Р А З П О Р Е Ж Д А Н Е
гр. Ихтиман, 08.09.2020 г.
РАЙОНЕН СЪД - ИХТИМАН, пети
състав,
в закрито заседание по НЧХД № 303/2020 г. на 08.09.2020 г., в състав:
СЪДИЯ-ДОКЛАДЧИК: ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
след като се запозна с
Молба с вх. № 960374/31.08.2020 г., намира, че указанията за отстраняване на
нередовностите в тъжбата на Б.Б.К., подадена чрез повереника – адв. П.Б.,
против К.Л.И. и В.Л.И., не са отстранени, поради което производството следва да
бъде прекратено.
Въпреки изричните
указания, тъжбата не подписана от подателя-частен тъжител Б.Б.К., а единствено
от неговия повереник – адв. П.Б.. Както беше посочено с предходно разпореждане
нормата на чл. 81, ал. 2 вр. чл. 80 НПК легитимира единствено подателя, т.е.
лицето което твърди, че е пострадало от престъпление, да инициира производство
от частен характер. Повереникът не процесуално легитимиран да инициира
наказателно преследване от частен характер. Съгласно разпоредбата на чл. 253 от НПК той не е самостоятелна страна в съдебното производство, поради което не
разполага с правата на страните в него. Случаите, в които повереникът има
самостоятелни права, в качеството на субект на наказателния процес, са изрично
предвидени, като например правото на въззивна жалба, установено в чл. 318, ал.
6 НПК. Липсва предвидено право да инициира наказателни дела от частен характер,
като както беше посочено предвид чл. 80 от НПК, такова право изрично признато на
частният обвинител и е недопустимо същата да се тълкува разширително.
Следва да се има
предвид, че съгласно трайната практика на Върховният касационен съд повереникът
не разполага с право да подаде самостоятелно касационна жалба при инициирано
наказателно производство (Определение № 61 от 13.04.2016 г. на ВКС по н. д. № 270/2016 г., I
н.о., Определение № 152 от 17.11.2017 г. на ВКС по ч. н. д. № 1163/2017 г., I
н. о., Определение № 158 от 5.12.2017 г. на ВКС по ч. н. д. № 1178/2017 г., I
н. о, Определение № 37 от 27.03.2018 г. на ВКС по ч. н. д. № 260/2018 г., II н.
о.), поради
което на още по-силно основание, същият не би могъл да инициира самостоятелно
наказателно производство от частен характер въз основа на пълномощно, ако
иницииращият производството документ – частна тъжба, не е подписан от частния
тъжител.
Не са изпълнени и указанията,
дадени с разпореждане от 11.08.2020 г., да бъдат посочени конкретни
обстоятелства (факти) въз основа на които се твърди, че подсъдимата К.И. е
въздействала върху процесуалния ѝ представител – адв. Йорданова, за да
извърши инкриминираните с тъжбата деяния. Следва да се има предвид, че в
обстоятелствената част и диспозитива на разпореждането неколкократно е
посочено, че следва да бъдат изложени конкретни факти, а не да бъде дадена
правна квалификация, с оглед на което са необясними неколкократните посочвания
в допълнението към тъжбата, че правната квалификация следва да бъде дадена от
съда. Последното безспорно е задължение на съда по наказателните дела от частен
характер, но за да бъде дадена правна квалификация е необходимо частният
тъжител да изложи съставомерните факти.
В процесната тъжба е
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1. т. 1 вр. чл.
147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 15.01.2020 г. –
06.03.2020 г. подсъдимата К.Л.И. е изрекла чрез процесуалния си представител по
гр.д. № 909/2019 г. по описа на Софийския окръжен съд и по гр.д. № 512/2019 г.
по описа на РС – Елин Пелин – адв. Йорданова, позорящи твърдения за честта и
достойнството на молителя, подробно описани в тъжбата.
Твърди се, че в съдебно
заседание, проведено на 15.01.2020 г. по гр.д. № 909/2019 г. по описа на
Софийския окръжен съд, в съдебно заседание, проведено на 05.02.2020 г. по гр.д.
№ 512/2019 г. по описа на РС – Елин Пелин, в съдебно заседание, проведено на
06.03.2020 г. чрез изречените от процесуалния ѝ представител адв. Й.
твърдения, подробно описани в тъжбата на страници от 2 до 5, подсъдимата К.И. е
изрекла позорящи обстоятелства относно тъжителя.
Липсва посочване въз
основа на какви факти, се поддържа, че подсъдимата е извършила процесното
престъпление чрез процесуалния си представител. При това положение очертаната
фактология в тъжбата не съдържа съществени, от гледна точка на изискванията на
чл. 81, ал. 1 НПК, обстоятелства, а именно как подсъдимата е разгласила
клеветнически твърдения за тъжителката чрез процесуалния си представител, т.е.
въз основа на какви обстоятелства (факти) се твърди, че е мотивирала
процесуалния си представител да изрече от името на подсъдимата клеветнически
твърдения. Липсата на описание на обстоятелствата, при които е извършено
инкриминираното в тъжбата деяние, превръща тъжбата в негодно процесуално
основание за образуване на наказателно производство по тъжба на пострадалия от
престъпление по реда на чл. 247, ал. 1, т. 2 НПК. Това е така, защото
обстоятелствата, изложени в тъжбата, от една страна очертават предмета на
делото и предпоставят правната квалификация на описаното деяние, а от друга –
предопределят законосъобразното упражняване на правата на страните в процеса и
конкретно правото на подсъдимия да узнае обстоятелствата по обвинението,
повдигнато срещу него и да ангажира адекватно защитата си по това обвинение. В
чл. 81, ал. 1, изр. 1-во от НПК са регламентирани изискванията към съдържанието
на тъжбата, с подаването на която се поставя началото на наказателното
преследване на обвиненото лице за престъпление от частен характер. Подобно на
обвинителния акт – за престъпленията от общ характер, тя следва да очертае
рамките на предмета на доказване в съдебната фаза на процеса, т. е. в нея
следва да се посочат обстоятелствата на престъплението, в които са включени
времето, мястото и начин на извършване на конкретните действия, за които се
твърди, че са неправомерно извършени от дееца.
В нея следва ясно и
точно да бъдат изложени обстоятелствата, които да бъдат доказани в наказателния
процес, за да може обвиненото лице да узнае в какво точно се обвинява и да
реализира в пълнота правото си на защита. То може да бъде осъдено само за онова
престъпление, за което има изложени в тъжбата и доказани обстоятелства и по
които се е защитавало.
С настоящата тъжба това
не е направено, поради което подсъдимата К.И. не е в състояние да упражни
пълноценно правото си на защита, тъй като не е посочено по какъв начин се
твърди, че е въздействала на процесуалния си представител – адв. Йорданова, да
извърши инкриминираните с тъжбата деяния. В иницииращият производството
документ се съдържат единствено твърдения за извършени лично от адв. Йорданова
действия – доказателствени искания, въпрос към вещо лице, пледиране, в
качеството ѝ на процесуален представител по граждански дела, но не са
изложени каквито и да фактически твърдения как
подсъдимата е извършила деянията, включени в процесното продължавано
престъпление, чрез процесуалния си представител. В подобен вид тъжбата не покрива
процесуалния стандарт за повдигане на обвинение на К.И., а единствено на адв. Й..
Друг въпрос е дали същото разкрива признаците на престъпление.
Цитираната съдебна
практика по граждански дела е неотносима към обуславянето на наказателна
отговорност. За несъстоятелността за застъпената от повереника теза, че всички
действия извършени от процесуалния представител (каквато впрочем фигура
наказателният процес не познава) се считат за извършени лично от страната, е
достатъчно да се посочи, че основен принцип в българското наказателно право,
закрепен в чл. 35 от НК, е че наказателната отговорност е лична. Това означава,
че субект на престъплението може да бъде единствено наказателноотговорно лице,
което е извършило лично конкретни действия. Иначе казано – всяко лице отговаря
за собствените си действия. При описаната в тъжбата фактология следва извод, че
е налице посредствено извършителство от подс. К.И. чрез адв. Йорданова или
интелектуално извършителство под формата на подбудителство. И двата случая за
пълноценно упражняване на правото на защита на подсъдимата е необходимо да
бъдат посочени конкретните действия, както и време и начин на извършване, чрез
които е повлияла, мотивирала адв. Йорданова за осъществяване на инкриминираното
продължавано престъпление. В тъжбата и уточнението към нея това не е направено,
поради което същата не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК.
Съдията-докладчик намира
за нужно да отбележи, че дори горните две указания да бяха изпълнени,
производството спрямо двете подсъдими следваше да бъде прекратено по следните
съображения.
По отношение на
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1. т. 1 вр. чл.
147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 15.01.2020 г. –
06.03.2020 г. срещу подсъдимата К.Л.И.:
В процесната тъжба е
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1. т. 1 вр. чл. 147,
ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 15.01.2020 г. – 06.03.2020 г.
подсъдимата К.Л.И. е изрекла чрез процесуалния си представител по гр.д. №
909/2019 г. по описа на Софийския окръжен съд и по гр.д. № 512/2019 г. по описа
на РС – Елин Пелин – адв. Й., позорящи твърдения за честта и достойнството на
молителя, подробно описани в тъжбата.
Описаните в тъжбата деяния,
извършени от подсъдимата К.И. чрез процесуалния ѝ представител – адв. Й.,
не разкриват признаци на престъпление.
Съгласно разпоредбата на
чл. 247, ал. 1 от НПК, производството пред първата инстанция се образува: 1. по
обвинителен акт и 2. по тъжба на пострадалия от престъплението.
Тъжбата е процесуален
способ за възбуждане на наказателно преследване срещу определено лице за
осъществен състав на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия.
Изискванията към
съдържанието на тъжбата, за да бъде процесуален документ, годен да инициира образуването
на наказателно производство за престъпление от частен характер бяха посочени и
са регламентирани в чл. 81, ал. 1 от НПК. Съгласно посочената законова
разпоредба, тъжбата трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя, за
лицето, срещу което се подава, и за обстоятелствата на престъплението.
Това сочи, че независимо
от отмяната на чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК със ЗИД НПК (ДВ, бр. 63 от 4.08.2017
г., в сила от 5.11.2017 г.), правомощието на съдията-докладчик още в първия
стадий на съдебната фаза да извършва проверка дали в тъжбата се твърди
престъпление, което се преследва именно по този ред, продължава да съществува.
Това е така, тъй като съгласно чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК съдията-докладчик има
правомощието да прекрати наказателното производство, образувано по тъжба на
пострадалия, в случаите по чл. 24, ал. 5 НПК. От естеството и границите на
предметния му обхват – съдържание на процесуалната власт и правни последици, е
видно, че правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК
включва и преценката за това дали в тъжбата се твърди престъпление, респ. дали
твърдяното престъпление се преследва именно по този процесуален ред – по
инициатива на пострадалия без участие на прокурора. Поради това отмяната на
правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК, което дублираше част от вече
съществуващото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК,
по същество не представлява правна промяна (вж. в този смисъл Решение № 505 от
3.06.2019 г. на СГС по в. ч. н. д. № 1819/2019 г., Решение № 553 от 17.06.2019
г. на СГС по в. ч. н. д. № 1637/2019 г., както и публикацията „За правомощието
на съдията-докладчик по делата, образувани по тъжба на пострадалия, да
прекратява наказателното производство“, Тодорова, М. препечатана в интернет
страницата: https://news.lex.bg/и-след-промените-в-нпк-съдът-има-право-д).
В конкретния случай
тъжбата освен, че не е подписана от тъжителя и не са изложени конкретните
обстоятелствата за престъплението, извършено от подс. К.И., липсват изначално
твърдения за престъпно поведение, осъществено от подсъдимата К. И..
Описаните в тъжбата на
страници от 2 до 5 изрази, дори да са изречени от адв. Й.по изричната воля на
подсъдимата К. И., не разкриват признаците на престъпление по чл. 148, ал. 2
вр. ал. 1. т. 1 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Предмет на
престъплението клевета могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят
информация за точно определено обстоятелство или явление. Необходимо е то да е
позорно, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания
и да предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото, а не да
представлява оценъчно съждение, което се извежда чрез предположения,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
Водещият признак за
съставомерност на твърденията по по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1. т. 1 вр. чл. 147,
ал. 1 НК а именно, че те са твърдения за "обстоятелство".
Обстоятелството, за разлика от абстрактно, хипотетично и принципно изказаните
мнения, винаги има конкретен характер. То се отнася до точно определена
недостойна проява или до наличие на специфичен отрицателен белег на засегнатото
лице. Конкретиката в разпространената информация е безусловно необходима, за да
бъде възможна проверка за наличие и на следващия ѝ признак – неистинност
(вж. в този смисъл Решение № 69 от 24.03.2017 г. на ВКС по н. д. № 83/2017 г.,
II н. о., Решение № 60 от 26.04.2018 г. на ВКС по н. д. № 83/2018 г., I н. о., НК).
Т.е. твърдението за обстоятелство трябва да е индивидуализирано по време,
място, за да е достатъчно определяемо и да не представлява мнение или съждение.
В процесната тъжба не са
изложени твърдения за конкретни неистински факти, позорящи тъжителя, а се дава
оценка, на места негативна, без обаче сама по себе си да е позорна. Всички
изрази са изречени от процесуален представител в рамките на гражданско
производство и са насочени към упражняване и защита на процесуални права. Т.е.
дори всички изрази да са изречени от адв. Йорданова по изрично нареждане на
подсъдимата, те са насочени към упражняване на гарантирани от ЕКЗПЧОС, Конституцията
и процесуалния закон право на защита, защита на правото на семеен живот и на
правото на мнение.
Необходимо е да се
отбележи, че в решението си от 25.06.1992 г. по делото Торгейр Торгейрсон срещу
Исландия, Европейският съд по правата на човека припомня прогласен в практиката
си принцип, че "Свободата на словото е една от основите на демократичното
общество ... и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или
смущават. Свободата на изразяване, така, както е закрепена в чл. 10 от Европейската
конвенция за правата на човека, е подчинена на редица изключения, които обаче
следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение
трябва да бъде убедително установена".
Поради това следващият
съществен за предмета на разглеждане правен въпрос е дали конкретната проява на
изразяване надхвърля границите, предоставени на свободата.
Европейският съд по
правата на човека в редица решения /Я. срещу България, Р. срещу България, Н.
срещу Финландия и О. и Гардиън срещу Великобритания/ подчертава, че в едно
демократично общество индивидите имат право да коментират и да критикуват
правораздаването и лицата, участващи в него. Несъмнено границите на приемливата
критика тълкувана съответно на разпоредбата на чл. 10, т. 1 ЕКЗПЧОС изисква свобода
на изразяване на страните и защитниците им пред съда, която да гарантира
задължението им ревностно да защитават интересите на клиентите си и да не бъдат
повлиявани от смразяващия ефект на евентуална санкция.
В случая инкриминираните
изразни средства са изречени в рамките на гражданско производство относно спор
за родителски права. Артикулирани са от процесуален представител. Насочени са
към реализиране право на защита, както и на обезпечаване на личния и семеен
живот по смисъла на чл. 8 от ЕКПЗЧОС. Изразите в голямата си част са оценъчни,
не се характеризират със скандалност, крайна неприемливост, а изразяват мнение,
т.е. оценка. Известно е, че мнението не може да бъде криминализирано. Всичко
това сочи, че липсват изключенията, предвидени в чл. 10, т. 2 от ЕКПЗЧОС,
налагащи ограничаване на свободата на изразяване в едно демократично общество.
Напротив осъществяване на наказателна репресия спрямо страна в гражданско
производство поради упражнено право на защита, дори същото да е реализирано
скандално и неприемливо, има силно негативен ефект върху цялото общество. Той е
смразяващ, като по този начин се намалява ефективността на правото на защита,
ограничава свободата на словото, а по конкретните дела, предвид техния предмет
се нарушава и правото на личен и семеен живот. Липсва легитимно основание, въз
основа на което да се сподели подобна теза. Като страните и процесуалните представители
във всяко едно производство следва да имат пълна свобода от гледна точка на
изразните средства, когато те са оценъчни и основани на конкретни факти, стига
да не излизат по напълно безсъмнен начин от общоприетите морални разбирания и
предизвикват негативна оценка на обществото.
Ето защо в конкретния
случай доколкото няма изложени твърдения за конкретни неистински или
позорящи факти, а се дава оценка и мнение и то при упражняване на процесуални
права, което не разкрива признаците на позорящо, не може да се приеме, че в
тъжбата е описано престъпление, което да е извършено от подсъдимата К.И..
Изложената липса на
описано престъпление е самостоятелно основание за прекратяване на
производството в частта по отношение на подсъдимата К.И. предвид разпоредбата
на чл. 247а, ал. 2, т. 2 вр. чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 вр.
чл. 81 от НПК.
По отношение на
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1. т. 1 вр. чл.
147, ал. 1 НК срещу подсъдимата В.Л.И.:
С тъжбата са инвокирани
фактически обстоятелства за изречени от подсъдимата В.Л.И. изрази при разпит в
качеството ѝ на свидетел в съдебно заседание по гр.д. № 512/2019 г. по описа
на РС – Елин Пелин, проведено на 05.02.2020 г., които се твърди, че имат
клеветнически характер.
Една от спецификите,
които разкрива производството за престъпления, преследвани по тъжба на
пострадалия е, че посредством обстоятелствената част на частната тъжба се
определя и формулира рамката на частното обвинение, въз основа на които фактически
положения лицето, срещу което е насочена тя, организира своята защита. Неколкократно
беше посочено, че съдът дава правната квалификация, независимо от посочената/липсата
на посочена от тъжителя, като по този начин се гарантира правото на защита на
обвиняемия.
В съдебната практика е
безспорно изяснено, че клеветата, в една от формите си, е разгласяване на факти
и обстоятелства, които са позорни от гледна точка на общоприетите морални
разбирания и предизвикват негативна оценка на обществото. За да е съставомерно
деянието, разгласеното позорно обстоятелство следва да е неистинско и деецът да
съзнава това. Когато обаче разгласяването на неверни обстоятелства се извършва
в рамките на депозирани свидетелски показания по висящо дело пред съд,
независимо дали тези обстоятелства са клеветнически по своето
съдържание, тогава деецът извършва престъпление
против правосъдието - лъжесвидетелстване по чл. 290 от НК, а не престъпление
против личността на посочено в показанията лице/а. Това произтича от задължението
на свидетеля да изложи добросъвестно и правдиво всичко, което знае по делото и
така да спомогне за правилното му решаване, а съответният разследващ или
съдебен орган го предупреждава за отговорността, която носи по чл. 290 от НК,
ако не стори това. Така че, ако свидетелят изложи неверни обстоятелства в
показанията си, с деянието си той засяга обществени отношения, свързани с
правилното осъществяване на правораздаването, а не с честта и достойнството на
гражданите (в този смисъл Решение № 500 от 19.02.2015 г. на ВКС по н. д. №
1464/2014 г., I н.
о., НК, Решение. № 4/2012 г. на ВКС, II НО).
Подаването пред
компетентния съд на надлежна тъжба, със съдържанието и реквизитите по чл. 81 от НПК, от пострадалия от престъпление, което се преследва по реда на частното обвинение,
е абсолютна процесуална предпоставка за образуване и провеждане на наказателно производство
срещу извършителя на това престъпление.
Основани на тези
принципни положения са и разпоредбата на чл. 287, ал. 6 и ал. 7 от НПК, регламентиращи
основанията и реда за изменение на обвинението в производство, образувано по
тъжба на пострадалия, както и действията на съда, когато установи, че
престъплението е такова от общ характер.
В конкретния случай
обаче, изначално е налице липса на възможност за разглеждане на обвинението, а
не установяване в хода на съдебното следствие по делото, че престъплението е
такова от общ характер, т.е. не процесът на доказване е довел до необходимостта
от изменение на първоначалното обвинение, което е за престъпление, преследвано
по тъжба на пострадалия. Затова разпоредбата на чл. 287, ал. 7 от НПК е неприложима
(вж. в този смисъл Решение № 500 от 19.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1464/2014
г., I н.о., НК и Решение № 163 от 19.02.2019 г. на СГС по в. ч. н. д. №
4944/2018 г.).
Изложеното налага
прекратяване на наказателното производство на основание чл. 247а, ал. 2, т. 2
вр. чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 вр. чл. 81 от НПК в частта по
отношение на подсъдимата В.И. и изпращане на материалите по делото в тази част на
РП – Елин Пелин по компетентност за преценка относно наличие на законен повод и
достатъчно данни за образуване на досъдебно производство.
Така мотивиран и на
основание чл. 247а, ал. 2, т. 2 вр. чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т.
2 вр. чл. 81 от НПК,
Р А З П О Р Е Д И:
ПРЕКРАТЯВА наказателното
производство по НЧХД № 303/2020 г. по описа на РС – Ихтиман, пети състав,
образувано по тъжба на Б.Б.К., ЕГН **********, подадена чрез повереник – адв. П.Б.,
против К.Л.И., ЕГН ********** и В.Л.И., ЕГН **********
ДА СЕ ИЗПРАТЯТ по компетентност на РП –
Елин Пелин препис от материалите по НЧХД № 303/2020 г. по описа на РС –
Ихтиман, 5-ти състав, в частта относно В.Л.И. за преценка относно наличие на
законен повод и достатъчно данни за образуване на досъдебно производство след влизане в сила на настоящото
разпореждане.
ДА СЕ ВРЪЧИ на основание чл. 250,
ал. 3 от НПК препис от настоящото Разпореждане на частния тъжител Б.Б.К. и на подсъдимите К.Л.И.
и В.Л.И. – като в съобщението до лицата
се направи изрично отбелязване за това, вкл. като се цитира номерът и датата на
настоящия съдебен акт.
Разпореждането подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и първа от
НПК в 15-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ-ДОКЛАДЧИК: