ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 197
гр. Смолян, 04.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно частно
гражданско дело № 20225400500103 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК.
С Разпореждане № 139/25.02.2022 г. по ч. гр. д. № 21/2022 г.
Девински районен съд е отхвърлил заявление вх. № 217/27.01.22 г. на „Профи
кредит България“ ЕООД – София, за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК спрямо Д. М. П. от с. Л., общ. Д. за
сумите 245,76 лв. – неплатена главница по договор за потребителски кредит
№ 30037182041/31.05.19 г.; 17.90 лв. неплатено договорно възнаграждение за
периода от 25.02.21 г. до 25.05.21 г.; 206,28 лв. неплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, дължимо до 25.05.21 г.; 14.49лв.
законна лихва за периода от 25.02.21 г. до 26.01.22 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 27.01.22 г. до изплащане на задължението; 25лв.
държавна такса и 180 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Разпореждането се обжалва пред Смолянски окръжен съд от
заявителя „Профи кредит България“ ЕООД чрез юриск. Р. Ил..
В пространна частна жалба се излагат твърдения, че заповедният съд
не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от
която заявителят черпи права. Жалбоподателят счита, че съдът е превишил
правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила, тъй като не
следвало да извършва преценка за валидност на договора за кредит или
отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или добрите нрави.
Излагат се доводи, че в хипотезата на чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК клаузата е
следвало да бъде обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред,
какъвто не е настоящия случай; относно втората хипотеза на тази норма се
твърди, че съдът не я е съпоставил с нормата на чл. 143 от ЗЗП.
1
Жалботодателят счита, че заповедният съд неправилно не е отчел и
разпоредбата на чл. 145 ал. 2 от ЗЗП. Счита, че съдебният акт е неправилен и
следва да бъде отменен, като излага следните аргументи: На първо място,
преди сключването на договора дружеството е предоставило преддоговорна
информация с посочване на параметрите каквито били посочени и в договора
за потребителски кредит; уговореният годишен лихвен процент отговарял на
законовите ограничения и не противоречал на добрите нрави. В отношенията
между правните субекти действал принципа на свободно договаряне според
чл. 9 ЗЗД. Кредиторът нямал задължение да изготвя и посочва методика на
формиране на годишния процент на разходите, тъй като бил уговорен
фиксиран лихвен процент. Спазена била и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК. Страните уговорили годишния лихвен процент в индивидуален договор,
който бил фиксиран за целия срок на договора, както и годишен процент на
разходите в законовите граници и не можело да се приеме за недобросъвестно
поведението на кредитора и договорената лихва да се счита за неравноправна
клауза. Уговореното договорно възнаграждение не противоречало на добрите
нрави, същото било уговорено в съответствие с принципа на добросъвестност
и еквивалентност между предоставения кредит и неговата цена и в
съответствие със законовите ограничения и изисквания.
На следващо място се твърди в жалбата, че предоставянето на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, било
легално уредено в разпоредбата на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Ал. 2 и 3 на същия
текст предвиждали, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита и
не можел да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също
действие. При формирането на ГПР попадали разходи за допълнителни
услуги само в случаите при които получаването на такива допълнителни
услуги било задължително условие за сключването на договора за кредит. В
конкретния договор за кредит изрично било посочено, че изборът и
закупуването на този пакет от допълнителни услуги не било задължително
условие за получаване на кредит, от което следвало, че разходите за
въпросните допълнителни услуги не представлявали част от общите разходи
по кредита и не следвало да се отчитат при изчисляването на ГПР, т.е
дължимото възнаграждение по допълнителните услуги се дължало отделно и
независимо от цената на кредита и не следвало да се включва при
изчисляването на ГПР и не противоречало на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По-нататък в частната жалба се излагат доводи, че в предоставените
формуляри била включена преддоговорна информация не само за общото
задължение по потребителския кредит, но и задължението в случай на избран
пакет от допълнителни услуги, като то този начин потребителят бил напълно
наясно с пълния размер на задълженията си по кредита и на задълженията си
по пакета от допълнителни услуги.
Жалбоподателят счита, че неправилно и незаконосъобразно било
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като бил
2
прогласен договора за недействителен. Според чл. 26 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части.
С частната жалба се прави искане да бъде отменено обжалваното
разпореждане и се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение по
всички претенции в заявлението.
Смолянски окръжен съд намира частната жалба за процесуално
допустима като депозирана в законно установения срок от надлежна страна,
внесена е държавна такса, а по същество съобрази:
По повод изложеното в жалбата относно правомощията на съда по
чл. 411 ал. 2 от ГПК следва да се посочи, че действително целта на
заповедното производство е да се ускори съдебния процес като се установи,
че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за него.
Заповедният съд извършва външното формално изследване на
претендираното задължение, но доколкото по силата на чл. 411 ал. 2 т. 2 от
ГПК съдът в заповедното производство е длъжен да извърши преценка за
съобразността на заявеното по реда на чл. 410 от ГПК вземане със закона и
добрите нрави, то той следва да осигури реализация на правото на заявителя,
но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в страната,
с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношетние. Поради
изложеното не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че в
заповедното производство съдът дължи проверка единствено на формалната
външна редовност на заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете относно
претендираните вземания да се решават по исков ред при евентуално
възражение на длъжника. Съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага
изясняването на въпроса относно валидност на уговорки, създаващи
задължения за потребителя.
Претенцията на „Профи кредит България“ ЕООД – София е за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
за сумите: 245,76 лв. – неплатена главница по договор за потребителски
кредит № 30037182041/31.05.19 г.; 17.90 лв. неплатено договорно
възнаграждение за периода от 25.02.21 г. до 25.05.21 г.; 206,28 лв. неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, дължимо до
25.05.21 г.; 14.49 лв. законна лихва за периода от 25.02.21 г. до 26.01.22 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 27.01.22 г. до изплащане на
задължението; 25 лв. държавна такса и 180 лв. юрисконсултско
възнаграждение. Съдът е счел, че на основание чл. 411 ал. 2 т. 2 и т. 3 от ГПК
искането е в противоречие със закона или с добрите нрави и е налице
обоснована вероятност да се основава на неравноправна клауза в договор
сключен с потребител, съгласно § 13 т. 1, във вр. с чл. 143 ал. 1 ЗЗП.
На първо място, ответникът в първоинстанционното производство
3
има качеството на потребител, по смисъла на §13 т. 1 от ДР на ЗЗП, а ищецът,
сега жалбоподател, на търговец, по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, затова
ответникът П. има право на потребителска защита по посочения закон и
транспонираната с него Директива 93/13/ЕИО. Това е така, защото той е
физическо лице, което със сключване на договора за потребителски кредит е
ползвал финансова услуга, която не е била предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност. „Профи Кредит България“ ЕООД, от
своя страна, е търговец, по смисъла на втората легална дефиниция, тъй като е
сключил договора за потребителски кредит, като част от своята търговска или
професионална дейност в частния сектор. Сключеният договор за кредит е
финансова услуга, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, тъй като финансова
е всяка услуга, свързана с дейността на кредитна институция, каквато е
банката.
За да се извърши преценката за неравноправност и следователно
нищожност на договорна клауза съобразно ЗЗП, е необходимо да са налице
общите материално правни предпоставки на чл. 143, чл. 145 ал. 2 и чл. 146 ал.
1 от ЗЗП. Неравноправна, в този смисъл е клауза, която: е в разрез с
изискванията на добросъвестността; е в ущърб на потребителя; създава
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на
потребителя и търговеца; не е индивидуално договорена; не е съставена на
ясен и разбираем език; не се отнася да определянето на основния предмет на
договора, както и съответствието между цената и възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга.
Или за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в
договор, сключен с потребител, тя трябва да не е уговорена индивидуално и
да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като
същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Едновременно с това, преценката за неравноправния характер на
клаузата не следва да се ограничава до основанията на чл. 143 т. 1-18 от ЗЗП,
поради неизчерпателния им характер, според чл. 143 т. 19 от ЗЗП. В този
смисъл и решение № 237/20.01.17 г. по т. д. № 2927/15 г. на ВКС, І т.о.
В този смисъл правилно заповедният съд е приел, че информацията
в договора относно размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП е обща и не
отговаря на изискването да е съставена на ясен и разбираем език.
Основателен е извода, че в съдържанието на договора не се съдържа
клауза, съгласно чл. 11 т. 9 ЗПК относно лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и че липсва
методология/методика/ за изчисляване на референтния лихвен процент,
затова в тази си част клаузата е неясна, не е съставена на разбираем език и е
неравноправна.
По отношение възнаграждението по споразумение за
4
допълнителни услуги, съдът намира, че също се претендира на основание на
неравноправна клауза. Допълнителните услуги, за които се претендира са:
приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен
брой вноски; възможност за смяна на дата на падеж на и улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства. Всички изброени действия
са все действия по усвояване и управление на кредита. Според разпоредбата
на чл. 10а ал. 2 от ЗПК не могат да се събират такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Освен това се касае
за някакви хипотетични възможности, а не за реално предоставена и ползвана
услуга. Поради изложеното процесното възнаграждение за закупен пакет
практически представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т.е. се явява скрита възнаградителна лихва. Тази
уговорка противоречи на добрите нрави и на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
В тежест на потребителя е възложено заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания ресурс, който е следвало да бъде
включен в процента на разходите по кредита.
От изложеното следва, че потребителя е поставен в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и кредитът е оскъпен двойно,
при чиста стойност на предоставената сума по кредита от 1 000 лв. и общо
задължение по кредита и по пакет от допълнителни услуги от 2 669,34 лв..
Правилно заповедният съд след като е приел, че при внесена сума в
размер на 1 031,40лв. лева по начислено възнаграждение за допълнителни
услуги и погасена главница от 754, 24 лв., претендираните суми се явяват
спорни и е отхвърлил заявлението.
Предвид гореизложеното обжалваното разпореждане като
законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено, поради което
Смолянски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА РАЗПОРЕЖДАНЕ № 139/25.02.2022 г. по ч. гр. д.
№ 21/2022 г. на Девински районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6