№ 6576
гр. С., 11.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110141021 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 422 и сл. ГПК.
Предявен е от ищеца /фирма/ иск по реда на 422 ГПК с правна квалификация по
чл.234, ал. 3, т. 2 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и вр. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване спрямо
ответника Г. Р. А. съществуването на вземане в размер на сумата от 1200 лв.,
представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификацията от 15.01.2021
г. към трудов договор от 21.05.2020 г., ведно със законна лихва за период от 28.02.2023
г. до изплащане на вземането, и сумата 47 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 11.10.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч. гр. д. №
10885/2023 г. по описа на СРС, 166 състав.
Ищецът /фирма/ излага твърдения, че с ответника са били в трудово
правоотношение по Трудов договор № ******/21.05.2020 г., на основание чл. 67, ал. 1,
т. 1 КТ, по силата на който ответникът бил назначен на длъжност „Ресторантски
работник“ в обект- ************, с адрес /адрес/. Ищецът поддържа, че между
страните бил подписан и договор за повишаване на квалификацията от 15.01.2021 г., по
силата на който ответникът се е задължил да не прекратява трудовото си
правоотношение с ищеца за период от 18 месеца, считано от датата на завършване на
обучението. В договора била предвидена неустойка в размер на 1200 лв., уредена в чл.
12, в случай на едностранно прекратяване на ТПО от страна на ответницата преди
изтичане на 18-месечния срок. Твърди, че били проведени два курса за повишаване на
квалификацията на ответника, като преди изтичането на 18-месечния срок ответникът
подал до ищеца уведомление за едностранно прекратяване на договора, считано от
17.09.2022 г. За прекратяване на процесното ТПО била издадена Заповед №
****/17.09.2022 г., получена от ответника на 20.09.2022 г. Ищецът твърди, че
ответникът е изпаднал в забава за заплащане на неустойката, поради което претендира
и мораторна лихва за периода от 11.10.2022 г. до 28.02.2023 г. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
1
Ответникът Г. Р. А. е депозирал отговор на исковата молба извън срока по чл.
131 ГПК, като с молба от 13.10.2023 г. е направил искане за възстановяване на срока
по чл. 131 ГПК, което не е уважено. Независимо от това, отговорът на исковата молба
следва да бъде ценен като становище по делото, с което се излагат доводи, че
обучението не е проведено, че работодателят не е изправна страна по договора за
повишаване на квалификация, че не е приключен успешно за ответника обучението, че
не се дължи неустойката, тъй като е изтекъл 18 месечния срок, поради нищожност на
клаузата на основание накърняване на добрите нрави и евентуално възражение за
прекомерност на неустойката.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
Страните не спорят, а и от събраните доказателства се установява, че между тях
е сключен трудов договор от 21.05.2020 г., по силата на който, ответникът е заемал
длъжността: „Готвач – заведение за бързо хранене“, с основно трудово възнаграждение
4,40 лева на час за дневен труд, както и че на 15.01.2021 г. между страните е сключен
договор за повишаване на квалификацията на ответника за длъжността „ Мениджър“.
С оглед вътрешната политика и правила за работа на ищеца и необходимостта от
провеждане на курс за повишаване квалификацията на служителя, с цел в бъдеще
последният да покрива изискванията за заемане длъжността "Мениджър", е сключен
договора от 15.01.2021 г., по силата на който работодателят се задължил да проведе за
своя сметка обучението за повишаване на квалификацията на служителя под формата
на два курса *********** и ****************, които ще се проведат в срок от 6
месеца от датата на подписване на договора с продължителност по 3 дни всеки курс в
гр. С., а ответникът се задължил да завърши курса за повишаване на квалификацията,
както и да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18
месеца след неговото завършване – чл. 12, като в клаузата на чл. 13 от договора е
предвидено, че ако служителят прекрати едностранно трудовото правоотношение
преди изтичането на сроковете по чл. 12, същият дължи на работодателя неустойка в
размер на 1 200 лв.
Като част от доказателствената съвкупност по делото са приобщени съобщения
за получени от ответника банкови трансфери с основание „ заплата м. 01.2022 г.“ в
размер на 769,28 лева, „заплата за м. 02.2022 г.“ в размер на 692,58 лева, „заплата за
м.03.2022 г.“ в размер на 855,67 лева, „заплата за м. 04.2022 г.“ в размер на 991,36 лева,
както и „заплата за м. 05.2022 г.“ в размер 856,11 лева. Касае се за суми, получени от
работника, т.е. нетен размер на полученото възнаграждение след удръжка на данъци и
осигурителни суми по КСО.
Установява се, че трудовото правоотношение с Г. А., заемащ длъжността
„Салонен управител“ е прекратено, считано от 17.09.2022 г. на основание чл. 326, ал. 2
вр. ал. 1 КТ – въз основа на отправено писмено предизвестие от работника, като на
осн. чл. 224, ал. 1 КТ е разпоредено да се изплати обезщетение за неизползван годишен
платен отпуск за 15 работни дни в размер на 855,60 лева, изчислен на осн. чл. 177 КТ
от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение
за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който
работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства: електронна
кореспонденция между Г. А. и К. Г. / мейли л.14-л.16 от делото/, видно от който на
25.05.2021 г., на 20.06.2021 г. и 27 септември 2021 г., Г. А. е бил болен и не е успял да
участва във второто обучение, справки за отчитане на резултатите от участието на Г. А.
в двете обучения, документ за придобита професионална квалификация от Национална
агенция за професионално образование и обучение, видно от който Г. А. е завършил
2
успешно и придобил две удостоверения за професионално обучение на 28.01.2021 г. и
на 19.01.2022 г. в периода от 17.01.2022 г. до 19.01.2022 г. от /фирма/ и извадка от
регистъра на центровете за професионално обучение, в което е отразен номера на
лицензията на /фирма/; приетите по делото веществени доказателства – два броя
снимки, които отразяват снимка на Г. А. със сертификати от двете проведени
обучения, както и от събраните по делото гласни доказателствени средства на
свидетеля Гайдаджиев, които съдът възприема като логични, последователни,
достоверни и взаимно допълващи се със събрания по делото доказателствен материал
се установява безспорно, че Г. А. е участвал в двата проведени от /фирма/ курса „*****
***********“ и „***** ***********“ и ги е завършил успешно с получаване на
сертификат съответно на 28.01.2021 г. и 19.01.2022 г. Противно на твърденията на
ответника, втория курс е проведен по-късно поради обективна невъзможност на самия
ответник /недобро здравословно състояние/.
С покана, получена на 10.10.2022 г. до ответника, същият е поканен от ищеца да
заплати неустойка в размер на 1 200 лв., на основание чл. 13 от процесния договор.
При така установената фактическа страна, от правна страна съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 КТ страните по трудовото
правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на
работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или
специалност преквалификация. Съгласно ал. 3 на посочения законов текст с договора
по ал. 1 страните могат да уговорят задължение на работника или служителя да работи
при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност
при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията да
работи при работодателя за определен срок. Целта на разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т.
2 КТ е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 КТ при този работодател след
успешното повишаване на квалификацията да компенсира разходите за обучение. По
отношение на изпълнението на договора и отговорността при неизпълнение са
приложими общите правила на гражданския закон /виж например Решение № *** от
19.05.2010 г. на ВКС по гр. дело № ***/2009 г., IV г. о., ГК/. В тази връзка що се касае
до въпросите свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са
общите правила за договорите и гражданският закон – в случая правилата на ЗЗД. По
делото не е въведено в срока по чл. 131 ГПК правоунищожаващо възражение срещу
процесния договор, а въведените в писмената защита доводите на ответника за
наличието на порок при сключването му - непълнолетие на ответника и липса на
съгласие на родител се явяват преклудирани, поради което съдът не дължи
обсъждането им. Ето защо, настоящият състав приема, че е налице валиден договор.
По своята правна същност уговорката по чл. 13 от договора е клауза за
неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – съглашение, което има за предмет задължение, което
става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение на една от
страните. Същото установява предварителен размер на обезщетението за вредите,
които кредиторът би претърпял в случай на неизпълнение. Доказано е, че
работодателят /ищецът/ е осигурил необходимите условия за провеждане на двата
курса, в т. ч. необходимите средства за провеждане на обучението при условията на
договора – т. е. че същият е изправна страна по договора, както и че ответникът е
завършил успешно обучението. Същевременно не е изпълнено задължението от страна
на ответника да работи при ищеца за период от 18 месеца след завършване на
обучението, което е уговорено по договора с два курса / т.е. на две части/. Тълкувайки
волята на страните, обективирана в клаузите по договора, настоящият състав приема,
че обучението се завършва с приключването на двете му части, т.е. с успешното
3
приключване на двете обучения, което в настоящия случай се установява да се е
случило на 19.01.2022 г. Налага се извода, че ответникът не е изпълнил задължението
си да работи при работодателя за определен срок.
Настоящият състав приема, че неустоечната клауза на чл. 13 от договора не е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009 г., ОСТК, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа за
справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, когато
единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се осъществи за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. В тази връзка съдът взема предвид, че
неустойката е уговорена като компенсаторна за пълно неизпълнение, като целта й е да
стимулира ответника да изпълнява трудовите си задължения при работодателя през
известен период от време, което е обусловено от вложените от страна на работодателя
средства за повишаването на квалификацията на служителя – касае се за инвестиция в
управленски екип и създаване на мениджър, който да притежава необходимите
компетентности и лидерски качества за управлява конкретен обект на ищеца. Освен
това при повишаване на квалификацията на работника или служителя работодателят не
влага средства само в икономически смисъл, а цели престиране на квалифицирана
работна сила, което има отражение и върху неговото предприятие. Следователно
предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца като
работодател, търговец и изправна страна, не са нормално по-малки при подобен вид
неизпълнение. Присъждането на претендираната неустойка не може да доведе до
неоснователно обогатяване на изправната страна, а до нейното адекватно
обезщетяване. В този смисъл неустойката не е уговорена с единствената цел да се
отклони от присъщите й функции и в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД / в този смисъл Решение № *** от 21.05.2019 г. на ВКС по гр. дело №
****/2018 г., ІV г. о., ГК/.
Законът допуска намаляване на неустойката в две алтернативни хипотези: 1.
когато неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди; съдът
трябва да установи размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с
размера на неустойката, като прекомерността се преценява към момента на
неизпълнението на договора 2. когато задължението е изпълнено неправилно или
отчасти; отношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението се
преценява не само количествено, но и качествено. Щом длъжникът се ползва от
намаляването на неустойката, то върху него лежи доказателствената тежест да
установи елементите на юридическите факти, при наличието на които е допустимо
това. Съдът приема, че неустойката не е прекомерна, отчитайки като икономически
критерий за сравнение полученото нетно трудово възнаграждение за длъжността
„Салонен управител“ към момента на неизпълнението на договора / нетен размер от
856,11 лева , както и начислен размер на обезщетение по чл. 224 КТ за неползван
отпуск за 15 работни дни в размер на 855,60 лева/. Размерът на неустойката не би и
могъл да се равнява на вложените средства за повишаване на квалификацията, тъй като
работодателят следва да бъде компенсиран за вредите от липсата на престиране на
работна сила през уговорения период. Неизпълнението на задължението за престиране
на труд в рамките на уговорения 18- месечен период несъмнено създава трудности и
неудобства за работодателя, инвестирал време и средства за обучение на работника
или служителя /същевременно при изпълнението на договора по чл. 234 КТ
работодателят ползва повишените знания и умения на служителя, но те остават за
служителя след изтичането на срока на договора за повишаване на квалификацията/.
4
Ето защо, съдът приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността
на ответника за претендираната неустойка в размер на 1 200 лв. Присъждането на
пълния размер на неустойката не би представлявало несправедлива и несъразмерна
санкция за неизпълнението, като възражението на ответника за прекомерност на
неустойката се явява неоснователно.
По претенцията за установяване дължимост на лихва за забава от поканата за
доброволно изпълнение до датата на подаването на заявлението по чл. 410 ГПК -
27.02.2022 г. в размер на 47 лева, съдът приема следното:
От съдържанието на процесния договор, не се установява уговаряне на срок, в
който да бъде заплатена неустойка по чл. 13 от него. Поради това приложение намира
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че при неопределен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава след покана. Установява се, че ответникът е
поканен да заплати процесното задължение на 10.10.2022 г. когато поканата е
надлежно връчена. В същата е определен 7 дневен срок за доброволно изпълнение,
след изтичане на който ответникът е изпаднал в забава, а именно от 17.10.2022 г. Съдът
определя дължимата лихва за забава по реда на чл. 162 от ГП, използвайки
общодостъпен лихвен калкулатор, като приема, че дължимата лихва за забава в
процесния период е в размер на 47 лева, в който размер искът е основателен.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на
ищеца направените по делото разноски в размер на 73 лева – държавна такса за
исковото производство и 25 лева – държавна такса за заповедното производство.
Ищецът претендира и адвокатско възнаграждение в размер на 820 лева за исковото
производство, платено по банков път и 400 лева за заповедното производство.
Насрещната страна е направила възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което е основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, поради което съдът намалява адвокатското възнаграждение за исковото
производство до 420 лева, а за заповедното производство е под мининума по чл. 7, ал.
2, т. 2 от НМРАВ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от /фирма/, ЕИК********* срещу Г.
Р. А., ЕГН ********** обективно съединени искове по реда на чл. 422 от ГПК с правно
основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ във връзка с чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Г. Р. А., ЕГН
********** дължи на /фирма/, ЕИК *********, следните суми: 1200 лв.,
представляваща неустойка по договор за повишаване на квалификацията от 15.01.2021
г. към трудов договор от 21.05.2020 г., ведно със законна лихва за период от 28.02.2023
г. до изплащане на вземането, и сумата в размер на 47 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 11.10.2022 г. до 28.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч. гр. д. №
10885/2023 г. по описа на СРС, 166 състав.
ОСЪЖДА Г. Р. А., ЕГН: ********** да заплати на /фирма/, ЕИК: ********* на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в размер на 493 лева в исковото
производство пред СРС и 400 лева в заповедното производство пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщението.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6