№ 482
гр. Благоевград, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Ангелина Бисеркова
Катя Сукалинска
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
в присъствието на прокурора Окръжна прокуратура - Благоевград
като разгледа докладваното от Катя Сукалинска Въззивно гражданско дело
№ 20221200500491 по описа за 2022 година
Производството по настоящото в.гр.д.№491/2022г. по описа на Окръжен
съд-Благоевград е образувано по въззивна жалба на ИВ. Г. В., ЕГН
**********, с.Ж., общ.К., махала „В., против Решение №906412/07.04.2022г.
по гр.д.№856/2021г. по описа на Районен съд-Благоевград, с което са
отхвърлени предявените от Л.И. В.а, ЕГН **********, починала в хода на
производството и заместена в качеството на ищец от правоприемника й ИВ.
Г. В., против Районен съд-К., представляван от М.А.М. – административен
ръководител и Окръжен съд-К., представляван от П.Н.Б. – административен
ръководител, искове за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на
ищеца следните суми на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ: сумата от 8 000
лв. неимуществени вреди и сумата от 3279.30 лв. – имуществени вреди, ведно
със законната лихва върху горните суми от датата на увреждането до
окончателното изплащане, настъпили в резултат от нарушаване правото на
ЕС – чл.47, §1 и §2, чл.48, ал.1, чл.17, ал.1 от преамбюла на Хартата за
основните права на ЕС; чл.2, чл.4, §3, чл.6, §3 от преамбюла на Договора на
ЕС; съображение (1), чл.3, чл.4, ал.1, т.в от Регламент №1382/2013; общите
принципи на правовата държава и правото на защита, както и на С-246/19 и
С-38/18, при постановяване на Решение №463/06.11.2015г. по гр.д.
№1916/2014г. по описа на Районен съд-К. и Решение №133/06.06.2016г. по
в.гр.д.№7/2016г. по описа на Окръжен съд-К.; и е отхвърлен предявения от
ИВ. Г. В., против Районен съд-К., представляван от М.А.М. –
административен ръководител и Окръжен съд-К., представляван от П.Н.Б. –
административен ръководител, иск за солидарно осъждане на ответниците да
1
заплатят на ищеца на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ сумата от 3 000 лв.
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху горните суми от
датата на увреждането до окончателното изплащане, настъпили в резултат от
нарушаване правото на ЕС – чл.47, §1 и §2, чл.48, ал.1, чл.17, ал.1 от
преамбюла на Хартата за основните права на ЕС; чл.2, чл.4, §3, чл.6, §3 от
преамбюла на Договора на ЕС; съображение (1), чл.3, чл.4, ал.1, т.в от
Регламент №1382/2013; общите принципи на правовата държава и правото на
защита, както и на С-246/19 и С-38/18, при постановяване на Решение
№463/06.11.2015г. по гр.д.№1916/2014г. по описа на Районен съд-К. и
Решение №133/06.06.2016г. по в.гр.д.№7/2016г. по описа на Окръжен съд-К..
Във въззивната жалба първоинстанционният съдебен акт се атакува като
неправилен, необоснован, постановен в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Съдът не бил обсъдил всички твърдения и доводи на
ищеца-жалбоподател. По изложените в жалбата съображения се настоява за
отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване в цялост на исковите
претенции.
В срока по чл.263 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Окръжен съд-К., в който жалбата се оспорва като
неоснователна. Настоява се, че ОС-К. не е материалноправно отговорен
субект по повдигнатия правен спор, тъй като не е действал като национална
юрисдикция, постановила акт като последна съдебна инстанция. Излагат се
подробни съображения по всеки от изложените от въззивника – ищец доводи
за допуснати от ОС-К. нарушения на правото на ЕС при извършване на
правораздателната дейност по делото. Въззиваемият счита, че не са налице
елементите от фактическия състав за ангажиране на отговорността му по реда
на ЗОДОВ. До въззивната инстанция е отправено искане да отхвърли жалбата
като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбоподателят ИВ. Г. В.
се явява лично и поддържа въззивната жалба. Представя становище по
съществото на спора и претендира разноски.
Въззиваемата страна Районен съд-К. не изпраща представител.
Въззиваемата страна Окръжен съд-К. се представлява от пълномощник,
който пледира за потвърждаване на решението на районния съд като
правилно и законосъобразно.
Представителят на Окръжна прокуратура-Благоевград дава мотивирано
заключение за неоснователност на въззивната жалба и моли за оставянето й
без уважение.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261
от ГПК, подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна с
правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Обсъждането на събрания доказателствен материал налага извода за
правилно установена от районния съд фактическа обстановка.
Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните
доказателства води до следните фактически констатации:
Установява се, че гр.д.№1916/2014г. по описа на Районен съд-К. е
образувано по искова молба вх.№22536/13.11.2014г., предявена от Л.И. В.а,
ЕГН ********** против Б.Б.Х. и Е.Н.З., с която са предявени искове с правно
2
основание чл.75 от ЗС и чл.45 от ЗЗД за осъждане на ответниците да предадат
на ищцата фактическото владение на част от имот №011099, с площ от около
250 кв.м. – около 6 м. ширина от западна посока, дължина 80 м. и 0.5 м. от
източна посока, попадащ по скица в имот №011099, което фактическо
владение е било отнето на 19.05.2014г., както и да премахнат прозирната
ограда, построена между владения от ищцата имот и имот №011099 и за
осъждане на ответниците да възстановят претърпените от ищцата
имуществени вреди при фактическото отнемане на владението върху
процесния имот, а именно – изровени засадени картофи и боб на площ от 50
кв.м., разрушени съществуващи огради на владения от ищцата имот от
източната и западната страна, повредени клони и корени на дървета,
намиращи се от двете страни на строителната линия, разрушена носеща
конструкция на лозето на площ от 20 кв.м., извадени бетонни колове и
прерязани носещи телове, разрушена дървена порта откъм западната страна
на имотите, през която порта влизали каруци в градината, извадени метални
колове, отразяни една череша на 30 г., които според скицата попадали в имот
№011099, в общ размер на 500 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 09.03.2015г.,
пълномощникът на ищцата – адв. Д. е направил изявление, че ищцата желае
да упълномощи сина си, който се намира в залата като пълномощник. Съдът е
указал на ищцата, че в случай, че желае да упълномощи друг процесуален
представител в лицето на своя син, следва да представи доказателства за
родствената си връзка с това лице, а именно – удостоверение за раждане. В
първото съдебно заседание са допуснати поискани от ищцовата страна
писмени, гласни доказателства, съдебно-техническа и съдебно-оценителна
експертиза.
На 12.03.2015г. И.В. е депозирал молба по делото, с която е представено
удостоверение за раждане.
Във второто по делото открито съдебно заседание от 30.04.2015г. ищцата не
се е явила лично, а е била представлявана от упълномощен адвокат. Съдът й е
дал указания, че в случай, че желае синът й да участва в качеството на
процесуален представител, следва да представи изрично пълномощно. В
съдебното заседание са разпитани свидетели и вещи лица. По искане на
адв.Д. е допуснала допълнителна съдебно-техническа експертиза.
На 05.05.2015г. ищцата Л. В.а е депозирала заявление, с което
упълномощава сина си И.В. да я представлява по делото.
В третото съдебно заседание на 04.06.2015г. ищцата е участвала лично и с
пълномощниците си адв.Д. и сина й И.В.. В това съдебно заседание са
разпитани свидетели и вещото лице по СТЕ. Първоначалното и
допълнителното експертно заключение са оспорени от адв.Д., който е
направил искане за оглед на място или в условията на евентуалност – да се
допусне повторна СТЕ. Съдът е приел, че чрез огледа не може да се
проверява правилността на оспореното експертно заключение, поради което е
уважил само искане за назначаване на повторна СТЕ.
В следващите съдебни заседания на 09.07.2015г. и 15.10.2015г. ищцата е
била представлявана от пълномощниците си адв.Д. и сина й И.В.. Разпитани
са свидетели и вещото лице по повторната СТЕ.
С Решение №463/06.11.2015г. по гр.д.№1916/2015г. по описа на РС- К. са
3
оставени без уважение предявените от ищцата искове с правно основание
чл.75 от ЗС и чл.45 от ЗЗД, като съдът е приел, че по делото не е доказано
ищцата да е упражнявала фактическа власт върху процесния имот с
намерението за своене.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от адв.Д.
в качеството му на пълномощник на ищцата Л. В.а. Съдът е оставил без
уважение направените с въззивната жалба доказателствени искания за оглед
на място и за преразпит на свидетели и вещи лица. За да откаже
извършването на оглед, въззивният съд се е мотивирал с разпоредбата на
чл.266, ал.3 от ГПК, като е приел, че районният съд не е допуснал
процесуално нарушение, оставяйки без уважение искането за оглед. Приел е,
че изтъкнатите доводи за обосноваване на искането за преразпит на свидетели
и вещи лица по същество касаели обосноваността на първоинстанционния
акт, по който въпрос съдът се произнасял с въззивното решение. В съдебното
заседание пред въззивната инстанция ищцата Л. В.а е била представлявана от
сина й И.В. и от адв.Д..
С Решение №133/06.06.2016 г. по в.гр.д.№7/2016г. по описа на ОС-К. е
потвърдено Решение №463/06.11.2015г. по гр.д.№1916/2015г. по описа на РС-
К.. Въззивната инстанция е приела за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че не се установява намерение за своене на вещта
като абсолютна предпоставка за защита на нарушеното владение при
предявен иск с правно основание чл.75 от ЗС.
С Определение №247/02.06.2017г. по гр.д.№5153/2016г. на ВКС не е
допуснато касационно обжалване на въззивното решение №133/06.06.2016г.
по гр.д.№7/2016г. на К.ския окръжен съд по подадените от Л. В.а чрез
пълномощниците й адв.Д. и И.В. касационни жалби. Според касационната
инстанция, релевантният въпрос за изхода на спора – а именно липсата на
предпоставките за защита на нарушено владение, е разрешен от въззивния
съд обосновано въз основа на преценката на събраните по делото
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Постановено е от компетентен съд съгласно чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ,
съобразно правилата за родовата и местната подсъдност.
Претенцията на ищците е да бъде ангажирана солидарно отговорността на
ответниците за причинени имуществени и неимуществени вреди от
нарушения на правото на ЕС при осъществяване на правораздавателната
дейност на органи на съдебната власт. Исковете са предявени от лица, които
твърдят, че в рамките на проведени производства от органи в структурата на
съдебната власт са били нарушени защитени от правото на ЕС техни права,
вследствие на което са претърпели вреди. Активната легитимация е
обоснована с твърдения за участие на ищците в съдебно производство, в
рамките на което са нарушени техни защитими права, гарантирани от правото
на ЕС. Пасивната легитимация в обоснована с качеството на ответниците на
4
държавни органи, от чиито актове и действия/бездействия са причинени
твърдените вреди, като същите са конституирани като процесуални
субституенти на държавата. При разглеждане на дело за обезщетение за
вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз по реда на
ГПК, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към
които препращат чл.2в, ал.1, т.2 относно определянето на ответника по реда
на чл.7. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за
обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от
чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите
съгласно чл.7 от ЗОДОВ /Решение №14/05.02.2021г. по гр.д.№5165/2016г. на
ВКС, IV г.о./.
Приема се, че въпросът дали ответниците са пасивно материалноправно
легитимирани да отговарят по предявените искове, основани на твърдения за
причинени чрез техни актове и действия/бездействия вреди от нарушаване
правото на ЕС, е въпрос по съществото на правния спор и неговият
отрицателен отговор би предпоставил отхвърляне на исковете като
неоснователни /Определение №196/22.04.2021г. по ч.т.д.№1554/2019г. на
ВКС, II т. о./.
Отговорността на държавите-членки на ЕС за вреди, причинени на
частноправни субекти в резултат на нарушение на правото на ЕС, е
установено в общностното право – в чл.4, пар.3 от Договора за Европейския
съюз /ДЕС/ и в практиката на Съда на ЕС /СЕС/ /дела C-6/90 и C-9/90,
съединени дела C‑46/93 и C‑48/93, дело C-224/01, дело С-98/14 и др./. СЕС
приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл.4, пар.3 от ДЕС
принцип на лоялното сътрудничество държавите-членки са длъжни да
отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на
Съюза и че принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени на
частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за
което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на
които се основава Съюзът. В практиката на СЕС се приема, че националните
юрисдикции, натоварени с прилагането в рамките на своята компетентност на
разпоредбите на общностното право, следва да гарантират пълното действие
на тези норми и да защитават правата, които те предоставят на
частноправните субекти, както и че отговорността на държавите-членки може
да бъдe ангажирана и от действие или бездействие на съд, натоварен от
държавата с правосъдни функции, когато при осъществяване на
правораздавателната си дейност, е нарушил правото на ЕС и от това са
настъпили вреди.
Във вътрешното ни законодателство в чл.2в, ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ изрично е
признато правото да се претендират вреди от правораздавателната дейност на
съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз.
В практиката на СЕС се приема, че принципът на отговорност на държавата
за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на
правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е приложим когато
въпросното нарушение произтича от решение на национална юрисдикция
/съдебен орган/, която се произнася като последна инстанция /дело С-168/15
делото Milena Tomasova, т.20 и т.23 /. Съдът е приел, че това се налага
5
предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на
правата, които частноправните субекти извеждат от правните норми на
Съюза, и обстоятелството, че юрисдикция, която се произнася като последна
инстанция, по дефиниция представлява последната инстанция, пред която те
могат да предявят правата, предоставени им от тези правни норми. В
решението по дело C-224/01 /делото Gerhard Köbler/ е посочено, че когато със
съдебно решение на последна съдебна инстанция бъде извършено нарушение
на предоставените от общностното право права, частноправните субекти не
могат да бъдат лишени от възможността да ангажират отговорността на
държавата, респективно - за държавите-членки възниква задължение да
уредят по подходящ начин възможността на засегнатите лица да се позоват на
утвърдения от Съда на ЕС принцип, както и да определят компетентния да
разгледа спора национален съд. В т.34 по дело C-224/01 е определено
понятието за последна инстанция – това е последната съдебна инстанция,
пред която частноправните субекти могат да предявяват правата,
предоставени им от общностното право. В Определение №45/03.02.2016г. по
гр.д.№4823/2015г. на ВКС, III г.о. е прието, че на практика с решението
Köbler се утвърждава принципа за отговорност на държавата за вреди,
причинени от нарушения на общностното право със съдебни решения на
национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция -
нарушения от неокончателни съдебни решения се счита, че могат да бъдат
отстранени по пътя на инстанционния контрол.
В практиката на СЕС се приема, че изискването актът, с който на ищеца са
причинени вреди от нарушение на правото на ЕС, да е постановен от
окончателна съдебна инстанция, е материалноправно условие за уважаване на
иска, но не и процесуална предпоставка за допустимост на производството.
Съдът, сезиран с иск за обезвреда по чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, при
проверката си относно съответствието на съдебното решение с правото на ЕС
следва да изследва и въпроса дали същият е постановен от съдебен орган,
който се е произнесъл като последна юрисдикция като предпоставка за
уважаване на иска.
В настоящото производство се търси ангажиране на отговорността на
правозащитни органи за причинени вреди при осъществяване на
правораздавателни функции по разглеждане и решаване на гражданскоправен
спор по гр.д.№1916/2014г. на Районен съд-К. и в.гр.д.№7/2016г. на Окръжен
съд-К.. Исковите претенции са насочени срещу Районен съд-К. и Окръжен
съд-К. като процесуални субституенти на държавата.
Районен съд-К. не е постановил съдебния си акт по гр.д.№1916/2014г.,
действайки като последна инстанция, поради което и само на това основание
не се явява материалноправно легитимиран да отговаря за вреди от
нарушение на правото на ЕС. Както беше посочено по-горе, счита се, че
нарушенията от неокончателни съдебни решения могат да бъдат отстранени
по пътя на инстанционния контрол.
Неоснователни са обаче възраженията на ОС-К., че не е последна
инстанция, тъй като въпросът за правилността на постановения съдебен акт
по в.гр.д.№7/2016г. бил отнесен пред ВКС по реда на инстанционния
контрол. Видно е, че с Определение №247/02.06.2017г. по гр.д.№5153/2016г.
на ВКС не е допуснато до касационно обжалване решението на ОС-К..
Според горепосочената практика на СЕС под окончателна съдебна инстанция
6
се има предвид инстанция, разгледала спора по същество. Така в т.23 от
решението по дело С-168/15 е предвидено, че отговорността на държавата
членка за вреди, причинени в резултат на решение на произнесла се като
последна инстанция юрисдикция, което нарушава правна норма на Съюза, се
определя от същите условия. В настоящия случай Окръжен съд-К. е
последната инстанция, произнесла се по съществото на правния спор.
Проверката за съществуването на основанията за допускане на касационно
обжалване представлява специфична правораздавателна дейност, присъща
само на касационния съд, която не дава разрешение на процесуален или
материалноправен спор между страните, а осъществява селекция на
касационните жалби по посочени в закона критерии. С определението по
чл.288 от ГПК не се разрешава материалноправен спор със сила на пресъдено
нещо /Определение №299/28.06.2018г. по ч.т.д.№1187/2018г. на ВКС, I т.о./.
В този смисъл, след като гражданското дело е приключило с окончателно
определение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на
въззивното решение, искът за вреди от нарушение на правото на ЕС се
предявява срещу въззивния съд, който е постановил окончателния акт,
разрешил спора по същество, който отговаря на определението за национална
юрисдикция, която се е произнесла като последна инстанция.
Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на
Европейския съюз е обективна и безвиновна. От практиката на СЕС могат да
се изведат следните кумулативни материалноправни условия за ангажиране
на отговорността на държавата: нарушените норми на общностното право да
предоставят права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно
сериозно; да е налице пряка причинна връзка между нарушението и
претърпените от засегнатите лица вреди. По отношение на съдебни актове от
последна инстанция, трябва да се отчитат спецификата на юрисдикционната
функция и изискванията за правна сигурност, при което отговорността на
държавата може да бъде ангажирана само в изключителен случай, когато
съдията явно е пренебрегнал приложимото право. За да се установи такова
„явно” и „съществено” нарушение, трябва да бъдат отчетени степента на
яснота и конкретност на нарушената норма, умишления характер на
нарушението, неизпълнението от страна на националната юрисдикция на
задължението да отправи преюдициално запитване. Във всички случаи
нарушението ще е „достатъчно сериозно”, когато съдебното решение е
постановено при очевидно незачитане на релевантната практика на СЕС.
Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на
дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като
„достатъчно съществено“; но това не означава, че полагането на дължимата
грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде
квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на
дължимата грижа, когато държавният орган няма право на преценка,
нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на
задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. /Решение
№14/05.02.2021г. по гр.д.№5165/2016г. на ВКС, IV г.о.; Определение
№60468/09.06.2021 г. по гр.д.№3413/2019г. на ВКС, III г.о./.
В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците,
на доказване подлежат горните предпоставки, като ищецът носи тежестта да
докаже както по основание, така и по размер претендираните вреди.
7
Условията следва да са налице кумулативно, като липсата на което и да е от
тях води до отпадане отговорността на ответниците.
В това специфично производство съдът следва да прецени: дали нормите от
правото на ЕС, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за
националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и са непосредствено
приложими от тях; в случай че съответните норми са задължителни за
националните съдилища – дали са били приложими в спора, приключил с
окончателния акт на съда ответник по делото; в случай че нормите са били
приложими в спора – дали са приложени правилно от съда в окончателния му
акт, с който се твърди, че са нанесени вреди на ищеца.
По настоящото дело ищците претендират обезщетение за вреди с
твърдението за нарушение на правото на Е от страна на ответниците,
позовавайки се на множество норми на Хартата за основните права на
Европейския съюз, Договора на Европейския съюз, Регламент №1382/2013,
съдебна практика на Съда на ЕС. В значителната си част изброените
разпоредби нямат връзка и са неотносими към заявените фактически
обстоятелства, а те са определящи за конкретното нарушение и за преценката
дали е осъществен фактическият състав на специалната деликтна отговорност
по чл.2в от ЗОДОВ. Друга част от посочени в исковата молба като нарушени
правни норми закрепват общи принципи и ценности, респ. не предоставят
непосредствено приложимо субективно право, и по-конкретно: Разпоредбата
на чл.48, пар.2 от ХОПЕС урежда правото на защита на обвиняем в
наказателното производство; чл.2 от ДЕС посочва ценностите, на които се
основава Съюзът; чл.6, пар.3 от ДЕС предвижда, че част от правото на ЕС
като общи принципи са основните права, гарантирани от ЕКЗПЧОС;
Съображение 1, чл.3 и чл.4 от Регламент №1382/13 на Европейския
парламент и на Съвета за създаване на програма „Правосъдие“ в периода в
периода 2014-2020 уреждат общите и конкретни цели на програма
„Правосъдие“. Неотносима е и изброената съдебна практика на СЕС – дело С-
216/18 касае производството по издаване на европейска заповед за арест; дело
С-38/18 касае прочитане на протоколите от разпит на пострадало лице в
рамките на наказателно производство; дела С-245/19 и С-246/19 засягат
въпроси в областта на данъчното облагане.
От изложените в исковата молба фактически твърдения следва, че
обезщетението за вреди се претендира като пряка и непосредствена
последица от нарушаване на правото на справедлив съдебен процес и на
ефективни средства за защита, както и на правото на собственост,
гарантирани от чл.47, пар.1 и пар.2 и чл.17 от Хартата за основните права на
ЕС, които се явяват относимите правни норми по настоящото дело.
Съгласно чл.47, пар.1 и пар.2 от Хартата за основните права на ЕС
/ХОПЕС/ всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са
били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в
съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право
неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки
има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.
Чл.17 от Хартата за основните права на ЕС прогласява, че всеки има право
да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да
го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде
8
лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със
закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за
понесената загуба. Ползването на имуществото може да бъде уредено със
закон до степен, необходима за общия интерес.
По отношение на иска на ищеца И.В. за неимуществени вреди, предявен от
него в лично качество:
Горепосочените норми на чл.47, пар.1 и пар.2 от Хартата за основните
права на ЕС визират права на граждани, които са имали процесуалното
качество на страни по съдебни дела – правото на защита, правото на
справедлив и публичен процес. От материалите по гр.д.№1916/2014г. по
описа на РС-К. и в.гр.д.№7/2016г. по описа на ОС-К. се установява, че ищецът
И.В. не е участвал като страна в производството. Същият в качеството на
пълномощник на ищцата Л. В.а е упражнявал чужди процесуални права в
процеса в защита на чуждо материално право. В този смисъл не се доказва
при разглеждане на конкретния гражданскоправен спор съдебните инстанции
да са нарушили предоставено от правото на ЕС право на И.В. на справедлив
съдебен процес и на ефективни средства за защита, както и негово право на
собственост. Освен че не се доказва да са нарушени норми на общностното
право, с което да са засегнати права на ищеца в развилото се съдебно
производство, същият не е доказал да е претърпял и претендираните
неимуществени вреди.
Следва да се има предвид, че неучастието на И.В. като страна в
производството по делото пред РС-К. и ОС-К. не води автоматично до извод
за липса на правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция.
Същият е обосновал правния си интерес с твърдения за нарушено право на
участие в производството в качеството му на пълномощник на ищцата, като
преценката за основателността на твърденията му касае съществото на спора.
В решението по дело C-224/01 също е акцентирано върху разликата в целта и
страните на двете производства – производството, в което се търси
отговорност от държавата, няма същата цел и не винаги включва същите
страни като тези в производството, завършило с решение, придобило сила на
пресъдено нещо /Решение №45/03.02.2016г. по гр.д.№4823/2015г. на ВКС, III
г.о./.
По отношение на исковете на ищеца И.В. като правоприемник на
починалата в хода на процеса ищца Л. В.а, за имуществени и неимуществени
вреди:
Както вече беше посочено, Районен съд-К. не е постановил съдебния си акт
по гр.д.№1916/2014г., действайки като последна инстанция, поради което
твърдените нарушения при осъществяване на правораздавателната му
дейност не могат да ангажират отговорността на държавата по реда на чл.2в,
ал.1, т.2 от ЗОДОВ. Пътят за защита срещу нарушенията от неокончателния
съдебен акт на РС-К. е бил по пътя на инстанционния съдебен контрол, който
в случая е бил упражнен.
Според настоящия съдебен състав по делото не се установява при
разглеждането на правния спор от ОС-К. да е допуснато съществено
нарушение на правото на ЕС – на чл.47, пар.1 и пар.2 и чл.17 от Хартата за
основните права на ЕС, от което да са причинени вреди на ищцата Л. В.а
/заместена по реда на чл.227 от ГПК от ищеца И.В./.
Не може да се приеме, че в проведеното съдебно производство съдът е
9
допуснал нарушение на чл.17 от ХОПЕС, която норма регламентира защитата
на правото на собственост. Предмет на делото е бил предявен иск с правна
квалификация чл.75 от ЗС. Чрез иска по реда на чл.75 от ЗС може да бъде
защитавано владение на недвижим имот или на вещно право върху такъв
имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато
повече от шест месеца. При разглеждането на иска за нарушено владение не
могат да се преценяват спорове за собственост /Решение №142/23.09.2013г.
по гр.д.№533/2012г. на ВКС, I г.о./. Видно е, че в производството по делото
извън предмета на спора между страните е въпросът за правото на
собственост на ищцата Л. В.а върху вещта. В този смисъл евентуално
претендираните от нея собственически права върху процесния имот не са
били предмет на разглеждане и не са формирали СПН. Ето защо липсва
основание за субсумиране на твърдените нарушения под посочената норма на
ХОПЕС, регламентираща защитата на правото на собственост, по което право
съдът не се е произнасял в производството.
Според настоящия съдебен състав не се доказва при разглеждане на делото
да са били накърнени правото на справедлив процес и на ефективни средства
за защита на ищцата по същото Л. В.а. От материалите по делото е видно, че
ищцата е упражнила правото си на защита в производството лично, чрез
упълномощен адвокат, както и чрез пълномощник по чл.32, т.2 от ГПК - сина
й. Ищцата и пълномощниците й активно са участвали в съдебния процес, като
пред първата инстанция по тяхно искане е събран голям обем доказателства –
писмени доказателствени средства, гласни доказателства, съдебно-техническа
експертиза, съдебно-оценителна експертиза, допълнителна и повторна
съдебно-техническа експертиза, след направени от тяхна страна оспорвания.
В преклузивните срокове по чл.193 от ГПК не са направени оспорвания по
отношение на истинността на приобщените писмени доказателства.
Въззивната инстанция не е допуснала събиране на допълнителни
доказателства, позовавайки се на разпоредбата чл.266, ал.3 ГПК. От
събраните доказателства не може да се направи извод за нарушаване правото
на ищцата на справедлив съдебен процес, както и да не са й осигурени
ефективни средства за защита в проведеното съдебно производство.
Недоказани останаха и останалите елементите от фактическия състав на
отговорността на държавата по чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, вкл. не бяха
ангажирани доказателства за претърпени неимуществени вреди.
Следва да се има предвид, че в производството по чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ не
се цели пререшаване на материалноправния спор, приключил с окончателния
акт на съда ответник. В това производство се ангажира обективната,
безвиновна отговорност на правозащитния орган за конкретно негово
бездействие /неприлагането на относимите норми от правото на ЕС/ или
действие /неправилното прилагане на съответните общностни норми/, без да
се извършва проверка на правилността на решението по съществото на спора,
което е окончателно и непререшаемо. Изложените от ищеца твърдения за
допуснати нарушения на материалноправни норми, както и
процесуалноправни такива, касаят правилността на решението, която не
може да бъде предмет на проверка в настоящия процес.
С оглед на всичко гореизложено и след преценка на събраните по делото
доказателства и извършените процесуални действия по образуваното
гражданско дело пред РС-К. и ОС-К. не се установява ответниците да са
10
извършили действия, които да са в нарушение на общностното право на ЕС и
на посочените основни права от Хартата за основните права на ЕС.
Гореизложеното мотивира съда да приеме, че предявените искови
претенции са неоснователни и недоказани. Първоинстанционното решение, с
което са отхвърлени исковете като правилно и законосъобразно, подлежи на
потвърждаване.
Предвид изхода на спора, на въззивника жалбоподател не се следват
разноски.
Водим от горното, Окръжен съд-Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №906412/07.04.2022г. по гр.д.№856/2021г. по
описа на Районен съд-Благоевград.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11