Мотиви: Окръжна прокуратура гр.Перник е повдигнала обвинение против К.П.С. *** за това, че на 13.10.2017 г. в гр.Р. около 17.17 ч. на кръстовище на ул.Р.Д. и ул.Б.М., при управление на МПС- лек автомобил „Ланчия Дедра“ с ДКН ***, негова собственост, е нарушил правилата за движение в чл.20 ал.1 от ЗДвП- като не е контролирал непрекъснато пътното превозно средство, което е управлявал, чл.20 ал.2 от ЗДвП- като не е намалил скоростта и в случай на необходимост да спре, когато е възникнала опасност за движението и в чл. 119 от ЗДвП като при приближаване на пешеходна пътека обозначена с пътен знак Д17 и маркировка М8.1, не е пропуснал стъпилите на пешеходна пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре и по непредпазливост е причинил смърт на М.М. К. ЕГН: **********, като деянието е извършено на пешеходна пътека- престъпление по чл.343, ал.З /предл.5-то/, б."б", вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1 от НК.

Представителят на обвинителната власт поддържа обвинението така, както е повдигнато и предлага на подсъдимия да се наложи наказание лишаване от свобода за срок от три години в условията на чл.66 НК, както и лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години.

Частният обвинител, чрез своя повереник, изразява становище, че обвинението е доказано по безспорен и категоричен начин и счита, че единствено ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода би поправило подсъдимия. Предлага се наказание от девет години при първоначален общ режим, както и лишаване от право да управлява МПС за срок не по- малко от пет години.

Подсъдимия изразява съжаление за случилото се. Неговият адвокат защитник акцентира единствено на това, че пътно транспортното произшествие не е доказано по безспорен начин да е настъпило на пешеходна пътека и моли подсъдимият да бъде оправдан.

Окръжният съд след като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.14 и 18 НПК намери от фактическа и правна страна следното:

Подсъдимият К.П.С. е 45-годишен и не е осъждан. Правоспособен водач е на МПС-во, категории „В“, „С“, „АМ“ и „ТКТ“, като няма налагани административни наказания. Постоянният му адрес е в гр. *****. Към момента на деянието той живеел на съпружески начала със свидетелката З.И.. На 12.10.2017 г. негов приятел- свидетеля Т., който нямал свидетелство за управление на МПС, го помолил да му свърши определена услуга с неговият автомобил.

Така, на 13.10.2017 г. рано сутринта, с управляван от подсъдимия собствен автомобил- „Ланчиа Дедра“ с рег. № ***, той се движел по главен път 1-6 в направление гр.Кюстендил- гр.Перник. Заедно с него пътували посочените свидетели Г.Т. и З.И.. Първият на предната седалка, а втората на мястото зад шофьора. Към 07.17 ч. автомобила пристигнал в гр.Р., в района на кръстовището на улиците „Р.Д." и ул.„Б.М.", като се движел с около 50 км/ч- разрешена скорост. Пътните условия в конкретния пътен участък били много добри- еднопосочно платно за движение с две пътни ленти с обща ширина 7 метра, прав пътен участък с лек наклон при изкачване, сух асфалт в добро състояние. Подсъдимият управлявал автомобила на къси светлини, като уличното осветление било включено. В района действали пътен знак Д 17 и маркировка М 8.1- наличие на пешеходна пътека. Над пешеходната пътека била налице и светлинна сигнализация за това.

По същото време пешеходната пътека (от ляво на дясно по посока на движение на автомобила на подсъдимия), пресичала пострадалата- М.М. К.. Приближавайки пешеходната пътека, С. не възприел своевременно пресичащия пешеходец, не намалил скоростта и не задействал навреме спирачната система. Вследствие закъснялата му реакция, последвал  удар  в  пешеходеца с предната лява част на автомобила, като в този момент К. са намирала на пешеходната пътека. Следствие на това тялото на пострадалата се „покачило" върху капака на автомобила, последвал удар в лявата част на предно панорамно стъкло, след което било отхвърлено на пътното платно пред колата. Непосредствено след това автомобила преустановил своя ход. Подсъдимият и свидетелят Т. слезли веднага от колата и възприели труп на човек отпред вляво на платното. Подсъдимият позвънил на телефон 112 и започнал да отбива движението. Междувременно пристигнал на място полицейският служител Х., който имал за задача да обезпечава безопасността на децата тръгнали на училище. Заедно с друг негов колега, също пристигнал на място, отбили движението, за да не се случи нов инцидент.

Отзовалият се лекарски екип на „ЦСМП", само констатирал смъртта на М. К..

От съдебно-медицинска експертиза на труп се установява, че причина за смъртта на М. К. е тежката открита черепно-мозъчна травма, като роля в генезата на настъпването на смъртта е играла и аспирацията на кръв в дихателните пътища. Смъртта е настъпила бързо от порядъка на минути и е била неизбежна. Между уврежданията получени при реализираното ПТП и настъпилата смърт на пострадалата е налице пряка и непрекъсваща причинно-следствена връзка.

Така приетата фактическа обстановка се установява отчасти от обясненията на подсъдимия, отчасти от показанията на свидетелите З. и Т., от показанията на свидетелите- М.К., А.И., Б.К., Х.Х., К.Й. и В.К., от събраните по делото писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по реда на чл.283 НПК, от веществените доказателства приобщени по реда на чл.284 НПК, от съдебно оценителната експертиза на вещото лице Е.З., от съдебно медицинската експертиза на вещото лице К.Ч., от комплексната СМТ експертиза на вещите лица Ч. и В., от двете съдебно химически и токсикологични експертиза на вещите лица Г. и А. /приобщени по реда на чл.282, ал.3 НПК/, от съдебно техническата експертиза на вещото лице Е.К.. Всички те си кореспондират по отношение авторството на деянието, механизма на неговото извършване и формата на вината, поради което съдът им дава вяра.

На първо място, настоящият съд намира за нужно да отдели фактически спорното от безспорното. Няма съмнение, че на инкриминираната дата подсъдимият е управлявал собственият си л.а. „Ланчиа Дедра“ с рег. № ***, като се движел по главен път 1-6 в направление гр.Кюстендил- гр.Перник. Заедно с него пътували свидетелите Г.Т.- на предна седалка и З.И. отзад. Безсъмнено е също така, че към 07.17 ч. автомобила пристигнал в гр.Р., в района на кръстовището на улиците „Р.Д." и ул.„Б.М.", като се движел с около 50 км/ч- границата на разрешената скорост. Подсъдимият управлявал автомобила на къси светлини. В района на кръстовището действали пътен знак Д 17 и маркировка М 8.1- наличие на пешеходна пътека. Над пешеходната пътека била налице и светлинна сигнализация за това.

Фактически безспорно е, и, че по същото време пешеходната пътека (от ляво на дясно по посока на движение на автомобила на подсъдимия), пресичала пострадалата- М.М. К.. Приближавайки пешеходната пътека към 07.17 часа, С. не възприел своевременно пресичащия пешеходец, като имал тази възможност от разстояние 40 м. и не задействал навреме спирачната система. Вследствие закъснялата му реакция, последвал удар в пешеходеца с предната лява част на автомобила. Следствие на този удар пострадалата се качила последователно на капака на колата, счупила предно панорамно стъкло в лявата му част, била отхвърлена и паднала на земята. К. получила увреждания, подробно описани в съдебно медицинската експертиза на в.л. Ч. и в пряко следствие от тях починала в рамките на минути, като смъртта й била неизбежна. В тази насока са непротиворечивите, взаимно кореспондиращи и допълващи се данни от обясненията на подсъдимия /изключая мястото на контакта между автомобил и пострадал, което важи и за свидетелите посочени по- долу/- в която част съдът кредитира тези обяснения, показанията на свидетелите Т., З. /в която част съдът ги кредитира/, заключението на в.л. Ч. по СМЕ и комплексната КСМАТЕ на в.л. Ч. и В., резултатите от огледния протокол на местопроизшествие и лек автомобил, както и показанията на свидетелите Й. и К..

Относно мястото на съприкосновение между автомобил и пешеходец /по отношение на автомобила/ с данните установени при оглед на местопроизшествие /протокол от 14.11.2017 г. л.121 от СлД/ и отговор първи на КСМАТЕ в.л. В. и Ч. изрично са описани получените увреждания по автомобила- деформация на предна маска, в зоната под преден ляв фар и деформация на преден капак, непосредствено над преден ляв фар и съответстващите им по права линия по дължината на автомобила две паяжинообразни счупвания долу вляво на панорамно стъкло. Това е видно и от изготвеният фотоалбум. Темата е доразвита в отговорите по задачи пета и шеста на същата експертиза, където съпоставяйки всички находки при извършеният оглед и аутопсия на пострадалата, категорично се заключава, че нараняванията на К. и деформациите по автомобила показват, че първо, тя се е движела от ляво на дясно според посоката на автомобила, в изправено положение и второ, цитираните деформации по колата ясно съвпадат на уврежданията по пострадалата и възпроизвеждат приетият в обстоятелствената част на настоящите мотиви механизъм на удар, като локализация /спрямо колата/ и времево движение на тялото на К.. Всичко гореизложено изключва версията на подсъдимия, както и в същият смисъл показанията на свидетелите З.И. и Т., в частта им, с която всички те заявяват, че са възприели /по- скоро чули/ удар в лявата странична част на автомобила. Най- малкото този механизъм по никакъв начин не може да обясни безспорно констатираните наранявания в долните крайници на пострадалата, тяхното съвпадение с деформациите по предната част на автомобила и крайното положение, спрямо колата в което К. е била отхвърлена. Без да са нужни специални знания е очевидно, че при страничен сблъсък центробежната сила на отхвърляне на жертвата ще бъде настрани и назад, а не напред, както е в случая. Спрямо подсъдимият съдът намира, че това е негова защитна теза, а спрямо свидетелите съдът отчита житейската им връзка със същия /близък приятел и конкубина/. Между впрочем, тук е мястото да се отбележи, че показанията на И. и особено на Т. са крайно противоречиви /вътрешно и спрямо останалите доказателства/ и на места, за втория, очевидно пристрастни. И. твърди, че по време на удара е било тъмно, до степен, че не е могла да различи пола на пострадалата. Същото твърдят и подсъдимия и Т.. В същото това време последния, към момента на удара, е бил наведен, за да си вземе разсипани бонбони, но е възприел както, че удара е бил странично ляво, така и факта, че удара е настъпил категорично след пешеходната пътека, а същевременно е видял и скоростта /40 км.ч/ с която се движи С.. При такива изключителни способности за наблюдение и запомняне е твърде странно, например, че разпитан в деня на инцидента този свидетел не може да си спомни дали е било включено уличното осветление, но година след това е абсолютно категоричен, че не е било. За това съдът не кредитира показанията на тези свидетели в тези им части. Те повече от очевидно целят да услужат на защитната позиция на подсъдимия.

По делото е изискано, приложено и прието официално писмо на кмета на гр.Р. с което се установява, че към момента на инцидента уличното осветление е било изправно и е светело. Този извод не се опровергава от заключението на в.л. К., тъй като в същото е отразено, че поради отдалечеността на записващата камера и ниската й записваща резолюция, този факт не може да се възприеме със сигурност от вещото лице. В крайна сметка, това обстоятелство не е и от решаващо значение за повдигнатото обвинение. Подсъдимият е бил длъжен да се движи не само със законо, но и с професионалносъобразена скорост, която да му позволи да реагира на всяко препятствие възникнало на платното за движение, особено когато е приближавал и пешеходна пътека. Все в тази връзка по отношение на „мистериозният“ бял бус, който единствено по думите на подсъдимият се е движел паралелно с него, изпреварил го е и е завил на ляво преди местопроизшествието /обстоятелство също без съществено значение касателно предмета на доказване по делото/, то самият С. заявява в разпита си, че това МПС по никакъв начин не е възпрепятствувало видимостта му към пешеходната пътека, даже напротив, допълнително е осветило същата. Доколкото това са данни във вреда на подсъдимият, твърдени от самият него, то съдът им дава вяра. Що се касае до изявленията, както на С., така и на И. и Т., че не са възприели пешеходката и такава е нямало, то настоящият състав не намира за необходимо да извършва подробен разбор на тези твърдения. Счита, че факта на удара е достатъчно красноречив, ведно с изчисленията на в.л. В. на какво отстояние са били кола и жертва, от които е видно, че пешеходката е била вече на пешеходната пътека, в платното на движение на С. и видима към този момент, тъй като автомобила се е намирал на 40 м. от мястото на удара, а жертвата е била извън опасната му зона за спиране. Съгласно задължителните указания дадени с ТР № 28/84 г. на ОСНК т.6 от този фактически момент следва да се счита, че е налице опасност, спрямо която подсъдимият е длъжен да реагира по предвиденият в чл.20, ал.2 ЗДвП ред. Ако добавим към това и допълнителната осветеност от евентуалният втори изпреварващ автомобил и включено улично осветление, то твърденията на подсъдимия и двамата свидетели могат да бъдат охарактеризирани, като меко казано неверни.

Що се касае до основният спорен въпрос според защитата, а именно локацията на удара спрямо пешеходната пътека, то съдът намери следното:

От показанията на свидетелите М.К., А.И. и особено Б.К. се установява безспорно, че обичайният маршрут на пострадалата е движейки се по ул.И.В. да пресече ул.Р.Д. по пешеходната пътека и да продължи по тротоара на ул.Б.М., след което е сборният пункт от който с колежките си бива извозена до месторабота. Това се потвърждава от елементарната съпоставка с мащабната скица по КСМАТЕ, видно от която пешеходната пътека на ул.Р.Д. е продължена естествено, в права линия, от тротоара на ул.Б.М.. Всяко отклонение над тази пешеходна пътека, в посока гр.Перник, е нелогично и неестествено за човек, чийто маршрут следва да продължи по ул.Б.М., тъй като той би се отклонил към тротоар перпендикулярен на последно посочената улица. На следващо място, очевидно се налага още веднъж съдът да посочи изрично, че приема заключението на в.л. В. и Ч. за безпристрастно, правилно и компетентно дадено. В автотехническата част на експертизата В. е посочил обективните находки /констатирани от следовател/, въз основа на които е правил изчисленията си, формулите които е използвал за всяко от тях и техническата литература на която се базират тези изчисления. Възраженията на защитата в противният смисъл са абсолютно безпочвени. Установено е несъмнено, че спирачните следи са съизмерими, спирачната следа е в допустимите норми, което се потвърждава и от приложената разпечатка на изследването чрез спирачен стенд. От това следва, че подсъдимият е контролирал напълно превозното средство, но е закъснял да реагира. На следващо място, със същата експертиза в.л. е изчислило, че в момента в който С. е можел да възприеме жертвата, както се посочи по- горе, тя е била извън опасната му зона за спиране. Чрез обективните находки, констатирани с огледният протокол /спирачни следи, основна група парчета от стъкло, находките от кръв, локализацията на колата спрямо спирачни следи и кръв/ и чрез направените лични замервания и изчисления В. е обосновал по безспорен начин, че удара между пешеходец и колата на подсъдимия е станал на пешеходната пътека в лявата лента по посока движение на автомобила.

При така приетата за установена фактическа обстановка и разбор на доказателствата съдът намира, че с деянието си подсъдимия е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав по чл.343, ал.З /предл.6-то/, б."б", вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1 от НК, тъй като на 13.10.2017 г. в гр. Р., около 07,17 ч. на кръстовище на ул."Р.Д." и ул. Б.М., при управляване на МПС лек автомобил марка „Ланчиа Дедра" с рег. №***, собственост на К.П.С., е нарушил правилата за движение в чл.20 ал.2 от ЗДвП- не е намалил скоростта и в случай на необходимост да спре, когато е възникнала опасност за движението и в чл. 119 от ЗДвП като при приближаване на пешеходна пътека обозначена с пътен знак Д17 и маркировка М8.1, не е пропуснал стъпилите на пешеходна пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре и по непредпазливост е причинил смърт на М.М. К. ЕГН: **********, като деянието е извършено на пешеходна пътека.

До този правен извод съдът достигна след като взе предвид задължителните указания дадени с ТР 28/1984 г. т. 6. съгласно което, моментът на възникване опасност за движението се определя по фактически, а не от формални критерии. За начало на възникване на опасност следва да се приеме моментът, когато пешеходец, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. В настоящият случай това важи още повече, на основание на принципа на по- голямото основание. Несъмнено, пешеходката е била вече върху пешеходната пътека на ул.Р.Д. в платното на движение на подсъдимия, когато е станала и видима за него, извън опасната зона за спиране. Повече от очевидно е, с оглед на това й местонахождение, че тя не се е появила нито внезапно, нито е имала възможността да забележи колата на С. при първоначалното й стъпване на пешеходната пътека с оглед на отдалечеността на началото на същата до мястото в което жертвата е станала видима за С.. При това липсват предпоставките по чл.113 и чл.114 ЗДвП, при което съобразно задължителните указания дадени с ТР № 2/2016 г. на ОСНК т.6 правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно, в конкретният случай, е 

 

 

 

 било абсолютно, тъй като се е осъществило на специално очертана с маркировка върху пътното платно и сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека.

Във всички случаи, когато възникне опасност за движението, която водачът обективно е в състояние да възприеме, той е длъжен да я избегне, като незабавно намали скоростта или спре. Нещо което подсъдимият в случая не е сторил. Така той е нарушил, на първо място, разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП- не е намалил скоростта и в случай на необходимост /каквата е била налице/ да спре, когато е възникнала опасност за движението.

На следващо място, в тази връзка, категорична е константната практика на съдилища по въпроса, че, когато пешеходецът се намира в периметъра на кръстовище, в градска зона, в жилищен район, какъвто е настоящият случай, той не може да се преценява като непредвидима и абстрактна опасност за движението, с която водачите да не са длъжни да съобразяват поведението си. Дори и нерегламентираното пресичане на пътното платно от пешеходец не освобождава водача от задължението да вземе мерки за неговата безопасност, като намали скоростта, а при необходимост - да спре, за да избегне сблъсък.

В случая, скоростта на движение на подсъдимия е била законово разрешена, но с оглед на конкретните условия е следвало да бъде намалена още с оглед тъмнината и приближаването към пешеходна пътека, независимо, че и при избраната от С. скорост той е могъл да спре в опасната зона при възникване на конкретната опасност за движението, ако е внимавал повече.

Изложените по- горе правни съображения касаят в пълна сила и допуснатото нарушение по чл.119 ЗДвП, което подсъдимият също е осъществил и то е в пряка причинно следствена връзка с настъпилият вредоносен резултат. Разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП не определя само предимството на пешеходеца да премине по пешеходната пътека при стъпване или преминаване върху нея. Това право на пешеходеца е скрепено със задължението на водачите на ППС да му го осигурят, като своевременно намалят скоростта си на движение при приближаване към пешеходна пътека или дори да спрат. Последното е правило относно режима на скоростта на управляване на съответното ППС към неговия водач.

Законодателят е структурирал специалния закон (ЗДвП) по начин, по който е регламентирал в отделни раздели общи правила относно скоростта, дистанцията, предимството на преминаване на ППС през различни пътни участъци и пътни ситуации, извършване на типични маневри, като е заострил вниманието на водачите с извеждане и на специфични правила при конкретни пътни обстановки и спрямо най-уязвимите участници в движението. Безспорно е, че такива са най-вече пешеходците и спрямо тях законът изисква специално "поведение" на водачите на ППС в раздел ХХII на ЗДвП. Именно защото законът задължава пешеходците да пресичат на определените за целта места- на пешеходни пътеки, да не навлизат внезапно на пътното платно или при ограничена видимост, то и ангажиментът на водачите да им осигурят правото за безопасното им преминаване е скрепен със задължението на последните да подходят към пешеходната пътека с намалена скорост и повишено внимание съобразно зоната си на видимост. В това отношение и в посоченото вече ТР № 2/2016 г. ОСНК на ВКС се преутвърди изложеното в ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВС разбиране относно правилата за скоростта на управляване на ППС от техните водачи, съобразно общите изисквания на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и при частните случаи на пътна обстановка, включително при преминаване през кръстовище или през сигнализирана или не пешеходна пътека, покрай деца, спирка, животни. Именно защото кръстовищата са местата с най-висока опасност от създаване на конфликтни ситуации, включително и защото пешеходците имат правото да пресичат пътното платно по продължение на тротоарите и банкетите, то и затова подходът (приближаването) на водачите на ППС към тях следва да е с "намалена скорост". Опасността в зоната на кръстовище да се появи пешеходец е предвидима и затова водачът не може да се позовава на внезапното й възникване, щом като е имал фактическата възможност да забележи своевременно пешеходеца и неговото поведение и да отреагира адекватно с намаляване на скоростта или дори спиране, без да създава с това опасност за движението на останалите участници. В тази насока е константната съдебна практика.

В същото време съдът съдът намира, че липсват каквито е да е данни при така установената фактическа обстановка подсъдимият да не е контролирал непрекъснато ППС, което е управлявал. Напротив, събраните данни са точно в обратната насока. Хипотезата на чл.20,ал.1 ЗДвП е съвсем различна от тази по чл.20, ал.2 или чл.119 ЗДвП.

По тези съображения съдът ОПРАВДАВА подсъдимият да е извършил инкриминираното деяние и във връзка с чл.20 ал.1 от ЗДвП- като не е контролирал непрекъснато пътното превозно средство което е управлявал.

От обективна страна деянието е извършено чрез действие. С действията си подсъдимият е осъществил от обективна страна всички съставомерни признаци на престъпния състав, визиран по-горе, като разпоредбата на чл. 343 от НК е бланкетна и същата препраща към съответните разпоредби на ЗДвП /в случая чл.20, ал.2 предл. последно и чл.119/, които не са били спазени. Изпълнителното деяние е извършено чрез действие, като чрез него подсъдимият е нарушил вмененото му правило за движение по ЗДвП – това по чл. 20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, тъй като не е намалил скоростта и в случай на необходимост да спре, когато е възникнала опасност за движението. Няма спор, че на процесното място на пешеходната пътека видимостта за водача на автомобила, спрямо пешеходката е възникнала от разстояние 40 м. Към така посоченото следва да се отбележи и наличието на знак, указващ наличието на пешеходна пътека, съответна маркировка и светещо указание, което изисква също повишено внимание от водачите на пътно-транспортни средства.

Обосновано експертите са приели, че в момента, в който пострадалата вече обективно е била видима за подсъдимия, той е имал техническата възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстремно спиране, тъй като реално жертвата е била извън опасната зона за спиране. Поради тези съображения е допуснато нарушение и на чл.119 ЗДвП, тъй като приближавайки към пешеходна пътека подсъдимия не е пропуснал преминаващата и намиращата се вече на нея пешеходка, като намали скоростта или спре. Несъмнено тази част от пътното платно е била сигнализирана като пешеходна зона със съответна маркировка и пътни знаци, осветени от изкуствено осветление. Наличието на такава всякога изисква повишено внимание за автомобилистите и предприемане на такава скорост, която да им позволи да преминат през нея без да предизвикат пътно-транспортно произшествие при появата на пешеходец, а при необходимост– и да спрат.

Не може да се коментира евентуалното нарушение от страна на водача и на нормата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП, която изисква от водачите на моторни превозни средства да ги контролират непрекъснато. В случая не се установява такава от фактическа страна. Едновременното приложение на ал.1 и ал.2 на чл.20 от ЗДвП, според константната практика на ВКС често пъти се явява неправилно/кокто е в случая/, защото винаги когато по конкретно дело бъде установено, че ПТП-то е настъпило вследствие от неспазването на задължението на водачите на ППС-та да съобразят избора на скоростта за движение с изчерпателно изброените в чл.20,ал.2 от ЗДвП обстоятелства, то и последвалата загуба на контрол върху превозното средство /ако въобще е имало такава/ всякога ще се явява като резултат например от несъобразената скорост на движение спрямо хипотезите изброени в ал., а в случая и в чл.119 ЗДвП, респективно ще бъде налице единствено нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП.

От СУБЕКТИВНА СТРАНА подсъдимият е действал при форма на вината– несъзнавана непредпазливост, като не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е могъл и е бил длъжен да ги предвиди и предотврати. Тази възможност се преценява не общо, а конкретно за случая, което пък зависи, както от обективните условия на извършване на деянието, така и от индивидуалните особености на личността на дееца. Отклонението от дължимото поведение не се установява да се дължи на обективни фактори. Ако подсъдимият бе проявил дължимата грижа и взискателност, ако бе подложил на внимателна преценка всички фактори от пътната обстановка към този момент, можеше да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните последици и да не ги предизвика.

Причина за извършване на деянията е ниското правно съзнание и несъобразяване с правилата за движение по пътищата.

При индивидуализацията на наказанието съдът прие като смекчаващи отговорността обстоятелства, частично критичното отношение на подсъдимия към престъплението, обстоятелството, че е бил служител на МВР и като такъв е предлаган и награждаван за добра служба, чистото  съдебно минало, обстоятелството, че след деянието, макар и несъмнено да е бил шокиран от ситуацията е предприел действия по запазване на местопрестъплението и възпрепятстването на движение на други МПС през него. Отегчаващи отговорността обстоятелства няма. При така изложеното и на основание чл.343, ал.З /предл.6-то/, б."б", вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1, вр. чл.54 НК съдът намери, че едно наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години отговаря най- точно на целите визиране в чл.36 НК.

След като намери, че с оглед на преимуществото на смекчаващите отговорността обстоятелства и данните за личността на дееца не е необходими същият да изтърпи наказанието ефективно,то, на основание чл.66, ал.1 НК съдът отложи изтърпяване на така наложеното наказание за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

След като възприе горепосочените смекчаващи отговорността обстоятелства и това, че подсъдимият не е наказван за нарушения по ЗДВП на основание чл.343г, вр. чл.343, ал.З /предл.6-то/, б."б", вр. ал.1 вр. чл.342 ал.1, вр. чл.37 т.7 НК лиши подсъдимия да управлява МПС за срок от пет години считано от влизане на присъдата в сила, като приспадна времето през което е бил лишен от това право по административен ред.

С оглед изхода на делото съдът осъди подсъдимия да заплати по сметка на ВСС София чрез бюджета на ПОС сумата 1740.57 лв. общо разноски в наказателното производство.

В този смисъл съдът постанови диспозитива на присъдата си.

 

 

 

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: