Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на шестнадесети декември
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 11781 по описа
за 2019 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от Г.Д.С., ищец пред СРС, срещу решение № 145046 от 18.06.2019 г. по гр. дело №119 по
описа за 2019 г. на СРС, ГО, 154 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният от ищеца пред СРС - въззивник пред настоящата инстанция иск по чл. 79 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2, вр. с чл.228 ЗЗД за разликата над 43,56 лв. до пълния предявен размер от 3 524,49 лв. и
за периода от 26.09.1999 г.- 31.10.2014 г., както и в частта за разноските.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение като се сочи, че СРС неправилно приложил института на
погасителната давност. Счита, че погасителната давност била прекъсната на
датата на която задълженията били станали изискуеми. С удовлетворяване на паричните вземания спрямо
„Т.С.“ ЕАД, вземането продължавало да съществува спрямо длъжника по отношение
на страната заплатила неговия дълг. Въззивникът, ищец
пред СРС, бил трето лице поради което вземането на кредитора „Т.С.“ ЕАД продължавало
да съществува в полза на това трето лице заедно с всичките му принадлежности.
Спрямо длъжника, в случая ответника пред СРС, третото лице ставало кредитор.
Ищецът имал правен интерес от погасяване на дълга. С допълнителна молба от
30.10.2019 г. излага допълнителни доводи, че съгласно разпоредбата на чл.232,
ал.2 ЗЗД наемателят бил задължен да плаща разходите, свързани с ползването на
вещта. По делото било доказано, че ответникът не е изпълнил тези си задължения
за целия период на договора за наем – 26.09.199 г.- 31.12.2014 г. и по този
начин търпял вреди от изплащането на дълговете на ответника към доставчика на
топлинна енергия и топла вода, по изп.дела и
наложените му запори. От момента на изплащането на дълговете по запорите, за
него бил налице правен интерес да поиска обезщетение за претърпените вреди,
което бил направил с исковата молба. Не била налице погасителна давност, тъй
като длъжникът-наемател, виновно не бил изпълнил задълженията си по договора. В
случая давността започвала да тече от момента на претърпяване на вредата, т.е.
от фактическото изплащане на дълга на ответника.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъде уважен така
предявеният иск изцяло. Разноски се претендират.
От въззиваемата
страна, ответник в производството пред СРС –В.В.П.
е постъпил отговор, в който се
излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното първоинстанционно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при приложение на материалния и
процесуален закон. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 21.06.2019
г., Въззивната
жалба е подадена на 05.07.2019 г./по пощата/, следователно същата е в срок.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от събраните по делото писмени доказателства не може еднозначно и с
точност да бъде установен размерът на потребената и
начислена топлинна енергия в отдадения под наем имот за периода на наемния
договор, доколкото в изпълнителен лист от 04.01.2011 г., издаден въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 6764/2010 г. по
описа на СРС, 85 състав, не бил индивидуализиран периодът, за който е
установена дължимостта на сумата за главница, а
единствено на този за лихвата за забава за главницата, като единствено можело
да бъде посочено, че крайната дата на същия предхожда във времето подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение /14.05.2010 г./, а предвид
началната дата на периода, за който е начислена мораторна
лихва /01.02.1999 г./, следвало да се заключи, че началната дата, за която е
начислено вземането за главница предхожда тази, считано от която е начислявана мораторна лихва, като при всички положения се установявало,
че същият прехожда началото на наемния договор. Същевременно от съдържанието на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д.
№ 41405/2015 г. по описа на СРС, 24 състав, ставало ясно, че процесният период по посоченото дело надхвърля и излиза
извън срока на ползване на наетото от ответника жилище, за което са начислени
сумите за потребена топлинна енергия.
Изложеното обуславяло извод, че предявеният иск е
доказан по основание, но по делото не са събрани достатъчно доказателства за
размера, за който същия е основателен, с оглед на което СРС е приложил
разпоредбата на чл. 162 ГПК и е определил размерът на главницата за топлинна енергия за процесния период от 26.09.1999 г. до 31.12.2014 г. на
сумата от 3724,38 лв., като с оглед основния съдопроизводствен
принцип на диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/
този размер следвало да бъде редуциран до посочения от ищеца, а именно – сумата
от 3524,49 лв.
С отговора на исковата молба ответникът бил релевирал възражение за погасяване на дълга за главницата
за топлинна енергия по давност, което било основателно за периода от 26.09.1999
г. до 31.10.2014 г. включително. Задълженията за плащане на цената на доставена
и потребена топлинна енергия, представлявали
периодични плащания, поради което се погасявали с изтичане на тригодишна
давност, която започвала да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, т.е. в случая след изтичане на срока за изпълнение на задълженията
спрямо доставчиците на комунални услуги, доколкото по аргумент от чл. 70 ЗЗД
срокът за заплащане на задължението бил уговорен в полза на длъжника, което означавало,
че преди изтичането на срока задължението било платимо, но не било изискуемо.
Поради ненастъпилата изискуемост и по арг. от
разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давност за вземания, които не били изискуеми не
тече. Подаването на исковата молба спирало теченето на давността, като видно от
датата на пощенското клеймо същата била изпратена по пощата на 29.12.2017 г.,
поради което извън погасителната давност били всички вземания, чиято
изискуемост настъпвала след 31.10.2014 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/ – в случая това било
задължението за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. –
31.12.2014 г. Доколкото по делото не били събрани доказателства за размера на
месечните задължения за топлинна енергия, съдът на основание чл. 162 ГПК, като
взел предвид размера на начислените за процесния
период /през който наемателите ползвали имота/ суми за топлинна енергия, както
и броя на месеците от същия период, определил, че за периода 01.11.2014 г. –
31.12.2014 г. същият възлиза на сумата от 43,56 лв., за която предявеният иск бил
основателен и следвало да се уважи, като за разликата до пълния предявен размер
от 3524,49 лв. искът следвало да бъде отхвърлен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна
страна на спора:
С исковата молба ищецът сочи, че с ответника е бил
обвързан с договор за наем за периода 1999 г. до края на 2014 г. По силата на
този договор ответникът се задължил да
заплаща стойността на топлинната енергия, отдадена от сградна
инсталация към „Т.С.“ ЕАД. Ответникът, обаче, не изпълнил тези си
задължения. Вместо това, плащането било сторено от ищеца. С допълнителна молба
от 21.02.2019 г. ищецът е уточнил, че по изп.дела № №
243, 8225 и 41405 е платил суми за периода 01.02.199 г.- 04.2014 г. Уточнен е и
периода на претенциите – от датата на
сключване на договора за наем – 26.09.1999 г. до м.31.12.2014 г.
При това положение иск за вреди по чл.45 ЗЗД не е бил
предявен поради което изложеното в молбата на въззивника
от 30.10.2019 г. във връзка с такава претенция не следва да бъде обсъждано.
Действително, страните по спора са били обвързани от
договор за наем, сключен на 26.09.1999 г. Видно от самия договор, липсва
посочване на срок, но от показанията на свидетелите и признанията на страните,
се достига до извода, че същият е продължил действието си до 31.12.2014 г.
Действително, в задълженията на наемателя фигурира
такова за заплащане на всички консумативи свързани с ползването на имота като
парно отопление, ел.енергия, вода, телефон, асансьор, чистачка стълби и др.
В случая с оглед изрично посоченото в исковата молба и
уточнението й от 14.05.2018 г. /л.10/ по делото пред СРС, предмет на иска е топлинната енергия, отдадена за сградна
инсталация.
Действително, както е приел СРС, размерът на претенциите
не е установен от събраните по делото доказателства: в изпълнителния лист от 04.01.2011 г. по отношение на главницата в
размер на 3524,49 лв., т.е. тази
която се претендира във връзка с уточнената на 14.05.2018 г. искова молба, не е
посочен периода за който същата се дължи. Не става ясно и каква част от тази
сума представлява стойност на отдадена топлинна енергия от сградна
инсталация.
Следва да се отбележи и факта, че длъжници
по изпълнителния лист от 04.01.2011 г. са освен ищеца Г.Д.С., така и М.Д.С., за
който не се спори по делото, че е брат на ищеца. Доколкото не е посочена
квотата на ищеца, то по арг. от противното, следва да
се приеме, че квотите са равни, т.е. по ½.
По този изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 20118490400243 по описа на ЧСИ А.П.. Видно от
издадения от ЧСИ документ /л.6 по делото пред СРС/, изп.дело
е образувано срещу двамата длъжници С.. В този
документ са отразени плащания като не е посочено от кой от двамата длъжници са сторени.
В изпълнителния лист от 13.07.2017 г. е посочена
сумата в размер на 136,58 лв. за периода м.03.2010 г. до м.04.2012 г.,
обхващаща част от процесния период. По този изп.лист е било образувано изп.д.№
20178410408225 по описа на ЧСИ Н.М./л.34 по делото пред СРС/.
Заповедта за изпълнение на парично задължение от
21.07.2015 г., издадена по ч.гр.д.№ 41405 по описа за 2015 г. на СРС, Първо ГО,
24-ти състав в полза на „Т.С.“ ЕАД за сумата в размер на 216,63 лв. за
доставена топлинна енергия за периода м.11.2012 г. до м.04.2014 г. е също срещу
Г.Д.С. и М.Д.С. /л.36 по делото пред СРС/. По принудителното събиране на тези
суми е образувано изп.дело № 20178440403832 по описа
на ЧСИ С.Я.. Това е видно от представеното на л. 37 по делото /пред СРС/ запорно съобщение.
Самият ищец е признал в първото по делото /пред СРС/
о.с.з., състояло се на 06.03.2019 г. /л.42/, че в отдаденото под наем жилище е
живял и М.Д.С..
В хода по същество пълномощникът на ищеца е посочил,
че „задължението е изплатено от моя доверител цялостно за него и брат му“. Това
се потвърждава и от самия ищец, виж л.45 по делото пред СРС.
Наред с това с оглед приетото
в ТР 2/17 г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Видно от представените с исковата молба писмени
доказателства, липсват данни партидата да се води на името на наемателя. Липсва
сключен договор между топлопреносното предприятие и ответника
за продажба на топлинна енергия за
битови нужди. Пълномощникът на ищеца е признал в първото по делото /пред
СРС/ о.с.з., състояло се на 06.03.2019 г. /л.42/ , че титуляр на сметката в „Т.С.“
ЕАД е ищеца.
С молбата от 21.02.2019 г. от ищецът се признава, че в отдаденото под
наем жилише са били демонтирани отоплителните
радиатори. Това се потвърждава и от разпита на свидетелката Т.Д.П., която е
живяла в отдаденото под наем жилище.
В същата молба ищецът е посочил, че е предявил
отрицателен установителен иск срещу „Т.С.“ ЕАД, който
иск бил отхвърлен с влязло в сила решение. Това решение не е представено от
ищеца, но е индиция за съдебно отричане на
твърдението на ищеца, че не дължи тези суми.
При това положение въззивната
инстанция приема, че платените от ищеца суми по горецитираните
изп.дела са по съдебни актове, издадени срещу него и
брат му М.С., а не срещу ответника- В.В.П.. Затова и
не споделя извода на СРС, че предявения иск е доказан по основание.
Същевременно с отговора по исковата молба ответникът е
ангажирал доказателства в подкрепа на твърдението си, че по време на действието
на договора за наем е заплатил задължения към „Т.С.“ ЕАД за периоди,
предхождащи сключването на договора, а именно: на 16.10.2000 г. е заплатена
сумата в размер на 68,71 лв. по фактура за периода м.01.-30.11.1997 г. и на
03.01.2001 г. за периода 01.12.1997 г. в размер на 100,46 лв. /л.22/. Със самия
договор за наем наемателят е заплатил на ищеца сумата в размер на 70 лв. –
обозначена като непредвидени разходи; самият договор служи и като разписка.
От разпита на свидетелката на страната на ответника – Т.Д.П.
се установява, че освен М.С. в жилището
е живял за една година и самият наемодател-ищеца. Наемът и консумативите
са били плащани на ръка на собственика- ищеца за времето, когато той е живял в
жилището. В началото са плащали парите по пощата. Получавали са сметките за
консумативи по които са плащали. Имало е и периоди, в който плащането е ставало
чрез „Изи пей“ /виж л.44 по делото пред СРС/.
С оглед изявленията на страните, вкл. на ищеца и
неговия процесуален представител /пред СРС/, въззивната
инстанция не намира основания за заинтересованост на разпитаната на страната на
ответника, свидетелка.
При това положение въззивната
инстанция приема, че първоинстанционния съд е
разрешил спора възможно най-благоприятно за ищеца.
С оглед гореприетото досежно липсата на доказано основание на така предявения
иск, то въззивната инстанция намира, че неследва да
се произнесе по отношение погасителната давност.
При съобразяване с разпоредбата на чл.271, ал.1,предл. последно ГПК, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски и такива няма да бъдат
присъдени.
Въззиваемият претендира
разноски и такива са сторени в размер на
500 лв.- адв. възнаграждение поради което му се
присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
145046 от 18.06.2019 г. по гр. дело №119 по
описа за 2019 г. на СРС, ГО, 154 състав,
в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищеца пред СРС - въззивник пред настоящата инстанция иск по чл. 79 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2, вр. с чл.228 ЗЗД за разликата над 43,56 лв. до пълния предявен размер от 3 524,49 лв. и
за периода от 26.09.1999 г.- 31.10.2014 г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Г.Д.С., ЕГН
**********,***, ДА ЗАПЛАТИ на В.В.П., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, офис 33-адв.К.,
разноските пред въззивната инстанция
в размер на 500 лв.- адв.възнаграждение
за процесуално представителство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: