Р Е Ш
Е Н И Е
Гр.София,15.
03.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и трети февруари
през
две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлиана Шулева
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното
от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело
№ 4153 по описа за 2021 г. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 20256955 от 20.11.2020 г., постановено по
гр.д.№ 75168 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 177-ми състав е оставен без
уважение иска, предявен от „В.2.“ ЕООД срещу „А.Х.“ АД, на основание чл.258 ЗЗД
за осъждане н ответника да заплати на ищеца сумата от 18 945,16
лв.-остатъчна стойност на възнаграждение за извършени строителни и монтажни
работи, въз основа на издадена от „В.2.“ ЕООД срещу „А.Х.“ АД, фактура № 683 от 30.12.2011 г., като
неоснователен. В тежест на ищеца /в полза на ответника са възложени разноските
в размер на 1800 лв.
Подадена е
въззивна жалба от „В.2.“ ЕООД, ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. Твърди се, че СРС не бил обсъдил събраните по делото доказателствата
в тяхната съвкупност и затова бил достигнал до грешни изводи от правна страна.
Неправилно бил приел, че вземането по фактура № 683/30.12.2011 г. в размер на
18 945,16 лв. е погасено изцяло и към момента не съществува с оглед
подписаното между страните Споразумение от 31.12.2014 г. за прихващане на
вземания по реда на чл.103 ЗЗД. Признава, че такова Споразумение е сключено, но
в случая действията на една от страните противоречали на сключеното
споразумение. Сочи, че при предявяването на осъдителните искове „А.Х.“ АД не
бил извършил прихващане със сумата по процесната фактура. Изводът на СРС, че
липсвали доказателства дали „А.Х.“ АД е получило в действителност плащане въз
основа на постановеното в негова полза решение № 446639 от 09.07.2018 г., което
би се разглеждало като неоснователно обогатяване в полза на „А.Х.“ АД, бил
необоснован. Действително, ако било налице такова плащане това щяло да доведе
до неоснователно обогатяване, но извършването или неизвършването на такова
плащане не можело да дерогира правата на ищеца да предяви осъдителен иск за
сумата по фактура № 683/30.12.2011 г. в размер на 18 945,16 лв., докато
актуално настъпи моментът на неоснователното обогатяване. Очевидно било, че „А.Х.“
АД чрез предявяването на осъдителните искове без да извърши прихващане с
процесната фактура, категорично отказвал да изпълни условията на така
сключеното споразумение. Тъй като ищецът бил изправна страна по това
споразумение, то за него възниквал правен интерес от предявяване на настоящия
осъдителен иск. Счита, че СРС го бил поставил в неравностойно положение като
отхвърлил иска му.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което претенциите на ищеца /включително
мораторна лихва и законна лихва/ да бъдат уважени. Претендират се разноски.
По възззивната жалба е постъпил отговор от „А.Х.“
АД, ответник пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба
и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че от СРС не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Действително,
страните били подписали на 31.12.2014 г. Споразумение с което били признали
взаимно задълженията си към тази дата. Това споразумение включвало и
задължението по процесната фактура. След извършване на прихващане по реда на
чл.103 ЗЗД „В.2.“ ЕООД продължила да дължи на въззиваемото дружество сумата в
размер на 17 309,12 лв. Затова правилно СРС бил достигнал до извода, че
вземането на ищеца е погасено извънсъдебно чрез надлежно упражнено прихващане.
Правилен бил извода на СРС, че последиците от това прихващане по арг. от
чл.104, ал.2 ЗЗД били настъпили към момента на сключване на споразумението.
Правилно СРС бил приел, че Споразумението представлява частен диспозитивен
документ по смисъла на чл.180 ГПК, който съдържа неизгодни факти като арг. за
това се съдържал в чл.2 от Споразумението. Сочи, че отказ от изпълнение на
последиците на сключено споразумение не съществува в правния мир. Счита, че
подаване на искова молба по която било образувано гр.д.№ 13079 по описа за 2017
г. не представлявало такъв отказ. Счита, че отношенията между страните са
уредени с постановяването и влизането в сила на решението по гр.д.№ 13079 по описа за 2017 г. В
производството по това предходно гр.д. настоящият ищец не бил направил
възражение за прихващане. Процесуалните пропуски на „В.2.“ ЕООД в хода на
производството по гр.д.№ 13079 по описа
за 2017 г. не можели да се компенсират чрез предявяване на настоящия иск като
се позовава на преклузията по чл.133 ГПК. На основание чл.299, ал.1 ГПК
отношенията между страните не можели да бъдат преразглеждани и пререшавани.
Това означавало, че предявените искове са недопустими.
Поддържа и направеното в отговора по въззивната жалба
възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност; давностният срок по
арг. от чл.110 ЗЗД бил изтекъл на 07.12.2016 г. Относно вземането за лихва
счита, че при липса на главница, лихва не се дължала. Претендират се разноски.
Иска се настоящата инстанция да прекрати
производството като недопустимо или да остави въззивната жалба без уважение.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За
първоинстанционното въззивникът е уведомен на 21.12.2020 година.
Въззивната жалба е
подадена на 04.01.2020 година,
следователно възивната жалба е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ищец в производството пред СРС и предявеният иск
по чл.258 ЗЗД не е уважен, то следователно
въззивната жалба се явява допустима.
Следователно въззивната
жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че със Споразумението от 31.12.2014 г., което не било оспорено от
страните по спора, последните били признали, че визираните в същото суми по
четирите броя фактури са дължими, ликвидни и изискуеми. СРС е счел, че при
приложение на правилата на чл.103 и чл.104 ЗЗД, вземането на ищеца срещу
ответника е погасена чрез извършеното прихващане. Това било станало на
31.12.2014 г. Според СРС предявяването на исковата молба по която е образувано
гр.д.№ 13079 от 2017 г. от страна на „А.Х.“ АД срещу „В.2.“ ЕООД не променял
изхода по настоящия спор. Волеизявлението за прихващане било неоттегляемо и
последиците от него произтичали по силата на закона от момента на приемането му
от насрещната страна. Мотивите за предявяване на иска по гр.д.№ 13079 от 2017
г. били неясни. Дори хипотетично да се приемело, че това е опит за неоснователно
обогатяване от страна на „А.Х.“ АД, това не можело да доведе до основателност
на иска по настоящето дело, защото липсвали доказателства „А.Х.“ АД,
действително да е получило плащане въз основа на постановеното решение № 446639
от 09.07.2018 г. Затова и искът се явявал неоснователен и като такъв следвало
да бъде отхвърлен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес:
Страните не спорят, че са сключили на 31.12.2014 г.
Споразумение с което са уредили взаимоотношенията към този момент. С това
споразумение ответника в настоящия спор е признал неплатения остатък от
задължението си по фактура № 683/30.12.2011 г. възлизащо на процесната сума –
18 945,16 лв. А „В.2.“ ЕООД е признала задължението си към „А.Х.“ АД по
три броя фактури на обща стойност от 36 254,28 лв. , както следва:
12709/30.08.2012 г., 4003837/26.07.2012 г. 4004158/29.09.2012 г. След извършване
на прихващане по реда на чл.103 ЗЗД страните са приели, че „В.2.“ ЕООД остава
задължен за сумата в размер на 17 309,12 лв.
Страните не спорят, а и това се установява от данните
по делото, че „А.Х.“ АД е предявил иск по чл.327, т.1 ТЗ за осъждане на „В.2.“
ЕООД, да му заплати стойността по фактурите, визирани в горното споразумение и
това производство е приключило с влязло в сила съдебно решение № 446639 от
09.07.2018 г. по гр.д.№ 13079 по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 66-ти
състав. Видно от това съдебно решение въпросът за постигнатото съгласие за
прихващане по чл.103 ЗЗД, обективирано в Споразумението от 31.12.2014 г. не е
бил предмет на обсъждане, тъй като ищецът /там/ не е бил предявил претенциите
си на основание на Споразумението.
С отговора по исковата молба ответникът /по настоящия
спор/ е оспорил претенцията на ищеца по фактура № 683/30.12.2011 г. в размер на
18 945,16 лв. като погасена чрез прихващане, отразено в Споразумението от
31.12.2014 г.
Въззивната инстанция намира, че довода на въззиваемия
за недопустимост на производството по иска по чл.258 ЗЗД е неоснователен.
Претенциите на „В.2.“ ЕООД не са били предмет на производството по гр.д.№ 13079
по описа за 2017 г. на СРС, Второ ГО, 66-ти състав поради което по отношение на
тях не се разпростира силата на пресъдено нещо /СПН/, арг. от чл.298, ал.1 ГПК.
По основателността на иска по чл.258 ЗЗД:
Съгласно чл. 103 ЗЗД, когато две лица си дължат
взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането
му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Съгласно чл.
104 ЗЗД, ал.1 прихващането
се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. То не
може да бъде направено под срок или под условие освен под условието, че
предявеното в съд вземане ще бъде уважено.
Двете
насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в
който прихващането е могло да се извърши – ал.2 от същата разпоредба.
Нормативно
определените предпоставки за прихващане на насрещни вземания по чл. 103, ал.
1 от ЗЗД са "изискуемост" и "ликвидност". Под понятието
"ликвидност" следва да се разбира, че насрещните вземания съществуват
реално, в правния мир, т. е. да са налице фактите, от които те произтичат и да
е определен техният размер.
В случая страните не са
уговорили условие, че прихващането ще настъпи след уважаване на съответното
вземане по съдебен ред.
За да настъпи
погасителния ефект на прихващането, когато то се извършва извънсъдебно,
както се твърди да е станало в настоящия случай, следва да бъде установено, че
са се осъществили всички предпоставки, предвидени в чл. 103, ал. 1 ЗЗД,
при които това потестативно право възниква, а именно, че са налице насрещни
вземания на две лица, че тези вземания са изискуеми и ликвидни, както и че това
право е надлежно упражнено съгласно чл. 104, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
т.е. че от едното от лицата, които си дължат взаимно, е отправено изявление за
прихващане, което да е достигнало до другото.
Когато
изявлението за прихващане е материалноправно, т.е. извънсъдебно, както е в
случая, то може да бъде оттеглено до момента на получаване
на изявлението от насрещната страна. Не се установи по делото, обаче, изявлението за
прихващане да е било оттеглено преди момента на получаване на изявлението от
насрещната страна.
Съдебното прихващане
се извършва с насрещен иск или чрез възражение. Възражението за съдебно
прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещен иск, макар и да не
се предявява с искова молба / т. 6 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Негов
предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, като
ефекта на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение.
Веднъж упражнено правото на възражение и прието от съда, то се приобщава към предметния
обхват на спора и съответно става част от предмета на делото. В случая, обаче, не сме в
тази хипотеза.
Съгласно
нормата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД погасителният ефект на възникналото и
надлежно упражнено извънсъдебно право на прихващане настъпва от деня, в който
то е могло да се извърши, който следва да се приеме, че съвпада с момента, в
който и двете насрещни вземания са станали изискуеми и са били ликвидни. От
своя страна, едно вземане е ликвидно тогава, когато е установено по основание и
размер с постановено между страните съдебно решение или неговото възникване и
размер са безспорни в отношенията между страните.
В конкретния случай с процесното споразумение страните
по спора са признали, че вземанията, респ.задълженията на всяка една от
страните по това споразумение съществуват и са в размерите, визирани в същото.
Следователно, действието
на направеното прихващане по арг. от чл. 104, ал. 2 от ЗЗД е настъпило
от момента, в който прихващането е можело да се извърши, т.е. в конкретния случай
това е 31.12.2014 г. – датата на подписване на споразумението.
По арг. от чл.133 ГПК
преклудират се възраженията непредявени в производството по гр.д.№ 13079
по описа за 2017 г. на СРС от страна на ответника /там, ищец по настоящето
дело/. Видно от самото решение № 446639 от 09.07.2018 г., което страните не
спорят, че е влязло в сила, ответникът не е подал отговор по исковата молба.
СРС, ГО, 66-ти състав е приел, че изявлението на ответника за прихващане и
насрещен иск за вземане срещу ищеца е несвоевременно направено като се е
позовал на указанията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което разглежда
въпросите на въззивното обжалване.
Пропуските на „В.***“ ЕОД в производството по гр.д.№
13079 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 66-ти състав не могат да се санират в
настоящето производство.
Дали е налице неоснователно обогатяване на „А.Х.“ АД
въззивната инстанция намира за неуместно да обсъжда, тъй като не сме сезирани с
иск за неоснователно обогатяване.
При това положение крайният извод на СРС за неоснователност
на иска по чл.258 ЗЗД е правилен /макар диспозитива на решението да е
непрецизен/ и обжалваното решение потвърдено.
По
разноските:
При този изход на делото решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
На
въззиваемата страна се следват разноски. Същата претендира такива в размер
на 1 800 лв. с ДДС.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Въззивната инстанция приема, че същото
е основателно. Доколкото пред въззивната
инстанция не са извършени действия по събиране на доказателства, както и липсва
фактическа и правна сложност на спора, то
адв.възнаграждение следва да бъде присъдено в размер на 1098,35 лв. съобразно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адв.възнаграждения.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20256955 от 20.11.2020 г., постановено по
гр.д.№ 75168 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 177-ми състав, изцяло.
ОСЪЖДА „В.2.“ ЕООД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***- адв.В.С., да заплати на „А.Х.“ АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***, офис 4- адв.А., сумата в размер на 1098,35 лв. –
разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: