РЕШЕНИЕ
№ 9
гр. Бургас, 06.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20212100501745 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на Н. Х. Н., Д. Х.
Н., Я. Й. К. и „Танго Комерс ” ЕООД, гр. Русе, - всички ищци в първоинстанционното
производство, чрез процесуален представител адв.Тасков, срещу Решение
№260051/15.0.21г., постановено от Районен съд Царево по гр.д.№421 по описа на съда
за 2020, с което на осн. чл.109а ЗС е определена границата между поземлен имот с
идентификатор 48619.5.494 и съседния му недвижим имот, представляващ морски
плаж „Арапя“, по начупената линия така, както е заснета и определена в АИДС
№435/18.03.1999г., издаден от МРРБ, и както е показана със зелен цвят с координатите
на точки по чупките от №73 до №84 включително и на комбинираната скица –
приложение №1 по приетата комплексна СТЕ – неразделна част от решението.
Въззивниците изразяват недоволство от постановеното решение и претендират
отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде уважен.
Считат за неправилни изводите на съда за това, че актуваният с процесния АИДС имот
- плаж става по силата на закона и Конституцията изключителна държавна
собственост, доколкото собствеността следва естеството на вещта, а не
удостоверяването с АИДС – излагат съображения за същността и действието на
актуването. Според въззивниците, съдът не е съобразил и чисто правното действие на
актовете за държавна собственост, които нямат конститутивно, а само декларативно
действие, съгл. чл.5 от ЗДС. Поради това при спор за правото на собственост,
включително и при спор за граница по чл.109а от ЗС, съдът не следва да се позовава на
самото актуване, а следва да изгради крайните си изводи въз основа на събраните по
делото доказателства за онези факти, които по силата на закона съставляват правно
придобивно основание в полза на държавата и в този смисъл са основание за самото
актуване. Според въззивниците, съдът се е позовал безрезервно на съставения АИДС,
без да съобрази чл.5 от ЗДС, като е игнорирал и указанията, дадени в практиката на
ВКС по тълкуването на този текст на закона (Решение № 61 от 26.05.2014 г. на ВКС но
гр. д. № 7685/ 2013г., II г.о.).
1
Излагат оплакания, че съдът е извършил неправилна преценка на данните от
експертизата, доколкото от представената към експертизата комбинирана скица са
отразени две граници - от една страна - границата на плажа по съставения АИДС, а от
друга - фактическата граница на плажа в отделните нейни части - граница с пясъчна
ивица, граница със скали и граница с тревен откос. Така изводът на съда, че
експертизата потвърждава извършеното актуване се оспорва като фактологично
неверен.
Въззивниците излагат съображения за допуснато от съда нарушение на
дадените от ВКС указания в Решение № 61 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр.д.
№7685/2013 г., II г.о., ГК, докладчик председателят Красимир Влахов, досежно
декларативното действие на актовете за държавна собственост, което при настъпване
на обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е
следва да приема без да направи изводи за статута на актувания имот по собствено
вътрешно убеждение въз основа на закона.
Според въззивниците съдът не е съобразил доводите им, касаещи преценката
на експертното заключение, като чрез тях обосновават извод, че от площта на плажа
следва да се изключат не само онези части от реституирания имот, които фактически
не съставляват плаж и по отношение на които се разминават двете гранични линии по
комбинираната скица, но освен това от територията на плажа следва да се изключи и
територията на затревения откос. В тази връзка извършват анализ на заключението, в
т.ч. и изнесеното от вещите лица лице в съдебно заседание. Акцентират върху изводите
на експертизата, че територията на въпросния откос е и изкуствено затревена. Правят
извод, че не би могло тази територия да се влияе от морето, защото в такъв случай там
изкуствено засадена трева не би могла да вирее успешно. Според въззивниците, при
преценка на доказателствата по делото съдът е пропуснал да съобрази приложението с
графично отразяване на вертикалите, в което приложение е изрично посочено, че при
щурмови вълни височината на заливната площ е 3 метра, като според поясненията на
вещото лице в съдебно заседание, по-силните вълни стигат „до“ затревената площ,
следователно същата не попада в територията на плажа. Според въззивниците,
внимателният прочит на експертизата и на експертните обяснения следва да обоснове
краен извод за това, че спорната граница между имота на ищците и на държавния плаж,
следва да се определи по посочените на приложение № 2 координатни точки, както
следва: 8, 9,10,19,20,30,31,32,35, 37,36,38.
Според въззивниците, при изграждане на своите крайни изводи съдът не е
съобразил и тълкуванието на Конституцията, дадено в Решение № 4 от 15.06.2000 г. на
КС на РБ по конст. д. № 5/2000 г. и Решение № 2/ 06.02.1996г. по к.д. № 26 от 1995г.,
досежно понятията плаж и брегова линия /бряг/, които не са идентични. Според
въззивниците, по-широкото понятие е това на брега, но не всички части от брега са
плаж и съответно не всички части от брега са изключителна държавна собственост.
Затова според въззивниците въз основа на конкретните геоложки и геодезически данни
следва да се определи точното разположение на плажната ивица като се отграничи
същата от бреговата линия.
Ищците оспорват доводите на съда, свързани с владението на 814 кв.м. от
имота, възприети като отдаден на концесия държавен плаж, както и доводите, свързани
с наличието или липса на реституционен ефект по отношение на тези квадратни метри.
Считат, че съдът не е преценил изясняването на предмета на спора. След направените
уточнителни изявления на страните, се установило, че на практика те не спорят нито
по отношение на реституционния ефект на решението за реституция на имота на
ищците, нито по притежанието на изключителна държавна собственост върху
терените, които по своята геоложка структура и фактически характеристики
съставляват плажна ивица. Спорът касаел само и единствено определяне на границата
между държавната и частната собственост само и единствено с оглед на това, каква
част от терена съставлява плаж.
Пунктуално излагат съображения за неправилност на изводите на съда, поради
това, че считат, че е без значение дали те владеят или не терен, който е плаж; не е
налице спор за собственост върху 814 кв.м.; ищците не твърдят, че са собственици на
плаж. Според тях искът за собственост върху целия реституиран имот от 6 дка е
предявен като евентуален - само в случай, че съдът не приеме за разглеждане като
недопустим или отхвърли искът за установяване на границата. В случая съдът е приел
2
за разглеждане и съответно се произнесъл но спора по чл. 109а от ЗС, поради което не
следва да се сезира и не дължи произнасяне по евентуалния иск.
Претендират отмяна на обжалваното решение на ЦРС и постановяване на
въззивно решение, с което да се определи спорната граница между имота на ищците и
на държавния плаж по посочените на приложение № 2 към изслушаната по делото СТЕ
координатни точки, както следва: 8, 9, 10, 19, 20, 30, 31, 32, 35, 37, 36,38.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК, въззиваемият - ответник Българската държава,
чрез Министъра на Регионалното развитие и благоустройството, представляван от
Областен управител на област с административен център гр.Бургас чрез ст.ю.к.
Минкова представя писмен отговор на въззивната жалба. В него излага съображения за
потвърждаване на решението. Според въззиваемата страна, със събраните по делото
доказателства Държавата доказала собствеността си върху процесните 814 кв. м,
представляващи част от морски плаж ,,Арапя“, определени през месец септември
1998г. чрез извършването на преки геодезически измервания от екип правоспособни
инженери-геодезисти, видно от приложения по делото геодезически доклад на
„Геокорпорация“ ООД с възложител МРРБ- управление „Концесии“.
Въззиваемата страна намира, че съгласно Акт №453/18.03.1999г за
изключителна държавна собственост - официален писмен документ, ползващ се с
материална доказателствена сила относно удостоверените с него факти, е удостоверила
по безспорен начин правото се върху процесния имот – част от морския плаж, по
силата на чл.18 ал.1 от Конституцията. Излага съображения за същността и
характеристиките на АДС, съобразно чл. 114, ал.1 ППЗДС, като съобр. чл. 179, ал.1
ГПК съдът следва да приеме за установени, посочените в акта факти. Позовава се на
скица на поземлен имот № 15-480399-09.06.2020г., според която Държавата е
собственик на 814/5976 ид.част, а данните от кадастъра, съгласно чл.2, ал.5 от Закона
за кадастъра и имотния регистър са доказателство за обстоятелствата, за които се
отнасят до доказване на противното.
Според въззиваемата страна, АИДС е издаден на основание чл.18 ал.1 от
Конституцията, посочваща обектите на изключителна държавна собственост, които не
могат да бъдат придобивани по давност, съгл.чл.7 от Закона за държавната
собственост. Счита за необосновано твърдението на жалбоподателите, че за процесната
част върху имота, представляваща морски плаж е съставен акт за държавна
собственост шест години по-късно от решението на поземлената комисия; доколкото
собствеността върху имота датира преди съставянето на акта за държавна собственост,
счита, че АИДС № 453/18.03.1999г. е съставен само, за да удостовери едно вече
съществуващо правно положение. С позоваване на нормата на чл.28 ЗС въззиваемата
страна счита, че ПК Царево е издала един незаконосъобразен акт, тъй като не са
спазени императивни изисквания на ЗСПЗЗ за реституция на недвижим имот. От
съдържанието на АИДС № №453/18.03.1999г., издаден за имот е с обща площ 32
220кв.м. и описан като морски плаж „Арапя“ и по силата на чл.6 ал.1 и 2 от Закона за
устройството на черноморското крайбрежие, обосновава извод, че плажът „Арапя“ е
изключителна държавна собственост по силата на чл.18, ал.1 от Конституцията на
Република България, чл.2, ал.2 от Закона за държавната собственост и чл.6, ал.3, 4 и 7
от ЗУЧК.
Според въззиваемата страна, съгласно Решение №19/1993г. на КС,
недвижимият имот, актуван с описания АИДС, представлява морски плаж, ех lege- по
силата на Конституцията на Република България и на императивни законови норми,
следователно съставлява изключителна държавна собственост. Оспорва позоваването
от въззивниците на Решение №61 от 26.05.2014г. на ВКС, доколкото по делото счита за
безспорно установено, че процесният имот е морски плаж, което се потвърждава и от
приетата по делото експертиза.
Въззиваемата страна излага съображения, за недопустимост на възстановяване
на имоти по ЗСПЗЗ върху крайбрежната плажна ивица, която е извън гражданския
оборот - всяка сделка с такъв имот е нищожна и не може да поради желания от
страните правен ефект. Излага хронология на актовете на Поземлената комисия гр.
Царево, която е инициирала служебна преработка на плана по реда на чл.26 от
ППЗСПЗЗ поради фактическа грешка и с постановено повторно в полза на
наследниците на Н. К. Д. повторно признала правото на собственост върху същия
възстановен имот, но вече посочен като лозе, с площ от 5,176 дка; за останалата част в
3
размер на 0,824 дка постановила отказ за възстановяване с мотива, че тази част попада
върху скали и пясъчна ивица - изключителна държавна собственост. Излага
съображения, че решението на ПК за възстановяване на собственост се издава в
едностранно безспорно производство и не може да се противопостави на трети лица, в
случая на Държавата. Незаконосъобразността на решението на ПК по отношение на
814 кв.м, не поражда конститутивно действие и не настъпва реституционен ефект,
поради което последващите приобретатели - ищците, не са придобили собствеността
върху частта на Държавата от процесния имот, респективно не са имали права да се
разпореждат с имота в цялост като със свой.
Въззиваемата страна обсъжда извършената СТЕ, като счита за безспорно
установено, че след нанасяне на границата по координатния регистър към АИДС №
453/18.03.1999г. върху ПИ 48619.5.494 по КК на гр.Царево, е определен терен на
застъпване от 811 кв.м. който представлява морски плаж, съгласно чл.6 ал.2 от ЗУЧК,
т.е че процесната част неоспоримо е изключителна държавна собственост. Излагат
съображения.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259 ГПК, от лица, за които съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като обсъди твърденията на страните и събраните
за установяването им писмени доказателства и доказателствени средства и
извършената в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза
намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства: установил е качеството на ищците на собственици на поземлен имот с
идентификатор 48619.5.494, находящ се в землището на гр.Царево, местност „Арапя“,
който имот е възстановен по силата на Решение №70М/1.21/16.09.1993г. на ПК Царево
на наследниците на Н. К. Д., в съществуващи/възстановими реални граници, като нива,
на площ от 6.000 декара, съставляваща пар.494 от частен земеустроителен план от
1929г., при граници: път, Черно море, наследници на Л. Л., наследници на В. П..
Съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, горепосоченият имот е с
площ 5975 кв.м., като за 814 кв.м. в регистъра е посочено, че принадлежат на
Държавата. Първоинстанционният съд е установил безспорните по делото факти и
обстоятелства, относно извършени след реституцията разпореждания от наследниците
в полза на други лица, като към датата на предявяване на иска собственици на имота са
ищците. Районен съд Царево е установил, че имотът на ищците граничи с морски плаж
„Арапя“, за който плаж е издаден Акт за изключителна държавна собственост
№453/18.03.1999г. на Министъра на МРРБ, като в площта на плажа попадат и 814
кв.м., които на място и графично попадат в имот с идентификатор 48619.5.494. С
помощта на извършената комплексна съдебно – техническа експертиза, съдът е
установил, че част от 811 кв.м. от имот с идентификатор 48619.5.494, попадат в плажна
ивица, включена в територията на плаж „Арапя“, съгласно описания АИДС, поради
което реституцията върху тях по реда на ЗСПЗЗ е незаконосъобразна. Определил е, че
границата между имот с идентификатор 48619.5.494 и терена, съставляващ плаж
„Арапя“, следва да преминава по очертанията, координатните точки и линии,
съобразно АДС и скица – приложение №1 към извършената СТЕ. На осн. чл.272 ГПК,
въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. След като взе пред вид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира, че същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено. Мотивите на първоинстанционния съд въззивната инстанция и в тази им
част споделя на осн. чл.272 ГПК, с изключение на частта, касаеща правните последици
от отдаване на плажа на концесия, досежно определяне на границата на плажната
ивица и частния имот. Но тези мотиви не се отразяват на крайния извод, формиран от
първоинстанционния съд.
В допълнение следва да се каже: след направените уточнителни изявления на
страните, по делото не е налице спор отношение на реституционния ефект на
решението на Поземлена комисия Царево за реституция на имота на ищците; не се
4
спори и по отношение на характера на изключителна държавна собственост на
терените, които по своята геоложка структура и фактически характеристики
съставляват плажна ивица. Поради това въззивната инстанция намира, че не следва да
се обсъждат всички аргументи, изложени в тази насока.
Доколкото поначало и двете страни твърдят, респ. признават, че актът за
държавна собственост няма конститутивен, а само констативен ефект, не е налице спор
по този въпрос – и двете страни аргументират едни и същи правни твърдения. Поради
това въззивната инстанция намира, че не следва да се обсъждат аргументите им в тази
насока.
Предвид че изначално и двете страни твърдят, респ. признават
недопустимостта на реституция на имоти, които съставляват изключителна държавна
собственост, по този въпрос също не е налице правен спор. Поради това въззивната
инстанция намира че и в тази насока не следва да излагат съображения.
Спорът по делото касае само и единствено определяне на границата между
имота, собственост на ищците и плажната ивица, доколкото всяка от страните излага
различни твърдения за това коя част от терена на място фактически съдържа белезите и
покрива легалната дефиниция на понятието „плаж“ по смисъла на чл.18, ал.1 от
Конституцията на Република България и чл.6, ал.1 от Закона за устройство на
черноморското крайбрежие.
В тази насока следва да бъде съобразена извършената комплексна съдебно-
техническа експертиза. Видно от същата, в територията на имота на ищците, в
границите, в които същият е реституиран с решението на ПК Царево, попадат плажни
пясъци, скали, тревни площи, които са с естествен и изкуствен произход – част от
затревения откос е от насипан почвен слой, предпазен с антиерозионно покритие;
останалата почва е представена от естествен почвен слой, образуван директно върху
скалната основа, подстлан с тънък глинесто-песъчлив слой от нимфейски отложения.
Видно от поясненията на вещото лице Мавродиев, дадени в съдебно заседание на
15.06.21г., пред изградената на терена сграда е налице пясък, а зад нея е налице скала,
което означава, че под сградата може да има пясък и/или скали, но не може да има
почва; затревения откос сочи на наличие на скала под него; касае се за по-стар
естествен процес на образуване на скали, а не на земеделска почва. Според в.л.
проф.Синьовски, скалите се мият от морските щормови вълни; затревената площ е с
цел запазване на почвата, а вълните стигат до нея.
Така изложените от вещите лица данни водят въззивната инстанция до извод,
че границата на имота на ищците и плажната ивица съвпада с границата, посочена в
координатните точки в ДИДС №453/18.03.1999г. От обстоятелството, че затревената
площ е създадена изкуствено от насипан почвен слой върху скала, т.е. в резултат на
човешка намеса, не може да се обоснове извод, че същата не съставлява част от
плажната ивица. Съобразно дефиницията на чл.6, ал.1 ЗУЧК, следва да се направи
извод, че независимо от това дали тази част се залива или не от морските вълни, тя
съставлява част от плажната ивица, върху която реституцията, както и притежаването и
от други субекти, различни от държавата, е недопустимо. Същото следва да се каже и
по отношение на частите от възстановения на ищците и праводателите им имот,
попадащ в пясъци и скали, показани на скицата – приложение №2.
Въз основа на извършения по-горе анализ, както и предвид изводите на
първоинстанционния съд, настоящата инстанция намира, че въззивната жалба е
неоснователна. Първоинстанционното решение, с което границата е определена по
посочения там начин, е правилно и законосъобразно и следва да потвърдено.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят съдебно деловодни
разноски, съставляващи възнаграждение за юрисконсулт, за процесуално
представителство във въззивното производство, в размер на 100 лева.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260051/15.0.21г., постановено от Районен съд
Царево по гр.д.№421 по описа на съда за 2020.
5
ОСЪЖДА Н. Х. Н., Д. Х. Н., Я. Й. К. и „Танго Комерс ” ЕООД, гр. Русе, ДА
ЗАПЛАТЯТ на Българската държава, сума, в размер на 100.00 лева – възнаграждение
за юрисконсулт.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в
едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6