№ 51
гр. София, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000503211 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
вх.№328103/15.06.2021 г., подадена от И. Н. И., чрез адв. И.Я., срещу Решение
№263518/31.05.2021 г. по гр.д.№13528/2019 г. на СГС – ГО, 10- ти състав, В ЧАСТТА
МУ, с която жалбоподателката е била осъдена на основание чл.59 от ЗЗД да заплати на
ищците Т. И. А., Я. Х. М. и А. Х. М., сумата 5817 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на процесния имот, за периода от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г.,
заедно със законната лихва от 17.10.2019 г. до окончателното изплащане, както и в
частта, в която жалбоподателката е била осъдена да заплати на ищците разноски по
делото в размер на 623,73 лв. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението
в обжалваната част, поради необоснованост, незаконосъобразност и нарушение на
процесуалните правила. Съдът необосновано е приел, че ответницата И.И. е ползвала
процесния период за периода от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г., с което се е обогатила за
сметка на ищците. Съдът неправилно е интерпретирал съдържанието на подадената от
ответника жалба до СРП за извършено от ищците самоуправство, като от нея е
направил необоснован извод, че жалбоподателката е владяла имота в посочения
период. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната му част, и постановяване
на ново решение, с което искът да бъде изцяло отхвърлен, като разноските на ищците
да бъдат оставени за тяхна сметка.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител до приключване на въззивното производство,
отговаря на изискванията на чл.260 и на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално
допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане. Препис от
въззивната жалба е връчен на насрещната страна.
1
Извън срока по чл.263, ал.1 от ГПК, е постъпил Отговор на въззивната жалба с
вх.№344592/20.08.2021 г., подаден от Т. И. А., Я. Х. М. и А. Х. М., чрез адв. Д.С., с
който се взема становище по съществото на спора в подкрепа на съдебния акт, и се
настоява въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Заявява се претенция за
присъждане на сторените във въззивното производство разноски.
В производството се разглежда по реда на чл.274 и сл. от ГПК, и Жалба вх.
№344493/20.08.2021 г., с характер на частна жалба, подадена от Т. И. А., Я. Х. М. и А.
Х. М., чрез адв. Д.С., срещу Определение №272281от 28.07.2021 г., постановено по
същото дело по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на
ищците за изменение на решението в частта му за разноските. Релевирани са
оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, и се
настоява за отмяната му, и постановяване на друго, с което да бъде уважена молбата на
ищците. Поддържа се, че в деня на последното съдебно заседание по делото – на
28.04.2021 г. са били депозирани исканията на ищците за присъждане на разноски по
делото, като са представени и доказателства за извършените плащания. Защо молбите
не са били докладвани на съда в последното открито съдебно заседание, е въпрос на
вътрешна организация на съда. Първоинстанционният съд е приел, че поради липсата
на отбелязан час на подаване на молбите, същите са депозирани след приключване на
съдебното заседание. Липсата на отразен върху молбите час на подаването им не
следва да се вменява във вина на ищците, тъй като администрирането и отбелязванията
на документите се осъществява от служители на съда, и не следва да бъде тълкувана в
ущърб на ищците. Съдът е следвало да отмени определението за даване ход на делото
по същество, и да докладва в открито заседание постъпилите молби за присъждане на
разноски и доказателства към тях.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирани страни с правен интерес,
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане. Препис от частната жалба е връчен на
насрещната страна, която в срока по чл.276, ал.1 от ГПК не се е възползвала от
възможността да депозира отговор.
С въззивната жалба, отговора и частната жалба страните не са представили нови
доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което пред
въззивната инстанция нови доказателства не са събрани.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е
допустимо. По правилността на решението съдът е ограничен от оплакванията във
въззивната жалба.
С Искова молба, депозирана на 17.10.2019 г. ищците Т. И. А., А. Х. М. и Я. Х. М.
са предявили против ответницата И. Н. И., обективно съединени искове –
ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС, за признаване по отношение на
ответницата, че ищците са собственици на апартамент №9 с идентификатор
68134.800.1884.2.9 по КККР на гр. София, с административен адрес: гр. ***, ж.к.
„***“, район „***“, бул.“***“ №**, бл.***, ет.*, ап.*, ведно с мазе №9, при квоти 4/6 за
първата ищца, и по 1/6 за втория и третия от тях, и за осъждане на ответницата да им
предаде собствеността и владението върху същия имот, както и иск с правно основание
чл.59 от ЗЗД, за осъждане на ответницата да им заплати общо сумата от 6 500 лв.,
2
представляваща сумата, с която ответницата неоснователно се е обогатила чрез
ползването без основание на имота на ищците в периода от 11.01.2019 г. до 15.10.2019
г., съответстваща на пазарния наем на обзаведен апартамент в същия район на гр.
София. С постановеното първоинстанционно решение съдът е признал за установено,
че ищците са собственици на процесния имот при посочените квоти, отхвърлил е
ревандикационният иск в осъдителната му част, като е приел за установено, че към
момента на приключване на съдебното дирене ответницата не владее имота, и е осъдил
ответницата да заплати на ищците сумата от 5817 лв., съответстваща на пазарния наем
за 277 дни в периода от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г., през които ответницата
неоснователно се е обогатила от ползването на имота на ищците, като е отхвърлил
предявеният от ищците иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за разликата над сумата
от 5817 лв. до пълния му предявен размер от 6500 лв. Решението в частта му по
предявения ревандикационен иск не е било обжалвано от страните нито в частта му, в
която е уважен в установителната му част, нито в частта му, в която е отхвърлен в
осъдителната му част. Решението не е обжалвано и в отхвърлителната му част по
предявения иск с правно основание чл.59 от ЗЗД. В тези части първоинстанционният
съдебен акт е влязъл в сила, като необжалван. Предмет на въззивна проверка е
решението по иска с правно основание чл.59 от ЗЗД в осъдителната му част, в която
ответницата е осъдена да заплати на ищците общо сумата от 5817 лв., представляваща
реализираното от нея неоснователно обогатяване за сметка на ищците, от ползването
на имота им - апартамент №9 с идентификатор 68134.800.1884.2.9 по КККР на гр.
София, за периода от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, за периода от 17.10.2019 г. до окончателното плащане.
На основание чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, и
във връзка със спора пред въззивната инстанция, съдът намира следното:
Към настоящия момент между страните е установено със сила на пресъдено
нещо, формирана с влязлата в сила част от първоинстанционния съдебен акт, че
ищците са съсобственици на процесния недвижим имот апартамент №9 с
идентификатор 68134.800.1884.2.9 по КККР на гр. София, при квоти 4/6 за Т. И. А., и
по 1/6 за Я. Х. М. и А. Х. М., като първата от тях е придобила 3/6 от правото на
собственост на основание чл.21, ал.1 от СК във вр. чл.27, ал.1 от СК – на основание
придобиване на имота в съпружеска имуществена общност с Х. А. М., по силата на
сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 27.04.2018 г., сключен с
Нотариален акт №136, т. LIX, дело №18831, вх.рег.№26517 на СВп-София /на л.6 от
делото на СГС/, която СИО е била прекратена със смъртта на Х. А. М., настъпила на
11.01.2019 г., а 1/6 от правото на собственост първата ищца е придобила на основание
чл.9, ал.1 от ЗН във вр. чл.5, ал.1 от ЗН, чрез наследяване по закон от нейния съпруг Х.
А. М., а за втория и третия правото на собственост произтича от наследяване по закон
на основание чл.5, ал.1 от ЗН, във вр. чл.9, ал.1 от ЗН, от техния баща Х. А. М.,
починал на 11.01.2019 г.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата е оспорила иска с правно основание чл.59
от ЗЗД, като отрича да е упражнявала фактическа власт върху процесния недвижим
имот след смъртта на Х. А. М., както и да е имала достъп до имота след смъртта на Х.
А. М..
От приетото по делото заключение на Съдебно-техническа експертиза вх.
№278989/27.10.2020 г. /на л.64/, неоспорена от страните, се установява, че пазарната
наемна цена за апартамент с характеристиките на процесния, находящ се в същия
квартал на гр. София, за процесния период от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г. – общо 277
3
дни, е от 21 лв./ден, или общо сумата от 5817 лв.
Във връзка със спорния между страните въпрос относно осъществяването на
фактическа власт върху имот от ответницата през процесния период, по делото са
събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Л. М. и В. И..
Свидетелката М. /съсед на имота/ твърди, че не знае дали наследодателят Х. М. е
живеел в процесния имот със съпругата си Т., но след смъртта му през месец януари,
2019 г. в имота се оказало, че живее ответницата И., и съседите започнали да се чудят
коя е тази жена. Свидетелката общувала с ответницата по повод на събирането на
средства за ремонти в етажната собственост – трябвало да се сменя външната врата и
домофоните, да се поставят камери. Свидетелката виждала ответницата сутрин да
отива на работа или да се връща вечер с лек автомобил „Мерцедес“, който стоял
паркиран пред блока през нощта. От етажната собственост предоставили чип за
входната врата на блока, като при вземането на чипа тя се представила за Т., съпругата
на Х. М.. Съседите познавали съпругата на Х. М. – Т. /ищцата/, и попитали
ответницата защо ги лъже. Тогава тя признала, че се казва И.. Дали чип и на
наследниците на Х. М., които дошли и представили нотариален акт, за да установят, че
са собственици. От месец септември, 2020 г., ответницата И. вече не живеела в
апартамента – тогава свидетелката видяла, че тя изнася много багаж от апартамента.
Свидетелката В. И. /дъщеря на ответницата/ твърди, че ответницата живеела с Х.
М., докато бил жив, в апартамент в гр. София, кв.“Изгрев“, и се грижела за него. След
като той починал, тя се върнала в собственото си жилище на бул.“Х. Смирненски“. На
04.09.2020 г., когато трябвало да бъде изготвена експертиза, ищците дошли с вещото
лице и довели ключар, който разбил входната врата и сменил патрона. Ключаря бил
доведен от А.М., после дошла и Т.А.. След като патрона на входната врата бил сменен,
на ответницата не бил даден ключ от него.
Съдът кредитира показанията на свидетелката М., като ги намира за обективни и
безпристрастни, логични и основани на непосредствените впечатления на
свидетелката. При преценката на показанията на тази свидетелка съдът взема предвид,
че преди разпита е било констатирано от съдебния състав, че същата е присъствала в
залата от началото на съдебното заседание. Въпреки това, съдът констатира, че преди
разпита на тази свидетелка са е обсъждана и приета съдебно-почеркова експертиза,
като не са били обсъждани обстоятелства относно това кой е осъществявал фактическа
власт върху имота в релевантния период, във връзка с които е била допусната до
разпит свидетелката. Показанията на тази свидетелка не се опровергават от разпита на
свидетелката В. И., а напротив – в значителна степен се подкрепят от тях, тъй като
свидетелката В. И. твърди, че ответницата И.И. живеела в апартамента заедно с Х. М.
до смъртта му, което предполага да е разполагала с ключ за достъп до него.
Свидетелката И. твърди, че след смъртта на Х. М. ответницата се е върнала в
собственото си жилище, което не изключва възможността тя да е продължавала да
упражнява фактическа власт върху имота, като държи ключа от него, и да е
съхранявала в него свои вещи, да го е посещавала периодично, и да е нощувала там в
процесния период. Свидетелката И. твърди, че за да осигурят достъп до апартамента на
вещото лице, във връзка с изготвянето на възложената по настоящото дело експертиза,
ищците са довели ключар, който разбил вратата. Свидетелката И. твърди, че преди да
избие патрона, ищците поискали от свидетелката да им предаде ключа за достъп до
апартамента, на свидетелката нямала такъв, за да им предостави, но това обстоятелство
не изключва възможността ответницата да е притежавала ключ от апартамента.
Изложените от тази свидетелка обстоятелства подкрепят извода, че ищците не са
4
имали достъп до апартамента преди м. септември, 2020 г., като същевременно
подкрепят извода, че ответницата И.И. е имала достъп до апартамента. Този извод се
подкрепя и от представения по делото Сигнал вх.№37642/15.09.2020 г., подаден от
ответницата И.И. до Софийска районна прокуратура /на л.149/ във връзка с
осъщественото от ищците с помощта на ключар влизане в имота на 04.09.2020 г., след
което същата твърди, че не бил предоставен ключ за достъп до апартамента. По
аргумент за противното, имплицитно в изявлението е включено твърдението, че преди
този момент ответницата е имала достъп до апартамента.
От така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от
фактическа страна, че до смъртта на Х. М. ответницата И.И. е живяла в имота заедно с
наследодателя, като е продължила да осъществява фактическа власт върху имота и
след смъртта му, като е държала ключа от апартамента, съхранявала е свои вещи в
апартамента /които е изнесла в края на месец август, 2020 г./, посещавала е периодично
процесния имот, и не е предоставила на ищците ключа от апартамента до 04.09.2020 г.,
когато ищците са установили своя фактическа власт върху имота чрез смяна на
патрона на ключалката от входната врата на апартамента.
При така приетото за установено от фактическа страна, съдът намира от правна
страна, че ответницата, без да има основание за това, е лишила ищците, като
собственици на процесния имот, от възможността да ползват имота си в процесния
период – след смъртта на Х. М. на 11.01.2019 г., до 15.01.2019 г., като същевременно се
е обогатила неоснователно с осъщественото от нея ползване на имота без правно
основание, и обогатяването е за сметка на ищците, като собственици на имота. Ето
защо, съдът намира за установени елементите на фактическия състав на
неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД. Обогатяването на ответницата за сметка
на ищците се съизмерва със средната пазарна наемна цена на жилище със същите
характеристики в същия район, която е установена от приетата по делото експертиза в
размер на общо 5817 лв., която сума ответницата дължи на ищците, разпределена
между тях съразмерно на квотите им в съсобствеността.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд
е постановил правилен съдебен акт в обжалваната му част, който следва да се
потвърди.
По Жалба вх.№344493/20.08.2021 г., с характер на частна жалба, срещу
Определение №272281от 28.07.2021 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, съдът
намира следното:
Частната жалба е основателна. По делото се откриват Списъци на разноските по
чл.80 от ГПК, сторени от всеки от тримата ищци – от А. Х. М. с вх.
№313032/28.04.2021 г., от Я. Х. М. с вх.№313035/28.04.2021 г., и от Т. И. А., с вх.
№313034/28.04.2021 г. Към списъците са представени договори за правна защита и
съдействие, сключени от всеки от ищците с адв. Д.С. на 10.02.2021 г., с уговорено
адвокатско възнаграждение в размер по 1500 лв. за всеки ищец, с реквизити на
разписка за заплащане на договорената сума в брой. С обжалваното определение съдът
е приел, че се установява, че списъците по чл.80 от ГПК са депозирани в
регистратурата на съда в деня на проведеното последно открито съдебно заседание по
делото, но не е отразен часа на постъпването им, поради което не може да бъде
установено дали са постъпили своевременно /преди приключване на съдебното
дирене/, или след приключването на съдебното заседание. Съдът е приел, че същите на
това основание не могат да бъдат съобразени от съда, без да бъде отменено
определението, с което е даден ход на устните състезания.
5
С т.11 на Тълкувателно решение №6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т.д.№6/2012 г. на
ОСГТК, са дадени задължителни указания за съдилищата относно крайният срок, в
който страната има възможността да заяви претенцията си за присъждане на разноски и
да представи доказателства във връзка с нея. Разяснено е, че събирането на
доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на определението, с
което съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на спора, в това
число и доказателствата във връзка с акцесорната претенция за присъждане на
направените по делото деловодни разноски. След приключване на съдебното дирене
страната не може да релевира нови искания, нито да представя нови доказателства.
Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния
предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното
заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. Тъй като спазването
на срока е въпрос по допустимостта на претенцията за присъждане на разноски,
спазването на срока за релевиране на искането и за представяне на доказателствата във
връзка с него, е в тежест на страната, която го е направила.
В конкретният случай, в съдебното заседание на 28.04.2021 г., когато е
приключено съдебното дирене пред първостепенния съд, тримата ищци са били
представлявани от адв. И., а само единият от тях – ищецът Я.М., е представляван и от
адв. С., въз основа на депозирано на 29.03.2021 г. пълномощно на л.87. Представените
списъци по чл.80 от ГПК, ведно с приложените към тях ДПЗС с инкорпорирано в тях
упълномощаване на адв. С., с вх.№313032/28.04.2021 г., вх.№313035/28.04.2021 г., и
вх.№313034/28.04.2021 г., са подадени от адв. С., в качеството му на пълномощник и
на тримата ищци. В проведеното открито съдебно заседание на 28.04.2021 г. адвокат С.
се е явил и е участвал по делото в качеството си на процесуален представител на
ищеца Я. М., но не е заявил качеството си на процесуален представител и на другите
двама ищци, нито е направил изявление, че от името на ищците заявява претенция за
разноски и представя списък по чл.80 от ГПК. Същият не е направил и изявление, че
вече е депозирал в регистратурата на съда искане за присъждане на разноски и списък
по чл.80 от ГПК, които не са били докладвани от съда, и не са приобщени по делото.
Това обосновава извод, че адвокат С. е имал процесуална възможност своевременно да
заяви претенциите на ищците за присъждане на разноски, и да представи списъците по
чл.80 от ГПК, а в случай, че е депозирал същите по-рано в регистратурата на съда – да
извърши проверка дали представените от него списъци са постъпили по делото, и да
заяви своевременно това обстоятелство пред съда. Процесуалното поведение на
процесуалния представител на ищците адв. С., е индиция, че към момента на
приключване на съдебното дирене и до приключването на съдебното заседание,
адвокат С. не е упражнил процесуалното право на ищците да релевира искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и да представи списък по чл.80
от ГПК в този смисъл. Такова изявление не е направено и от адвокат И.. Ето защо,
искането за допълване на решението в частта за разноските с присъждане на разноски
за адвокатско възнаграждение, правилно е било оставено без уважение.
При този изход от спора, въззивницата следва на осн. чл.78, ал.3 от ГПК да бъде
осъдена да заплати на ищците направените от тях разноски за въззивното
производство. Със списък по чл.80 от ГПК ищците са претендирали присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., установени с представен
ДПЗС с реквизити на разписка за плащане на тази сума. Насрещната страна е
релевирала възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. На
основание чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
6
адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение се определя
съобразно броя и вида на предявените искове, за всеки от тях поотделно.
Обжалваемият интерес на ищците пред въззивната инстанция следва да се изчисли за
всеки от тях поотделно, съразмерно на квотата им в съсобствеността, предвид
обстоятелството, че същите са обикновени другари в производството по иска с правно
основание чл.59 от ЗЗД. Следователно обжалваемият интерес на ищцата Т.А. е в
размер на 4/6 от сумата 5817 лв. – т.е. 3878 лв., а за всеки от другите двама ищци – по
969,50 лв. Следователно, минималното адвокатско възнаграждение за процесуалното
представителство пред въззивната инстанция на ищцата Т.А. е в размер на 501,46 лв., а
за всеки от ищците А.М. и Я.М. минималното адвокатско възнаграждение е в размер на
по 300 лв., или общо по трите иска, предявени от ищците, минималното адвокатско
възнаграждение е в размер на 1101,46 лв. Тъй като производството пред въззивната
инстанция не се отличава с фактическа и правна сложност, релевираното от въззивника
възражение за прекомерност на претендираните от ищците разноски за процесуално
представителство в размер на 1500 лв. е основателно, като разноските на ищците
следва да бъдат редуцирани до размера от 1150 лв., която сума въззивника следва да
бъде осъден да им заплати.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №263518 от 31.05.2021 г., постановено по гр.д.
№13528 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд – ГО, 10- ти състав, В
ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която И. Н. И. е била осъдена на основание чл.59 от
ЗЗД да заплати на ищците Т. И. А., Я. Х. М. и А. Х. М., сумата 5817 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот, за периода
от 11.01.2019 г. до 15.10.2019 г., заедно със законната лихва от 17.10.2019 г. до
окончателното изплащане, както и в частта, в която И. Н. И. е била осъдена да заплати
на Т. И. А., Я. Х. М. и А. Х. М., разноски по делото в размер на 623,73 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №272281от 28.07.2021 г., постановено на
основание чл.248 от ГПК гр.д.№13528 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд –
ГО, 10- ти състав.
На основание чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7