Р Е Ш Е Н И Е № 52
гр. Сливница, 21.10. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – гр. Сливница, пети
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИАНА
МАРКОВА
при секретаря Галина Владимирова
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 311 по описа на съда за 2018
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД при спазване на разпоредбата
на чл.415, ал.1 ГПК от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (правоприемник на „Космо България Мобайл” ЕАД), с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Младост“ 4, Бизнес
Парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор О.Б. Ш. чрез
пълномощника адв. Ц., срещу
Б.М.Б., с ЕГН **********, с който ищецът иска да бъде признато за установено
спрямо ответника, че съществува вземането на ищеца за сумата от 171,73 лева,
представляваща главница по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги
№ ********* от 23.02.2013 г. за мобилен номер … и
мобилен апарат „Нокиа 113“, допълнително споразумение
по програма „Заедно“ към договор за мобилни / фиксирани услуги № ********* от
15.08.2014 г. за мобилен номер … за нов абонаментен план, ведно със законната
лихва върху главницата от 24.04.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че
между него и ответника е възникнало договорно правоотношение с предмет –
предоставяне на далекосъобщителни услуги по силата на договор № ********* от 23.02.2013 г. за мобилен номер
********** и мобилен апарат „Нокиа 113“ и
допълнително споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни /
фиксирани услуги № ********* от 15.08.2014 г. за мобилен номер …..,
съгласно което за този номер влиза в сила нов абонаментен план. Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнявал
точно паричните си задължения и поради забавено изпълнение на задължения за
заплащане на сумата от 48,79 лева за отчетни периоди, предхождащи 01.01.2015 г., ищецът е упражнил правото си на едностранно
прекратяване на договора и е спрял достъпа на ответника до мрежата на
оператора. След прекратяването на договора, е издадена фактура № ********** /
01.02.2015 г. за отчетен период 01.01.2015 г. –
31.01.2015 г. за сумата от общо 234,34 лева, в която са включени задълженията
за месечна абонаментна такса за предоставения
мобилен номер, потребени услуги (кратки
текстови съобщения) и неустойка за предсрочно прекратяване на договора (на
основание раздел III, т.6 от допълнителното споразумение). След като от тази
сума е приспадната сумата от 62,61 лева – надвнесено плащане на задължение от предходен отчетен период, се получава
размерът на исковата претенция от 171, 73 лева. Изискуемостта на вземането по процесната фактура е настъпила 15 дни след
издаването й. Тъй като ответникът не
заплатил претендираната сума ищецът е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, като било
образувано ч.гр.д. № 245 / 2017 г. по описа на РС – гр. Сливница и същата е била връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 ГПК. Това поражда правния интерес на ищцовото дружество от предявяване на иска за установяване
на вземанията. Ищецът претендира и разноски.
В едномесечния срок
от получаване на исковата молба ответницата чрез адв.
Т. *** е депозирала писмен отговор, в който оспорва иска по основание и размер.
Изтъква, че клаузата на раздел III, т.6 на Допълнително споразумение към
договор за фиксирани/мобилни услуги № 00744556 от 15.08.2014 г., съгласно която
е начислена претендираната неустойка, е нищожна като
неравноправна клауза в потребителски договор. В случая договорът е прекратен
едностранно от оператора, а не от потребителя, поради което счита, че последния
би могъл да претендира единствено обезщетение за забавено плащане. Поддържа, че
след като оператора е предпочел да прекрати договора, а не да запази действието
му и да претендира изпълнение, той не разполага с възможност да иска изпълнение
по прекратен договор, което означава, че и тази клауза е неравноправна и като
такава – нищожна. Уговорената по този начин неустойка създава условия за
неоснователно обогатяване. В тази връзка по повод множество заведени от КСП
колективни искове, е сключена спогодба между комисията и мобилните оператори от
11.01.2018 г., по силата на която ищецът е поел ангажимент да измени клаузата
за неустойка, включена в договорите с потребителите – физически лица, като бъде
предвидено, че максималния размер на неустойката не може да надвишава
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. Цитираната спогодба се
прилага по отношение на съществуващи и нови клиенти на ищеца, стига по
отношение на последните да не е изтeкъл задължителния
срок на договора към датата на промяната. В случая договорът с ответника е
прекратен на 01.02.2015 г. и спогодбата е неприложима, но това не санира неравноправността и съответно нищожността на
посочената клауза. Претендирането й в необосновано висок размер, който не е
коригиран съобразно спогодбата, я прави неравноправна и на това основание. При
тези съображения ответницата моли искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът като прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за
установено следното:
Видно от
представените по делото доказателства е, че между ищцовото
дружество и ответницата са сключени договор за далекосъобщителни услуги № ********* от 23.02.2013 г., допълнително
споразумение по програма „Заедно“ към договор за мобилни / фиксирани услуги №
********* от 15.08.2014 г. за мобилен номер ********** за нов абонаментен план,
по силата
на които на ответницата като клиент е предоставен мобилен номер
********** и мобилен апарат „Нокиа 113“.
Представените
договори носят подписа на ответницата и не са оспорени от нея, поради което
съдът приема за безспорно установено възникването и съществуването на валидни
облигационни правоотношения между ищеца и ответницата, с предмет предоставяне
на далекосъобщителни услуги чрез номер: **********. Със сключване на процесните договори за мобилни услуги ответницата е поела
задължение да заплаща уговорените месечни абонаментни такси за ползваните
номера, както и предоставените от ищеца услуги, които не са включени в месечния
абонамент и подлежат на допълнително таксуване, съгласно утвърдената ценова
листа на мобилния оператор.
С
подписването на договорите ответницата се е съгласила и с приложимите към
същите Общи условия на ищеца. Съгласно Общите условия за взаимоотношенията с
потребителите на мобилни телефонни услуги, мобилни услуги, предоставяни от
оператора, се осигуряват въз основа на индивидуален договор, сключен в писмена
форма със съответния абонат като за неуредените в съответния договор случаи се
прилагат разпоредбите на ОУ, които са неразделна част от него и имат
задължителна сила.
В
съответствие с договорът и допълнителното споразумение потребителят се
задължава да заплаща стойността на месечния абонамент, а операторът се
задължава да осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален
договор, в т. ч. и разходите за поддръжка на мрежата. Освен месечния абонамент,
в дължимите от потребителя цени се включва и месечната цена на ползвани услуги.
Съгласно раздел III, т.6 от Допълнителното споразумение е уговорено, че при неспазване
на задължението по чл.3 от същия раздел, потребителят дължи на оператора
неустойка в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти,
дължими до края на срока на това споразумение, като за номера, предназначени за
пренос на данни, неустойката е в предварително определен размер на 200, 00 лв.
Представена
е и издадената от ищеца фактура № ********** / 01.02.2015 г. за отчетен период 01.01.2015 г. – 31.01.2015 г.,
отразяваща начисленото на ответницата процесно
задължение за сумата от общо 234,34 лева, в която са включени
задълженията за месечна абонаментна такса за предоставения мобилен номер, потребени
услуги (кратки текстови съобщения) и неустойка за предсрочно прекратяване на
договора в размер на 219,60 лева. Изискуемостта на
вземанията по представената фактура е настъпила петнадесет дни след издаването
й.
Съгласно
Общите условия на „Теленор България“ ЕАД операторът
има право едностранно да прекрати индивидуален договор, в случай че
потребителят не е платил дължими суми след изтичане на срока за плащането им. С
изтичането на петнадесетдневен срок от издаването на фактура № ********** / 01.02.2015 г. и липсата на изпълнение на начислените в нея задължения,
в т. ч. и задължения от предходни отчетни периоди, ответницата е изпаднала в
забава по отношение на оператора.
Виновното
неизпълнение в срок на ликвидни и изискуеми договорни задължения, начислени в издадената
фактура, представлява основание за едностранното предсрочно прекратяване на
договора от страна на оператора, като за момент на прекратяването се счита
датата на спирането на достъпа на клиента до мобилната мрежа на оператора чрез
номер ********** (т.нар. двустранно спиране на номера).
При
така установеното от фактическа страна, по отношение на предявения иск за
установяване на вземане за неустойка съдът приема от правна страна следното:
Претенцията
си ищецът основава на сключените с ответницата договор и допълнително споразумение,
в което е включена клауза, според която в случай на прекратяване на договора
през първоначалния срок по вина на потребителя, последният дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти, дължими до края на този срок. За номера, предназначени за пренос на
данни, неустойката е в предварително определен размер на 200, 00 лв.
Съгласно
трайно установената съдебна практика, съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; относимо е до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; налице е
противоречие с добрите нрави (решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д. №
1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и
др./; налице е неравноправна клауза, както и някои други особени от правна или
фактическа страна хипотези, но всички свързани с охраняването на блага от
специфичен обществен порядък, които преодоляват поради изключителната си
значимост основния принцип на диспозитивността в
гражданското съдопроизводство. Съдът е длъжен да констатира и отстрани всяко
нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Общественият интерес от осигуряване на точното
прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес
(чл.6 ГПК).
Настоящият
съдебен състав намира, че предвидената в процесното
допълнително споразумение неустоечна клауза
противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Клауза за неустойка
предвиждаща задължение за длъжника за заплащане на неустойка, равняваща се на
дължимите до края на договора за предоставяне на процесния
вид услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на същия,
несъмнено се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тя излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът получава имуществена
облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше развален, без обаче да се престира
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по договора,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. В
този смисъл са решение
№ 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о. и решение № 193 от
09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о.
Аргумент
за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща отговорност
за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма компенсаторен
характер. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от
развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта и начина на
формиране на уговорената в случая компенсаторна неустойка излиза извън
присъщите й функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави
уговорката за дължимостта й нищожна, съгласно
задължителните разяснения на т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. №
1/2009 г. на ВКС, ОСТК. За съответствието на тази уговорка със закона съдът
следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на
съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение.
Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението (решение № 107/25.06.2010 г. на
ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о.). Уговорката за
неустойка при прекратяване (разваляне) на договора, определена в размер на
дължимите до края на договора месечни абонаментни такси за предоставения
телефонен номер до края на този срок, е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза обаче е да дoведе до неоснователно обогатяване
на оператора спрямо потребителя, който да получи престация
в пълен обем за срока на договора, без да престира
насрещната услуга, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите
нрави и не се толерира от закона.
Освен
това така уговорената клауза във връзка с гореизложените съображения се явява и
неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Ответницата има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ищеца е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на
ЗЗП. Уговорката за дължимост
на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при
прекратяването му по вина на потребителя, обуславя необосновано висока
неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната
престация по договора, дори при прекратяването му по
вина на потребителя.
Подобни
аргументи са валидни и по отношение на клаузата, определяща фиксиран размер от
200 лв. на неустойката, дължима при прекратяване на договорите, касаещи номера,
предназначени за пренос на данни, тъй като същата изобщо не е съобразена с
размера на евентуалните, очаквани за кредитора вреди от неизпълнението, които
биха били в един размер ако до изтичане на договора остава една година и съвсем
други - ако остава един месец. Затова съдът не приема за основателни доводите
на ищеца за валидност на уговорените между страните неустоечни
клаузи, с оглед на което намира същите за неравноправни, а като такива - и за
нищожни.
Тъй
като противоречието между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на процесните договори, то следва
изводът, че в конкретния случай не са налице валидни неустоечни
съглашения и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с, ал. 4
ЗЗД, в тези си части договорите изобщо не са породили
правно действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за възникване на
задължения за неустойка в какъвто и да било размер. По тези съображения изцяло
неоснователен е искът за установяване на вземане за сумата 171, 73 лв.,
представляваща неустойка за номер …, дължима поради предсрочното прекратяване на
Допълнително споразумение № ********* от 15.08.2014 г. по вина на потребителя.
В допълнение следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския
съюз (ДФЕС) решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер
относно тълкуването на нормите на общностното право.
С Решение на Съда от 14.06.2012 г. по дело C- 618/10 е дадено
задължително тълкуване на реципираната в националното
ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата
не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда,
в който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими
за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния
характер на клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този
смисъл са и решенията по дела С- 473/00, С- 137/08 и С- 415/11.
В
същия смисъл е и наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на
страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни
правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти
в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г., I т. о. на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС,
I г. о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата
на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С- 618/10, С- 243/08, С- 472/11, С- 397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическият
състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже
възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи,
които не са били индивидуално договорени и, само ако потребителят изрично се
откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от
тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по установяване на параметрите на
правоотношението между неравнопоставените страни.
Естеството на потребителската закрила (независимо дали общата по ЗЗП или
предвидена в специални закони) налага тя да бъде осигурена от съда и на лице,
което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна, тази цел ще се постигне
и ще се осуети стабилизиране на акт, останал неоспорен само поради по- слабата
информираност на потребител, който се е договарял без да познава правата си или
се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от
едно съдебно производство.
При този изход на спора и с оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК на ответницата
следва да бъдат присъдени направените от нея разноски по производството в размер на 350 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искът
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (правоприемник на „Космо
България Мобайл” ЕАД), с ЕИК …., със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Младост“ 4, Бизнес Парк София, сграда 6,
представлявано от изпълнителния директор
Оле Бьорн Шулстъд чрез пълномощника адв. Ц.., с
който ищецът иска да бъде признато за установено спрямо Б.М.Б., с ЕГН **********,
че съществува вземането на ищеца за сумата от 171,73 лева, представляваща
главница за неустойка по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги №
********* от 23.02.2013 г. за мобилен номер …. и
мобилен апарат „Нокиа 113“, допълнително споразумение
по програма „Заедно“ към договор за мобилни / фиксирани услуги № ********* от
15.08.2014 г. за мобилен номер ********** за нов абонаментен план, ведно със
законната лихва върху главницата от 24.04.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД (правоприемник на „Космо България Мобайл” ЕАД), с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „…т“ 4, Бизнес
Парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор О. Б. Ш. чрез
пълномощника адв. Ц., да заплати на Б.М.Б., с ЕГН **********, сумата от 350
лева, представляваща направените от нея разноски по производството.
Решението подлежи на обжалване
пред СОС в двуседмичен срок от получаването на съобщението от страните за
постановяването му.
След влизане в сила на настоящото
решение, препис от същото да се приложи по ч. гр. д. № 245 / 2017 г. на РС –
гр. Сливница и последното да се докладва.
Районен
съдия: