Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - В въззивен състав в публично заседание на двадесет и
девети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
мл.с-я
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Мариана Христова, като разгледа докладваното
от мл.съдия Петрова в.гр.д. № 3031
по описа на СГС за 2018г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 298939, постановено на
20.12.2017г. по гр.д.№ 51405 по описа на СРС, ГО, 158 състав за 2017г. са били
отхвърлени предявените от ”Т.С.” ЕАД срещу А.В.М. искове с правно основание
чл.422 от ГПК във вр.с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.149 от ЗЕ във вр. с чл.
86, ал.1 от ЗЗД за сумите както следва: 2046,84 лева, главница за доставена в
периода от м.05.2014г. до м. 04.2016г. топлинна енергия, в едно със законната
лихва от 31.05.2017г. до окончателно плащане; сумата от 131,92 лева – мораторна
лихва върху главницата за периода от 15.09.2016г. до 03.05.2017г.; сумата от
26,84 лева – дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м. 04.2016г и за
сумата от 3,78 лева, явяваща се мораторна лихва върхи дяловото разпределение.
За сумите е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д.
№ 35205/2017г. на СРС, 158 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от решението е останал ищецът ”Т.С.” ЕАД,
който го обжалва с въззивна жалба в срок. Поддържа, че
решението е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон, тъй като първоинстанционният съд неправилно е
приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на §1,т.42 от ДР на ЗЕ. Твърди, че видно от представения
по делото нотариален акт ответникът е собственик на процесния имот, като със
същият нотариален акт е било учредено пожизнено вещно право на ползване на
ползвателите В.И.М. и Л.П.С.. Твърди, че СРС, като е допуснал процесуално
нарушение и не е издал на ищеца съдебни удостоверения, за да се снабди със
справки от НБДН, съдържащи информация, дали посочените лица са живи, е
ограничил възможността му да докаже основателнстта на претенциите си и е
достигнал до неправилен фактически и правен извод, отхвърляйки ги. По тези
съображения жалбоподателят прави искане за отмяна на първоинстанционното
решение и за постановяване на ново, с което предявените срещу ответника искове
бъдат уважени изцяло, като основателни.
Въззиваемата страна, А.В.М. е
подал в срока и по реда на чл.263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба на
ищеца, като е взел становище по нейната неоснователност. Твърди, че от
доказателствата по делото е видно, че ответникът е „гол“ собственик на
топлоснабения имот и че съдебната практика е категорична, че в този случай носителят на вещното право е ползвател на имота и че именно той е клиент на
ищеца и страна по облигационно правоотношение с него. Затова намира, че
решението на СРС е правилно и моли да бъде потвърдено като такова от въззивния
съд.
Въззивната
жалба е подадена в съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт,
който подлежи на обжалване и като процесуално допустима, следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. При изпълнение на посочените си правомощията
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи служебно. По отношение правилността му, по
наведените от ищеца доводи за неправилност на първоинстанционното решение
настоящият състав приема от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно чл. 153, ал. 1
Закона за енергетиката, в редакцията касаеща процесния период, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. Нормата на чл. 150 ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от топлопреносно
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие.
По делото е установено обстоятелството, видно от представеният и приложен на л.11-12 Нотариалния акт № 16,
том VII, дело № 1066 от 2003г., че на 12.11.2003г. А.В.М., е закупил от А.Н..Б.процесния топлоснабден имот – ап.
№ 47, находящ се в гр.София, ж.к. *********, с обща площ от 88,39 кв.м., като със същия нотариален акт е било учредено
пожизнено вещно право на ползване на ползвателите В.И.М. и Л.П.С..
Пред въззивния съд са изготвени и приети като доказателства по делото, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК две справки от НБД Население – СОСГ17/
04.04.2018г., от които е видно, че
вещните ползватели В.И.М. и Л.П.С. са починали – съответно на
29.10.2004г. и на 08.02.2006г. Съгласно чл. 59 от ЗС правото на ползване се
погасява със смъртта на ползвателя, ако не е учредено за по – кратък срок,
което в случая не е било така. От посоченото следва, че след
08.02.2006г.,когато е починала Л.П.С., не се установява друг вещен ползвател на
топлоснабдения имот, същевременно безспорно е между страните, че А.В.М. е собственик на имота, който
се явява потребител на топлинна енергия съгласно легалната законова дефиниция.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018г. по
т.д.№ 2/2017г., ОСГК на ВКС: „Собствениците, респективно бившите съпрузи като
съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката“. Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19
минути“. В случая съдът съобразява и
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от
30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди
и не установява да е упражнил правото си да възрази по горепосочения начин
срещу Общите условия, поради което съдът намира, че ги е приел. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за
исковия период от време между ищеца и ответника е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия за битови
нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл.139 –
чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1,
т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза се
установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на ответника за
процесния период от време в размер на 2046,84 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл.61,ал.1 от Наредба № 16-344/2007г. за топлоснабдяването /в
приложимата към исковия период/, дяловото разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сграда - етажна собственост, се
извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна
енергия - самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл.
139“а“ ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията
по чл.
151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея. В конкретния случай между страните по делото няма спор, а и от представения по протокол от 06.09.2002г. от ОС на ЕС на
бл.112, вх.Б в ж.к.Люлин – 10, гр.София, се установява, че от ЕС е възложено на
третото лице-помагач като ФДР –
извършването на услугата за дялово
разпределение. От друга страна, с
клаузата на чл.22, ал.2
от приложимите към исковия период Общи условия /ОУ/
за продажба на ТЕ, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР в сила от
12.03.2014г., която договорна клауза има
силата на закон между страните, съгласно нормата на чл.20“а“ от ЗЗД, е
установено, че купувачът на ТЕ – ответник по делото, заплаща на ищеца-продавач
на ТЕ стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от
тях търговец- ФДР. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че ищецът е активно-материално правно легитимиран да
получи претендираното вземане за стойността на услугата „дялово разпределение“,
която е дължима от ответника и която за исковия период възлиза на сумата от 26,84
лева.
Основателността на претенцията за главницата- цена на
ТЕ обуславя необходимостта от преценка основателността
и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на
забавата. Ответникът не е изпаднал в
забава за плащане на главницата за ТЕ, поради нищожност на клаузите на чл.33,
ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от
12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ -
ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита
на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2014г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответниците не са изпаднали в забава, тъй като липсва договорен
падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84, ал.2 от ЗЗД.
Върху главницата за дялово разпределение в размер на
26,84 лева по причината, че липсват доказателства по делото да е отправяна
покана за плащане на длъжника и по аргумент от чл.84, ал.2 от ЗЗД, съдът на
намира, че същият не е изпаднал в забава и не дължи заплащане на законна лихва.
С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение в
частта, с която са били отхвърлени исковете за главницата, представляваща
стойността на доставената през исковия период ТЕ в размер от 2046,84 лева, както и искът за главницата, представляваща
стойността на услугата за дялово разпределение в размер от 26,84 лв, е
неправилно и като такова следва да бъде отменено, а исковете като основателни
и доказани – следва да бъдат уважени.
В останалата му
част и при изложените по – горе мотиви, решението на СРС е правилно и следва да се потвърди като такова.
По разноските
по делото:
При горния
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски
за първата инстанция съразмерно с уважената част от исковете от 652,67 лв.
/държ.такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение/,
поради което тази сума следва да му бъде присъдена.
За възивното
производство право на разноски има ищецът, който заявява искане за присъждане на държавна
такса в размер на 65,94 лева и юрисконсултско възнаграждение. Настоящият
съдебен състав приема, че следва да бъде присъдена единствено сумата от 65,94
лева, заплатена като държавна такса за въззивно обжалване, но без възнагаждение
за юрисконсулт. Такова не се дължи на ищеца, тъй като от процесуалния му
представител реално не са извършвани никакви процесуални действия в конкретното
въззивно производство, извън подаването на еднотипната молба, която ищецът
подава по всички водените от и срещу него дела и с която е заявено бланковото искане
за уважаване на исковете.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответника се дължат разноски за
първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, но
тъй като същият не е ангажирал доказателства да е сторил реално такива, не
следва да му бъдат присъждани никакви. За въззивното производство на ответника
не се дължат разноски.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените мотиви, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, IV - В въззивен състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 298939, постановено на 20.12.2017г.
по гр.д.№ 51405 по описа на СРС, ГО, 158
състав за 2017г. в частта, с която са били отхвърлени предявените от ”Т.С.” ЕАД
срещу А.В.М. искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр.с чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД с чл.149 от ЗЕ във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумите както следва: 2046,84 лева, главница за доставена в
периода от м.05.2014г. до м. 04.2016г. топлинна енергия, в едно със законната
лихва от 31.05.2017г. до окончателно плащани и за сумата от 26,84 лева – дялово разпределение за
периода от м.05.2014г. до м. 04.2016г., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.В.М., с ЕГН: ********** дължи на основание чл.422
от ГПК във вр.с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД с чл.149 от ЗЕ на ”Т.С.” ЕАД, с ЕИК: *********
сумите както следва: 2046,84 лв (две
хиляди четиридесет и шест лева и осемдесет и четири ст.), главница за доставена в периода от м.05.2014г. до м. 04.2016г. топлинна
енергия, в едно със законната лихва от 31.05.2017г. до окончателно плащане
и за сумата от 26,84 лева (двадесет
и шест лева и 84 ст.) – дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м.
04.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта му, с която са били отхвърлени
исковете за сумата от 131,92 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
от 15.09.2016г. до 03.05.2017г. и за сумата от 3,78 лева, явяваща се мораторна
лихва върху главницата за дяловото
разпределение.
ОСЪЖДА А.В.М., с ЕГН: ********** на основание
чл.78, ал.1 от ГПК да плати на ”Т.С.” ЕАД, с ЕИК: ********* сумата от 718,63 лв (седемстотин
и осемнайсет лева и 63 ст.) разноски по
делото, от които 652, 67 лева от първоинстанционното производство, а сумата
65,94 лева – от въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, съгласно правилата, на чл. 280 от ГПК .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: