№ 814
гр. Стара Загора, 19.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20245530105139 по описа за 2024 година
Предявени са кумулативно съединени установителни искове за
прогласяване недействителността на договори за паричен заем и
договори за поръчителство към тях. В условията на евентуалност са
предявени искове за обявяване на нищожност на неравноправни клаузи
по Договори за паричен заем № *************г., № *************г. и №
*************г.
Ищецът на К. Е. С. твърди в исковата си молба, че между него, в
качеството на кредитополучател, и ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, в качеството на кредитодател, били сключени следните договори:
- Договори за паричен заем №*************г.,
- Договор за паричен заем № *************г. и
- Договор за паричен заем № *************г.
По силата на тези договори последният следвало да предостави заемни
средства в размер на
-по Договор за паричен заем №*************г. - 400 лева на ищеца с
ГЛП от 35% и ГПР от 41,72%.
-по Договор за паричен заем № *************г. - 600 лева на ищеца с
1
ГЛП от 35% и ГПР от 40,78%.
-по Договор за паричен заем № *************г.- 400 лева на ищеца с
ГЛП от 35% и ГПР от 40,78%.
Във връзка с Договорите за паричен заем №*************г.,
*************г. и *************г. и на основание чл. 4 от договора ищецът
сключил и три отделни договора за гаранция с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, с цел обезпечение на вече подписаните договори за потребителски
кредит.
С договорите за гаранция се уговаряло, че ищецът дължал
възнаграждение на втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за
това, че ставал гарант по кредитните правоотношения.
Въпреки тези факти, касаещи договорите за гаранция, ответникът „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД не отразил това обстоятелство в годишния
процент на разходите и не включил този разход в годишния процент на
разходите.
Ищецът заплатил доброволно и извънсъдебно сумите и по трите заема.
Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска плащал и такси „гарант“ по
всеки от трите договора, въпреки че такива не били предвидени в основните
такива.
Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл.
19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани
с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за
потребителски кредит.
Също така и въпреки, че в договорите бил посочен лихвен процент и
годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем
начин какви били компонентите на ГПР, което било противоречие с чл. 19 от
ЗПК.
В трите договора не били включени такси, комисионни и други видове
плащания, освен договореният лихвен процент, поради което ответникът -
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, нямал право да формира ГПР в размер на
41.72%. по Договор за паричен заем №*************г. и респективно 40,78%
по договор за паричен заем %*************г.
2
Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като
разход по заема да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради
некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от
договора, касаеща годишния процент на разходите, следвало да бъде обявена
за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Това нарушение имало за
правна последица недействителност на договора за заем и дължимост
единствено на чистата стойност по кредита, в съответствие на разпоредбата на
чл. 22 ЗПК.
Ако сумата за възнаграждение на гаранта по договорите за кредит била
включена в годишния процент на разходите по правоотношението, то същия
щял да бъде многократно над допустимия максимум по закон. Невключването
на възнаграждението на гаранта в разходите по заемите целяло единствено
въвеждане в заблуждение на ищеца относно стойността на разходите, които
трябвало да направи по обслужването на кредита.
Предвидената сума в договорите за поръчителство била скрит разход по
заема и като такъв следвало да бъде включен в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото годишният
процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и от
факта, че съгласно чл. 4 от процесните договори, ищецът следвало да
предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния
договор, обезпечение - две физически лица -поръчители, банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита, или одобрено от заемодателя
дружество - гарант, което предоставяло гаранционни сделки, като въпросният
гарант по всички договора винаги бил "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД,
като същевременно договорите за гаранция се сключвали непосредствено след
подписване на основаните договори.
Същевременно в договора за гаранция се предвиждало възнаграждение,
а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната
лихва и погасителните вноски по основаните договори.
Поставените от ответника в чл. 4 от процесните договори условия
3
практически били невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т.
3 от цитирания член от договора, а именно предоставяне на поръчителство от
одобрено от ответника дружество - гарант. Това било така, защото съгласно
разпоредбата на чл. 4 ищецът трябвало да обезпечи заема с: 1/. двама
поръчители, с осигурителен доход над 1000 лева, които също така да работят
на безсрочен трудов договора, да не са кредитополучатели по друг договор за
паричен заем, да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години, да
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат,
кредитните им истории в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“, алтернативно 2/. да предостави банкова гаранция в
размер, който е равен на заема. Тъй като било невъзможно да се изпълнят
първите две опции за потребителя, като единствен вариант за ищеца оставало
сключване на договор с дружество гарант, което било предварително одобрено
от ответника. Това било опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването
ГПР да не е по-висок от пет пъти размерът на законната лихва по просрочени
задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне
на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва.
Едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, било „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като печалбата на първото
дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител, се
разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД.
С цел заблуда на потребителя никъде в основните договори за заем не се
посочвало, че исканото поръчителство се предоставяло от свързано лице на
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и че това поръчителство щяло да бъде
възмездно. Основната причина за сключването на акцесорния договор била
чрез нелоялна търговска практика да се направи опит за заобикаляне
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за
ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, което от своя страна водело и
до недействителност на двата договора за кредит.
Завишаването на разходите по заемите без да е изрично посочено
такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл.
4
68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика,
която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора.
Така в процесните договори за потребителски кредит било уговорено
размерът на оскъпяването по кредита да е в един размер, а в действителност
бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Съгласно
член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за
кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да
се направи справка в съответната база данни. Клауза, която предвиждала, че
следвало да се предостави поръчител след подписване на основания договор
била в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията, в случай че било уговорено възмездно поръчителство. По този
начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след
като кредитът бил отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията
по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до
нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. С такива
нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за
свърхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му, да се да отпусне кредитът, която практика щяла да
съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.
Поръчителството било предварително предвиден разход по заема и следвало
да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по заемите. Договорите
за поръчителство били с акцесорен характер, поради което съществували
валидно само при действителен главен дълг. Уговорката за заплащане на
възнаграждение на втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД за
учредяване от негова страна на лично обезпечение също била нищожна.
Конкретният договор обаче бил недействителен и на самостоятелно
основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 от ЗЗД и
представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор
5
длъжникът бил трето неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален,
като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното
неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за
поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от
основание самия договор. Поставянето на изискване към потребителя да
заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора
на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността водело
до допълнително увеличение на задълженията и противоречило на Директива
2008/48. На самостоятелно основание, приложената възнаградителна лихва в
размер на 35 % /тридесет и пет процента/ била нищожна поради противоречие
с добрите нрави. В процесния случай дори не било от значение
обстоятелството дали задължението по договора за кредит се приемало като
необезпечено или като обезпечено, тъй като сключеният договор за
поръчителство с втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
следвало да се приеме като вид обезпечение по кредитите. Уговорената
възнагратителна лихва надхвърляла и двете допустими хипотези.
Искането е след като съдът се убеди в истинността на твърдените
обстоятелства да постанови съдебно решение, с което:
1. да признае за установено, че Договори за паричен
заем№*************г., *************г. и *************г. сключени
между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД ЕИК131576434 и К. Е. С. с
ЕГН********** са изцяло недействителни поради нарушение на
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
2. В условията на евентуалност, в случай че съдът не прецени, че целите
договори са недействителни, да постанови съдебно решение, с което да
признае за установено, че клаузите на сключените между „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД ЕИК131576434 и К. Е. С. с ЕГН **********,
Договори за паричен заем №*************г., *************г. и
*************г. са нищожни, а именно:
-Чл. 2, т. 6 от трите договора за паричен заем, съгласно която се
дължи възнаградителна лихва в размер от 35.00 % /тридесет и пет/ процента
върху главницата.
-Чл.4 от трите договора за паричен заем, съгласно който
заемополучателят се задължава в срок до 3 дни, считано от датата на
6
сключване на договора, да предостави обезпечение, което да бъде - две
физически лица-поръчители, които трябва да отговарят на поставени от
заемодателя условия, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договори винаги е
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК *********.
3) Също така ищецът моли, съдът да постанови съдебно решение, с
което да признае, че Договорите за поръчителство към Договорите за паричен
заем №*************г., *************г. и *************г., сключени между
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД ЕИК202513690 и К. Е. С. с ЕГН
********** са изцяло недействителни, поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК и ЗЗД.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представя писмен
отговор в срока по чл.131 ГПК, в който взема становище, че предявените
искове са недопустими поради липса на правен интерес за ищеца от
предявяването им, тъй като нямал правен интерес от възстановяване на
платеното по твърдените недействителни договори. Всяка от страните била
изпълнила своите задължения.
Алтернативно, в случай че съдът счете иска за процесуално допустим,
то ответникът твърди, че действителността се обуславяла от това, че били
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 19 от Закона за потребителския
кредит дори надвишаването на максимално допустимия размер на годишния
процент на разходите, не водело до нищожност на договора за кредит.
В решение по дело С-453/10 СЕС приемал, че констатацията за
неравноправния характер на договорни клаузи не се отразявала
непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за
кредит.
В решението по дело С-42/15 СЕС приемал, че прилагането на
санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и
разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите
данни по чл. 10, § 2 от Директивата били от такова естество, че не можели да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение
7
Процесните договори за паричен заем били действителни, тъй като
техните клаузи били в съответствие е изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Договорите за
паричен заем бил в съответствие с изискванията па чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договорите
за паричен заем. Заемодателят, към момента на сключване на договорите за
паричен заем, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в
зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в
точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. ГПР бил
изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския
кредит начин, като били използвани договорените условия - размер на усвоена
сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска,
обща дължима сума и пр. Договорите не само формално покривали
минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри
били и коректни. При договорените размер на заемна сума и лихвен процент,
брой, размер и периодичност на вноските, посочените в договорите ГПР били
коректно изчислени. Доводите на ищеца за неспазаване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 били неоснователни.
С разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК се давало определение на понятието
годишен процент на разходите, а не се въвеждало законово изискване за
описване на съставните елементи на ГПР, което било цифрова стойност,
съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит,
изразено като процент.
ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Възнаграждението по договора за поръчителство не се включвало
при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по
кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по
кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Твърдението на ищецът, че клаузата за договорна лихва била нищожна,
поради нейното противоречие с добрите нрави и нейната неравноправност
намира за несъстоятелно. На първо място, ЗПК като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9
8
ЗПК в частност не въвеждали изискване за съответствие на размера на
възнаградителната лихва по договорите за кредит с добрите нрави.
Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед
разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, бил размерът на
годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва по
договорите, като елемент на годишния процент на разходите, както и
годишният процент на разходите по договорите били по- ниски от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Лихвата по заемите била цената на предоставените парични средства и
оттук, държавно определеният размер на законната лихва не можел да бъде
показател за размера на възнаградителната, който следвало да се регулира от
правилата на пазарната икономика и търговския оборот.
Изискването да се предостави обезпечение на кредит било напълно
допустимо и законно, както се виждало от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от
Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО и от Закона за задълженията и договорите. Обезпечението било
правно средство, което осигурявало кредитора срещу неизпълнение и
подготвял удовлетворяване на вземането му. Целта на исканото от страна на
заемодателя обезпечение била да се диверсифицира риска от неизпълнение на
задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за
заем. При неизпълнение на това договорно задължение от страна на
заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за
заем бил по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или
поръчителство по заемното правоотношение, водели до висока степен на риск
от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем.
В Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който лицето получило
преди сключване на договора за кредит, подробно били описани изискванията
към обезпечението, посочен бил и срокът за представянето му. Съответно
ищецът имал време още преди сключването на договора да избере вида на
обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако
бил преценил, че предоставянето на обезпечение било неизпълнимо условие
или че противоречало на разбиранията му за добри нрави, нямало да сключи
договора за паричен заем.
9
Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаряла на изискванията за
прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13.
Потребителят имал възможност да предложи неограничен кръг юридически
лица поръчители и само при негово възражение, че те били неправилно
отхвърлени от кредитора, можело да се претендира недобросъвестно
поведение. По настоящото производство нямало посочени факти, които да
доказват недобросъвестно поведение на кредитора.
Ищецът по собствена воля избрал да обезпечи задължението си по
договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое разположение три
алтернативни начина за това. Предоставянето на обезпечение не било условие
за предаване на заемната сума от заемодателя, ищецът следвало да предостави
обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да
избегне неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на
договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпъленние).
Сключването на договор за предоставяне на поръчителство с трето лице не се
явявало необходимо условие за сключването на договора за кредит. Отделно
от това възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство към
деня на сключване на договора за заем не било безусловно дължимо, а било от
значение дали гаранцията на „Файненшъл България“ ЕООД щяла да бъде
активирана или не, от действията на заемателя. Ако бъдела приета логиката на
ищеца, следвало че цената на услугата, която заемателят избере да ползва, за
да обезпечи вземанията по Договора за заем трябвало да бъде винаги
допускана при изчисленията. Тези външни за Заемодателя уговорки за
обезпечаване, между заемателя и трето лице, щели да обвързват дружеството
в изпълнението на законово определените му задължения и можели да доведат
до ГПР в много големи размери, които да надхвърляли размерите, предвидени
в чл. 19 ал. 4 ЗПК. Ако това било допуснато, то заемателят можел по своя
преценка да уговаря възнаграждения и разходи към трети лица, които да
бъдели включени в ГПР, а това можело да доведе до умишлено надвишаване
на предвиденият в ЗПК максимален размер, т.е. договорът щял да бъде
недействителен по волята на заемателя. Недопустимо било заемателят
едностранно да може да довежда до недействителност сключени договори,
като с това се заплашени, а дори можели да се нарушат, принципите на
добросъвестност в договорните отношения, както и заемодателят щял да
остане без печалба, което пък противоречило на пазарната икономика в
10
страната. Договорът за поръчителство бил подписан след сключване на
договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В него било
уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора
за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора.
Релевантен за изчислението на ГПР бил моментът на сключване на договора
за паричен заем като при него се взимали предвид съществуващите към
момента на сключване на договора за паричен заем ангажименти.
Искането до съда е да постанови решение, с което да отхвърли, като
неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира разноски
като прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД - гр.София.
Намира исковата молба за нередовна на отделни основания. Счита, че
предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес
от ищеца.
Интерес от искова защита щял да е налице, когато чрез избрания от
ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната
страна правен спор и то в най- пълна степен. Решението трябвало да
способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно
материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, нямало
правен интерес от иск, когато ищецът имал на свое разположение друг по-
ефективен способ за защита, а наличието на правен интерес от искова защита
се явявала абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът
следял служебно.
Смисълът на ограничението да не се предявява установителен иск,
когато страната имала интерес от осъдителен иск бил да се постигне
процесуална икономия. Това било така, защото в хода на исковото
производство по осъдителен иск ищецът имал процесуална възможност не
само да се позове и да докаже нищожността на сключения договор, по който е
заплатил сумата, но и щял да може да претендира да бъде осъдена насрещната
страна да му заплати тази сума.
Вън от всякакво съмнение е положението, че при предявен осъдителен
иск, при който ищецът претендирал да бъде осъден ответника да му заплати
11
определена сума като недължимо платена без правно основание, можело да се
поиска признаване за нищожен на договора /респ. на отделна негова клауза/,
въз основа на който е извършено плащането; респ. да се позове на
нищожността на този договор. Счита за константна съдебната практика, че
липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да
се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят
необходимите факти, които са от значение /цитира съдебна практика в тази
насока/.
С оглед на горното счита, че процесуалното поведение на ищцовата
страна, инициирайки съдебно производство, представляво злоупотреба с
право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното
му натоварване с разноски.
Единственият извод, който можел да бъде достигнат, е че освен да
получи обратно платените по договора суми, процесуалният представител на
ищеца целял да се обогати с допълнителни разноски по всеки иск за сметка на
ищеца и ответника.
Намира, че е налице превратно упражняване на права и увреденият
можел да иска и следвало да получи преустановяване на увреждащата го
злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.290 от ГПК
решение № 257 от 14.07.2011г.по гр.д.№ 1149/09г.на IV г.о. на ВКС -
превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения
интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от
естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва,
увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на
увреждащата злоупотреба, или и двете.
Във връзка с гореизложеното моли да бъде прекратено настоящото
производство като недопустимо.
Възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция, като
насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на
задълженията по договорите за кредит, не противоречи или нарушава
законови разпоредби или добрите нрави. В Закона за задълженията и
договорите липсвала изрична регламентация на възмездното поръчителство,
но и в теорията и в практиката никога не съществувало схващане, че
възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова
12
разпоредба.
Намира претенциите на ищеца към договорите за предоставяне на
гаранция за неоснователни. Ищецът основавал съображенията си за
нищожност за предоставяне на гаранция на погрешното схващане, че
процесният договор е част от договорите за паричен заем, че към процесния
договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит и пр.
идеи, които не засягали действителността на договора за предоставяне на
гаранция.
Твърденията на ищеца за заобикаляне или противоречие с разпоредби
на ЗПК се явявало напълно неотносимо към този тип договори, поради факта,
че разпоредбите на ЗПК и последиците от неспазването им са относими
единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за
предоставяне на гаранция категорично не е. Договорът за предоставяне на
гаранция, очевидно, е извън приложното поле на Закона за потребителския
кредит, определено чрез разпоредбите на чл. 1- 4 ЗПК. В тази връзка, всякакви
твърдения за нищожност на основание разпоредби на Закона за
потребителския кредит били напълно ирелевантни.
Ирелевантни били и хипотетичните твърдения за евентуални нарушения
на Закона за потребителския кредит при сключване на договор за
потребителски заем. Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД не променяло приложното поле на Закона за
потребителския кредит. Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД не било основание възнаграждението по
договорите за предоставяне на гаранция да се включва при изчисляване на
годишния процент на разходите по договора за паричен кредит. Определящо
за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е връзката с
предмета, а не връзката между субектите.
Намира твърденията на ищеца за допълнително оскъпяване на
договорите за кредит, за допълнително възнаграждение за кредитодателя и пр.
за несъстоятелни. Възнаграждението по договорите за предоставяне на
гаранция, които „Файненшъл България“ ЕООД сключва със своите клиенти е
насрещната престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит.
Дружеството сключвало гаранционни сделки по занятие. Като всяка
стопанска/търговска дейност, същата се осъществявала с цел положителен
13
финансов резултат. Но какъв е резултатът от извършваната от дружеството
стопанска дейност, дали е положителен или отрицателен и как се разпределя
след приключване на финансовата година е ирелевантно в процесния случай.
Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската
дейност на дружеството по никакъв начин не се отразява на действителността
на договора за поръчителство, поне според действащото в страната и в ЕС
законодателство.
Твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК също било несъстоятелно що се отнасяло до ответното дружество.
Договорите за предоставяне на гаранция били сключени по инициатива на
ищеца, който се обърнал към дружеството- ответник с оглед изпълнение на
поето от него задължение. Ако ищецът, сключвайки договори за предоставяне
на гаранция, целял да заобиколи посочената разпоредба на ЗПК, то ответното
дружество не знаело за тези цели и намерения на ищеца. „Файненшъл
България“ ЕООД сключвало гаранционни сделки по занятие.
Дружество е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции по чл.За ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Насрещната страна, имайки
интерес да изпълни точно задълженията си по договорите за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегне неблагоприятни
последици /търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4
от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради
неизпълнението/ потърсила услугите на дружеството да поръчителства за
изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем.
Искането е, съдът да прекрати настоящото производство, тъй като
предявените искове били недопустими, поради липса на правен интерес.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните доказателства, достигна до следните
фактически изводи:
От съвпадащите изявления на страните в исковата молба и отговорите
на исковата молба не се спори, че между ищеца и първия ответник „Изи Асет
Мениджмънт“ АД има сключени три договора за паричен заем при следните
параметри (представени по делото от л. 66 до л. 72 вкл. справка от
14
счетоводните книги на дружеството, както и съдебно - счетоводна
ексепртиза):
Договор за паричен заем № *************г. с размер на заема 400 лева;
с ГЛП от 40 % и ГПР от 41,72%,
Договор за паричен заем № *************г. с размер на заема 600 лева;
с ГЛП от 40 % и ГПР от 49,14 %. и
Договор за паричен заем № *************г. с размер на заема от 400
лева; с ГЛП от 40 % и ГПР от 46, 37 %.
Не се спори между страните и също, че между ищеца и втория ответник
„Файненшъл България“ ЕООД има сключени следните три договора за
предоставяне на гаранция:
Договор за предоставяне на гаранция № *************г.,
Договор за предоставяне на гаранция № *************г. и
Договор за предоставяне на гаранция № *************г. към
договорите за паричен заем.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. т. 4 ГПК е било обявено за
безспорно, че предвидените възнаграждения за поръчителство не са включени
в ГПР на договорите за паричен заем /така и заключение на съдебно –
счетоводна експертиза – отговор на въпрос 1/.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не оспорва, че в чл.4 и на
трите договора за паричен заем (които са типови) е уговорено, че заемателят
се задължава в срок до три дни от датата на сключване на настоящия договор
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически
лица поръчители, банкова гаранция с бенефициер, или одобрено от
заемодателя дружество -гарант, което предоставя гаранционни сделки. Това се
установява и от самите договори за гаранция които носят същия номер и дата
като договорите за заем и клаузите им са свързани с процесните договори за
заем.
От заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза се установи, че трите процесни договора за заем са обезпечени от
гарант, одобрен от кредитора. Между ищеца К. С. и „Файненшъл България“
ЕООД били сключени три договора за гаранции, като всеки договор бил
сключен във връзка с процесните договори за заем.
Според условията на гаранционните договори ищецът дължи
възнаграждение на гаранта за предоставената гаранция. Възнаграждението по
предоставената гаранция по Договор за паричен заем №************* е в
размер на 165,28лв, което се дължало на равни части към всяка една от
шестнадесет погасителни вноски.
Възнаграждението по предоставената гаранция по Договор за паричен
заем № ************* е в размер на 240,00лв, което се дължало на равни
части към всяка една от шестнадесет погасителни вноски.
15
Възнаграждението по предоставената гаранция по Договор за паричен
заем №************* е в размер на 165,28лв, което се дължало на равни части
към всяка една от шестнадесет погасителни вноски.
Според вещото лице ако към ГПР по процесните договори се включи и
дължимата сума за възнаграждение на гаранта, то годишните проценти на
разходите по процесните договори биха имали следните размери:
за Договора за заем № *************, сключен на 26.05.2020г. размерът
на ГПР би бил 132,01 %,
за Договора за заем № *************, сключен на *************г.
размерът на ГПР би бил 622,98%,
за Договора за заем № ************* сключен на *************г.
размерът на ГПР би бил 132,01%.
Видно от експертизата по Договор за паричен заем № *************
ищецът е заплатил общо 586,13лв., а по Договор за паричен заем
№************* е заплатил 869,19лв. Ищецът е заплатил по Договор за
паричен заем №************* общо 591,30лв.
Според заключението описаните суми, заплатени за възнаграждение на
гарант, са получени от кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД съгласно
предоставените справки извлечения за задължения и плащания от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по процесните договори.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
По исковете за недействителност на Договорите за заем, сключени с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД:
Безспорно е, че между ищеца и ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД са сключени както следва Договор за паричен заем
№*************, Договор за паричен заем №************* и Договор за
паричен заем №*************. Съгласно сключените договори и предвид
доказателствата по делото сумите по заемите са предоставени и усвоени от
ищеца.
Процесните договори по своята правна характеристика и съдържание
представляват такива за потребителски кредит, поради което за тяхната
валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
16
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договорите за потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на
годишния процент на разходите /ГПР/, както и с разминаването на посочения
ГПР в процесните договори с действителния такъв.
В Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е прието, че някои
от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата
сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни
последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в
нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на
съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на
императивни разпоредби от приложимия закон следва да се констатира
служебно от съда независимо дали във всички случаи възразилият за
нищожност е посочил конкретни правни разпоредби, на които противоречи
сделката т.е. в настоящия случай при иск за нищожност на потребителски
договор поради противоречие със закона, съдът извършва служебна проверка
на договора дали е налице някоя от хипотезите на чл. 22 от ЗПК, като
противоречието със само една от изрично посочените изисквания в
разпоредбата е достатъчно да се прогласи договорът за кредит за изцяло
недействителен.
По – конкретно съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Тя
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи – чл. 23 от ЗПК.
Годишният процент на разходите представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договорите за потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на
годишния процент на разходите /ГПР/, както и с разминаването на посочения
ГПР в процесните договори с действителния такъв. В конкретния случай е
посочено, че ГПР по договорите за заем е съответно в размер на 41.72 %, 49,14
% и 46, 37 %, но от съдържанието на договорите не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито
пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата,
17
която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Легалното определение на ГПР е в чл.19 ал.1 от ЗПК - ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Според §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”.
В случая не е спорно по делото, че възнаграждението за поръчител
не е включено в ГПР, посочен в процесните договори за заем.
Съдът намира, че възнаграждението за поръчител, няма самостоятелен
характер, тъй като е предоставено само във връзка с договора за паричен заем
и се калкулира в месечните погасителни вноски съгласно чл. 3 ал. 1 и ал., 2 от
договора за предоставяне на гаранция.
Процесните договори за кредит формално отговарят на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен процент на
разходите и обща сума, дължима от потребителя.
Така посочените техни размери обаче не съответстват на
действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така,
доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и
да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане
на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен
резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от 592 лева по
Договор за заем № *************г.; 880 лева по Договор за заем №
*************г. и 592 лева по Договор за заем № *************г. като
възнаграждението за гарант неправилно не е калкулирано в годишния процент
18
на разходите, предвиден в договорите.
Действително възнаграждението за предоставеното поръчителство не
възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото
заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат
за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на
заема, съгласно чл. 4, ал. 1 от договорите за заем. То представлява
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума
/т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което е уговорено в противоречие с
принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения.
Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и поръчителят са
свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл
България“ ЕООД.
Поради това независимо, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице, различно от
кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за
кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
От изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за
поръчител (такса гарант) спада в изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК разходи и като
такова следва да бъде включено при определянето на годишния процент на
разходите за съответния потребителски кредит.
Ето защо съдът намира, че на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от
ЗПК, договорите за кредит са нищожни, тъй като не е налице съществен
елемент от тяхното съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита.
Грешното посочване на ГПР в кредита следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР.
В едно от последните си решения по преюдициално запитване на
български съд, а именно по дело C ‑ 714/22г., СЕС постанови, че не само
липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в
договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са
включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само
главницата по заема, без лихви и разноски.
С Определение № 50536 от 03.11. 2023 г. на ВКС по т.д. 1646/2022 II т.о.
ТК 14 касационният съд е допуснал въпрос относно правните последици при
недействителност на съществен елемент от императивно уреденото
съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл.
11, ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
С Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК
ВКС е отговорил, че установената недействителност (нищожност) на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за
19
потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в
частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
Сумата за възнаграждение по предоставена гаранция-видно и от
заключението на вещото лице е калкулирана във всяка погасителна месечна
вноска и следва да бъде включена в ГПР.
Прибавянето на тази сума към ГПР несъмнено води до надвишаване на
ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК (както е изчислено и от вещото лице), а от
там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
Следва изрично да се посочи, че по въпроса дали възнаграждението за
гарант следва да се включи в ГПР, вече е налице съдебно решение по
отправено преюдициално запитване, по тълкуване на българското
законодателство – в решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, с
което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване
е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“ и поради тази причина
всички доводи в отговора на исковата молба в тази връзка противоречат на
това решение.
По отношение на възражението в отговора на исковата молба, че
сключването на договора за гаранция не било условие за отпускане на
кредита, съдът намира, че настоящият случай не е такъв. От тълкуване на
конкретните клаузи в договорите за заем се установява, че заемателят се
задължава да предостави в кратки срокове невъзможни като условия
обезпечения чрез предоставяне на поръчители, отговарящи на значително
завишени за конкретната заемна сума условия или банкова гаранция (в размер
на заемната сума) или гарант, посочен от заемодателя. Тоест предвид
невъзможността на другите две условия заемателят е принуден да сключи тези
договори за гаранция.
В случая е напълно приложимо приетото в горецитираното решение от
13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, в което се сочи, че член 4, параграф 2
от Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори допуска преценка за евентуално
неравноправен характер на клаузи на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните
производства, при положение, че последният е сключил този договор
едновременно с договора за кредит /както е в случая – договорът за кредит е
сключен едновременно с договора за поръчителство/ и за да изпълни
предвидено в този договор задължение и че разходите за поръчителство се
20
дължат едновременно с вноските по заема, като те са директно изплащани на
ответника – кредитор.
Предвид изложеното се налага извод, че трите процесни договора за
паричен заем не отговарят на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в
тях липсва посочване на действителният процент на ГПР. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11
ал.1 т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до
недействителност на същия/те. Следва да се посочи, че в случая настоящият
съд изцяло споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд
/гражданско и търговско отделение/, вкл. и други съдилища постановена вече
по същите правни спорове относно потребителски кредити на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, вкл. свързаните с тях договори за гаранция с „Файненшъл
България“ ЕООД при еднакви клаузи /разликите са само в размера на сумите/
на потребителските кредити и договорите за гаранция обективирана напр. в
решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
50/2023 г., определение № 68/19.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение № 117/10.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г., решение № 460/10.04.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1390/2022 г., в които е приета
нищожност на такива договори за потребителски заеми със заемодател „Изи
Асет Мениджмънт“ АД.
След като съдът е уважил главните искове, то не се дължи произнасяне
по предявените евентуални искове.
По отношение искането за прогласяване недействителност на договори
за предоставяне на гаранция към договори за предоставяне на паричен заем
№*************, №************* и №*************.
Уреденият в чл.138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява
съглашение, за учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен
характер спрямо правоотношението, за вземания по което се поема
поръчителство, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение,
чиято правна валидност следва да се преценява отделно.
Съгласно чл.138 ал.2 изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува
само за действително задължение и щом договора, за който се поръчителства-
в случая договора за паричен заем е недействителен, то същия не може да
породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителя. В
настоящия случай договора за поръчителство само формално представлява
отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от заемното
правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за паричен заем в нарушение на изискванията на чл.19 ал.4 ЗПК
21
както и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Предвид изложеното договорите за предоставяне на гаранция са
нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД и обстоятелството, че те формално
са сключени с различен правен субект от заемодателя не може да доведе до
тяхното саниране. Това е така защото от клаузата на чл.4 от договорите за
предоставяне на паричен заем с характер на договори за потребителски
кредит, се установява, че в хипотезата на обезпечение на заема чрез дружество
-гарант то следва да бъде одобрено от кредитора, на следващо място от
съдържанието на чл.3 ал.1 от договорите за предоставяне на гаранция се
установява, че възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни
вноски, чиито падежни дати съвпадат с падежите на погасителните вноски по
договора за паричен заем.
На следващо място от клаузата на чл.3 ал.3 от договорите за
предоставяне на гаранция се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждения и всички други вземания на
гаранта по тези договори. При тази правна конструкция гаранта нито носи
риска от неизпълнение, нито реално получава уговорено възнаграждение,
нито упражнява суброгационните си права при плащане. При липса на който и
да било от елементите от същественото съдържание на договорите за
поръчителство се налага извода, че процесните сделки не представляват
такива договори.
Отделно от това при извършена служебна справка в Търговския
регистър по партидата на ответника се установява, че едноличен собственик
на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е
процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „Файненшъл България“
ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределя в полза на едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД.
С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на
договора за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото
плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“
АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Нещо повече – от
заключението на съдебно-счетоводната експретиза се установи, че средства от
договора за гаранция са директно заплатени по сметки на ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД.
Със сключването на договор за поръчителство се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго
22
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.
4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на договора за
поръчителство, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на
възнаграждение на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК,
както и поради липса на основание, основанието не е това което е посочено в
договора.
Настоящият съд ще посочи и практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение №
260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1146/2021 г.,
определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение № 117/10.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г. /постановени по дела със същите
параметри както на кредита, кредитора – „Изи Асет Мениджмънт“ АД така и
на сумата за поръчителство и поръчителя – „Файненшъл България“ ЕООД/
относно отхвърлени претенции за заплащане на възнаграждение по договори
за поръчителство.
В цитираните съдебни актове на Старозагорски окръжен съд се приема,
че макар отношенията между кредитора и длъжника да са представени като
регламентирани от отделни договори - за потребителски кредит и за
поръчителство, при изложените от заявителя факти и основания става ясно, че
се касае за свързани и обусловени правоотношения, които не могат да
съществуват самостоятелно. Както е посочено в заявлението договорът за
потребителски кредит не може да бъде сключен без да е обезпечен. Налице е
дълг по кредитно правоотношение, с уговорени акцесорни плащания и те
следва да се разглеждат като едно цяло. Зад обособяването на отношенията по
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, ясно прозира
целта да се заобиколи закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси
във връзка с усвояването и управлението на договора - чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Ангажиментът към поръчителя е неделим от основния по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. Макар подобен начин за обезпечаване на вземането да е нормален,
разбираем и наложил се в практиката, ясно е, че с него се постига гарантиране
на сигурен доход без насреща да е престирана услуга-поръчителство.
Възнаграждението е уговорено като дължимо предварително, преди и без да
се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика
с него се предвижда допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се
предостави, което отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
В допълнение на тези аргументи в определение № 260356/16.03.2021 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1116/2021 г., определение №
260388/23.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1165/2021 г.
/също постановени по дела при същите параметри както на кредита, кредитора
23
– „Изи Асет Мениджмънт“ АД така и на сумата за поръчителство и
поръчителя – „Файненъл България“ ЕООД/ се сочи, че клаузата от договора за
поръчка, предвиждаща задължение за длъжника за плащане на
възнаграждение на поръчителя, е недействителна на основание чл.146, ал.1
ЗЗП, т.к. представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. От представения със
заявлението договор за предоставяне на поръчителство между страните се
установява уговорка, съгласно която възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство да се дължи, независимо дали отговорността
на поръчителя е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или
не. Размерът на възнаграждението длъжникът следва да заплаща по договора
за потребителски кредит, като е предвидено възнаграждението за поръчителя
да се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно
погасителния план. Поради тези обстоятелства следва да се приеме, че дългът
по договора за потребителския кредит следва да се разглежда като едно цяло с
така уговорените акцесорни плащания, тъй като е видно, че задължението към
поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита.
Отчитайки обстоятелството, че капиталът на „Файненшъл България“
ЕООД е 100 % собствен на „Изи Асет Мениджмънт“ АД (вж. л. 8 по делото),
поради което двете дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 т.5 от
ДР на Търговския закон, то посредством договора за предоставяне на
поръчителство ще се получи плащане, което в крайна сметка ще отиде в полза
на кредитора по договора за кредит, а от своя страна това съставлява разход
пряко свързан с кредита, който не е включен в годишния процент на разходите
/ГПР/.
Изискването за добросъвестност в случая е нарушено, т.к. чрез
формално незабранени от закона средства – обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 %
собствен на същия този кредитор, се постига заобикалянето на нормата на
чл.19 ЗПК. Посредством клаузата за гарантиране на задълженията по договора
за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за предварителна оценка
на кредитоспособността на потребителя на икономически по-слабата страна,
като по този начин увеличава финансовото бреме за потребителя. По този
начин пряко се нарушава разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която
доставчика на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Така предоставената възможност на потребителя за
избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на задълженията си е
привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй
като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства
пред доставчика на финансова услуга. Липсата при кандидатстването за
24
отпускане на кредит на достъпна за потребителя информация относно
предварително одобрените от „Изи Асет Мениджмънт“ АД юридически лица,
с които дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането
на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция като други
допустими методи на обезпечаване е индиция за осъществявана върху
потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с
посочен от кредитора поръчител.
На следващо място нищожността на договорите за паричен заем води и
до нищожност на договорите за предоставяне на гаранция. Този договор има
акцесорен характер спрямо договора за паричен заем, служи за обезпечаване
на задълженията по договора за заем и не може да съществува самостоятелно
и отделно от него. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителство може да
съществува само за действително задължение. В случая липсват валидни
задължения, които да бъдат обезпечени, следователно договорът за гаранция е
нищожен. Този договор също така е сключен при липса на основание по
смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД. Основанието е типичната и
непосредствената правна цел, която се преследва със сключване на правната
сделка. Договорът за поръчителство съгласно чл. 138, ал. 1 ЗЗД е договор, по
силата на който едно лице се задължава спрямо кредитора на трето лице да
отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице. Основанието
на договора за поръчителство е учредяване на лично обезпечение в полза на
кредитора. Длъжникът не е страна по този договор, тъй като за него не
съществува защитен от закона интерес от лично обезпечаване на дълга.
Поради това сключването на договор за поръчителство от длъжника е лишено
от правно основание, а това прави договора за предоставяне на гаранция
нищожен съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
Следователно договорите за предоставяне на поръчителство /гаранция/
към договори за предоставяне на паричен заем №*************,
№************* и №************* са нищожни на няколко основания като
съдът разглежда при условията на евентуалност всяко едно тях – както
релевираните, така и служебно установимите. В закона няма задължителна
поредност и по делото е без значение на кое точно основание ще се признае за
недействителен договора за поръчителство, но съдът намира в настоящия
случай за преценка нищожността на договора за предоставяне на
поръчителство и съобразявайки задължителните указание в Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и предвид това,
че основанието за нищожност произтича и се установява от съдържанието на
самата сделка, то същите следва да бъде признати за нищожна поради
накърняване на добрите нрави т.е. процесните договори за гаранция са
нищожни на осн. чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на делото, в полза на ищеца следва да се присъдят
25
направените разноски в размер на 150лв. държавна такса и 300 лв.
възнаграждение за вещо лице, които следва да се заплатят по равно от
ответниците.
Пълномощникът на ищеца е поискал определяне и присъждане на
възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 от ЗА.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие №00088,
в които е обективирано изявление, че адвокатът оказва безплатна адвокатска
помощ и съдействие предвид обстоятелството, че клиента е материално
затруднено лице. Съдът счита, че следва да уважи искането.
Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от
кръга на визираните в т.1-т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В
конкретния случай, материалният интерес по делото не е голям, делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, приключило е в две съдебни
заседание, има установена съдебна практика по предявените искове, предвид
това, съобразявайки и броя на предявените искове, съдът приема, че следва да
определи адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител
на ищеца в размер на общо 960,00 лв. с ДДС лв. за всички предявени искове,
който следва да се заплати по равно от всеки от ответниците.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
************* иск срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Люлин Ж.К.
„Люлин“ №7 бул. Джавахарлал Неру №28 ет.2 ап.40-46, представлявано от
Галин Тодоров и Ангел Василев Маджиров, че Договор за паричен заем
№*************, сключен на 26.05.2020г. е недействителен.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
*************, иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 4046, че Договор за предоставяне на
гаранция към Договор за паричен заем № *************г. е недействителен.
ПРОГЛАСЯВА, по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
************* иск срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Люлин Ж.К.
„Люлин“ №7 бул. Джавахарлал Неру №28 ет.2 ап.40-46, представлявано от
26
Галин Тодоров и Ангел Василев Маджиров, че Договор за паричен заем
№*************, сключен на *************г. е недействителен.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
*************, иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 4046, че Договор за предоставяне на
гаранция към Договор за паричен заем №************* от 30.07.2020г. е
недействителен.
ПРОГЛАСЯВА, по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
************* иск срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Люлин Ж.К.
„Люлин“ №7 бул. Джавахарлал Неру №28 ет.2 ап.40-46, представлявано от
Галин Тодоров и Ангел Василев Маджиров, че Договор за паричен заем
№*************, сключен на *************г. е недействителен.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. Е. С., ЕГН **********, град
*************, иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 4046, че Договор за предоставяне на
гаранция към Договор за паричен заем №************* от 24.08.2020г. е
недействителен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджънт“ АД София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н Люлин, жк Люлин-7, бул.
Джавахарлар Неру №28 ет.2 ап.40- 46, представлявано от Галин Тодоров и
Ангел Василев Маджиров, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал
Неру № 28, ет. 2, офис 40-46 да заплатят на К. Е. С., ЕГН ********** сумата
450лв, направените по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, „Изи
Асет Мениджънт“ АД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Люлин, жк Люлин-7, бул. Джавахарлар Неру №28
ет.2 ап.40- 46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев
27
Маджиров, да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО М.
Ст.Загора, със седалище и адрес на управление *****************, БУЛСТАТ
*************, представлявано от адвокат М. В. М., ЛН *************, при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от 480, 00 лв. с ДДС лв. адвокатско
възнаграждение за осъществено от адвокат М. В. М. процесуално
представителство на ищеца К. Е. С..
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, офис
40-46, да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО М. Ст.
Загора със седалище и адрес на управление *****************, БУЛСТАТ
*************, представлявано от адвокат М. В. М., ЛН *************,
сумата в размер на 480,00лева с ДДС представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на
ищеца К. Е. С..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред ОС Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
28