Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV-1 26.01.2017 год. Гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският окръжен съд ,
гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На шестнадесети
януари, две хиляди и седемнадесетата година
В
публично заседание в следния
състав
Председател: Кирил Градев
Членове:1.Даниела Михова
2. мл.с.Мартин
Баев
Секретар: Виолета Недкова
Прокурор: ______________
Като разгледа докладваното от съдията
Кирил Градев
Въззивно
гражданско дело № 1965 по описа за 2016 година
И за да се произнесе взе в предвид
следното:
Делото е образувано по повод
въззивната жалба на Н.И.Д. от гр.Б. против Решение №1598 от 20.10.2016
г., постановено от Районен съд – Бургас по гр.д.№410/2015 г. , с което са отхвърлени претенции на въззивника за
заплащане на парични суми за трудово възнаграждение за положен извънреден труд
за периода от 01.11.2002 г. – 31.08.2012 г. ведно със законната лихва , както и
за мораторна лихва. Решението се оспорва като
незаконосъобразно и неправилно в отхвърлителната му част поради нарушение
на материалния и процесуалния закон, при неправилни изводи и тълкувания на
факти и доказателства ,както и при липса на мотиви. Сочи се в жалбата , че въззивникът като военнослужащ и при режима на
ЗОВСРБ е полагал 24-часови дежурства по график , които не са изпълнени ена основна служебна функция , но
са част от служебното му време и по време на кадровата му служба е му е било
разрешено ползването на 4464 часа или 558 дни почивки. При това положение
разликата над нормалната месечна продължителност на служебното време , когато не е компенсирано с
почивка се приравнява по заплащане към
извънредния труд – вземане следващо се при прекратяване на правоотношението
парична компенсация – предмет на иска на въззивника, което не се изключва от
допълнителното възнаграждение за специфични условия по чл.226 ал.1 от ЗОВСРБ.
Оспорва се извода на БРС ,за неоснователност на иска поради прието погасяване на вземането поради изтекла
погасителна давност с правно основание чл.111 б.“а“ от ЗЗД. Според страната
това е в противоречие с практиката на ВКС , която е в насока , че ако до
прекратяване на правоотношението
положената от военнослужещия при увеличено работно време служба при дежурства
не се компенсира , следва да се заплаща като извънреден труд по аналогия от
чл.136а ал.5 от КТ съгласно чл.46 ал.2 от ЗНА. По – нататък жалбоподателят възразява по прилагането на практика на ВКС – според
него това се прави при взаимоизключващи
се мотиви на решения на ВКС и при грешно
тълкуване на същите. Цитира се подробно практика на ВКС в насока на изложените
от страната доводи. Акцентира се върху обстоятелството , че едва при
прекратяване на служебното правоотношение вземането на военнослужещия за превишението на служебното му време става
изискуемо и ликвидно и от този момент започва да тече 3 – годишна давност. В
тази връзка констатациите и изводите на първоинстанционния съд се оспорват и се
моли да се отмени решението на първоинстанционния съд и да се постанови ново
решение по съществото на спора , с което да се
уважат изцяло предявените искове за заплащане на неизплатени обезщетения за извънреден труд,
мораторна лихва и законна лихва. Претендират се разноските по делото. Прилагат
се копия от съдебни решения. Жалбата се поддържа пред съда от процесуалния
представител на страната. Представя се списък на разноските и пред въззивната
инстанция като се претендират за присъждане ведно с тези , направени в първоинстанционното
прозиводство.
Депозиран е отговор на въззивната жалба
от страна на формирование 32890 , с
което въззивната жалба изцяло се оспорва. Обжалваното решение се поддържа като
правилно и законосъобразно. Поддържа се
извода на БРС относно прилагането
на материалния закон - чл.111 б.“а“ от ЗЗД за кратката погасителна давност. В тази насока страната сочи , че въззивникът превратно
е тълкувал в своя полза решения на ВКС в жалбата си. Според
въззиваемата страна единствено и след прекратяване на договора за военна служба вземането на
работника се трансформира в друго вземане и започва да тече погасителна давност
за нововъзникналото вземане като единствено и само в тежест на работодателя е
задължението за компенсиране на труда , положен над максималната
продължителност за съответния месец. Правото на работника да извърши
компенсация с едностранно волеизявление пред работодателя в рамкирания
от закона срок по чл.136 А от КТ е пропусната. Въззиваемата страна се
позовава на решения на ВКС относно
момента на трансформирането на вземането за труд , положен от работника –
решение №427 от 3.11.2011 г. Прави се възражение и за наличие за отхвърляне на
въззивната жалба и на друго основание
- пред въззивния съд се претендира
заплащане на неизплатени обезщетения за извънреден труд , което представлява
изменение на основанието , тъй като съда е бил сезиран с искане да осъди ответника
да заплати стойността на неизплатеното трудово възнаграждение за положен
извънреден труд. Моли се за изцяло отхвърляне на въззивната жалба като се
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.Пред съда представител
на страната не се явява , представя се
писмена молба , с която се заявява , че становището по отговора се поддържа,
взема се становище и по съществото на
спора – за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението на
първоинстанционния съд. Прилага се подробна писмена защита ведно с приложения
към него – копия от съдебни актове – практика на ВКС в насока на изложеното по
становището.
След преценка на доказателствата по
делото, изложените от страните доводи във въззивната жалба и отговора на същата
, мотивите на първоинстанционния съд , съдържащи се в обжалвания съдебен акт,
Бургаският окръжен съд приема за установено следното:
Производството пред първоинстанционния
съд е било образувано по исковата молба
на на Н.И.Д. от с.А. против военно формирование 32890 като част от
структурата на Министерството на отбраната на Република България за заплащане
на общо сумата от 17 132.52 лв. – представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд , формиран от фактически отработеното служебно време над
месечната продължителност на служебното време от 01.11.2002 г. до 31.08.2012 г.
както и сумата от 13 838.71 лв. –
мораторна лихва върху главницата за всяко закъснение по месеци от датата на
падежа на всяко задължение до датата на
подаване на исковата молба ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба.
Същият е посочил, че е бил в служебно
правоотношение с ответника като поради превишаване продължителността на служебното му време счита , че му се дължи възнаграждение за положения
извънреден труд.
Ответникът в отговора си по чл.131 от ГПК
е оспорил исковата претенция като е изложил подробни съображения. Направено е
възражение за погасяване по давност на вземанията по съединените искове на
основание чл.111 от ЗЗД за претенциите преди 24.01.2012 г.
Прието е било по делото експертно
заключение , което е установило , че
нормативно определената месечна продължителност на служебното време , определена съгласно
действащото законодателство към момента на отработването е 2285 дни и 23 080 часа. Отразени са
компенсациите по нарядите. Когато дежурствата не са компенсирани в рамките на
месеца , за който са носени дежурствата за тях се дължи парична компенсация
като за извънреден труд. Вещото лице е изчислило по различни варианти
положените наряди и ползваните и неползваните компенсации и размерът на възнаграждението за положен труд. Относно
падежа на това парично вземане съдът приема за задължителна практиката на ВКС ,
постановена по реда на чл.290 от ГПК – същото
възниква след полагането му за съответния месец на кадрова военна служба
и се погасява с изтичане на краткия
тригодишен давностен срок по чл.111 б.“а“ от ЗЗД като срока се брои от деня , в който
вземанията са станали изискуеми – като вземане за труд и ако не е уговорено
друго изискуемостта настъпва в края на месеца , следващ този на полагане на
труда. Като е приложил това правило съдът е приел , че са погасени по давност
вземанията на ищеца за възнаграждения за извънреден труд с падежи отпреди 24.01.2012
г. / три години преди предявяване на иска на 24.01.2015 г./ При това положение
иска за периода до 23.01.2012 г. първоинстанционният съд е отхвърлил поради
погасяване на вземането по давност. За
остатъка от процесния период – до 31.08.2012 г. съдът се е позовал на
констатациите на вещото лице – че всички компенсации за този период касаят същия и няма ползвани от
ищеца компенсации , касаещи положени наряди
извън периода 24.01.2012 – 31.08.2012 г. като за този период няма извънреден труд. За
периода от 24.01.2012 г. – 31.08.2012 г. съдът е отхвърлил претенцията като
недоказан и неоснователен. По този начин
претенцията е изцяло отхвърлена. В полза на ответника са присъдени разноски – вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Недоволен от постановения съдебен акт
ищецът е депозирал в срок въззивната си жалба. Същата е редовна и допустима.
Относно основателността на жалбата , настоящият въззивен състав съобрази следното:
Налице е изцяло отхвърляне на
предявената от Н.Д. претенция с обжалваното съдебно решени , постановено от
първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция страните спорят
относно основателността и доказаността на претенцията на ищеца Д.. Въззивникът –
ищец Д. чрез процесуалния си представител спори по отношение отхвърлителното
решение и претендира отмяна на същото и уважаване на претенцията изцяло ,
докато въззиваемата страна поддържа
тезата на законосъобразност на решението
на първоинстанционния съд и потвърждаването му от въззивната инстанция.
Касае се за претенция за заплащане
на положен реално труд от страна на
въззивника извън рамките на нормалната
продължителност на служебното време ,
некомпенсиран с почивки по реда на чл.152 ал.4 т.5 от ПКВС до прекратяване на
служебното правоотношение. В случая се касае
такъв вид труд над нормалното
работно време , чието възмездяване се
дължи като извънреден труд в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с
почивка – чл.136 а ал.5 от КТ. Ето защо
въз основа на характера и естеството на
труда , чието овъзмездяване се претендира следва обоснования извод , че моментът , от който възниква правото на
вземане в процесния случай за ищеца в качеството му на бивш кадрови
военнослужещ за този вид труд е момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение. До този момент той не би могъл да го претендира. От това следва извода ,
че към момента на прекратяване на служебното правоотношение на възивника – ищец
с работодателя си със заповед от 16.11.2012 г.
и датата на предявяване на исковата претенция - 24.01.2015 г. искът за възнаграждение за
отработеното служебно време над месечната продължителност по чл.152 от ПКВС /
отм./ за периода от 01.11.2002 г. – до м. 31.08.2012 г. не е погасен по давност. В случая погасителната
давност за вземането не може да започне
да тече преди то да е възникнало.
В хода на развитие на правоотношението едно вземане се е трансформирало в друго
– парично вземане. За нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от
деня на трансформацията. Правото на
служителя да бъде компенсиран с
почивка след прекратяване на
правоотношението в случая не може да бъде упражнено , поради и което същото се трансформира във вземане за
извънреден труд , което се погасява с нова тригодишна давност като същата
започва да тече от прекратяването на
трудовото правоотношение.
При това положение претенцията за
заплащане на претендираната главница се
явява основателна за целия период от време – 01.11.2002 г. – до 31.08.2012
г. Отхвърлителното решение за периода 01.11.2002 г. – 31.08.2012
г. следва да бъде отменено и вместо него – да се постанови решение по
съществото на спора – като в полза на въззивника – ищец се присъди дължимата сума в тази част на претенцията му,
а именно – сумата в размер на 17 132.52 лв. – ведно със законната лихва ,
начиная от датата на завеждане на
исковата претенция до окончателното изплащане на сумата.
С оглед
извода за настъпване
изискуемостта на вземането изложените съображения на БРС относно дължимата лихва са неправилни.
Обезщетението за забава в размер на мораторната лихва върху главницата следва да се дължи начиная от датата на прекратяване на служебното правоотношение – до завеждане на
исковата молба – т.е. – върху цялата главница , но за периода от 16.11.2012
г. до 24.01.2015 г. Изчислена лихвата
върху главницата възлиза за въпросния
период е в размер на 3819.53 лв.
Претенцията за лихва е акцесорна и се
обуславя от главната. В процесния случай
се установява основателност и доказаност на размера на главната претенция, но освен това - различен падеж – не според претенцията
на въззивника - ищец. Ето защо - за частта до този основателен
и доказан размер от 3819.53 лв. отхвърлителната част на решението следва
да бъде отменена и ответника – осъден да
заплати този размер лихва, а в останалата част – до пълния размер на претендираната лихва
/ 13 838.71 лв./ обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно уважаването на главната претенция и
частичното уважаване на акцесорната за лихва – в полза на въззивника следва
да се присъдят и направените по делото
разноски. Намерени са две разписки / не по образец от прономерован и
прошнурован кочан договори за правна
помощ/ за направени от въззивника разноски – 1200 лв. – заплатено
възнаграждение пред първоинстанционния съд /л.77 по делото на БРС/ и за 1500
лв. – заплатено пред въззивната инстанция / л.132 по делото на БОС/ - или общия
размер възлиза на 2700 лв. Съобразно
уважената част на претенцията / общо/
от тази сума следва да бъдат присъдени в полза на въззивника 1800 лв.
разноски.
Съобразно уважената част на жалбата – следва да бъдат намалени и
присъдените в полза на ответната страна – въззиваем разноски пред
първоинстанционния съд: - от общо присъдени разноски в размер на 2566.30
лв. решението в частта му за присъдени
на тази страна разноски следва да бъде потвърдено за размера от 855 лв. , а в
останалата част – над този размер - да бъде отменено.
Мотивиран от горното , Бургаският
окръжен съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение №1598 от 20.10.2016 г. , постановено от Бургаския районен съд по
гр.д.№410 по описа на БРС за 2015 г. в
частта, с която са отхвърлени исковите претенции на Н.И.Д.
от гр.Б.
, ЕГН-********** против Военно формирование 32890 – гр.Бургас , м. „Атия“ като
част от Министерството на отбраната на Република България , с които се иска осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 17 132.52 лв. , представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд, формиран от фактически отработеното служебно време над
месечната продължителност на служебното време за периода от 01.11.2002 г. до
31.08.2012 г. ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, в частта за заплащане на
сумата от 3819.53 лв. – представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода от 16.11.2012 г. до 24.01.2015 г., както и в частта,
с която Н.И.Д. е осъден да
заплати на военно формирование 32890 разноски по делото
за размера над сумата от 855 /
осемстотин петдесет и пет/ лв. до
присъдените с решението в размер на 2566.30 лв. като вместо отменената част ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Военно формирование 32 890 – гр.Бургас м.“Атия“ – като
част от министерството на отбраната на Република Република България да заплати на Н.И.Д. от гр.Б. , ЕГН-********** сумата от общо
17 132.52 /
седемнадесет хиляди сто тридесет и два лв. и 52 ст./ лв. , представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд, формиран от фактически отработеното служебно време над
месечната продължителност на служебното време за периода от 01.11.2002 г. до
31.08.2012 г. ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, сумата
от 3819.53 / три
хиляди осемстотин и деветнадесет лв. и 53 ст./ лв. – представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от 16.11.2012 г. до 24.01.2015 г., както и сумата от 1800 / хиляда и осемстотин/ лева – направени общо разноски по
делото пред двете инстанции.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част , с
която се отхвърля претенцията на Н.Д. за
заплащане на мораторна лихва в размера й над
присъдения от 3819.53 лв. до претендирания от 13 838.71 лв. и с
която Н.Д. е осъден да заплати на в.ф. 32890 – гр.Бургас разноски по делото в
размер на 855 /осемстотин петдесет и пет/
лв.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от уведомяването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.