Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София,
26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 27.10.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Георгиев
ЧЛЕНОВЕ: Ваня
Иванова
Светослав Николов
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 76
по описа на съда за 2021 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 260152 от 09.10.2020 г. по
гр.дело № 1233/2019 г. по описа на Районен съд гр. Ботевград, е осъдена И.Д.И. да заплати на
„О.Ф.Б.”
ЕАД
-
сумата от 11731,58лв.,
представляваща падежирала главница, включваща анюитетни вноски, дължими от
10.09.2012г. до 10.09.2017г. съгласно погасителен план, който е неразделна част
от Договор за кредит за текущо потребление от 02.06.2008г., и
-
сумата от 1706.91лв.,
включваща анюитетни вноски, дължими от 10.10.2017г. до 02.06.2018г. по описания
по-горе договор за кредит,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване
на исковете до окончателното им заплащане.
Със същото решение е отхвърлен вторият от
горните искове срещу И. за разликата над 1706,91лв. до пълния размер от
1718,63лв., както и е отхвърлен изцяло искът на „О.Ф.Б.” ЕАД срещу това лице за заплащане на сумата от 1616,41лв., представляваща
възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски, дължими от 10.09.2014г. до
10.09.2017г., произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от
02.06.2008г.
С решението са
отхвърлени изцяло предявените искове от „О.Ф.Б.” ЕАД срещу Т.М.И. за заплащане на сумата
от 11731,58лв., представляваща падежирала главница, включваща анюитетни вноски,
дължими от 10.09.2012г. до 10.09.2017г. съгласно погасителен план, който е
неразделна част от Договор за кредит за текущо потребление от 02.06.2008г.,
както и сумата от 1718,63лв., включваща анюитетни вноски, дължими от
10.10.2017г. до 02.06.2018г., а също и сумата от 1616,41лв., представляваща
възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски, дължими от 10.09.2014г. до
10.09.2017г., произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от
02.06.2008г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба
от „О.Ф.Б.”
ЕАД срещу
горното решение, в частите му, с които
-
е отхвърлен
искът срещу И.Д.И. за заплащане на сумата от 1616,41 лева,
-
са
отхвърлени исковете срещу Т.М.И. за заплащане на сумите:
o
11731,58
лева, представляваща падежирала главница, включваща анюитетни вноски, дължими
от 10.09.2012 г. до 10.09.2017 г. съгласно погасителен план, който е неразделна
част от Договор за кредит за текущо потребление от 02.06.2008г.;
o
1706,91
лева, включваща анюитетни вноски, дължими от 10.10.2017 г. до 02.06.2018 г.,
o
1616,41
лева, представляваща възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски,
дължими от 10.09.2014 г. до 10.09.2017 г., произтичащи от Договор за кредит за
текущо потребление от 02.06.2008 г.
Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно
и незаконосъобразно в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Счита за доказано съществуването
на валидно правоотношение между И.Д.И. и Т.М.И. от една страна, и „Б.Д.С.К.”
ЕАД, от друга страна, по Договор за кредит за текущо потребление от 02.06.2008
г., както и валидното прехвърляне на процесните вземания по силата на Договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от 17.09.2012г., сключен между „Б.Д.С.К.”
ЕАД и „О.Ф.Б.” ЕАД. Оспорва извода на първоинстанционния съд, основан на
заключението на в.л. И., че положеният върху договора за кредит подпис вероятно
не е изпълнен от Т.М.И.. Изтъква, че това заключение не е категорично, поради което
следва да бъде тълкувано в ущърб на страната, оспорващата автентичността на
положения под договора подпис, съобразно разпределението на доказателствената
тежест. Оспорва правните изводи на съда, довели до отхвърляне на иска срещу И.Д.И.
за сумата 1616,41 лева, представляваща възнаградителна лихва, включена в
анюитетни вноски, дължими от 10.09.2014 г. до 10.09.2017 г., произтичащи от
Договора за кредит за текущо потребление от 02.06.2008 г. Не споделя изложените
от съда мотиви, че вземането за част от този период се погасява с тригодишна
давност. Позовава се на разпоредбите на чл. 430 от ТЗ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ,
както и на съдебна практика, съгласно която в случая е приложима общата
петгодишна давност. Цитира разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК, и прави извод, че, дори страните да
уговорят връщане на кредита на погасителни вноски, това не превръща договора в
такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото
погасяване, тъй като по договора за кредит се поема цялостно задължение, а
уговорените погасителни вноски са само начин на разсрочено погасяване на това
общо задължение на отделни части. Намира, че възнаградителната лихва
представлява цената за ползването сумата по кредита, като задължението за
заплащането й възниква заедно и наред със задължението за заплащане на главницата
от същия юридически факт, и, щом тя е била включена в дължимите месечни
погасителни вноски по процесния договор, следва да се погасява заедно с тях,
т.е. с общата давност по чл. 110 от ЗЗД. Освен това оспорва отхвърлянето на
иска за възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски, падежирали в
периода от 29.09.2014г. до 03.09.2016г., като навежда довод, че съдът е имал
възможност сам да извърши калкулация на дължимата лихва за този период. На
последно място, във връзка с отхвърлянето на иска за възнаградителна лихва,
включена в анюитетни вноски, падежирали в периода от 04.09.2016 г. до
10.09.2017 г., оспорва решаващия извод на съда, че предсрочната изискуемост
била обявена на И. с връчване на поканата за доброволно изпълнение по изп. дело
№ 884/2016 г. по описа на ЧСИ Димитър Вълков. Навежда довод, че тази покана не
изхожда от кредитора и не съдържа негово изрично волеизявление да обяви
вземането за предсрочно изискуемо, а такова е направено едва с исковата молба,
подадена от "О.Ф.Б." ЕАД. Прави извод, че предсрочната изискуемост е
настъпила с връчването на препис от искова молба на ответниците по делото. Моли
съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните му части, като вместо
това уважи в цялост предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД искове срещу И.И. и Т.И. за
заплащане на дължими и изискуеми суми по Договор за кредит за текущо
потребление от 02.06.2008 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подадени
отговори от въззиваемите.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят се представлява от юрк. Ш., която моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част по съображенията, изложени във въззивната жалба.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззиваемите не се явяват и не се представляват.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред Ботевградския районен съд доказателства, е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство е прието заключение по съдебно-
почеркова експертиза, съгласно което подписите за Т.М.И. под договора за кредит
от 02.06.2008г. и погасителния план с ГПР към него не са изпълнени от това
лице, а са имитирани. В открито съдебно заседание пред въззивния съд вещото
лице поддържа и обосновава заключението си.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното.
С оглед категоричното заключение на в.л. А., че подписите за Т.М.И.
под процесния договор за кредит от 02.06.2008г. и погасителния план с ГПР към
него не са изпълнени от това лице, се налага извод, че то не е изразило воля за
сключване на този договор. Поради това следва да бъдат споделени мотивите на
първоинстанционния съд, че между И. и „Б.Д.С.К.“ ЕАД не е възникнало
облигационно отношение по този договор, т.е. последният не е породил
действително вземане, което банката да прехвърли на ищеца и то да бъде
основателно претендирано в настоящото производство. По тези съображения,
исковете на „О.Ф.Б.”
ЕАД срещу Т.М.И. са изцяло неоснователни и правилно
са били отхвърлени от Ботевградския районен съд, а обжалваното решение е
правилно и законосъобразно в тези части, поради което следва да бъде
потвърдено.
По отношение на жалбата срещу частта от решението, с която е
отхвърлен искът на „О.Ф.Б.”
ЕАД срещу И.Д.И. за
сумата 1616,41 лева, представляваща възнаградителна лихва, включена в анюитетни
вноски, дължими от 10.09.2014 г. до 10.09.2017 г., произтичащи от Договора за
кредит за текущо потребление от 02.06.2008 г., съдът намира следното:
·
За периода от 10.09.2014г. до 28.09.2021г.
Настоящият съдебен състав споделя преценката на БРС,
че вземанията за възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски по договор
за кредит, се погасяват с тригодишна давност. Този извод следва на първо място
от разпоредбата на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, според която лихвите са едно от
изрично посочените вземания, погасяващи се с изтичане на тригодишна давност.
Поради това, позоваването на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по
т. д. № 3/2011 г., ОСГК, относно тълкуването на термина „други периодични
плащания“ е излишно, и не изключва относимостта на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД към
лихвите. Доколкото тази
разпоредба не ограничава приложението си нито в зависимост от вида на лихвите
(мораторни или възнаградителни), нито в зависимост от начина на калкулирането
им (самостоятелно или като част от анюитетни вноски), съдът намира, че тя е
приложима и за възнаградителните лихви, включени в анюитетните погасителни
вноски по кредита – противно на поддържаното във въззивната жалба. По този
въпрос жалбоподателят прави некоректен извод от цитираната от него съдебна
практика, че, след като уговореното погасяване на кредита на части не превръща
договора за кредит в такъв за периодични плащания, поетото задължение (макар и
разсрочено погасяемо на части) е общо и единно. Този извод е верен само в
първата си част, а именно – че договорът за кредит не е договор за периодични
плащания, поради което за главницата действително е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. От това, обаче, не следва претендираното от
жалбоподателя, че възнаградителната лихва била част от някакво обобщено
задължение, включващо главница и лихва, поради което последната също следвало
да се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Както се посочи
по- горе, бидейки „лихва“ по смисъла на чл. 111, т. „в“ от ЗЗД, тя се погасява
по давност с изтичане на по- краткия тригодишен давностен срок по силата на
тази изрична законова разпоредба. В същия смисъл е и съдебната практика. Така,
от една страна, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г.
на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, Определение № 60478 от 21.07.2021 г. на ВКС
по т. д. № 2143/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, Определение № 60320 от 3.06.2021 г. на ВКС
по т. д. № 2049/2020 г., II т. о., ТК и др., давността тече поотделно за всяка
падежирала анюитетна вноска, считано от датата на нейния падеж. От друга
страна, обаче, за всеки от компонентите на анюитетната вноска давностният срок
е различен, като за главницата той е петгодишен, а за възнаградителната лихва –
тригодишен (напр. Определение № 108 от 5.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1169/2020
г., II т. о., ТК и Определение № 60351 от 15.06.2021 г. на ВКС по т. д. №
1721/2020 г., II т. о., ТК). С оглед гореизложеното, като е отхвърлил иска за
присъждане на възнаградителна лихва за периода от 10.09.2014г. до 28.09.2021г., като
погасена по давност с изтичане на тригодишен срок, районният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено в тази му част. Видно от
Таблица № 2 от констативно- съобразителната част на заключението по ССЕ,
изготвено от в.л. Б. (л. 84 от първоинстанционното дело), единствената вноска,
чийто падеж попада извън тригодишния давностен срок и поради това е погасена по
давност, е тази от 10.09.2014г. в размер на 70,44лв.
·
За периода от 29.09.2021г. до 03.09.2016г.
Неоснователно първоинстанционният съд е отхвърлил иска
за присъждане на възнаградителна лихва за този период, като се е позовал
единствено на недоказването му по размер. Съгласно разпоредбата на чл. 162 от ГПК, когато
искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия
размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо
лице. В случая е
било възможно да се определи размера на дължимата възнаградителна лихва за този
период въз основа на данните от Таблица № 2 от констативно- съобразителната
част на заключението на в.л. Б.. Поради това в тази част решението е неправилно
и следва да бъде отменено, като искът се уважи за сумата на възнаградителната
лихва, съответстваща на периода от 29.09.2021г. до 03.09.2016г.
·
За периода от 04.09.2016г. до 10.09.2017г.
Правилно жалбоподателят поддържа, че предсрочната
изискуемост на кредита не е настъпила на 03.09.2016г. с връчване на препис от
заповедта за изпълнение на длъжницата И. от страна на съдебния изпълнител. Съгласно
актуалната съдебна практика (Определение № 60578 от 1.11.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 555/2021 г., I т. о., ТК, Решение № 60102 от 6.10.2021 г. на ВКС по т. д. №
1922/2020 г., I т. о., ТК), „…ако с
влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК поради
ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по
договор за кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК,
при нов иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното
дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена
до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело
искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока“. Макар и не напълно
идентичен, настоящият казус е достатъчно подобен на казусите, по които е
формирана цитираната съдебна практика, което позволява прилагането й по
аналогия. В случая, в предходно заповедно производство от 2011г. предишният
титуляр на вземането се е снабдил със заповед за изпълнение срещу същите
длъжници въз основа на претендирана от него предсрочна изискуемост на целия
остатък по кредита, чийто краен падеж е на 02.06.2018г.; след подадено
възражение от длъжниците, не е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК,
поради което заповедта за изпълнение е била обезсилена с определение от
10.05.2017г., което е препятствало формиране на сила на присъдено нещо по
въпроса за уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост в минал
момент; настоящият ищец (цесионер) е направил изрично изявление за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем с подаване на исковата молба. При тази
съвкупност от данни, следва да се приеме, че предходните изявления в този
смисъл са ирелевантни, а предсрочната изискуемост на кредита е обявена от
цесионера – ищец едва с исковата молба, по която е било образувано настоящото
производство. Това означава, че, до момента на нейното обявяване, правата и
задълженията на страните се уреждат от клаузите на договора от 02.06.2008г.,
вкл. задължението за заплащане на възнаградителна лихва. За периода след
обявяване предсрочната изискуемост на остатъка от кредита, по аргумент от т. 2
от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК, кредиторовото вземане се формира „…
в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането“, т.е. без да включва възнаградителна
лихва. Поради това и с оглед приетото по- горе, че предсрочната изискуемост на
кредита е обявена на длъжницата И. с исковата молба по настоящото дело,
възнаградителна лихва се дължи до датата на подаването й. Съответно, с оглед
диспозитивното начало в гражданския процес, претенцията на ищеца за по- кратък
период (до 10.09.2017г.) е основателна, и следва да бъде уважена, като за
изчисляване на размера й се използват данните от цитираната по- горе Таблица №
2 от заключението на в.л. Б. и се вземе предвид, че, съгласно това заключение,
действителният размер на възнаградителната лихва за целия исков период от
10.09.0214г. до 10.09.2017г. е 1616,32 лв., а не 1616,41лв.
С оглед
гореизложеното, искът за осъждане на ответницата И. за заплащане на сумата 1616,41
лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за кредит за текущо
потребление от 02.06.2008 г., включена в анюитетните погасителни вноски,
дължими от 10.09.2014 г. до 10.09.2017 г., е основателен за сумата
1616,32-70,44=1545,88лв. Тъй като този извод не съвпада с направения от
районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в съответната му част,
като вместо това се постанови друго, с което искът се уважава за сумата
1545,88лв.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл
искане, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски във въззивното
производство, пропорционално на уважената част от въззивната жалба. Такива се
установяват в размер на 333,43 лв. (държавна такса), 200 лв. (депозит за вещо
лице) и 540 лв. (юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, с оглед материалния интерес и броя на
проведените заседания). Следва да се има предвид, обаче, че по частично
уважения иск срещу И. държавната такса е само 32,33 лв., а назначената
експертиза няма отношение към този иск. Освен това, с оглед съотношението между
размера на същия и общия размер на материалния интерес – предмет на жалбата,
следва да се приеме, че, от общото юрисконсултско възнаграждение от 540 лв., на
този иск съответства пропорционална част в размер на 10,73%, т.е. 57,94лв. Поради
това и с оглед частичното уважаване на иска срещу И., последната следва да бъде
осъдена да заплати на „О.Ф.Б.”
ЕАД (1524,88/1616,41)*(32,33+57,94)=0,9433745151292061*148,21=139,82лв.
По отхвърлените искове срещу Т.И. на жалбоподателя не
се дължат разноски, вкл. за експертиза, доколкото тя е ангажирана само във
връзка с тези искове.
Частичната отмяна на обжалваното решение налага
преизчисляване на разноските в първоинстанционното производство, касаещи
ответницата И.. При това, съдът констатира, че адвокатското възнаграждение от
150 лв. е определено от БРС глобално, поради което няма основание за
коригирането му с оглед измененото съотношение между уважена и отхвърлена част
на исковете срещу И., а депозитът от 300 лв. е във връзка с неуспешното
оспорване на подписа й под договора, поради което вече е присъден с обжалваното
решение, и в тази част също няма основание за корекция. Следва да се отмени,
обаче, обжалваното решение в частта му, с която „О.Ф.Б.” ЕАД е
било осъдено да заплати на И.И. адвокатско възнаграждение, пропорционално на
частта от отхвърления иск, който е уважен от въззивната инстанция, а именно:
200 - (1524,88/1616,41)*200=200-0,9433745151292061*200=200-188,67=11,33лв., т.е.
решението следва да бъде отменено за разликата над тази сума до пълния присъден
размер от 200 лв. Също така, в полза на ищеца следва да се присъди държавна
такса, пропорционална на уважената част от този иск, а именно:
0,04*1545,88=61,84лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 260152
от 09.10.2020 г. по гр.дело № 1233/2019 г. по описа на Районен съд гр.
Ботевград В ЧАСТТА МУ, с която е
отхвърлен искът на „О.Ф.Б.”
ЕАД за осъждане на И.Д.И. да му заплати сумата 1545,88 лева, представляваща възнаградителна лихва,
включена в анюитетни вноски, дължими от 29.09.2014 г. до 10.09.2017 г. и
произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 02.06.2008 г., както
и в частта му, с която О.Ф.Б.”
ЕАД е било
осъдено да заплати на И.Д.И.
разликата над 11,33лв. до пълния присъден размер на адвокатското възнаграждение
от 200 лв., като
вместо това ОСЪЖДА И.Д.И. с ЕГН **********
да заплати на „О.Ф.Б.”
ЕАД с ЕИК ********* сумата 1545,88 лева, представляваща възнаградителна лихва, включена в анюитетни
вноски, дължими от 29.09.2014 г. до 10.09.2017 г. и произтичащи от Договор за
кредит за текущо потребление от 02.06.2008 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260152 от 09.10.2020 г. по гр.дело №
1233/2019 г. по описа на Районен съд гр. Ботевград в останалите обжалвани
части.
ОСЪЖДА И.Д.И. с ЕГН **********
да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД с
ЕИК ********* сумата 139,82 лв. –
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА И.Д.И. с ЕГН **********
да заплати на „О.Ф.Б.” ЕАД с
ЕИК ********* сумата 61,84 лв. –
разноски за държавна такса върху уважения размер от 1545,88 лв. на иска за възнаградителна
лихва.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.