Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06.04.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март през
две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11499 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на З.„Б.В.И.Г.“***, подадена чрез пълномощника
адв.З.К. срещу решение от 13.07.2020 г., постановено
по гр.дело № 73984/2019
год. по описа на СРС, І Г.О., 35 с-в, в частта, с която е
отхвърлен предявения от З.„Б.В.И.Г.“***,
срещу ЗАД“ О.З.“ АД, ***, осъдителен иск с правно основание чл.411 КЗ за
разликата над уважената част от 1168, 46 лв., представляваща неизплатено застрахователно обезщетение и ликвидационни
разноски по щета № 472718191902133 до пълния предявен размер от 1765, 49 лв., като неоснователен и недоказан. Твърди се, че решението в обжалваната
част е неправилно, като постановено в
нарушение на
материалноправни разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата страна- ответник ЗАД“ О.З.“ АД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.Искра Асенова оспорва
жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
–потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявения от ищеца З.„Б.В.И.Г.“***, срещу ответника ЗАД“ О.З.“ АД, ***,
осъдителен иск с правно основание чл.411 от КЗ, в обжалваната част. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни
мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и да
е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя пълномощник
адв.З.К., единствено е посочил общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно, както
и в коя част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни
оплаквания относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение,
относими към предмета на правния спор.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за
правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 от ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения
за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и
допустимостта на обжалвания акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. В процесния случай е депозирано извън преклузивния срок за въззивно обжалване
допълнение към въззивната жалба, в което са изложени подробни доводи относно
неправилност на решението, в обжалваната от ищеца част. С оглед на изложените
по-горе съображения тези доводи за неправилност на обжалваното решение не
следва да бъдат обсъждани от настоящата въззивна инстанция.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите,
за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно в обжалваната от ищеца част, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора,
на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК
на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно
поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна-ответник
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна- ответник, съдът намира, че към момента
на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата
на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в
полза на въззиваемата страна-ответник
юрисконсултско възнагражение следва да се определи от съда в размер на 50
лв. за въззивната инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.07.2020 г., постановено по гр.дело № 73984/2019 год. по описа на СРС, І
Г.О., 35 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА З.„Б.В.И.Г.“, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, пл.“**********, да
заплати на ЗАД“ О.З.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00
лв. /петдесет лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.