Р Е Ш Е Н И Е
№_296_
26.07.2019 г. гр.
Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ПЕРНИК Гражданска колегия, в открито заседание на 26.06.2019 г., IІI-ти
въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
като разгледа докладваното
от съдия Николов в.гр.д. № 324 по описа за 2019
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от адвокат П.П., особен представител на И.С.В.,
с ЕГН: ********** и адрес: ***, против Решение № 954 от 03.10.2018 г. по
гр. д. № 1467 по описа на Районен съд – Перник за 2018 г., с което съдът е
уважил предявения от „Топлофикация – Перник“ АД
иск, като е признато за установено, че дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр.
Перник, ТЕЦ Република, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ
сумата 917,07 лв. – стойността на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за жилище, находящо се в ***, аб. № ***; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 206,77 лв. – лихва за забава върху
главницата за периода 08.07.2014 г. – 26.09.2017 г., заедно със законната лихва
върху главницата, считано от 26.10.2017 г. до окончателното й изплащане, които
суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д.
№ 7266 по описа на Районен съд Перник за 2017 г. С Решението И.С.В. е осъдена да заплати
направените от ищеца разноски в първоинстанционното производство.
Конкретните и
обосновани оплаквания в жалбата са, че обжалваното решение е неправилно, издадено в нарушение
разпоредбата на чл. 237 от ГПК, тъй като по делото липсва изрично искане на ищеца, съдът да прекрати съдебното дирене и да се
произнесе с решение само съобразно с признанието. На следващо място решението е
неправилно и поради факта, че съдът
не е имал основание да постанови решение при признаване на иска, тъй като
признатото право противоречи на закона - чл. 111 б.”в” от ЗЗД като твърди, че
всички претендирани вземания до 20.10.2014 г.
са погасени по давност. Иска се отмяна на решенето.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна не е подала отговор на жалбата.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Окръжен
съд Перник, след като обсъди доводите на страните намира за установено
следното:
При извършената по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Пред районния
съд са предявени искове с правно основание чл. 124, вр. чл. 422 от ГПК, вр. чл.
79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Образувано е по
искова молба от „Топлофикация –
Перник“ АД, с ЕИК: ********* против И.С.В., с ЕГН: **********
и адрес: *** с искане съдът да признае
за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото
дружество сумата 917,07 лв. – стойността на доставена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за жилище, находящо
се в ***, аб. № ***; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 206,77 лв. – лихва
за забава върху главницата за периода 08.07.2014 г. – 26.09.2017 г., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.10.2017 г. до окончателното й
изплащане, които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 7266 по описа на Районен съд Перник за 2017 г. От
приложеното към първоинстанционното дело, частно гр. дело № 7266 по описа на РС
Перник за 2018 г. е видно, че въз основа на заявление по реда на чл. 410 ГПК
в полза на дружеството ищец и срещу ответника е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение.
Тъй като ЗИПЗ е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. вр. ал. 5 от ГПК, с Разпореждане от 25.01.2018 г. Районния съд указал на
заявителя, че на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок от получаване на съобщението. В
указания от съда срок от „Топлофикация – Перник“ АД на 01.03.2018 г. подали
искова молба въз основа, на която е образувано гр. д. № 1467 по описа на
Районен съд – Перник за 2018 г.
С оглед установеното, че
ответницата е призована по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК (чрез залепване на
уведомление), с Разпореждане от 25.05.2018 г. съдът назначил за особен
представител на ответника адв. Ч.Б., на когото на 31.05.2018 г. били връчени
преписи от разпореждане от 02.03.2018 г., от 25.05.2018 г. и от исковата молба
и приложенията. Последният в срока по чл.
131 от ГПК не
е депозирал отговор. След изтичане на срока за
отговор с Определение от 04.07.2018 г. постановено по реда на чл. 140 от ГПК съдията-докладчик е приел и
приложил представените с исковата молба писмени доказателства, приложил е частно гр. дело
№ 7266 по описа на РС Перник за 2018 г. и насрочил е делото за разглеждане в открито с.з.
В с. з. на
17.09.2019 г. адвокатът, назначен за особен представител на ответника, изцяло е
признал иска.
С обжалваното решение РС
Перник на основание направеното признание е уважил
предявените
искове. В срока за обжалване на постановеното
Решение назначения за особен представител на ответницата адв. Б. починал,
поради което с Разпореждане от 20.11.2018 г. районният съд назначил за особен
представител на И.В. адв. П. от АК Перник. На 03.12.2018 г. същата депозирала
жалба срещу Решението, въз основа на която е образувано настоящото дело.
При така изложената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
Спецификата
на постановеното първоинстанционно решение при признание на иска обуславя
особености на въззивното производство. Липсата на проведено съдебно дирене и
наличието на краен акт, който не съдържа изводи за материалното правоотношение,
води до ограничаване пороците, от които може да страда решението, а оттам и
пределите на въззивната проверка и правомощията на въззивния съд.
Доколкото в първоинстанционното производство не са
събирани доказателства, или не е извършена преценка на събраните такива поради
извършеното признание, то решението не би могло да бъде неправилно. То обаче на
общо основание може да бъде нищожно, или постановено при липса на положителни
процесуални предпоставки, или наличие на отрицателни, което би довело до
неговата недопустимост.
С оглед на изложеното и на задълженията на въззивния
съд, очертани с разпоредбата на чл. 269 ГПК,
както и поради подаване на въззивната жалба от легитимирана страна, при
спазване на срока и изискванията за редовност, съдът намира въззивната жалба за
допустима.
Съдът намира, че не са налице пороци, които да
обуславят нищожност на първоинстанционното решение.
Налице са както общите изисквания за допустимост на
исковото производството, така и специалните такива, произтичащи от характера на
установителния иск по чл. 422, ал.
1 ГПК – издадена е заповед за изпълнение за описаните в исковата
молба суми, ЗИПЗ е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. вр. ал. 5 от ГПК,
което е породило правен интерес за ищеца и исковата молба е подадена в
едномесечния преклузивен срок.
Районният съд се е произнесъл по
реда на чл. 237 ГПК, при признание на иска от страна на особения представител
на ответника. Настоящият състав на съда счита, че това признание не е следвало
да бъде взето предвид, тъй като особеният представител на ответника по делото
не разполага с правото да признава иска. За да има подобно правомощие, следва
изрично да бъде упълномощен от лицето, респ. от негов представител. Обемът на
представителната власт на особения представител е доста по-тесен от този на
упълномощения представител по делото – особеният представител не може да
признава иска, нито може да сключва спогодба по делото, както и не може да се
съгласява с оттеглянето на иска. Такива правомощия може да има само лице, което
изрично е упълномощено за това. Ето защо, признанието на иска, направено от
особения представител на ответника по делото, е правно ирелевантно. Освен това
дори и да е било направено от лице с представителна власт в посочения обем,
съдът отново не е следвало да се произнася по този ред, тъй като въпреки, че
особения представител на ответника е заявил признание на иска, то липсва
изрично искане от ищеца за постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 ГПК. Съдът е обвързан от направеното признание на иска, но
постановява решение по чл. 235 ГПК,
ако искане от ищеца не бъде отправено. Видно от протокол от о.с.з. проведено на
17.09.2018 г. процесуалния представител на ищцовото дружество е завил следното:
„С оглед направеното признание на иска от процесуалния представител на
ответницата в дн.с.з. заявявам, че оттеглям направените от мен доказателствени
искания“. Няма нито изрично, нито дори евентуално отправено искане до съда да
прекрати съдебното дирене.
Като се има предвид изложеното за
въззивният съд като инстанция по същество възниква необходимост да пристъпи към
обсъждане на събраните по делото доказателства.
Правото на искова защита е уредено от закона по начин, по
който реализирането й следва да бъде съобразено с настъпването на конкретни
юридически факти, обуславящи фактическия състав на нормата - правно
квалифициращ правоотношениетоПравото
на искова защита е уредено от закона по начин, по който реализирането й следва
да бъде съобразено с настъпването на конкретни юридически факти, обуславящи
фактическия състав на нормата - правно квалифициращ правоотношението. Т. е. от
този, който твърди, че е нарушено неговото субективно материално право се
очаква и установяване на настъпването на тези юридически факти, съотносими към
очертания от правната норма ред. Реализацията на исковата защита е обусловена
както от установяване на посочените факти, така и от правилното насочване на
претенцията, с оглед ангажиране на отговорността на този, който я носи при
конкретните обстоятелства.
Тежестта на доказване не е задължение да се представят
доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от
недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между
страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези
факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за
това претендира като настъпили – чл. 154 ГПК.
За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква
процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната
претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните
норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват
техните правни последици.
От приетата като
доказателство от Районния съд публикация на общи условия за продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от 2008 г. във в-к „Съперник“ от 29.04.2008 г.
се установява съдържанието на правоотношението, възникващо между доставчика на
топлинна енергия и потребителя на такава. От представеното извлечение от сметка
от партидата за аб. № ***, на името на И.С.В.,
се установяват размерите на начислените в счетоводството на ищеца суми за
главница за потребена топлинна енергия и за обезщетение за забава за
топлоснабдения имот, посочен в исковата молба, по отоплителни периоди, както и
датите на отнасянето им в забава.
Пред Районен съд Перник не са ангажирани други
доказателства.
Предвид
наведените в жалбата възражения за липса на предпоставките на чл. 237 от ГПК,
представляващи по правната си същност доводи за допуснати от първоинстанционния
съд съществени нарушения на процесуалните правила, въззивният съд е допуснал
съдебно-техническата експертиза. От заключението на вещото лице З.З.,
потвърдено от него в съдебно заседание се установява, че на името на
ответницата/жалбоподател И.С.В. няма открита партида.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Ищецът/въззивник „Топлофикация-Перник” АД, освен
производител на топлинна енергия, извършва и пренос на тази енергия, съгласно
легалната дефиниция на §1 т. 44 ДР към ЗЕ, поради което се явява и
топлопреносно предприятие по смисъла на чл. 129, ал. 1 ЗЕ, чиято дейност е
рамкирана от задълженията, предвидени в разпоредбата на чл. 130 от същия закон.
При осъществяването на дейността си по централизирано подаване и продажба на
топлинна енергия, дружеството се съобразява с разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от
ЗЕ (ДВ бр. 107/09.12.2003г.), която предвижда, че продажбата на топлинна
енергия на потребители за битови нужди, вкл. за общите части в сгради - етажна
собственост, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Следователно облигационната
връзка възниква ех lege, по силата на закона, от момента, в който за
определено лице възникне качеството потребител. Това качество е определено в
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, според която потребители на топлинна енергия
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. От анализа на горепосочените разпоредби е видно, че за да са налице
отношения на покупко-продажба на топлоенергия за битови нужди не е необходимо
да се сключва писмен договор, като съдържанието на облигационната връзка се
определя от закона и се доразвива с общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР.
В процесния случай Районният съд
изрично е указал на ищеца, че същият следва да докаже наличието на облигационно
правоотношение между страните по делото с доклада по чл. 146 ГПК. Като
доказателство за собственост или право на ползване на ответника върху процесния
имот ищецът не е представил никакви доказателства. Напротив от заключението на
вещото лице се установява, че партидата за имота описан в исковата молба е на
името на Т.А.С..
Предвид
изложеното съдът намира, че ищецът не е доказал, че ответникът е собственик или
носител на вещно право на ползване на процесния имот, поради което съдът
намира, че няма доказателства за облигационната връзка между страните по делото
за доставка на топлинна енергия за процесния обект.
При така
установеното искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Като
неоснователни следва да бъдат отхвърлени и акцесорните претенции за претендираните
лихви.
Това налага обжалваното
решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени, като неоснователни.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение Решение
№ 954 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 1467 по описа на Районен съд – Перник за
2018 г., с което съдът е уважил предявения от „Топлофикация
– Перник“ АД иск, като е признато
за установено, че И.С.В., с ЕГН: ********** и адрес: ***
дължи на „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр. Перник, ТЕЦ Република,
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ сумата 917,07 лв. –
стойността на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016
г. за жилище, находящо се в ***, аб. № ***; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата 206,77 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 08.07.2014 г. –
26.09.2017 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от
26.10.2017 г. до окончателното й изплащане, които суми са предмет на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 7266 по описа на Районен съд
Перник за 2017 г., както и с което И.С.В. е осъдена да заплати на „Топлофикация – Перник“ АД, направените по делото разноски и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Топлофикация – Перник“ АД, ЕИК *********, гр.
Перник, ТЕЦ Република против И.С.В., с ЕГН: **********
и адрес: *** положителни установителни искове, че ответницата дължи на ищцовото
дружество сумата 917,07 лв. – стойността на доставена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за жилище, находящо
се в ***, аб. № ***; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 206,77 лв. – лихва
за забава върху главницата за периода 08.07.2014 г. – 26.09.2017 г., заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 26.10.2017 г. до окончателното й
изплащане, които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 7266 по описа на Районен съд Перник за 2017 г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1, пр. първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.