РЕШЕНИЕ
№ 200
гр. Сандански, 17.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – САНДАНСКИ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Бисерка Н. Бакалова Тилева
при участието на секретаря Валентина Евг. Томова
като разгледа докладваното от Бисерка Н. Бакалова Тилева Гражданско дело
№ 20221250101120 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на обективно, евентуално съединени
искове, предявени от С. А. В. от гр. Сандански против „Неткредит“ ООД, със седалище и
адрес на управление в гр. София, представлявано от управителя Ирина Недкова Христова и
са с правно основание чл. 26, ал.1, пр. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) и на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във връзка с чл.
26, ал.1,пр. първо и пр. трето от ЗЗД, във връзка с чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите.
Ищцата сочи, че на 22.01.2016 г. по реда на ЗПФУР е сключила с ответното дружество
договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът й е предоставил кредит под
формата на кредитна линия в размер на 500 лева, със срок на ползване една година от датата
на сключването му, като след изтичането му е имало клауза за автоматично продължаване на
срока на договора. Сочи, че при сключването на договора е усвоила сумата от 300 лева и не
е извършвала повече усвоявания. Твърди, че в договора страните са уговорили задължение
за заплаще от заемополучателя на годишна лихва в размер на 40,60% от главницата по
кредита, задължение за заплащане на ГПР в размер на 49,09%. Сочи, че съгласно
уговореното в договора общата сума за погасяване от заемополучателя по договора
възлизала на 703,04 лева. Твърди, че в чл. 4, ал. 3 от договора е било уговорено
предоставянето на гаранция от страна на заемополучателя, а в чл.6 от договора е било
уговорено заплащането на неустойка при неизпълнение на това задължение. Ищцата твърди,
1
че договорът за потребителски кредит е нищожен.Твърди, че клаузата, с която е било
уговорено заплащането на възнаградителна лихва е нищожна на три основания –
противоречие в добрите нрави, противоречие със Закона за потребителски кредит и като
неравноправна.Твърди, че клаузата за заплащане на неустойка също е нищожна, тъй като
така както е била уговорена по същество представлява скрита лихва и е била уговорена при
заобикаляне на Закона за потребителски кредит. Твърди, че поради нищожност на
уговорката за възнаградителна лихва, тя не е породила правни действия, поради което е
налице липса на един от задължителните реквизити от съдържанието на договора, поради
което твърди, че това е довело до недействителност на цялото заемно правоотношение.
Твърди, че в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Твърди, че действително
приложения в процесното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора и че
кредиторът е заблудил потребителя и тази уговорка - клауза за заплащане на ГПК е
неравноправна.Твърди, че в ГПР не е била включена скритата под формата на неустойка
договорна лихва, поради което действителният процент така както е посочен в договора е
занижен, с цел заблуда на потребителя за реалните параметри на договора.Ищцата твръди
още в исковата молба, че клаузата за ГПР заобикаля Закона за потребителски кредит – чл.
11, ал.1, т. 10 и като такава е нищожна и че поради нищожност на тази клауза липсва и друг
задължителен реквизит от съдържанието на договора, поради което договорътсе явява
недействителен.Навежда още едно основание за нищожност на договора – противоречие с
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочва вярно общата дължима от заемополучателя сума.
Ищцата иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
договор за потребителски кредит „До заплата“ № 1*****, сключен между нея и ответника на
22.01.2016 год. При условията на евентуалност, ако съдът не уважи главния иск, ищцата
иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузите в чл.4, ал.
3 и чл. 6 от договора.
Ответникът подава отговор на исковата молба.Оспорва исковете.Не оспорва
сключването на процесния договор за потребителски кредит.Оспорва, че договорът е
нищожен.Оспорва, че двете атакувани клаузи са нищожни Навежда правни доводи.
В съдебно заседание ищцата поддържа иска.Ответникът поддържа оспорването,
направено с отговора на исковата молба.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства намира за установено
от фактическа страна следното:
На 22.01.2016 година между ответника „Неткредит“ ООД, като кредитор и ищцата С.
А. В., като кредитополучател е бил сключен договор за потребителски кредит „До заплата“
№ *****, по силата на който на ищцата е бил предоставен потребителски кредит под
формата на кредитна линия в размер на 500 лева със срок на ползване от 1 година от датата
на сключването на договора. Съгласно уговореното в чл. 1 от договора, с изтичането на 1
годишия срок, срокът за ползване автоматично се удължавал с една година за общо 5 години
и ако в 30 – дневен срок преди изтичането на първоначалния или на всеки последващ
едногодишен период нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяването
2
му. Съгласно уговореното в чл. 1 от договора, в рамките на срока на ползване на кредита,
кредитополучателят е можел многократно да усвоява суми по кредитната линия (траншове)
до максимално разрешения кредитен лимит, като необходимо условие за усвояване на
следващ транш от кредита е кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои
задължения по усвоен предходен транш. Съгласно клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора,
кредитополучателят се е задължил при условията и сроковете на договора да върне
предоставения кредит, както и да заплаща уговорената лихва и другите разходи по кредита
съгласно уговореното в договора. Първият транш по кредита в размер на 500 лева се е
предоставял съгласно чл. 2, ал. 2 на датата на сключване на договора, а съгласно чл. 3 за
кредитополучателя е възникнало задължението да заплаща дължимата лихва по първия
транш по кредита в срока на лихвения периоду посочен от него във Формуляра за
кандидатстване за потребителския кредит, т.е. в срок от 30 дни. Кредитополучателят е бил
длъжен да заплаща дължимата лихва по всеки следващ транш по кредита в срока на
лихвения период, посочен от него във Формулара за усвояване на следващ транш от кредита,
с който е поискал усвояване на съответния транш. Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал.8, от договора,
кредитополучателят се задължил да заплати като възнаграждение за ползване на всеки
усвоен транш по кредита годишна лихва в размер на 40,60% от главницата по кредита при
лихва по кредита на ден от 1/365 от годишния лихвен процент, а съгласно чл. 11, ал. 4 и ал.
5, годишният процент на разходите по кредита е възлизал на 49,09 % от сумата на кредита, а
общата сума дължима от кредитополучателя е възлизала на 703, 04 лева. В алинея шеста на
чл. 11 страните са се договорили, че годишният процент на разходите и общата дължима
сума от кредитополучателя са изчислени при следните допускания: в хипотезата, когато при
сключване на договора кредитополучателят е усвоил максималната сума по кредита в
размер на 500 лева и срок на първия транш от 30 дни и в хипотезата когато погасява
главницата след 1 година.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на деня, следващ деня на предоставяне
на сумата на първия транш от потребителския кредит, чрез превеждане на сумата от първия
транш от кредита по банковата сметка на кредитополучатнеля или предоставянето й чрез
системана ePay, кредитополучачетял е бил длъжен да представи на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията предвидени в Общите условия на договора Банковата
гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция трябвало да бъде в
размер на 1 000 лева и със срок на валидност до 22.01.2021 година. В случай, че
кредитополучателят не представел уговорената гаранция, съгласно чл. 6, ал. 1 от договора,
за него възниквало задължението да заплати на кредитора неустойка в размер на 4 лева
плюс 0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,98 % от
сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Под първи ден от всеки лихвен период се
имало предвид първия ден, за който се дължала неустойката. Неустойката се начислявала на
ден, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 - съгасно чл. 6, ал. 2 от договора.
Преди сключването на договора на ищцата от „Неткредит” ООД е бил предоставен
Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
3
кредити, в който били описани условията на искания кредит, включително и задължението
за предоставяне на обезпечение и задължението за заплащане на неустойка в случай не
непредставяне на такова.
От заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно- счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като пълно и безпристрастно се установява, че в размера
на уговорения в договора ГПР са включени единствено разходите за възнаградителни лихви.
Вещото лице заключава, че възнаградителната лиха, уговорена в договора е възлизала на
203, 04 лева, представляваща 40,60 % от главницата от пръвия транш от 500 лева. Експертът
заключава, че от страна на ищцата първата усвоена сума по кредита в размер на 500 лева и
това е станало на 22.01.2016 година. Заключава, че от нейна страна по кредитната линия има
усвоени шест транша, последният на 25.03.2019 година в размер на 500 лева. В
заключението вещото лице дава варианти на ГПР върху усвоените по кредита суми.
Съдът не обсъжда като доказателство по делото протоколно решение по протокол №
09 от заседание на Комисията за защита на потребителите от 12.02.2018 година, тъй като от
него не става ясно, че обсъдените от комисията Общи условия са идентични с Общите
условия за потребителските кредити на „Неткредит” ООД, валидни към датата на
сключване на процесния договор за потребителски кредит „До заплата”, а именно на
22.01.2016 година и неразделна част към него.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните изводи:
По иска за обявяване на договора за недействителен
Договорът за кредит, предмет на настоящото дело, попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно легалното определение на договор за
потребителски кредит, съдържащо се в разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ответницата в случая е сключила
договора като потребител, като физическо лице, което при сключването на договора,
действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Разпоредбите на чл.
11, ал. 1 от ЗПК регламентират задължителните елементи от съдържанието на договора за
потребителски кредит. В чл.11, ал. 1, т. 9 е предвидено, че договорът за кредит трябва да
съдържа лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. В чл. 11, ал.1, т. 10 е предвидено, договорът да
съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7-12 и чл.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9,
4
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В настоящия случай, основанието на ищцата за да иска обявяване на договора за
недействителен по реда на чл. 22 от ЗПК е липсата на съществените елементи от договора,
предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а именно липсата на клаузи относно лихвения
процент и годишния процент на разходите, поради тяхната нищожност. Тя твърди, че
уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, като неравноправна и като заобикаляща изискванията на чл.21 от ЗПК. На
второ място твърди, че уговорката за ГПР е нищожна, тъй като е неравноправна клауза и
заобикаля изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
По основанията на ищцата съдът намира следното: Съдът намира, че уговорената в
настоящия договор възнаградителна лихва, която е била фиксирана за срока на договора и е
възлизала на 40, 60 % от главницата не противоречи на добрите нрави. Съгласно чл 9 от
Закона за задълженията и договорите, страните свободно определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави.Съгласно чл.10 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от
Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този
размер. Към настоящия момент, МС с постановление по реда на чл.86, ал.2 от ЗЗД определя
само размера на законната лихва, но не и размера на възнаградителната лихва. Затова в
случая следва да се извърши проверка дали така уговорената в договора възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави, т.е. дали е уговорена в съответствие с принципите на
справедливостта и добросъвестност и дали не води до свръхобогатявяне на кредитора.
Съдът намира, че така, както е уговорена в размер на 40, 60 % възнаградителната лихва не
нарушава добрите нрави. Тя не води до свръхпечалба за кредитора, съобразена е със
социално- икономическите условия в страната, с темпа на инфлация през 2016 -19 год. с
оглед срока на договора.
По същите съображения съдът намира, че тази клауза не е и неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Съдът не възприема и довода на
ищцата, че тази уговорка заобикаля изискванията на ЗПК и че договореният размер на
възнаградителната лихва е по- висок от обявения. Предвид изложеното съдът намира, че
клаузата, с която е уговорено заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40, 60 % е
действителна.
Съдът намира за нищожна обаче клаузата в договора, която уговаря годишен процент
на разходите. Същата заобикаля изискванията на ЗПК и е неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Той се изчислява, съгласно следващата разпоредба
по формула съгласно приложение № 1 и съгласно алинея 4 от същия текст от закона не
може да бъде по-висок от път пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
5
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. От заключението
на съдебно- счетоводната експертиза се установи, че при определяне на годишния процент
на разходите на 49,09 %, кредиторът в нарушение на чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК не е включил
уговорената в чл. 6 неустойка. Според настоящия съдебен състав тази неустойка
представлява разход, допълнително оскъпяване на кредита, а не неустойка Съгласно чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обещетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката има
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Задължението за заплащане на
неустойка е акцесорно и зависи от изпълнението на главното, основното задължение. В
казуса неустойката е начислена заради неизпълнение от страна на кредитополучателя не на
главното задължение за връщане на заемната сума, а за неизпълнение на задължение за
даване на обезпечение. Съдът намира, че неустойката, така както е уговорена, е един вид
оскъпяване на заема, тя е уговорена извън присъщата й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция, поради което клаузата, с която е уговорена е неравноправна и като
такава се явява нищожна. В тази връзка съдът не възприема доводите на ответника и намира
за превратно тълкуването от кредитора на разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, че обезпечителната
функция на договорената в чл. 6 неустойката намирала проявление като стимулира
кредитополучателя да изпълни точно задължението си за представяне на обезпечение,
понеже той (кредиторът) търпял вреди от това неизпълнение. По същите съображения
начислената неустойка не представлява и разход по смисъла на чл.19, ал.3 от ЗПК, който се
плаща от потребителя при неизпълнение на задължението по кредита по смисъла, който не
се включва в ГПР, а представлява допълнителен, бъдещ разход, който съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК трябва да бъде включен при определяне на ГПР. При включването на от уговорената
неустойка в ч. 6, ал. 1 от договора в размер на 4 лева плюс 0, 89 % от сумата на усвения
транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89 % от сумата на усвоения транш за всеки
следващ ден, към уговорената възнаградителната лихва дори и без специлни знания
изчислено от съда ще надмине 50 %. Този размер противоречи на императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от ЗПК, че ГПР не може да надвишава 5 пъти размера на законната лихва (т.е.
50 %). В случая е налице несъответствие между посочените в договора размери на ГПР и
общата дължима сума, което е заблудило кредитополучателката относно действителната
цена на кредитния ресурс. Съдът намира, че тази клауза е неравноправна, тъй като е
уговорена във вреда на ответницата и не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя.
Като неравноправна, съдът намира тази клауза за нищожна.
Обявяването на тази клауза за нищожна води до извода, че същата липсва в
съдържанието на договора, поради което същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,
т. 10 от ЗК, поради което на осование чл. 22 от ЗПК договорът се явява недействителен.
Предвид изложеното съдът намира главният иск на ищцата за основателен и не
пристъпва към разглеждане на втория иск, предявен при условията на евентуалност.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК, в тежест на ответника следва да се присъдят
6
разноските по делото за държавна такса в размер на 50 лева и разноските за възнаграждение
за вещо лице в размер на 253 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, ответникът ще следва да заплати на представлявалия
ищцата адвокат възнаграждение в размер на 500 лева. Възнаграждението е определено по
реда на действащата към датата на предявяване на иска, а именно на 24.10.2022 година
Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения (до изм. обн. ДВ, бр.
88/04.11.2022г.). В сключения между ищцата и адвокат Ф. договор за правна защита и
съдействие няма посочена дата на сключване, поради което съдът определя размера
съгласно действащите към датата на предяване на иска разпоредби на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредбата, а именно възнаграждение в размер на 300 лева плюс още 200 лева за защита за
още две съдебни заседания, съгласно чл. 7, ал. 9 от Наредбата.
Водим от горното и на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във
връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на С. А. В. с ЕГН ********** от гр.С****,
ул.“З*** С**** “ № * и „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул.“Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10 („Литекс тауър”), представлявано
от управителя Ирина Недкова Христова - Станкова, че сключеният между тях на 22.01.2016
год. договор за потребителски кредит „До заплата” № ***** е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН,
поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, ул.“Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10 („Литекс тауър”), представлявано от
управителя Ирина Недкова Христова - Станкова на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, да заплати на адвокат Д. Л. Ф., вписана в АК- София с личен № **********
сумата от 500 (петстотин) лева за адвокатско възнаграждение по настоящото дело.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, ул.“Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10 („Литекс тауър”), представлявано от
управителя Ирина Недкова Христова – Станкова да заплати по сметка на Районен съд-
Сандански сумата 50 (петдесет) лева за държавна такса по производството и сумата от
253 (двеста петдесет и три) лева за направени разноски за платено възнаграждение за
вещо лице, както и пет лева за държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Благоевград в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
7
Съдия при Районен съд – Сандански: _______________________
8