Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 08.05.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на тридесети
януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 6367 по
описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С протоколно решение от 26.02.2019г. по гр.д. № 37830/2018
по описа на СРС, 78 с-в е признато за установено, на основание чл. 415 ГПК, че И.Г.И.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 10,01 лв., представляваща обезщетение за забавено
плащане на главница от 49,18 лв., за периода от 16.09.2015г. до 16.02.2018г. и
е осъден ответника да заплати на ищцовото дружество разноски в размер на сумата
350 лв. за исковото производство и в размер на
сумата 50 лв. – за заповедното производство.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е
постъпила въззивна жалба от ответника срещу постановеното решение, с оплаквания
за неправилност, поради нарушения на процесуалния и материалния закон. Въззивникът
поддържа, че съгласно заключението на допълнителната ССчЕ, цялата дължима
главница за процесния период м.05. 2014г. – 30.04.2015г. в размер на 1141. 30
лв. е заплатена на 16.02.2016г., като това е цялата стойност на процесната
фактура № **********/31.07.2015г., изрично посочена в заявлението по чл. 410 ГПК. Твърди, че в платежния документ изрично е посочен същия номер на фактура,
като изрично е заявил по реда на чл. 76, ал. 1 ЗЗД кое задължение погасява.
Предвид изложеното поддържа, че претендираната като главница сума от 49. 18 лв.
представлява начислено обезщетение за забава върху сумата от 1141. 30 лв. по
обща фактура № **********/31.07.2015г., поради което начисляването на
процесната мораторна лихва от 10.01 лв. върху обезщетението за забава е
недопустимо. Моли съда да отмени решението и да постанови ново за отхвърляне на
иска, като му присъди разноски по делото.
Въззиваемият - ищец „Т.С.” ЕАД и третото
лице помагач „Т.с.“ ЕООД не са депозирали писмени отговори на въззивната жалба.
В хода на устните прения въззиваемият оспорва жалбата с бланкетна молба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК съдът се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбите.
По същество решението е неправилно.
Предявен е иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на сумата 10. 01
лв. – лихва за забава за периода 16.09.2015г. – 16.02.2018г. върху главница за
незаплатена топлинна енергия в размер на 49. 19 лв., дължима за периода 01.05.2014г.
– 30.04.2015г., за които суми – главница от 49.19 лв. и лихва от 10.01 лв., е
била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 14205/2018. по описа на СРС, 78 с-в.
В заявлението по чл. 410 ГПК процесната
главница от 49.10 лв. е индивидуализирана като дължима по обща фактура №
**********/31.07.2015г. за периода м. май 2014г. – м. април 2015г.
В срока по чл. 414 ГПК ответницата е
заявила, че стойността на цялата фактура № **********/31.07.2015г. в размер на сумата
1141. 30 лв. е заплатена на 16.02.2016г., като е посочено изрично основанието
за плащане в платежния документ. Заявила е, че претендираната сума от 49. 18
лв. като главница всъщност представлява мораторна лихва върху сумата 1141. 30
лв. за периода 16.09.2015г. – 16.02.2016г., поради което признава дължимостта
на сумата 49. 18 лв., но като вземане за мораторна лихва, а не като главница. Сочи,
че е заплатила сумата 49.18 лв. на 16.04.2018г., но като мораторна лихва,
поради което не дължи сумата 10. 01 лв., претендирана също като мораторна
лихва, предвид недопустимостта на начисляване на лихва върху лихва. Заявила е
изрично, че прави възражение по чл. 412, т. 8 ГПК за изпълнение в срока на
доброволно изпълнение, като са представени доказателства за плащане както на
сумата 1141. 30 лв. на 16.02.2016г., така и на сумата 49. 18 лв. – на
16.04.2018г., след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК на 01.03.2018г.
В исковата молба ищецът е заявил, че
процесната главница от 49.18 лв. е заплатена след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК на 16.04.2018г., поради което претендира по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК само мораторната лихва в размер на сумата 10. 01 лв.
По отношение на сумата 49. 18 лв.
заповедта по чл. 410 ГПК не е обезсилена, респ. СРС не е процедирал по никакъв
начин при липсата на подадена искова молба по чл. 422 ГПК.
Съгласно заключението на приетата в
първоинстанционното производство СТЕ, за процесния период на главницата м. май
2014г. – м. април 2015г., стойността на незаплатена топлинна енергия за
процесния имот е в размер на сумата 1141. 30 лв. Съгласно допълнителното
заключение на приетата ССчЕ, сумата 1 141. 30 лв. е изцяло заплатена на
16.02.2016г. за процесния абонатен номер 163108.
При така изложеното, съдът намира, че
доводите в жалбата, че сумата 49. 18 лв., претендирана като остатък от главница
по обща фактура № **********/31.07.2015г., всъщност представлява начислена
мораторна лихва за периода от датата на падежа на фактурата до датата на
плащането й, са основателни. При изчисление по реда на чл. 162 ГПК на законната
лихва върху сумата 1141. 30 лв. за периода 16.09.2015. – 16.02.2016г. /датата
на плащане/, се установява, че същата възлиза на сумата 49. 18 лв.
Обстоятелството как счетоводно е
отразена процесната сума от 49. 18 лв. е ирелевантно, предвид изрично
посоченото основание за плащане в платежното нареждане от 16.02.2016г. от
длъжника. Предвид изложеното и по арг. от чл. 76, ал. 1 ЗЗД, следва, че
предявената със заявлението по чл. 410 ГПК сума от 49. 18 лв. не е част от
главницата за незаплатена топлинна енергия по фактурата от 31.07.2015г., която
е изцяло заплатена преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПКС, а мораторна
лихва, като същата е заплатена в заповедното производство при подадено
възражение по чл. 414а, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 86/2017г./ При така изложеното,
начисляването на мораторна лихва върху вече заплатената такава е недопустимо и предявеният
по чл. 422 ГПК иск за сумата 10. 01 лв. – мораторна лихва върху главницата 49.
18 лв. за периода 16.09.2015г. – 16.02.2018г., е изцяло неоснователен. Оплакванията в жалбата са основателни.
Извън всичко изложено, принципно доказването
на забава на длъжника за процесния период, при приложими Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ АД,
одобрени с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., е
обвързано от доказване на публикуването на фактурата на интернет страницата на
топлопреносното предприятие – чл. 33, ал. 1 от ОУ. По делото не се твърди и доказва настъпила
забава на длъжника по визирания начин, поради което искът по чл. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и недоказан и на соченото основание.
Предвид несъвпадението на изводите на двете
инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него бъде
постановено друго за отхвърляне на иска.
С оглед изхода на спора, на въззивника следва се
присъдят изцяло претендираните разноски за въззивната инстанция в размер на 325
лв. /държавна такса и адвокатско възнаграждение/ и за първоинстанционното
производство в размер на общо 420 лв. – депозит за вещо лице и адвокатско
възнаграждение/ и сумата 51 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за
заповедното производство съобразно отхвърлената част на заявлението.
Възражението на въззиваемото дружество за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е неоснователно, тъй като претендираното и доказано за всяка
инстанция адвокатско възнаграждение е в минималния размер съгласно Наредба №
4/2004г.
Разноските за заповедното производство досежно
признатата част в размер на сумата от 49. 18 лв. не могат да бъдат присъдени
към настоящия момент в полза на въззиваемия –ищец, тъй като в тази част
производството не е приключило от заповедния съд при съответно процедиране по
реда на чл. 415, ал. 5 ГПК.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
изцяло протоколно решение от 26.02.2019г. по гр.д. № 37830/2018
по описа на СРС, 78 с-в и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу И.Г.И., ЕГН ********** иск с
правно чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
дължимостта на сумата 10. 01 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане върху главница от 49,18 лв. за
периода от 16.09.2015г. до 16.02.2018г., като неоснователен.
ОСЪЖДА
Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******да заплати
на И.Г.И., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 325 лв. – разноски за въззивното производство, сумата
420 лв. – разноски за първоинстанционното исково производство и сумата 51 лв. –
разноски за заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
въззивника – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.