения в нея петитум
съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която са уважени спрямо тази ответница искове за главница и
мораторна лихва. Постановеното първоинстанционно решение, в частта, в която са
уважени предявените искове спрямо другите ответници като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови
обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно
основание с чл.422 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД
срещу ответницата
- Е.Б.К.,
първоинстанционният съд е приел, че ответницата носи отговорност за
претендираните от ищеца задължения от началото на исковия период до 01.02.2015г. като
наследник, придобила 1/2 ид.ч. от процесния имот на основание завещание, а за
останалата част от исковия период в качеството й на собственик. Посочено е в
мотивите на обжалвания съдебен акт, че вземанията за главница са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, а относно
вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава за исковия
период, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Въззивният състав споделя изцяло
мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията за
доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за забава, предмет
на исковите претенции, спрямо ответницата - Е.Б.К., поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на
обжалваното решение следва да се добави и
следното: Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно
на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че за част от исковия период
- 01.02.2015г.
– 30.04.2015г., по делото е доказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства – саморъчно завещание на Дора Асенова Игнатова от
19.05.2005г., че ответницата - Е.Б.К.,
в качеството й на
заветник е придобила 1/2 ид.ч. от процесния имот по силата на завещание от Дора Асенова Игнатова на 01.02.2015г., съответно е
наследила и задълженията за имота – главница и лихва за забава, във връзка с
неплатени задължения за топлинна енергия. За част от исковия период от 01.02.2015г. – 30.04.2015г.
ответницата
- Е.Б.К. като носител на правото на собственост по
отношение на 1/2 ид.ч. от процесния имот е клиент
на топлинна енергия и е страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153,
ал.1 от ЗЕ/. Неотносим е наведеният от въззивника довод, че не е живяла в имота и не е
ползвала доставената в него топлинна енергия, поради което не дължи заплащането
й, както и че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК не е собственик на имот. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за част от исковия период от 01.02.2015г.
– 30.04.2015г.. По горните мотиви е налице основание в закона за ангажиране на договорната
отговорност на ответницата - Е.Б.К. за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия за част от исковия период от 01.02.2015г. – 30.04.2015г., а за останалата част от периода
– 01.05.2013г. – 31.01.2015г. същата носи отговорност в качеството й на
заветник, която е наследила както правата, така и задълженията на своя
праводател по отношение на придобития от нея по силата на завещание процесен имот.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответницата за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените във въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място неоснователен се явява и доводът в жалбата в смисъл, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на
топлинна енергия. В приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник
изрично е посочил, че при
направените от него справки е установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е
изправен.
Следователно начислените от ищеца суми за потребена топлинна енергия доказват
реалните количества доставена на същия топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
Във въззивната жалба няма
наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото въззивният съд е
обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент
на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани
при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на
материалния закон.
Относно релевираният довод във
въззивната жалба за неравноправни клаузи в ОУ, настоящият състав намира, че
доколкото възражението е направено за първи път пред въззивната инстанция е
преклудирано и като такова не следва да се обсъжда.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №447470 от
10.07.2018г., постановено по гр.д.№57529/2016г.
по описа на СРС, Г.О., 143-ти, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./