№ 101
гр. Ботевград, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:*****
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20241810101972 по
описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на В. С. П., ЕГН: **********, със съд. адрес: ******,
чрез адв. Д. М. М., срещу „*****“ ООД, ЕИК: *****, гр. *****, с правно основание чл. 55,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. С. П. се твърди, че между нея и „*****“ ООД бил
сключен Договор за кредит № **********, с който дружеството като кредитодател
отпуснало на физическото лице като кредитополучател сумата от 1 500 лв., като в договора
било предвидено и плащането на такса „бързо разглеждане“, която била в размер на 524.89
лв., т. е. 35 % от размера на главницата. Тази клауза била нищожна на основание чл. 22, във
вр. с чл. 9, ал. 1, 10, 10а, ал. 219 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
поради това че тази клауза: (1) представлявала плащане за услуга, която
потребителят/ищцата не била получила реално, (2) противоречала на добрите нрави, (3) се
явявала „скрита печалба“ за кредитодателя/ответника, която не била начислена като такава в
ГПР и (4) била неравноправна. Ето защо моли БРС да признае клаузата от чл. 9, ал. 1 от
договора за кредит за нищожна. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът възразява срещу иска и релевира доводи за
валидност на чл. 9, ал. 1 от договора между него и ищцата, тъй като била съобразена с
добрите нрави, а освен това тя не следвало да се начислява като ГПР, освен това ищцата
сама била пожелала да се възползва от въпросната услуга, за която била начислена таксата.
Моли БРС да остави ИМ без уважение и да присъди разноски на ответника.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством
събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на
страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
На 05.01.2021 г. между В. С. П. и „*****“ ООД бил сключен Договор за кредит №
**********, с който дружеството като кредитодател отпуснало на физическото лице като
кредитополучател сумата от 1 500 лв., като в договора било предвидено и плащането на
1
такса „бързо разглеждане“, която била в размер на 524.89 лв., т. е. 35 % от размера на
главницата. Това обстоятелство следва от приложеното копие на договора по делото, а и е
безспорно между страните.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) по чл. 22, във вр. с чл. 10, 19 ЗПК
и чл. 143, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска БРС да приеме за
установено, че чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит № ********** е нищожна поради
противоречие с императивните правни норми. Ответното дружество оспорва иска.
Атакуваната клауза на чл. 9, ал. 1 от договора нарушава нормата на чл. 10а, ал. 2 и ал.
4 ЗПК. По-конкретно своевременното разглеждане на искането за кредит е част от дейността
на кредитора, действие, което има подготвителен и обслужващ основната дейност характер,
поради което за същото не следва да се събират такси и комисионни, тъй като се касае за
действия по усвояване и управление на кредита. Наред с това, атакуваната клауза на чл. 9,
ал. 1 от договора не е индивидуално уговорена ясно и точно, каквото е изискването на чл.
10а, ал. 4 ЗПК. Същата само препраща към условията на т. 7.3. от раздел V от Общите
условия, но не възпроизвежда текстово и буквално в индивидуалния договор какви са тези
условия.
Налице е накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3-то от
ЗЗД, тъй като е нарушен принципът на добросъвестност в гражданските и търговски
взаимоотношения, предотвратяващ несправедливо облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.
19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали
дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК) включва лихвите, другите преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е
предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В конкретния случай се касае за такса
в размер на 524.89 лв. при главница в размер на 1 500 лв., т. е. въпросната такса надхвърля
половината от размера на предоставена главница. Следователно атакуваната договорна
клауза заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК се явява
нищожна.
Сочената клауза води до осезаемо неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя с оглед на взетия заем, което само по себе си нарушава изискването
за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване на
икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори.
С оглед всичко гореизложено клаузата на чл. 9, ал. 1 от процесния договор за кредит,
на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП се явява неравноправна, поради което предявеният иск
следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищцата срещу ответното дружество
в размер на 50 лв. за държавна такса, 5 лв. за съдебно удостоверение, 2 000 лв., с ДДС, за
адвокатско възнаграждение, 1.37 лв. за банков превод и 15 лв. за куриеска услуга, или всичко
в размер на 2 071.37 лв. (чл. 78, ал. 1 ГПК).
2
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският
районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с.
чл. 143, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, вр. с чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, от В. С. П. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: *****, срещу „*****“ ООД с
ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: *****, на клаузата на чл. 9, ал. 1 по
Договор за потребителски кредит № **********/05.01.2021 г., предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане в размер на 524 (ПЕТСТОТИН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ)
ЛЕВА И 89 СТОТИНКИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „*****“ ООД да плати на В. С. П. сумата
от 2 071 (ДВЕ ХИЛЯДИ И СЕДЕМДЕСЕТ И ЕДИН) ЛЕВА И 37 СТОТИНКИ за
съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
3