Решение по дело №2010/2024 на Административен съд - Бургас

Производството по делото се движи по процесуалния ред на чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД) вр. чл.145 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на М. П. – гражданка на Република Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, с настоящ адрес в [населено място], срещу Заповед № ЗСПД/Д.-А-С/1646 от 11.10.2024г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Созопол, с която й е отказано отпускане на еднократна месечна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето й Б. П.. В жалбата се твърди незаконосъобразност на оспорената заповед поради нарушение на материалния закон, като се цитират норми от вътрешното, европейското и международното право, а именно да се защитава най – висшия интерес на детето. Излагат се доводи за противоречие на чл.3, т.5 от ЗСПД с разпоредбите на чл.2 и чл.27 от Конвенцията за правата на детето (КПД). Моли за отмяна на оспорената заповед и изпращане на преписката на административния орган за ново произнасяне по заявлението.

В срока по чл.163, ал.2 от АПК ответникът по оспорването е представил становище по жалбата, в което посочил, че жалбоподателката не отговаря на условията на чл.3, т.5 от ЗСПД – право на помощ имат семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Р България е страна – няма подписан договор за социална сигурност между България и Украйна.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява по пълномощие от адвокат Д.. О. от АК Бургас, който поддържа жалбата е заявява е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лева на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съгласно представен списък.

Ответникът по оспорването, чрез представител по пълномощие, поддържа отговора срещу жалбата в писмено становище.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, прие за установено следното от фактическа страна :

Жалбоподателката М. П. е гражданка на Република Украйна с предоставена временна закрила в Република България по чл.39 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) – обстоятелство, установимо от Регистрационна карта на чужденец № *********. Жалбоподателката е майка на детето Б. П., родена на [дата].

На 11.10.2024г. М. П. подала до Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Созопол заявление-декларация за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл.10а от ЗСПД за дъщеря си Б. П.. В заявлението посочила, че е гражданка на Украйна, има регистриран настоящ адрес в [населено място], като детето също е с украинско гражданство. Посочила е, че е неомъжена. Към заявлението приложила удостоверение, според което детето е записано като ученик в първи клас за учебната 2024г/2025г. в СУ „Никола Вапцаров“ в [населено място].

Върху заявлението, на 25.09.2024г., длъжностно лице при ДСП Бургас вписало мотиви за отказ за отпускане на еднократната помощ, както следва : „Семейство Пастушини за украински граждани с предоставена временна закрила. Не отговарят на условията по чл.3, т.5 от ЗСПД във връзка с чл.10а от ЗСПЗ – право на семейни помощи за деца имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Р България е страна“.

На 11.10.2024г. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ Созопол издал Заповед № ЗСПД/Д.-А-С/1646, с която отказал на М. П. отпускане на еднократна помощ по чл.10а от ЗСПД за детето Б. П., като в мотивите са пресъздадени мотивите, описани в предходния абзац.

Заповедта е връчена на 21.10.2024г. Жалбата е подадена на 31.10.2024г. при спазване на срока по чл.149 от АПК.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е насочена срещу отказ за отпускане на семейна помощ за дете, обективиран в Заповед № ЗСПД/Д.-А-С/1646 от 11.10.2024г. - индивидуален административен акт, който според чл.10, ал.6 от ЗСПД, подлежи на обжалване по реда на АПК.

Съгласно изискванията на чл.168, ал.1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извършва пълна проверка на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта на закона.

Атакуваната заповед е издадена от компетентен административен орган. Съобразно чл. 10, ал. 4 вр. чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказът за отпускането им се извършва със заповед на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице.

При издаването на заповедта е спазена изискуемата от закона форма, като изложените фактически и правни основания позволяват проверка на материалната й законосъобразност.

В хода на административното производство по издаване на заповедта не са допуснати съществени процесуални нарушения.

Заповедта е издадена в несъответствие с материалноправните изисквания на закона.

Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Размерът на помощта се определя ежегодно в закона за държавния бюджет – за 2024г. размерът е определен на 300.00 лева, съгласно чл.63, ал.18 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. Помощта се изплаща на два пъти, като 50 на сто от нейния размер се изплаща след влизане в сила на заповедта за отпускането й, а остатъкът се изплаща в началото на втория учебен срок, ако детето продължава да посещава училище.

Детето на жалбоподателката е записано в първи клас на училище през учебната 2024/2025 г., живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 от Закона за закрила на детето.

Спорно по делото е приложението на чл.3, т.5 от ЗСПД, като според административния орган, семейството на жалбоподателката няма право на семейни помощи за деца, тъй като са граждани на Украйна и доколкото няма сключен договор за социална сигурност между България и Украйна, същите не попадат в обхвата на ЗСПД.

Неправилно е прието от административния орган, че в случая не са налице основанията за отпускане на заявената от жалбоподателката еднократна помощ. Съгласно чл.3, т.5 от ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Съгласно чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ, чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл.2, ал.6 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП), включва само социалните помощи по този закон. Ето защо настоящия случай не попада сред хипотезите, уредени в посочените разпоредби, но това не означава автоматично, че жалбоподателката няма право на заявената от нея еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето Б. П..

Последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е публикувана в ДВ, бр. 69 от 2004 г., а правото на социално подпомагане по чл.39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено през 2007г. (ДВ, бр. 52 от 2007г., изм.ДВ, бр.32/2022г., в сила от 26.04.2022г). Ето защо следва да се приложи правилото Lex posterior derogat legi priori – по-новият закон отменя по-стария, тъй като в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин.

Според чл.47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл.51, ал.1 от КРБ е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане. Чл.26, ал.2 от КРБ сочи, че чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по Конституцията, с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство, каквото изискване в случая липсва.

Отделно от това, приложение следва да намери и Конвенцията за правата на детето (КПД), ратифицирана през 1991г., която по силата на чл.5, ал.4 от КРБ е част от вътрешното ни право и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат. Според чл.2 от КПД, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници.

Според чл.3, § 1 от КПД, висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2, държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

Едно от основните права, признати от КПД, е правото на жизнен стандарт. В чл.27, §1 от КПД е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 – че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда, предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съобразно чл.5, ал.4 от КРБ, КПД следва да намери пряко приложение относно правото на образование и като социално право.

Установява се и противоречие с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл.13, т.2, че държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в ЗСПД. В същото време §76 от ДР на ЗУБ посочва, че ЗУБ въвежда изискванията на Директива 2011/95/Е. на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила и изискванията на Директива 2013/33/Е. на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (OB, L 180/96 от 29 юни 2013 г.), като административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт.

Нормата на чл. 29, § 1 от Директива 2011/95/Е., предвижда, че по отношение на социалното подпомагане условията и редът за предоставяне на основни обезщетения на лицата, на които е предоставена международна закрила, се определят съобразно националното право, но съгласно §2 на разпоредбата, възможността за ограничаване на това подпомагане до основните обезщетения трябва да се разбира в смисъл, че обхваща най-малко минимален гарантиран доход за съответното лице. Предоставянето на семейните помощи за деца следва да се разглежда именно като средство за осигуряване на гарантиран минимален доход, както е посочено и в т.45 от Преамбюла на Директива 2011/95/Е..

Предоставената международна закрила на жалбоподателката и детето  по силата на чл.39, ал.1, т.1 от ЗУБ по своята същност представлява международна закрила, поради което задължава всички власти, органи и институции да признават правата и задълженията им, както на български граждани.

Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл.47, ал.1 от КРБ, които се финансират от държавния бюджет, съгласно чл.5 от ЗСПД (Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ). Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл.1, ал.2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл.3, т.3 от Закона за закрила на детето.

От така цитираните правни норми се налага извод, че децата, ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца (граждани на Р България, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в РБългария, чужденци, на които е предоставено убежище, чужденци на които е предоставена временна закрила, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна). Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл.3, т.5 от ЗСПД. Ето защо ограниченията, предвидени в чл.3, т.5 от ЗСПД, според които чужденците с предоставена временна закрила могат да се ползват само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от правото на семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на КРБ и КПД, така и на посочените директиви, поради което и на основание чл.5, ал.1 и ал.4 от КРБ и принципа на примата на общностното право, не следва да се прилага.

Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона. Заповедта следва да бъде отменена, а преписката - изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

По разноските :

Адвокат Д.. О. е сезирал съда с искане да определи адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв, по причина че на жалбоподателката е оказана безплатна правна помощ като материално затруднена. Представен е договор за правна помощ, сключен между жалбоподателката и адвокат О. за процесуално представителство по настоящото дело. Според чл.38, ал.2 от ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение и осъжда другата страна да го заплати. Предмет на делото е отказ за отпускане на еднократна помощ в размер на 300.00 лева, поради което и по реда на чл.8, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на адвокат Д. О. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Наредба 1/09.07.2004г., макар и да не установява задължителен минимум (с оглед Решение на СЕС по дело С-438/22), се използва за ориентир при определяне на възнаграждението. Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, различна от обичайната, и по тази причина посоченото възнаграждение се явява справедливо и обосновано. Разноските следва да се възложат в тежест на юридическото лице – А. за социално подпомагане София, част от структурата на което е административният орган, издал оспорената заповед - §1, т.6 от ДР на АПК.

Ръководен от гореизложените съображения, Административен съд Бургас, ХХІІІ-ти състав,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на М. П. – гражданка на Украйна с [ЛНЧ], Заповед № ЗСПД/Д-А-С/1646 от 11.10.2024г. на Директора при Дирекция „Социално подпомагане“ Созопол, с която й е отказано отпускане на еднократна месечна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето Б. П..

ИЗПРАЩА преписката за ново произнасяне по заявление вх. № ЗСПД/Д-А-С/1646/11.10.2024 г., при съобразяване с мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА на основание чл.143, ал.4 от АПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв А. за социално подпомагане София да заплати на адвокат Д. О., сумата 400.00 (четиристотин) лева, представляващи определено от съда адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на жалбоподателката М. П..

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.10, ал.6 от ЗСПД.