№ 3639
гр. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100508495 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца С. Н. М. срещу решение № 8366 от 22.05.2023 г., постановено по гр. дело №
4981/2023 г. по описа на СРС, 88 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу
„К.И.И. БГ“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
сумата от 449,79 лв., главница по договор за потребителски кредит № CREX-****/03.01.2013
г., ведно със законната лихва върху нея за периода от 19.12.2014 г. до окончателното й
изплащане, както и за сумата от 48,88 лв., възнаградителна лихва, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 19.03.2015 г. по гр.д. № 71085/2014 г. по описа на СРС, претендирани
по изп. дело № 20168410410534 по описа на ЧСИ Н.М. (видно от уточнителна молба на
въззивника от 28.06.2023 г.).
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон и превратно тълкуване на събраните доказателства, от
които не се установявало извършването на валидни изпълнителни действия в рамките на
петгодишен период, които да прекъснат давността за оспорените вземания. Въззивникът
счита, че молбите на взискателя с възлагане по чл. 18 ЗЧСИ не прекъсват давността, след
като не е платена таксата за извършване на изпълнителните действия, както и че
1
насрочването на опис на движими вещи също не прекъсва давността при положение, че
изпълнителният способ в действителност не е бил приложен. Намира, че по делото е
настъпила перемепция, която води до невалидност на извършваните след този момент
изпълнителни действия, както и че постъпленията по наложения запор на трудовото
възнаграждение не прекъсват давността, тъй като плащанията не са извършвани
доброволно. Счита, че договорът за цесия за прехвърляне на оспорените вземания в полза на
ответника е нищожен. Ето защо моли първоинстанционното решение в посочената част
(уточнена с молба от 28.06.2023 г. след дадени указания от първоинстанционния съд) да
бъде отменено и предявените искове за недължимост на вземанията за главница и
възнаградителна лихва да бъдат уважени в цялост.
Въззиваемият „К.И.И. БГ“ ЕАД счита, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се добави и следното:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. № 71085/2014 г.
на СРС, 45 състав, С. Н. М. дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД оспорените
вземания, като последните са били прехвърлени на ответника „К.И.И. БГ“ ЕАД с договор за
цесия, за който длъжникът е бил уведомен. В исковата молба ищецът не е навел възражения
срещу действителността на сключения с ответника договор за цесия като основание за
недължимост на оспорените вземания, като същите са релевирани за пръв път едва във
въззивната жалба, поради което се явяват преклудирани и не следва да бъдат обсъждани по
същество от въззивния съд.
2
Видно от книжата по приетото за послужване заповедно дело, заповедта за изпълнение е
влязла в сила на 19.02.2015 г. (с изтичане на двуседмичния срок за подаване на възражение
съобразно действащата към онзи момент редакция на разпоредбата на чл. 414, ал. 2 ГПК), от
когато е започнала да тече новата давност за установените парични вземания, която на
основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД и по изложените от първоинстанционния съд мотиви, които
настоящата въззивна инстанция споделя, е 5 години.
За принудително събиране на вземанията е образувано изп. дело № 20168410410534 по
описа на ЧСИ Н.М., като от книжата по приетото копие на същото е видно, че след
образуването му на 07.11.2016 г. са предприети множество валидни изпълнителни действия,
годни да прекъснат давността – налагане на запор върху вземания на длъжника по сметки в
„Централна кооперативна банка“ АД от 10.01.2017 г.; насрочване на опис на движими вещи
на длъжника от 23.04.2018 г. (което представлява действие, изграждащо избрания
изпълнителен способ и представляващо активно поведение на съдебния изпълнител,
насочено към конкретно имущество на длъжника, поради което несъмнено прекъсва
давността, без оглед на обстоятелството дали впоследствие описът е бил извършен); молба
на ответника от 01.04.2019 г. за конституирането му като взискател; молба на взискателя от
04.06.2020 г. с искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ – опис на движими
вещи на длъжника (искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен
способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи и
молбата на взискателя представлява активно негово поведение, насочено към
удовлетворяване на вземането му); налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника, считано от връчване на запорното съобщение на работодателя на 26.05.2021 г.
Видно от изисканото от съдебния изпълнител удостоверение от 05.05.2023 г., за периода от
02.06.2021 г. до 04.01.2023 г. работодателят е удържал ежемесечно суми от заплатата на
ищеца, които е превеждал на ЧСИ в изпълнение на наложения запор. Противно на доводите
във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира, че погасителната давност за
вземанията е била прекъсвана с всяка удръжка от трудовото възнаграждение на С. М.,
превеждана на съдебния изпълнител, доколкото всяко месечно плащане по изпълнителното
дело представлява действие по изпълнението на осъществения от ЧСИ изпълнителен способ
(запор върху вземане на длъжника към трето лице), насочено към активно събиране на
вземанията на взискателя. Следователно, всички удръжки от заплатата на ищеца през
посочения период (извършвани ежемесечно) представляват същински изпълнителни
действия, с които давността за вземанията е била прекъсвана, включително с последната
удръжка от 04.01.2023 г. След този период е била издадена обезпечителна заповед за
спиране на изпълнителното дело, постановено от съдебния изпълнител с негово
разпореждане от 07.03.2023 г., като от този момент нататък давността за вземанията също е
спряла да тече предвид лишаване на взискателя от възможността да предприема активни
действия, насочени към удовлетворяване на вземанията му.
С оглед на изложеното, по делото се установява, че в рамките на образуваното срещу ищеца
изпълнително производство не е налице период от две години, в който взискателят и
3
съдебният изпълнител да са бездействали и в който да не са предприемани активни
действия, годни да прекъснат давността за оспорените вземания. Ето защо, изпълнителното
дело не е било прекратено поради перемпция, поради което възраженията на въззивника за
невалидност на предприетите след този момент изпълнителни действия са безпредметни и
не следва да се обсъждат по същество. От друга страна и за пълнота на изложението следва
да се отбележи, че настоящият въззивен състав споделя мотивите на обжалваното решение,
че перемпцията е без правно значение за давността, така че дори и при прекратяване на
делото по право поради перемпция не се препятства прекъсването на давността с
предприемането на изпълнителни действия преди изтичане на давностния срок. В т. 10 на
ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, не е разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва
перемпцията, нито какви са последиците от нея по отношение на погасителната давност,
като трайната съдебна практика, постановена след тълкувателното решение и обективирана
в Решение № 37 от 24.02.2021 г. по описа на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., Решение
№ 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. но ВКС и др., приема, че това са два
различни правни института с различни правни последици. За разлика от изтеклата
погасителна давност, перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение,
поради което при предприемане на изпълнителни действия по перемирано дело (преди
изтичане на погасителната давност) същите не са недопустими, тъй като съдебният
изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на
представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува
новото искане за предприемане на изпълнителни действия в ново изпълнително дело, тъй
като старото е прекратено по право, но неизпълнението на това канцеларско действие от
съдебния изпълнител няма значение за прекъсването на давността.
Следователно, считано от последното прекъсване на давността на 04.01.2023 г. до
приключване на устните състезания по настоящото дело пред въззивната инстанция на
22.05.2024 г. петгодишният давностен срок за оспорените вземания не е изтекъл, т.е.
оспорените от ищеца вземания не са погасени по давност, поради което предявените от него
отрицателни установителни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Като е
достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8366 от 22.05.2023 г., постановено по гр. дело № 4981/2023 г.
по описа на СРС, 88 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С. Н. М., ЕГН
4
**********, срещу „К.И.И. БГ“ ЕАД, ЕИК ****, отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 449,79 лв., главница по договор за
потребителски кредит № CREX-****/03.01.2013 г., ведно със законната лихва върху нея за
периода от 19.12.2014 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 48,88 лв.,
възнаградителна лихва, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.03.2015 г. по гр.д.
№ 71085/2014 г. по описа на СРС, претендирани по изп. дело № 20168410410534 по описа на
ЧСИ Н.М..
ОСЪЖДА С. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да заплати на „К.И.И.
БГ“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5