РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 30.04.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Павлинка Славова,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно гражданско дело № 14624 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на ответника „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД (оттук нататък „К.с.и.“) срещу Решение № 417291/29.05.2018 г. по гр. дело № 19269/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, с което по отношение на въззивника е признато за установено, че дължи на „Ю.Б.“ АД сумите от 6 841, 81 евро – неизплатен остатък от главница, дължима се за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 08.07.2016 г. до окончателното плащане; 376, 73 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г., и 145, 56 евро – такси, дължими се за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. – задължения по договор за кредит № BL13086/29.02.2008 г.  с Приложение от 07.03.2008 г. и  Анекс № 1 от 07.08.2009 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от 26.07.2016 г. по ч.гр.д. № 37871/2016 г. на Софийския районен съд, 32. състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не бил обсъдил събраните по делото доказателства и не е направил правни изводи въз основа на тях в мотивите на решението си, а само е преразказал твърденията и възраженията на страните. Излагат се доводи, че съдът не бил обсъдил изложените от въззивника противоречия между представеното в заповедното производство извлечение от счетоводни книги и заключенията на изслушаната по делото експертиза, както и липсата на определени документи, което водело до неяснота относно размера на задължението по кредита и размера на погасените задължения по същия. Излагат се и доводи, че не била отчетена промяната на лихвите при трансформиране на договора от такъв за револвиращ кредит (кредитна линия) в кредит, погасяван на анюитетни вноски. Излагат се доводи, че съдът не бил приел какви са извършените погасявания след датата на обявяване на предсрочна изискуемост, като посочил, че това са „малка част от дължимите се суми“. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не бил обсъдил и възраженията относно редовното обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от страна на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД чрез нотариална покана, като се твърди, че същата е връчена на въззивника по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК, но не са били налице предпоставките за приложение на посочената разпоредба. Излагат се и доводи, че нотариалната покана била изпратена от лице без представителна власт за банката. Твърди се, че нотариалната покана била връчена на непълнолетно лице, което било нередовно връчване. С оглед указанията, дадени в т. 18 от тълкувателно решение № 4/2013 г. на Върховния касационен съд (ВКС) за заповедното производство се сочи, че ако вземането на кредитора не било съществувало към датата на издаване на заповедта за незабавно изпълнение, то искът на същия за установяване на дължимост на сумите по заповедта следвало да се отхвърли. Излагат се доводи и че не са били налице условия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 01.02.2016 г., тъй като на тази дата по сметките на въззивника били налични достатъчно средства, за да се покрие размера на твърдяното от банката задължение от 2 676, 78 евро, като от сметките на дружеството на 08.02.2016 г. и 09.02.2016 г. били изтеглени общо 3 023, 45 евро, които били достатъчни да покрият това задължение. Излагат се доводи, че неправилно били начислявани и такси по кредита, тъй като били теглени служебно суми от банката на различни от падежните дати, за да се начисляват лихви за забава, като се сочи, че по сметките на дружеството винаги имало наличност за плащане на текущите вноски. Прави се и възражение, че за 4 години по договора за кредит липсвал погасителен план, като кредитът бил отпуснат през 2008 г., а първият погасителен план бил от 2011 г. Освен това данните в погасителните планове от 2016 г. относно дължимата се главница по кредита се разминавали, а също така било налице и разминаване между данните от тези планове и изпратените от въззиваемата банка данни към Централния кредитен регистър, поддържан от БНБ. Излагат се и доводи, че сборът на лихвите от подробните таблични справки на вещото лице в таблиците в представените експертизи не отговарял на извършените от него сборове на различните компоненти от кредита, по които има плащане. Излагат се и доводи за това, че извлечението от счетоводни книги, въз основа на което била издадена заповедта за изпълнение не било редовен от външна страна документ. Прави се оплакване и че първоинстанционният съд не е разгледал възраженията за частична нищожност на клаузи в договора между страните, които не отговаряли на изискванията на Закона за кредитните институции (ЗКрИ), като бил приел без мотиви, че същите били израз на свободната воля на страните. Първоинстанционният съд освен това не бил обсъдил и заключението на изслушаната съдебнографическа експертиза, в която вещото лице било установило варианти на текста на договора, които според въззивника водело до установяване на различен размер на задължението му.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна (ищец в първоинстанционното производство) – „Ю.Б.“ АД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд бил изложил мотиви в първоинстанционното решение относно доводите на въззивника за неяснота на начина на формиране на сумите, а също така и нарочно бил допуснал служебно съдебносчетоводна експертиза по искане на въззивника, за да се установи редът на плащанията. Посочва се, че вещото лице било изложило аргументи защо приема посочения от него размер на вноските, включително във връзка с трансформирането на кредита от револвиращ в такъв с анюитетни вноски. Твърди се, че не бил основателен доводът, че вещото лице не било коментирало капитализацията на суми по кредита, като това било въпрос на сложни изчисления, които не било необходимо да се възпроизвеждат в експертизата. Поддържа се, че капитализирането на лихви по кредита било по искане на въззивника, поради това, че същият не плащал редовно вноските си по кредита. Посочва се, че капитализирането на лихви всъщност подобрявало положението на кредитополучателя, тъй като ако не била капитализирана просрочената част от задължението, то същото щяло да се олихвява с по-високия лихвен процент на наказателната лихва, а и така кредитополучателят имал статус на редовен длъжник в кредитните регистри. Излагат се доводи, че не е налице нередовно връчване на нотариалната покана за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като управителят на въззивника бил уведомен за същата по телефона и сам признавал, че е разбрал за съдържанието ѝ, а също така било без значение кое лице е получило поканата и дали било представено изрично пълномощно, тъй като търговците можели да одобряват извършени от тяхно име изявления и неформално след датата на извършването им. Излагат се доводи, че банката не била длъжна да отговаря на възраженията срещу изявлението си за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че вещото лице било установило основанието за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, а към датата на същото нямало достатъчна наличност по сметките на въззивника, за да бъде погасен пълният размер на дълга му. Посочено е, че извършеното със сумата от 3 023, 45 евро плащане след обявяване на предсрочната изискуемост е било също частично. Излагат се доводи и че счетоводната експертиза установила правилно разпределение на усвоените суми за главница, лихви и разноски, като исканията за подробни справки са неоснователни. Твърди се, че разминаването между претендираните от въззиваемото дружество в заповедното и исковото производство суми няма, а извлечението от счетоводните книги на банката, въз основа на което е издадена заповед за незабавно изпълнение било достатъчно ясно и удостоверявало подлежащо на изпълнение вземане. Излагат се доводи и за неоснователност на доводите срещу кредитирането на изслушаната съдебнографическа експертиза, като се посочва, че твърдените противоречия в текстовете на договорите не отразяват съществени техни елементи, а вещото лице компетентно е изразило становище, че подписи на представител на въззивника има на всяка страница от договора. Иска се оставяне на жалбата без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В съдебното заседание страните поддържат доводите си от жалбата и отговора, като въззивникът излага доводи за противоречие между нотариална покана и размер на претендираните в заповедното производство задължения.

Първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че e сезиран с искове на въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК – за установяване на дължимост на вземане по издадена заповед за незабавно изпълнение срещу въззивника ответника „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД (ответник в първоинстанционното производство), като исковете са за заплащане на задължения по договор за банков кредит – главница и договорна възнаградителна лихва, както и дължимата се лихва за забава, с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 432 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдът е установил, че между страните бил сключен договор за банков кредит от типа на револвиращите – „Бизнес револвираща линия – плюс“ № BP-3086/29.02.2008 г., по който въззиваемото дружество било предоставило на въззивника кредитен лимит на стойност 18 000 лева, който можело да бъде многократно усвояван и частично погасяван за срок от 120 месеца от датата на отпускането му – 07.03.2008 г. Съдът е установил, че в договора бил предвиден променлив годишен лихвен процент, формиран от сбора от действащ базов лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ), определен едностранно от въззиваемото дружество, и договорна лихвена надбавка от 0,25 процентни пункта, като към датата на подписване на договора приложимият се БЛПМФ бил 9, 00 % годишно. Установил е също, че падежът на вноските бил на 21-во число на месеца, а при забава за плащане се дължала и неустойка за забава върху целия размер на забавените вноски в размер на 10 % от същите. Установено е и че при първо усвояване на кредита се заплащала такса в размер на 1% от размера на кредита, а за всяка година се дължала и такса в размер на 1% от размера на ползвания в началото на годината кредит, но не по-малко от 100 лева. Първоинстанционният съд освен това е приел, че в договора се съдържа клауза, че при всяко неизпълнение на което и да е от условията по договора, въззиваемото дружество може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съдът е приел, че съгласно приложение към договора, подписано от страните, сметката по него е открита на 07.03.2008 г. Освен това е констатирал, че съгласно прието заключение на съдебнографическата експертиза представител на въззивника бил подписал първата страница на договора. Първоинстанционният съд е установил, че с Анекс № 1 към договора за кредит между страните, сключен на 07.08.2009 г. кредитът е предоговорен, като от револвиращ (с възможност за гъвкаво теглене и внасяне на определени суми) е превърнат в обикновен кредит с анюитетни вноски за сумата, усвоена до датата на сключване до анекс. Със същия анекс е прието, че при неплащане на всички дължими се по кредита суми от страна на въззивника, просрочената част от задължението следвало да се преоформи като главница и върху нея да се дължат определените по договора лихви. В замяна на това страните се съгласили, че за срок от 12 месеца кредитът се погасява облекчено, като въззивникът заплаща само вноски в размер на по 150 евро, с които се покривала дължимата се за периода лихва, а изпълнението на задълженията, които оставали за съответния период щяло да се прехвърли към следващи периоди. След изтичане на периода за облекчено погасяване всички неплатени суми отново се капитализирали, като се смятали за част от главницата по кредита, и остатъчното задължение се погасявало на равни месечни вноски за срок до 07.03.2012 г. С посочения Анекс №  1 били предоговорени и таксите по договора, като таксите за ангажимент и подновяване в размер на 1 % от отпуснатия кредитен лимит по договора не се дължали след датата на сключване на анекса. Съдът е установил, че с нотариална покана на нотариус В.М. от 14.01.2016 г. въззиваемото дружество обявило кредита за предсрочно изискуем поради неплащане в цялост на дължимите се от въззивника вноски, а дължимият се остатък следвало да се плати в 7-дневен срок от получаване на поканата. Първоинстанционният съд е приел, че поканата е връчена на въззивника при условията на чл. 50, ал. 4 ГПК чрез залепване на адреса му на управление. Нотариусът е удостоверил, че адресът на управление на дружеството бил посещаван на 14.01., 15.01. и 18.01.2016 г., а управителят на въззивника бил уведомен и по телефона, като поканата била получена на 05.02.2016 г. от представител на управителя на въззивника в кантората на нотариуса. Поради това съдът е приел, че преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение кредитът бил редовно обявен за предсрочно изискуем. Установил е чрез препращане към заключението на изслушаната съдебносчетоводна експертиза, че задълженията на въззивника към 07.07.2016 г. (денят преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение) били в размер на 6 841, 81 евро – неплатен остатък от главница; 376, 73 евро – договорни възнаградителни лихви, и 145, 56 евро такси, като тези суми били след отразяване на извършените от въззивника плащания в периода преди 09.02.2016 г., като първоинстанционният съд не е изложил мотиви в какъв размер са били тези плащания и как са извършени, като е посочил, че след датата на обявяване на предсрочна изискуемост въззивникът бил платил „малка част от просрочените задължения“ и последното плащане е било преди 21.02.2016 г., като част от плащанията са били осъществени автоматично чрез прехвърляне към банката на част от наличностите по банковите сметки на въззивника. По оспорените от въззивника клаузи от процесния договор за кредит съдът намерил, че същите не били нищожни, тъй като не противоречали на правилата на ЗКрИ и отразявали волята на страните. Затова искът е бил уважен в пълния предявен размер и въззивникът е бил осъден да плати разноските по делото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не се оспорват фактите, че същите били сключили на 29.02.2008 г. договор за „Бизнес револвираща линия – плюс“ № BP-3086, с който на възивника бил предоставен от въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД кредитен лимит в размер на 18 000 евро при променлив лихвен процент, формиран от фиксирана надбавка в размер на 0,25 процентни пункта и променлив лихвен процент, определен от въззиваемото дружество и наречен „Базов лихвен процент – малки фирми“ (БЛПМФ), и който към датата на сключване на договора е бил 9 %; че срокът на договора е бил 120 месеца, а с Анекс № 1 от 07.08.2009 г.към договора между страните кредитът е преоформен от кредитна линия (револвиращ кредит с възможност за изтегляне и погасяване на избрани от кредитополучателя суми до размера на определен кредитен лимит) в обикновен договор за кредит, погасяван на равни месечни (анюитетни вноски), като на тази дата част от просрочените задължения (неустановена между страните) е била капитализирана като главница по кредита. Не е спорно също така, че въззиваемото дружество е отправило нотариална покана до въззивника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, като се спори дали същата е била връчена редовно.

С оглед тези установени факти и обстоятелството, че съдът е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване на дължимост на суми по заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги на банка за отпуснат кредит, като претенциите се квалифицират по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 432 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на първо място настоящият съдебен състав следва да прецени дали между страните по делото е възникнало задължение и в какъв размер е било то към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а в последствие – да извършва преценка за изискуемостта на задължението към същата дата и влиянието на същото обстоятелство върху изхода на спора по предявения иск.

Срещу възникването на задължение въззивникът (ответник в първоинстанционното дело) – „К.с.и.“, е изложил две основни възражения – че съществува разминаване в първата страница на договора, предоставена като доказателство от въззиваемото дружество, и тази, представена от него, и че част от клаузите по договора и анекса към него са нищожни поради противоречие със закона и добрите нрави.

По отношение на оплакването за подмяна на страници от договора за кредит, настоящият съдебен състав намира, че същото е ирелевантно за изхода на настоящия спор. Въззивникът излага това оплакване изцяло формално в отговора на исковата молба, като не посочва точно в какво се състоят разминаванията. При сравнение на представената от въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД версия на първата страница от договора за кредит от 29.02.2008 г. (на лист 37 от първоинстанционното дело) и тази, представена от въззивника (на лист 91 от същото) се установява, че текстът на същите е почти идентичен с изключение на два елемента: датата но договора в представения от въззиваемото дружество екземпляр е отпечатана, а тази в екземпляра на въззивника е написана ръкописно, но и в двата случая няма разминаване в датите – 29.02.2008 г. Съществените елементи на договора – че става въпрос за кредитна линия (или револвиращ кредит) за размер до 18 000 евро, и че срокът на действие на договора е 120 месеца, съвпадат напълно и в двата екземпляра, а втората разлика е, че в екземпляра на въззивника е оставено празно поле за номера на сметката, по която ще усвои кредита, а в този на въззиваемото дружество номерът е попълнен ръкописно. Това обстоятелство не се отразява на предпоставките за възникване на задължение за връщане на предоставения кредит, които са две – съгласие на страните, че се отпуска кредит, и доказване на усвояването му. В случая между страните е подписано неоспорено приложение към договора (на лист 43 от първоинстанционното дело), в което страните са се съгласили, че сметката, по която се усвоява кредита, е открита и е на разположение на въззивника към 07.03.2008 г. Следователно по делото няма спор нито по отношение на това какъв е бил първоначалния размер на отпуснатия кредит, нито, че същият е усвоен от въззивника. Следователно наведените възражения от въззивника в тази насока не водят до извод за недължимост на сумата по договора за кредит.

Във връзка с изложеното е без значение за изхода на делото как е извършена евентуална замяна на страници в договора за кредит, за което е допусната от първоинстанционния съд съдебнографическа експертиза, тъй като, дори такава замяна да е извършена, не се установява оригиналният екземпляр да е имал твърдяното от въззивника разминаване в съществените елементи на съдържанието си, и установеото различие не променя съществените параметри на договора между страните, които са еднакво описани и в двата представени екземпляра.

По отношение на възраженията за нищожност на клаузи по договора, настоящият съдебен състав намира, че изводът на първоинстанционния съд, освен че не е мотивиран, е и неоснователен, доколкото противоречи на съдържанието на закона и принципите на правото. В отговора на исковата молба въззивникът е изложил подробни доводи относно нищожността на клаузи в договора между страните, и е препратил към тези свои доводи изрично във въззивната жалба. Поради това настоящият съдебен състав следва да ги разгледа по начина, по който са предявени с отговора на исковата молба.

На първо място въззивникът оспорва клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за кредит между страните от 29.02.2008 г., която предвижда: „Действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от първото 21-во число след промяната му. Тази разпоредба важи дори и в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на БАНКАТА, промените в който влизат в сила с приемането им от компетентните банкови органи. За промените в действащия БЛПМФ БАНКАТА уведомява КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ чрез обявяването им в банковите салони, а ако БЛПМФ е включен в Тарифата – и на интернет страницата ѝ ...“ (на лист 38 от първоинстанционното дело). Първоинстанционният съд е приел, че тази клауза е отражение на свободната воля на страните и затова същата е действителна.

Този извод на съда противоречи на основния принцип на договорното право за обвързващата сила на съгласието между страните, както същата е отразена в закона. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за страните, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба е допустимо договорните условия да бъдат изменяни само по съгласие на страните или по разпоредба на закона. Така договорът представлява едно съглашение на две или повече от страните по него, че същите ще се придържат към постигнатите договорености и постигнатото съгласие следва да регламентира бъдещите им отношения, като всяка промяна изисква постигане на ново съгласие между страните. Когато една от страните по договора (в случая – банката – въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД) определя едностранно съдържанието на съществена клауза по договора за кредит, каквато е дължимото се по същия възнаграждение под формата на лихва, то нейните действия показват липса на съвпадение във волите на страните и липса на обвързващо съгласие между тях. Изключение се допуска, ако едностранното изменение се извършва по предварително установени със съгласието на другата страна критерии, които биха дали яснота относно промяната в съществените елементи на правоотношението. Обратно – при едностранно изменение по волята само на едната страна в правоотношението се отрича постигнатото съгласие в противоречие с принципите на правото и добрите нрави. В случая изменението е по отношение на един от основните негови елементи – възнаграждението по договора под формата на парична сума. Поради това клауза, която предоставя само на едната страна по договора възможност да определя без установени отнапред конкретни критерии такъв елемент от неговото съдържание, който променя задълженията на другата страна, винаги ще бъде нищожна поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД).

В банковото и финансовото право този постулат търпи известни изменения, доколкото дейността на дългосрочно кредитиране е свързана с поемане на риск от сътресения на банковите пазари, но това не изключва горецитирания принцип. Законодателят е предвидил право на финансовите институции да изменят лихвите по кредитите си, но при определена методология, която да е известна и ясна за другата страна – изискване, което следва от задължението на кредитните институции по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКрИ да съобщават методите на изчисляване на лихвата при сключването на договора. В случая това изискване не е спазено – нито в договора за кредит между страните (на лист 37 – 42 от първоинстанционното дело), нито в анекс № 1 към същия (на лист 44 – 46 от първоинстанционното дело) не е установена методология за определяне на лихвата и не са определени компоненти, от които тази промяна да зависи. Посочените две съглашения не препращат към общи условия или други свои части, които да позволяват да се определи такава методология. Такъв механизъм не е установен и от вещото лице по изслушаната по делото допълнителна съдебносчетоводна експертиза (на лист 260 – 261 от първоинстанционното дело), която настоящият съдебен състав кредитира като изготвена компетентно и въз основа на установени от вещото лице конкретно посочени първични източници на информация, като вещото лице посочва, че основание за изменение на лихвения процент не е промяна в определени пазарни показатели (валутни курсове, борсови индекси, инфлация и подобни), а само на решение на Комитета за управление на активите и пасивите на въззиваемото дружество, т.е. според волята на орган на „Ю.Б.“ АД. Дори и такива вътрешни правила да са били приети, същите не са част от съдържанието на договора между страните, който не препраща към тях, и е можело по всяко време съгласно оспорената клауза да бъдат изменени едностранно по волята на органи на въззиваемото дружество. Договорна клауза, определяща такъв метод на субективно и произволно определяне на лихвения процент, не съответства на изискването за одобряване на определена методология, по която лихвите биха могли да се изменят, и следователно е нищожна по силата на общото правило, че съдържането на договора се определя по съгласие на страните, а не едностранно без съответен обективен критерий.

Следователно като не е спазило изискването при сключване на договора ясно да обяви условията за промяна на лихвения процент въззиваемото дружество се е позовало на противоречащи на добрите нрави, и съответно – нищожни договорни клаузи, за да увеличава размера на годишния лихвен процент по кредита, а оттам – и размера на вноските по договора.

По твръдяната нищожност на клаузата на чл. 20 от договора за кредит: „Банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата си за такси и комисионни, която прилага по кредитните си операции. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор“ (на лист 40 от първоинстанционното дело), въз основа на която би могло съгласно съдържанието на чл. 3, ал. 3 от договора да се променя и приложимия лихвен процент, настоящият съдебен състав намира, че същото не следва да се разглежда, тъй като няма данни въззиваемото дружество да е променяло през срока на договора между страните параметрите на отпуснатия кредит чрез промени в тарифата си, а таксите за управление са изрично договорени в договора между страните, който предвижда основания за начисляването им при ползване на процесния кредит. За пълнота обаче следва да се посочи, че съгласно чл. 29, ал. 3 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи (отм.), действал към датата на сключване на договора доставчиците на платежни услуги, каквито са и сметките, по които се усвояват револвиращи кредити, могат да променят общите си условия, като уведомят за това потребителите в 1-месечен срок преди промяната. Следователно частта от тарифата на въззиваемото дружество, която се отнася до таксите за извършване на платежни операции, е можела да бъде променяна едностранно и това право на въззиваемото дружество е закрепено в закона.

На следващо място се поддържа, че е нищожна клаузата на чл. 12 от договора за кредит, която задължава въззивника „да води редовна счетоводна отчетност за дейността си в съответствие с нормативните изисквания, която заедно с други документи по тази дейност (включително баланси, отчети, счетоводни, търговски и други документи) да представя при поискване на банковите органи и да им осигурява незабавно достъп и оказва съдействие при извършвани от тях проверки“ (чл. 39 от първоинстанционното дело). Тази клауза е оспорена като налагаща прекомерни задължения на въззивника, но доколкото по делото не е установено въззиваемото дружество да е изисквало търговски книжа на въззивника, настоящият съдебен състав следва да разгледа действителността на клаузата единствено във връзка със следващата оспорена клауза по договора, а именно тази на чл. 24, б. „г“ от същия: „Банката има право да обяви за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение, когато кредитополучателят: не е изпълнил което и да е друго задължение, поето по силата на настоящия договор, договорите, обезпечаващи кредита, или по други сключени с БАНКТА договори за кредит, включително не е внесъл дължима вноска по главница и/или лихва“ (на лист 40 от първоинстанционното дело). Твърди се, че така въззиваемата страна можела да направи кредита предсрочно изискуем при неизпълнение на задължения, които са странични за договора, а някои от тях противоречат на принципите за опазване на търговската тайна на въззивника. Настоящият съдебен състав намира, че доколкото тези възражения за нищожност са предявени инцидентно във връзка с искането за плащане на кредита, направено от въззиваемото дружество при обявена предсрочна изискуемост на кредита поради неплащане на вноски, същите не следва да се разглеждат, тъй като нямат връзка с установеното по делото фактическо положение. Не се установява въззиваемото дружество да е искало търговски книжа на въззивника и поради това да е обявило предсрочна изискуемост на кредита. По отношение на предпоставката за обявяване на предсрочна изискуемост при неплащане на вноски, настоящият съдебен състав не открива основание да приеме, че подобно изискване противоречи на добрите нрави, като предвижда предсрочна изискуемост при неизпълнение на парично задължение, което би могло да се дължи на невъзможност за плащане поради липса на средства. При това кредиторът ще има интерес едностранно да отнеме на длъжника предимството на разсроченото плащане, за да си гарантира своевременно удовлетворение. Поради това правото на кредитора да обяви кредит за предсрочно изискуем при неплащане на вноска не противоречи на добрите нрави.

Въззивникът оспорва действителността и на клаузата на чл. 25, б. „в“ от договора между страните (на лист 41 от първоинстанционното дело), в която са уредени последиците от неизпълнение на договора за кредит – че кредиторът може да се удовлетвори от представените обезпечения и да обяви кредита за предсрочно изискуем. Настоящият съдебен състав намира, че тези разпоредби на практика уреждат предвидени права на кредитора по действащото законодателство – да се удовлетвори предпочтително от обезпеченията по кредита съгласно чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, и да го обяви за предсрочно изискуем едностранно съгласно чл. 432, ал. 1 ТЗ, като поради това клаузата за начина на обявяване на предсрочна изискуемост и последиците от нея сама по себе си не е нищожна.

Посочените по-горе съображения за липса на връзка с предмета на делото са основание за настоящия съдебен състав да не се произнася и по възраженията на въззивника за нищожност на клаузите на чл. 26 от договора за кредит (на лист 41 от  първоинстанционното дело) в частта, с която на въззиваемото дружество се давало право да се удовлетворява от кредити на физически лица, свързани с въззивника. По делото не се установява да е било извършвано изпълнение по сметки на такива лица и не са правени претенции от такива лица за неправилно обявяване на техни кредити за предсрочно изискуеми – предмет на делото е само кредитът на въззивника „К.с.и.“, за който се твърди, че е усвояван само от сметките на това дружество. Поради това и доколкото възражението за нищожност на клаузата е предявено инцидентно във връзка с разглеждането на исковете на въззиваемото дружество – „Ю.Б.“ АД срещу въззивника, за които няма значение участието на трети лица, то разглеждането на това възражение в настоящия процес е безпредметно.

Накрая, въззивникът оспорва действителността и на клаузи от подписания между страните Анекс № 1 от 07.08.2009 г. към договора за кредит между страните, и по-специално чл. 7 от същия, който предвижда в оспорената си част „Промени в погасителния план се правят само при взаимно съгласие на страните или едностранно от Банката при промяна на определения в договора за кредит базов лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ)“ и чл. 15 в частта, че въззивникът „декларира, че е запознат и съгласен с всички счетоводни операции, извършени от Банката при, по повод и във връзка с договореностите по същия, вкл. свързани с намаляването на размера на предоставения кредит, с преоформянето на кредита по т. 3 и 5 от този анекс, с въведената поредност при погасяването му и други, както и че дава своето неотменимо и безусловно съгласие и упълномощава и оправомощава Банката за служебното им извършване. С подписването на настоящия анекс Кредитополучателят декларира, че няма и няма да има каквито и да било претенции към Банката по отношение на извършените от банката счетоводни операции и други действия, вкл. свързани с намаляването на размера на предоставения кредит, с преоформянето на кредита по т. 3 и 5 от този анекс, с въведената поредност при погасяването му и други, както и че не оспорва и няма да оспорва и в бъдеще нито едно от тези действия на Банката...“. Настоящият съдебен състав приема, че доколкото първата посочена клауза допуска едностранно изменение на лихвения процент от страна на въззиваемото дружество по посочения по-горе механизъм, без установени обективни критерии за това, същата се явява в противоречие с добрите нрави и поради това е нищожна.  По отношение на втората клауза – същата има за ефект одобряване от страна на въззивника счетоводни операции по капитализиране на лихви. В случай, че тези лихви са били увеличени въз основа на нищожната клауза от чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, цитирана по-горе, то всъщност с анекса се постига признаване на тези лихви и включването им в главницата по кредита – т.е. признават се резултатите от една нижощна клауза в договор между страните. Поради това посоченият чл. 15 от Анекс № 1 ще се окаже нищожен като уговарящ последиците от едно противоречащо на добрите нрави, т.е. непозволено съглашение съгласно правилото на чл. 366 ЗЗД. От заключението на допълнителната съдебносчетоводна експертиза (на лист 261 от първоинстанционното дело), което съдът кредитира по описаните по-горе съображения, се установява, че БЛПМФ на въззиваемото дружество е увеличен три пъти между 29.02.20008 г. и датата на сключване на Анекс № 1 – 07.08.2009 г., а именно – на 21.04.2008 г., 21.05.2008 г. и 21.10.2008 г., като общото увеличени е с 1, 15 процентни пункта. Следователно през посочения период неоснователно са били начислени лихви по кредита, в размер по-висок от първоначално определения по кредита съобразно лихвен процент от 9, 25 % годишно, които са били капитализирани с Анекс № 1. Посочените лихви няма да се дължат от въззивника и искът следва да се отхвърли в частта, в която се установява дължимостта им.

С оглед този извод на въззивния съд следва да се приеме, че дължимите се от въззивника суми са били такива по договор за кредит на стойност от 18 000 евро (главница) със срок на погасяване съгласно определеното в т. 6 от сключения от страните Анекс № 1 (на лист 45 от първоинстанционното дело) – до датата на падеж на последната вноска – 07.03.2018 г., или 120 месеца, при фиксиран лихвен процент от 9, 25 % годишно. С оглед обстоятелството, че датата на падеж на последната вноска е настъпила в хода на съдебния процес, съдът следва да приеме за дължими се суми, които са установени въз основа на действителни договорни клаузи, при отчитане на настъпилите в хода на съдебното дирене факти съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК и указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение за целите на решаването на спора, поставен пред съда не е нужно да се изследва дали е настъпила предсрочна изискуемост по договора за кредит или не.

По делото не е допусната експертиза за изчисляване на общия дължим се размер на сумите по такъв кредит, поради което съдът следва да определи размера на задължението по реда на чл. 162 ГПК, като за целта ползва няколко калкулатора за лихви по кредит, достъпни в интернет, които дават общ сбор на вноските по кредит с анюитетни вноски при посочените по-горе параметри и съобразно таксите, уговорени от страните, от 27 655, 01 евро и размер на месечна анюитетна вноска от 230, 46 евро.

От общото задължение на въззивника съобразно действащите между страните уговорки са били заплатени според неоспореното заключение на допълнителната съдебносчетоводна експертиза (на лист 252 – 259 от първоинстанционното дело), която настоящият състав кредитира като компетентна и аргументирана логически в частта относно размера на платените след 21.04.2008 г., възлизат на сбор от 12 740, 01 евро (отнесени от въззиваемото дружество като плащания за главница),  467, 02 евро – такси, и 13 128, 85 евро, лихви, или общо 26 335, 88 евро.

По отношение на възражението на въззивника срещу пресмятанията в тази експертиза, настоящият съдебен състав намира, че същото е преклудирано, доколкото не е направено пред първоинстанционния съд в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а едва с въззивната жалба. Оспорването е и неоснователно, доколкото вещото лице посочва, че някои от погасяванията са извършвани в левове, а някои – в евро, поради което неговият извод не е резултат от механично сборуване, а и от прилагане на съответните валутни курсове. По отношение на оплакването, че вещото лице не е отразило извършените служебно от банката погасявания чрез изтегляне на суми от сметките на въззивника на 08.02.2016 г. и 09.02.2016 г., настоящият съдебен състав намира, че същите са отразени от вещото лице както в таблиците към заключението му (на лист 253, 257 и 259 от първоинстанционното дело), така и изрично в отговора на поставения от въззивника въпрос (на лист 262 – 263 от първоинстанционното дело), като посочените от вещото лице суми напълно съвпадат с тези от представените от въззивника банкови извлечения от сметката му за 08.02.2016 г. и 09.02.2016 г. (на лист 141 – 142 от първоинстанционното дело).

Следователно по делото се установява, че незаплатеното задължение на въззивника „К.с.и.“ съобразно установените по делото плащания по кредита и установения от съда действителен размер на задължението възлиза на разликата между 27 665, 01 евро и 26 335, 88 евро, или 1 329, 13 евро.

Оплакването, направено във въззивната жалба, за противоречиво обявяване от страна на въззиваемото дружество на размера на задължението  по договора за кредит поради различия между твърденията му за този размер, направени в исковото и заповедното производство, настоящият съдебен състав намира за неотносимо към начина на определяне на остатъчното задължение от въззивния съд. Доколкото се установи, че размерът на задължението, определен съгласно действителната част от договора между страните, е различен от твърдения от въззиваемата страна, съдът не се позовава за определяне на размера на основателната част на претенцията на признания на никоя от страните и противоречията в твърденията им не могат да променят правните изводи на съдебния състав. Освен това следва да се има предвид, че направените твърдения не могат да доведат до целения от въззивника правен резултат, доколкото аргументите за признание за различно съдържание на договора между страните почиват на предпоставката, че договорките между тях са били действителни в тяхната цялост, а съдът вече прие, че договорът е частично недействителен.

Възражението за недължимост на кредита поради неизготвяне на погасителен план е също неоснователно. Следва да се отбележи, че извън предвидените в закона задължения за изготвяне на погасителни планове (предвидени в законите, осигуряващи потребителска защита, които не са приложими към процесния отговор за кредит между търговци) отговорът на въпроса за действително дължимата се сума по договора за кредит в рамките на един съдебен процес се определя не само въз основа на счетоводните записвания и съставените погасителни планове, а при прилагане на математическия модел за олихвяване, който страните са възприели в договорните клаузи. Затова един договор за кредит може да е действителен и без наличие на погасителен план към същия, стига да е ясен размерът на отпуснатата главница, лихвеният процент и начинът  на погасяване (на анюитетни или намаляващи вноски или по така наречения модел на „облигационен падеж“ – с изплащане на главницата на вноски и пълният размер на натрупаната лихва наведнъж на последната падежна дата). В случая тези данни са налице и се установяват от съвкупността от установените по делото договор за кредит между страните и Анекс № 1 към същия договор. Поради това липсата на погасителен план не се отразява на действителността на договора.

С оглед на всичко изложено се установява, че задължението на въззивника „К.с.и.“ към въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД при отчитане на всички извършени плащания възлиза на 1 329, 13 евро. По правилата на
чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според който първо се погасяват вземанията за разноски, след това за лихви, и накрая – за главница, и с оглед, че платената сума от 26 335, 88 евро е била достатъчна да покрие другите вземания по кредита, посочената сума от 1 329, 13 евро следва да се приеме като незаплатена част от главницата по кредита.

За да се отговори на въпроса дали предявеният установителен иск е основателен за посочената сума обаче следва да се разгледа и оплакването на въззивника, че към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК кредитът не е бил предсрочно изискуем, а извлечението от счетоводните книги на ищеца било нередовно. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното производство заповед за незабавно изпълнение по договор за кредит може да се издаде само ако задължението е изискуемо или предсрочна изискуемост е обявена към датата на подаване на заявлението.

Тази предпоставка обаче има ограничено значение за изхода на процеса по предявения след подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск. Това е така, тъй като в този исков процес съдът следва да установи дали е налице действително вземане на заявителя и да присъди същото, като вземе предвид всички новонастъпили в процеса факти, вкл. настъпилия падеж на някои от вноските по кредита. В този смисъл са указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно присъждане на вноските по кредит с настъпил падеж, според които съдът взима всички настъпили в рамките на исковия процес падежирали вноски и техните размери и уважава иска за тези вноски до установения като падежирал към датата на формиране на сила на пресъдено нещо размер. Оттук се прави извод за това, че съдът установява в исковия процес по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК действителния размер на материалноправното вземане между страните, като по отношение на въпроса за изискуемостта не е обвързан напълно от преценката на съда в заповедното производство, ако изискуемостта е настъпила по-късно, тъй като съгласно мотивите на цитираното тълкувателно решение изискуемостта на е елемент от фактическия състав, от който възниква вземането, и може да настъпи в различни моменти. С оглед на изложеното възраженията във въззивната жалба за ненастъпила изискуемост на вземането вече са неоснователни.

С оглед на изложеното е безпредметно за настоящия съдебен състав да анализира дали предсрочната изискуемост на процесния кредит е била редовно обявена на въззивника, тъй като по делото е установено, че последната вноска по същия е с посочения по-горе падеж – 07.03.2018 г., а проведеното открито съдебно заседание по настоящото дело е било на 13.06.2019 г. Поради това следва да се вземе предвид, че всички вноски по делото са падежирали в хода на процеса и следва да се признае дължимостта на неплатения остатък от задължението на въззивника в размер на главница от 1 329, 13 евро. Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е признато, че въззивникът дължи главница за разликата над този размер до пълната предявена претенция от 6 841, 81 евро, както и договорни възнаградителни лихви в размер на 376, 73 евро и такси в размер на 145, 56 евро, като предявените искове се отхвърлят в посочените им части.

Относно разноските:

При този изход на спора въззивникът има право на разноски пропорционално на отхвърлената част от иска, а въззиваемото дружество – пропорционално на уважената, съгласно правилата на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Предявените искове са с цена  7 364, 10 евро, а се уважават за 1 329, 13 евро, или за 18, 05 на сто от размера си, и се отхвърлят за 81, 95 на сто от същия.

С първоинстанционното решение на въззиваемото дружество са присъдени разноски в размер на общо 1 116, 15 лева – за заповедното производство, и 747, 20 лева – за исковото. От тези суми въззиваемото дружество има право на 18, 05 процента, или съответно 241, 47 лева и 134, 87 лева, като за разликата над посочените суми и присъдените 1 116, 15 лева и 747, 20 лева същото следва да се отмени.

На въззивника следва да се присъдят и 81, 95 на сто от доказаните от него разноски пред двете съдебни инстанции. За първоинстанционното производство същите възлизат на 500 лева – депозит за две експертизи, 1 110 лева – възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 21.02.2018 г. (на лист 239 от първоинстанционното дело), който съдържа разписка за плащане в брой, и 300 лева – възнаграждение по частна жалба в заповедното производство, по договор за правна помощ и съдействие от 26.01.2017 г. (на лист 238 от първоинстанционното дело), който съдържа разписка за плащане в брой, или общо 1 910 лева, от които пропорционално следва да се присъдят 1 565, 25 лева. Пред въззивната инстанция въззивникът не е направил искане за присъждане на разноски, поради което същите не следва да се присъждат.

Въззиваемото дружество изрично е посочило чрез представителя си в проведеното открито съдебно заседание, че не претендира разноски пред въззивния съд.

Тъй като решението е постановено по спор между търговци с цена на всеки от предявените искове под 20 000 лева, то същото не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 417291/29.05.2018 г. по гр. дело № 19269/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове на „Ю.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 432 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, че „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, дължи на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сума в размер на разликата между 1 329, 13 евро (хиляда триста двадесет и девет евро и 13 евроцента) и 6 841, 84 евро (шест хиляди осемстотин четиридесет и едно евро и 84 евроцента) – остатък от неплатена в периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. главница; сума в размер на 376, 73 евро (триста седемдесет и шест евро и 73 евроцента) – договорна възнаградителна лихва за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г., и 145, 56 евро (сто четиридесет и пет евро и 56 евроцента) – такси, дължими се за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. – задължения по договор за кредит № BL13086/29.02.2008 г.  с Приложение от 07.03.2008 г. и  Анекс № 1 от 07.08.2009 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от 26.07.2016 г. по ч.гр.д. № 37871/2016 г. на Софийския районен съд, 32. състав, КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено да плати на на „Ю.б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сума в размер на разликата между 241, 47 лева (двеста четиридесет и един лева и 47 ст.) и 1 116, 15 лева (хиляда сто и шестнадесет лева и 15 ст.) – разноски в заповедното производство, и сума в размер на разликата между
134, 87 лева (сто тридесет и четири лева и 87 ст.) и 747, 20 лева (седемстотин четиридесет и седем лева и 20 ст.) – разноски в първоинстанционното исково производство, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове на „Ю.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 432 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, че „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, дължи на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сума в размер на разликата между 1 329, 13 евро (хиляда триста двадесет и девет евро и 13 евроцента) и 6 841, 84 евро (шест хиляди осемстотин четиридесет и едно евро и 84 евроцента) – остатък от неплатена в периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. главница; сума в размер на 376, 73 евро (триста седемдесет и шест евро и 73 евроцента) – договорна възнаградителна лихва за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г., и 145, 56 евро (сто четиридесет и пет евро и 56 евроцента) – такси, дължими се за периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. – задължения по договор за кредит № BL13086/29.02.2008 г.  с Приложение от 07.03.2008 г. и  Анекс № 1 от 07.08.2009 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от 26.07.2016 г. по ч.гр.д. № 37871/2016 г. на Софийския районен съд, 32. състав.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 417291/29.05.2018 г. по гр. дело № 19269/2017 г. на Софийския районен съд, 32. състав, в останалата му обжалвана част, с която е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове на „Ю.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 432 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, че „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, дължи на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сума в размер на 1 329, 13 евро (хиляда триста двадесет и девет евро и 13 евроцента) остатък от неплатена в периода от 21.02.2016 г. до 07.07.2016 г. главница по договор за кредит № BL13086/29.02.2008 г. с Приложение от 07.03.2008 г. и  Анекс № 1 от 07.08.2009 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от 26.07.2016 г. по ч.гр.д. № 37871/2016 г. на Софийския районен съд, 32. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на „К.с.и. – Т.М.Б.С.“ ООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумата от 1 565, 25 лева (хиляда петстотин шестдесет и пет лева и 25 ст.) – разноски в първоинстанционното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.