№ 3733
гр. София, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в публично заседание
на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Кирил Ст. Петров
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело №
20231100107609 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от А. А. Й., с
ЕГН **********, с постоянен адрес в с. Могилец, ул. ****, област Търговище, община
Омуртаг, чрез адв. Е. Ф. – САК, против Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.
София, бул. „Витоша“ № 2, с която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 120 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване
на правото на разглеждане и приключване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС на следствено дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа
на ВОП-София, а сега ДП № II- 048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната
лихва върху главницата от 26.03.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.
Претендира разноски. Сочи банкова сметка IBAN ****.
Ищцата твърди, че е наследник на А.З.Ч., пострадал от т. нар. „възродителен процес“,
проведен в периода 1985-1989 г. в България, изразяващ се в принудителна смяна на имената,
подлагане на различни репресии, забрана на традициите и отричане на етническите и
религиозни чувства и човешки права. Излага, че в периода от 19.02.1985 г. до 14.04.1987 г.
баща й бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в затвора в
гр. Бобов дол, а в периода от 15.04.1987 г. до 14.12.1988 г. е бил принудително изселен в гр.
Бобошево. В исковата молба се поддържа, че в затвора в о. Белене и в затвора в гр. Бобов
дол бащата на ищцата бил принуждаван да работи тежък физически труд. Заявява, че баща й
е бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия, липса на
елементарни условия за живот и лична хигиена. Посочва, че въпреки демократизирането на
България след 1989 г. и до момента на депозиране на исковата молба тези години не се
признавали за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране; осъдените и задържаните за
криминални престъпления били на по-лек режим. След две години престой в Белене и в
затвора в гр. Бобов дол, през 1987 г. бащата на ищцата бил принудително изселен в гр.
Бобошево, като всеки ден бил под полицейско наблюдение. В края на 1988 г. бил освободен
и се прибрал в родния си край. По време на престоя в гр. Бобошево бащата на ищцата
формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация,
в която бил поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл. 5
1
ЕКЗПЧОС.
Бащата на ищцата не бил извършил никакво престъпление или друго провинение,
които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал е постановена
присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това бил
фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така наречения
„възродителен процес“. В резултат на задържането му години наред били засегнати правата
му на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация. Ищецът заявява, че баща й
бил принуден от властите през 1989 г. да напусне заедно със семейството си страната и да се
установи да живее в Турция, където е останал да живее. През 2014 г. той починал. След
падането на тоталитарния режим в България в цялото семейство се породила надежда и
очакване, че новата демократична власт ще предаде на съд и накаже виновниците с
поддържана вяра за поне частично възмездие за репресиите, на които е бил подложен бащата
на ищцата. След като узнала новината за започнало разследване, ищцата заедно с други
пострадали от възродителния процес учредили сдружение „За справедливост, права,
култура, и солидарност на Балканите“, което да ги подпомага в усилията по търсене на
информация за развитието на делото и предприемането на законови действия по него в
качеството им на пострадали лица. Твърди се, че първите разпити на пострадалите по
делото са започнали едва след 2000 г. Заявява, че баща бил е разпитван като свидетел в
Турция през 2007 г. и му били разяснени правата му като пострадало лице. Излага, че баща
й не доживял приключването на сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега
ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. След неговата смърт на основание чл. 74, ал. 2
НПК правата на пострадалите лице преминали върху неговите наследници. Ищцата твърди,
че е пострадала и в лично качество, тъй като е претърпяла имуществени и неимуществени
вреди. Досъдебното производство не било приключило и към момента на депозиране на
исковата молба и тази продължителност довела до прекратяването му срещу виновните лица
поради тяхната смърт и изтичането на давностните срокове за реализиране на наказателно
преследване срещу обвиняемите. Твърди от това да е претърпяла неимуществени вреди,
изразяващи се в разочарование от дългогодишната липса на напредък по развитие на делото,
недоверие към компетентните власти, отчаяние, чувство на безсилие и безпомощност.
Очакванията й за възмездие чрез довеждането докрай на наказателния процес останали
излъгани и неоправдани, лишена била от възможността да бъде конституирана като
граждански ищец и частен обвинител, което не й давало душевен мир и покой. Счита, че
тези болки и страдания са в причинна връзка със забавяне на делото извън разумния срок по
смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, поради което с предявения иск
претендира тяхното репариране от държавата чрез Прокуратурата на Република България.
Навежда, че загубата на възможности включва имуществените и неимуществените вреди,
които не били обезщетени нито от държавата, нито от преките причинители. Моли за
уважаване на предявения иск.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е ангажиран отговор от страна на
ответника. Намира, че искът е недопустим. Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ била в сила от
15.12.2012 г., като е приложима занапред и няма обратно действие. Абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на производството било проведена административна
процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато
споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ при смърт
на увредения неговото право на обезщетение за неимуществени вреди се наследява само ако
е било предявено пред съд от увредения, което не било сторено. Нямало данни ищецът да е
бил конституиран като пострадал в наказателното производство. Липсва пасивна
процесуална легитимация на Прокуратурата на РБ с оглед твърдените от ищцата вреди от
репресията по време на т.нар. „възродителен процес“, за които е налице специален правен
ред за обезщетяване – по Закона за политическа и гражданска реабилитация на
2
репресираните лица /ЗПГРРЛ/, като абсолютната погасителна давност е изтекла далеч преди
предявяването на исковата молба. По същество оспорва иска като неоснователен. Намира, че
за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до
връщането му на органи на Прокуратура на РБ, не е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря. Излага съображения за липса на демонстриран интерес от страна
на ищцата и приживе от баща й към наказателното производство. Поддържа, че
наследодателят на ищцата с поведението си е станал причина за забавяне на делото, тъй
като не бил открит за извършване с негово участие на необходими действия или
уведомяване за издадени актове, поради което се позовава на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ.
Посочва, че делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е връщано за изпълнение на
задължителни указания. Досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на ВОП – София се
отличавало със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото
се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата,
предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна дейност,
свързана с установяване на общо 446 свидетели, както и извършването на съдебни поръчки
до Република Турция. Оспорва претенцията по размер като прекомерна съобразно чл. 52
ЗЗД. Оспорва началния момент на претенцията за лихва и прави възражение за погасяване с
кратката тригодишна давност. Счита, че ако съдът определи обезщетение, то законна лихва
върху същото следва да се присъди от датата на исковата претенция. Моли за отхвърляне на
предявения иск.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
От фактическа страна съдът намира следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че със Заповед за
прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за
Народната милиция от 19.02.1985 г. /л. 45 – л. 46/ на бащата на ищцата А.З.Ч. е била
наложена превантивна административна мярка – принудително установяване в затвора и
лагера на о. Белене, Плевенски окръг за срок от три години. В последваща заповед от
22.04.1987 г. /л. 51 – л. 52/ е посочено, че независимо от престоя му в Белене и Бобов дол
А.З.Ч. продължил да отрича възродителния процес, не били настъпили съществени
изменения в мирогледа му, участвал в негативни прояви и не участвал съзнателно и активно
в трудовия процес, поради което му е наложена мярка – принудитено установяване в гр.
Бобошево, Кюстендилски окръг за срок от три години. Превантивната административна
мярка е прекратена със заповед от 14.12.1988 г. /л. 53 – л. 54/.
Не се спори, че принудително са сменени рождените турски имена на А.З.Ч. с
български имена. Видно от удостоверение за идентичност на лице с различни имена № 16 от
29.07.2022 г. /л. 214/ принудителните имена на лицето са А.З.Ч. и А.З.Ч.. В някои приложени
по делото документи лице с идентичен единен граждански номер фигурира и с имената А.Й.
/Препис на смъртен акт № 83 от 26.02.2015 г., издаден в Република Турция/.
От удостоверение за наследници № 031 от 13.02.2019 г. /л. 137/ се установява, че
А.З.Ч., починал на 30.10.2014 г., е оставил за свои наследници ищцата А. А. Й. – дъщеря,
З.Д.Ч. – съпруга, и М.А.Ч. – син.
Видно от удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 073 от
29.07.2022 г. /л. 237/ имената А. А. Й., респ. А.А. Й., А. А. Ч. и А.А. Ч. са на едно и също
лице. В приложения по делото заверен препис от актовата книга на съставен акт за раждане
№ 281/17.08.1976 г. на ищцата А. А. Ч. е налице бележка за промяна на имената й на А.А.
Ч.. С решение № 5/18.05.2015 г. на кмета на Община Котел имената й са възстановени на А.
А. Ч. по административен ред на основание чл. 19а ЗГР.
Установява се, че ищцата е член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и
солидарност на Балканите“, а видно от представения по делото Устав на Сдружението /л.
3
215 – л. 236/ една от основните му цели е действия в насока възстановяване на правата и
обезпечаване на понЕ.ите материални и нематериални щети на представители на турското
население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в
различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
В Държавен вестник бр. 44/01.06.1990 г. е публикувано решение на Народното
събрание, Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси,
свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и
стопанския живот, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация за
неоснователно лишаване от свобода и въдворяване в Белене на 517 лица във връзка с
насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, като в решението
е посочено и името на бащата на ищцата А.З.Ч..
Видно от приетите по делото и неоспорени от страните писмени доказателства на
31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е
образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили,
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП – София, а след това преобразувано в ДП
№ ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – София, за разследване на извършени по време на т.нар.
„възродителен процес“ престъпления.
Установява се, че сл. д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че в периода от 1984 г. до
1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица
е проповядвал и подбуждал към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение
за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от
1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили
и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на о. Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение
поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу
обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани,
съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати процесуални нарушения,
изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на
вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите,
така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното производство – чл. 54 и
55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно
състава на престъплението по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато
обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на
обвиняемите. Делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването на тези
нарушения на процесуалните правила, съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след
прекратяването му през 1998-1999 г. по отношение на двама от обвиняемите поради
настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо един от обвиняемите.
От приложените по делото писмени доказателства се изяснява, че на 31.07.2006 г. и
на 05.06.2007 г. А.З.Ч. е бил разпитван като свидетел в Република Турция относно
обстоятелствата във връзка със задържането му на о. Белене, в затвора в гр. Бобов дол и
пребиваването му в гр. Бобошево. От тях се установява, че на 26.05.1989 г. е бил
екстрадиран от Република България, а на 02.06.1989 г. се качил на самолет и по собствено
желание заминал за Република Турция.
По делото е приложена молба до ВОП – София от наследниците на А.З.Ч., в която те
са посочили, че са пострадали на основание чл. 74, ал. 2 НПК от разследваните с ДП № II-
048/1999 г. деяния, и потвърждават желанието си за участие като пострадали в досъдебната
4
фаза на производството – л. 174-175.
С постановление от 04.10.2018 г. досъдебно производство № II-048/1999 г. по описа
на ВОП – София е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 25, ал. 2 във връзка с
чл. 242, ал. 1, предл. 2 НПК поради невъзможност безспорно установени очевидци на
извършеното деяние да бъдат разпитани, включително по делегация, чрез видео или
телефонна конференция, като за целта е била изпратена молба за правна помощ до
Република Турция. Постановлението за спиране /л. 176 – л. 180/ било връчено на ищцата,
като по делото е приложена жалба срещу него до СГС чрез ВОП – София, получена на
24.01.2022 г., от ищцата А. А. Й., З.Д.Ч. и М.А.Ч. в качеството им на наследници на А.З.Ч..
С постановление от 31.05.2022 г. на Военно-окръжна прокуратура – София е
прекратено наказателното производство поради смъртта на 31.03.2022 г. на последния
обвиняем по делото, което постановление се установява да е било обжалвано от ищцата и
другите двама наследници на А.З.Ч. на 20.06.2022 г.
С определение от 22.12.2022 г. по ВНЧД №821/2022 г. Софийския апелативен съд е
отменил постановлението за прекратяване по съображения за допуснати съществени
процесуални нарушения. Съдът е приел, че смъртта на обвиняемия позволява наказателното
производство да бъде прекратено спрямо починалото лице, но не дава възможност за
прекратяване на цялото наказателно производство, без прокурорът да се е произнесъл по
това дали има извършено престъпление, какво е това престъпление и има ли други лица,
които биха могли да носят отговорност за престъплението, ако такова е налице. В
Постановлението на Военно-окръжна прокуратура – София от 31.05.2022 г. за прекратяване
на наказателното производство липсва отговор на тези въпроси, независимо от наличието по
делото на многобройни молби на пострадали лица и техните защитници с твърдения за
осъществяване на престъпления с различна правна квалификация от тази, която е била
приета от ВОП – София, както и за лица, различни от обвиняемите по делото, носещи
отговорност за тези престъпления. Едва след отговор на тези въпроси и то след като
разследването по досъдебното производство е приключило по съответния ред на чл. 227 –
чл. 230 НПК, прокурорът би могъл да прекрати изцяло наказателното производство, ако
приеме, че престъплението е само това, за което е било повдигнато обвинение на обвинените
лица.
Ето защо към момента на приключване на съдебното дирене – 30.05.2024 г.,
досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на ВОП – София за разследване на извършени
по време на т.нар. „възродителен процес“ престъпления е висящо – не е приключило с
окончателен влязъл в сила съдебен акт, което обстоятелство не се оспорва от страните.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С.Х.И. –
пребивавал с бащата на ищцата на о. Белене и заместник-председател на сдружение „За
справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите“, и Н.М.М. – чийто съпруг бил
заедно с А.З.Ч. на о. Белене. Свидетелите установяват отрицателното отражение на липсата
на справедливост и осъждане на виновните за възродителния процес лица върху ищцата и
нейния покоен баща. Свидетелите сочат, че А. А. Й. не е подавала молба за смяна на
имената си, а същата е била извършена насилствено. Свидетелят М. твърди, че А. А. Й. е
идвала неколкократно заедно със своята майка в София, за да се запознават с материалите
по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ;
По възраженията за недопустимост на производството:
Относно възражението за недопустимост на производството поради липса на обратно
действие на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ /приета с ДВ бр. 98/11.12.2012 г., в сила от
5
15.12.2012 г./, съдът намира същото за неоснователно. Възможността за претендиране на
обезщетение за неимуществени вреди вследствие на забавено правосъдие произтича от
прякото действие на разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България,
съгласно която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия
на нейни органи и длъжностни лица. Произтича и от непосредствената приложимост по чл.
5, ал. 4 КРБ на ЕКЗПЧОС, в сила за Република България от 07.09.1992 г., която закрепва
правото на разглеждане на делата в разумен срок от националните съдилища. Правото на
ищцата, упражнено посредством предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ, намира
нормативно основание в ЕКЗПЧОС и КРБ, като ЗОДОВ единствено регламентира
специален облекчен процесуален ред за реализирането на това право и представлява
вътрешно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 ЕКЗПЧОС /решение № 50280 от
11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о./. Освен това отговорността на
държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е
допусната забавата, е висящо към датата на влизане в сила на разпоредбата на чл. 2б
ЗОДОВ.
Неоснователно е и възражението на ответника за недопустимост на производството
поради неосъществена процедура по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Същата е предпоставка за
провеждане на съдебно дирене само по приключили производства. Процесното досъдебно
производство № II-048 от 1999 г. на ВОП – София за разследване на извършени по време на
т.нар. „възродителен процес“ престъпления е висящо – не е приключило с окончателен
влязъл в сила съдебен акт. Съгласно чл. 60а ЗСВ административното производство за
разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок е допустимо само за производства, приключили с влязъл в сила акт, като е
предвиден преклузивен 6-месечен срок за сезиране на административния орган. Предвид
това липсата на подадено заявление по чл. 60а ЗСВ не се явява положителна процесуална
предпоставка за допустимост и не препятства разглеждането на настоящата претенция с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ.
Легитимиран да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок е страна в производството. Процесното
наказателно производство понастоящем се намира в своята досъдебна фаза. Ищцата е един
от тримата наследници на А.З.Ч.. Установява се от приложените по делото писмени
доказателства, че А. А. Й., заедно с З.Д.Ч. /съпруга/ и М.А.Ч.ов /син/ на починалия, са
подали молба до ВОП – София на основание чл. 75 НПК за участието си в качеството на
пострадал от деянията, предмет на ДП № II-048/1999 г., по смисъла на чл. 74, ал. 2 НПК като
наследници на А.З.Ч., в резултат на което на същите са връчвани актове на органите на
досъдебното производство за сведение, сред които описаните по-горе постановления за
спиране /от 04.10.2018 г./ и прекратяване /от 31.05.2022 г./ на делото. Бе установено също
така, че наследниците на починалия са подавали на 17.12.2022 г. и молба за промяна на
правната квалификация на обвинението и издирване и установяване на други съучастници.
Следователно след смъртта на А.З.Ч. на 30.10.2014 г. в правата му на пострадал по ДП са
встъпили тримата му наследници по закон, сред които е ищцата. Това се е осъществило чрез
подаването на молбата, с която наследниците са поискали да участват в производството като
наследник на пострадало лице.
Следва да се отбележи, че в практиката си ЕСПЧ въвежда понятието „пострадал“
или „жертва“, с което назовава лицето, легитимирано да претендира нарушение на
ЕКЗПЧОС. Това е физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато
от твърдяното нарушение. Като „пряк пострадал“ /„пряка жертва“/ се определят лицата,
пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал“ /„непряка жертва“/ са лицата, лично
засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от
преустановяване на нарушението. ЕСПЧ още приема, че ако прекият пострадал е починал
преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на ЕКЗПЧОС от наследник, ЕСПЧ може
6
все пак да признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото,
чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако
жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например материален интерес,
защита на личната или семейната репутация и др. /в решенията по делата Micallef v. Malta и
Sanles Sanles v. Spain, ЕСПЧ е приел за легитимиран да претендира нарушение на чл. 6
ЕКЗПЧОС наследникът по закон на пряко пострадалия, починал по време на процеса, който
наследник е встъпил в националното производство, и са налице имуществени последици от
участието му в производството, например за заплащане на съдебни разноски/. Разпоредбата
на чл. 2б от ЗОДОВ представлявала специална вътрешноправна защита на признатото от чл.
6, § 1 ЕКЗПЧОС право.
Съгласно решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV г. о., решение
№ 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV г. о., основана на практиката ЕСПЧ,
лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото /каквато се явява
ищцата, упражнила правата си по чл. 75, ал. 3 във вр. с чл. 74, ал. 2 НПК/, производството по
което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и
материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ
във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство.
След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът има
качеството на пряко пострадал, а за предходния период – на непряко пострадал, особено
когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен
нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко
пострадал от деликта - /решение № 50240 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2021 г., IV
г. о./. Ищцата се явява легитимирана в качеството си на непряк пострадал и пряк пострадал
/след смъртта на наследодателя си/ да претендира вредите от нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ
като наследник по закон на баща си А.З.Ч., доколкото е встъпила в правата му в
наказателния процес. Поради това предявеният от нея иск, предвид обстоятелството, че
съдържа твърдения за вреди, понЕ.и като наследник на пострадало лице, конституирал се в
това си качество в наказателния процес, е допустим като предявен от лице с валидна
процесуална легитимация. Респективно възражението на Прокуратурата на Република
България, че ищцата не може да претендира обезщетение за неимуществени вреди, които се
дължат на нейния починал баща и не се наследяват, се явява неоснователно /в този смисъл -
решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г. о./. Не е необходимо
разграничаване на претендираните суми поотделно за вредите, търпени в горепосочените
две качества на ищцата – в качеството си на непряк пострадал и пряк пострадал /така
определение № 2127 от 13.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2327/2023 г. на III г.о. на ВКС/.
Встъпването в качеството си на наследник в правата на пострадалия обуславя
процесуалната легитимация на ищцата. Наличието на други наследници на А.З.Ч. – неговите
съпруга и син, не засяга процесуалната, а е относимо към материалноправната легитимация
и евентуално размера на обезщетението, ако претенцията е основателна, доколкото при
процесуалното правоприемство наследниците продължават производството съобразно
наследствените си квоти, респ. при преценка евентуалната забава до датата на смъртта
следва да се съобрази броят на наследниците. Оттук и ищцата разполага с процесуална
легитимация, като останалите изложени доводи в отговора на исковата молба са относими
към материалната легитимация и ще бъдат обсъдени при разглеждане на претенцията по
същество.
По фактическия състав на претенцията:
Според разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Исковете по ал. 1 се
разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета
7
на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на
техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора, например повлияло ли е и как воденото производство върху
начина на живот на страната и значението на делото за нея. Тежестта на неизчерпателно
посочените обстоятелства се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ -
както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като се отчита отражението им в
неимуществената сфера на засегнатото лице /така решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по
гр. д. № 1088/2023 г., III г. о./.
Следва да се има предвид, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да
обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на
правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. В тази връзка следва да се
отбележи, че за нарушените права на ищцата, на които се позовава във връзка с
Възродителния процес, а именно – нарушено право на личен и семеен живот и на
достойнство и зачитане на личния интегритет, съществува установен специален ред за
претендиране на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди по
Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/. По
реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка
последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите в
резултат на деянието, предмет на забавеното дело. Наличен е специално установен
административен ред за защита по ЗПГРРЛ, който изключва възможността за защита по
гражданскоправен ред /определение № 189 от 4.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1627/2018 г. на III г.о.,
определение № 170 от 5.06.2020 г. по ч. гр.д. № 921/2020 г. на IV г.о., определение № 124 от
27.01.2023 г. по ч. гр.д. № 4755/2022 г. на II г.о. и др./
Независимо дали ищцата или нейният баща са получили или не обезщетение по
посочения закон, няма съмнение, че пропускът да се потърси защита по специалния ред,
предвиден от законодателя, или неудовлетвореността от получената защита, сами по себе си
не са достатъчни, за да се открие възможност за прилагане на общия ред за защита на
субективни права. Доколкото, както бе по-горе изяснено, за тези вреди е предвиден
специален ред за обезщетяване по ЗПГРРЛ, не са приложими нито нормите на ЗОДОВ за
ангажиране отговорността на държавата за причинени от нейни органи вреди, нито нормите
на ЗЗД за ангажиране отговорността на конкретните лица, обвинени за извършване на
престъплението, което е предмет на забавеното дело /в този смисъл – определение № 2399
от 16.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1075/2024 г. на ВКС, IV г.о./.
Двата закона уреждат последиците от различни правопораждащи факти. ЗПГРРЛ
урежда правото на еднократно обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които
са причинени от незаконна репресия на лицата заради техния произход или религиозни
вярвания в периода 9.09.1944 г - 10.11.1989 г. в различни случаи, един от които е по член 1,
т.7 - на насилствена промяна на имената, без оглед установяване дееца на репресията и при
определен с подзаконов нормативен акт един и същ размер на обезщетението за съответните
категории правоимащи лица. С предявения иск се претендира отговорност на държавата за
други вреди - от забавено разследване на инкриминираните репресивни действия,
извършени по време на възродителния процес, а не се претендира обезщетение за
репресивни действия. Ето защо, съдът няма да разглежда в настоящото производство дали
ТДД Сливен на НАП Бургас е изплащало обезщетение по ЗПГРРЛ на А.Ч., доколкото този
въпрос е неотносим към настоящия спор. Ирелевантни за производството по чл. 2б ЗОДОВ
са изложените в исковата молба твърдения за търпени неимуществени вреди, причинени от
задържането на бащата на ищцата /упражнената репресия/, което довело до лишаване от
основни права и на членовете на семейство й. Тези обстоятелства не корелират с
фактическия състав на претенцията и ще бъдат игнорирани от съда при преценка размера на
обезщетението.
8
Нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда самостоятелна хипотеза на отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Отговорността е деликтна.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по
чл. 6, § 1 КЗПЧОС, са посочени примерно в закона в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Първо се установява
продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е
разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс
между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката
си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: 1./ сложност на
делото, 2./ поведение на страната и 3./ поведение на компетентните органи - виж решение №
66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС и решение № 76/11.04.2016 г. по гр. д.
№ 5721/2015 г., ІІІ г. о. на ВКС. Единствено забавянията, които се дължат на съответните
държавни органи, имащи качеството на процесуални субституенти на държавата, могат да
обосноват заключението, че не е било спазено изискването за „разумен срок“.
Относно размера на дължимото обезщетение:
По приложението на чл. 2б ЗОДОВ има установена практика /решение № 306 от
22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016
г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., всичките по описа на IV г.,
решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г., III г. о., решение № 60242 от
13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. №
3169/2019 г., IV г. о. и др./, според която съдът прави преценката си дали е допуснато
нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно примерно
посочените в закона /чл. 2б ал. 2/ критерии, но прилага и съобразява стандартите,
установени в практиката на ЕСПЧ. ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се
реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя
на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото /включително и
от чужбина/, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса.
Сложността на производството е относима към преценката за обичайното
необходимо време за приключването му, респ. за определяне срокът, с който е нарушен
разумния срок за разглеждане на делото. Настоящият съдия-докладчик при претенции по чл.
2б ЗОДОВ, за да прецени дали е нарушен принципът за разглеждане на делото в разумен
срок, принципно използва на основание чл. 162 ГПК и статистиката и най-вече индикаторът
/коефициентът/ време за разглеждане /disposition time/, който сравнява броя на разрешените
дела през наблюдавания период и броя на неразрешените случаи в края на наблюдавания
период. Коефициентът измерва колко време е необходимо за разрешаването на даден тип
дела. В конкретния случай този индикатор обаче е неподходящ, от една страна се касае за
неприключило досъдебно производство, а от друга особеностите и сложността на ДП не
позволяват изчисляването на срока за приключването му да подлежи на съпоставяне със
статистически показатели относими към общия брой производства.
Ето защо, съдът изходи единствено от конкретните факти по делото. По ДП са били
разпитани над 340 свидетели, преки пострадали с потенциални претенции за обезщетение са
около 500 лица, както и техните наследници, като всички лица са от турски произход. Не е
спорна фактическата и правната му сложност, предвид, че делото е относно престъпление,
от което са пострадали стотици граждани, което предполага по-голяма продължителност на
действията по разследване. Обвиненията се обосновават на многобройни факти,
многобройни са и деянията, които се сочат като репресивни и извършвани по време на
Възродителния процес спрямо голям брой лица. Същевременно, производството е водено
срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването.
9
Разследването и приключването на производството при участието на толкова много
пострадали и с подобна обществена значимост, обуславя значително по-висок период за
приключването на производството, като разумният период в случая следва да се приеме за
поне около 6-8 години. Процесното досъдебно производство продължава повече от 33
години. Подобна продължителност не може да бъде оправдана с необходимостта от
извършването на процесуални действия, в които участват много лица, както и с пречки от
процесуално естество, сред които затрудненото извършване на съдебни поръчки в чужбина.
Производството е за разследване на деяния, които засягат основни човешки права, каквито
са насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери,
задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Ето защо,
общата продължителност на досъдебното производство се явява прекомерна. Още повече,
извършването на процесуални действия по разследване и внасяне на обвинителен акт в съда
в такъв срок, че да изтече предвидената в наказателния закон абсолютна давност, се равнява
на отказ от правосъдие, тъй като засегнатите от извършеното деяние лица са лишени от
възможността да реализират правата си като пострадали в досъдебната фаза на наказателния
процес и впоследствие като частни обвинители и граждански ищци – в съдебната, като бива
накърнено чувството им за справедливост и вяра в правосъдието.
От приложените по делото писмени доказателства е видно, че пострадали от
процесното деяние лица многократно са подавали молби за ускоряване на наказателното
производство, като се установяват 94 образувани производства с такъв предмет. Това само
по себе си сочи активността на пострадалите в рамките на процеса. Свидетелства се
съдържат в приетите по делото доказателства и относно проведени многобройни разпити на
пострадалите, сред които и А.З.Ч.. По делото се установява, че последният не е
възпрепятствал производството по никакъв начин, напротив – проявявал е готовност за
съдействие на компетентните органи за разкриване на обективната истина в наказателния
процес, като както той, така и неговият наследник А. А. Й. активно са търсели информация,
подобно на много други пострадали, относно развитието на досъдебното производство.
Освен това по делото бе установено, че ищцата е понастоящем член на Сдружението за
правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите. Същото е обсъждало на общи
събрания какви действия могат да бъдат предприети, изпращало е писма до различни
държавни органи – Министерството на правосъдието /с изх. № ПГ-5194-Е-15/12.03.2005 г./,
с копие до Народното събрание, Военно-апелативна прокуратура /с изх. № 1166/10.08.2005
г./, Главен прокурор /с изх. № 2903/14.07.2003 г./, Върховна касационна прокуратура /с изх.
№ 6964/18.11.2010 г./. Обжалването от страна на ищцата на постановленията за спиране и
прекратяване на досъдебното производство също свидетелства за ангажираността на А. А.
Й. в процеса и се явява проява на заинтересованост от изхода на делото.
Предвид изложеното и с оглед приетите по делото писмени доказателства,
настоящият състав намира, че правото на ищцата – като наследник на А.З.Ч., за разглеждане
на процесното наказателно производство в разумен срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ във
вр. с чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС, е накърнено. Това е така, тъй като прокуратурата не е изпълнила в
пълнота задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че
разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните
доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица, а обвиняемите лица –
в случай на доказана вина в извършване на инкриминираните деяния – предадени на съд.
Относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на
разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавяне на делото - виж решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. №
10
4482/2017 г., на IV г. о. на ВКС, решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., на IV
г. о. на ВКС, решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., на IV г. о. на ВКС, решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. 1555/2021 г., на IV г.о. на ВКС. В останалите случай, на търсене и
съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може
да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца.
За да определи справедливия размер на обезщетението по настоящия случай,
решаващ мотив е нуждата от предвидимост на съдебните решения и обезщетяване на
вредите от забавеното производство по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП на всички пострадали
по сходен начин. Следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да
обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на
правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Размерите на обезщетенията за
неимуществени вреди по посочените производства варират между 12 000 лв. и 30 000 лв. –
виж решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г. на III г. о., решение №
283 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г. на IV г. о., решение № 117 от 22.02.2024
г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о., решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 1088/2023 г., III г. о., решение № 241 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3717/2022 г., III г.
о., решение № 50038 от 1.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2093/2022 г., IV г. о., решение №
50060 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2528/2022 г., IV г. о., решение № 50062 от
2.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г. о., решение № 50280 от 11.09.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о., решение № 50066 от 16.05.2023 г. на ВКС по гр. д. №
2088/2022 г., III г. о., решение № 50062 от 3.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2077/2022 г., III г.
о., като в решенията, постановени през 2024 г., преобладават обезщетенията в размер на
30 000 лв.
За да определи размерът на обезщетението съдът съобрази и следните обстоятелства:
В настоящото производство не се установява А. А. Й. да е страна в процесното
досъдебно производство в качеството си на лично пострадала. От приетите по делото
писмени доказателства е видно, че по наказателното производство са били установени 446
пострадали български граждани с турски имена, които в периода от 08.05.1984 г. до
13.02.1985 г. са били принудително въдворени в трудово-възпитателно общежитие „Белене“
към затвора – гр. Белене. Ищцата не е сред тези лица. Сами по себе си принудителната
смяна на имената й и принадлежността й към турската етническа общност в България по
време на т.нар. „възродителен процес“, не обосновават качеството й на пострадало лице от
разследваните с процесното ДП деяния.
Ищцата се явява легитимирана единствено в качеството си на наследник по закон на
баща си А.З.Ч. да претендира вредите от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок. Същевременно другите наследници на А.Ч. са предявили искове
срещу ответника за присъждане на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, които производства не са
приключили към настоящия момент, както следва: З.Д.Ч. /син на А.З.Ч./ е ищец по гр. д. №
3673/2023 г. по описа на СГС, а М.А.Ч.ов /съпруга на А.Ч./ е ищца по гр. д. № 7616/2023
г. на СГС . Макар и всяко от посочените лица да има самостоятелна процесуално правна
легитимация, този факт следва да бъде съобразен при определяне на размера на
обезщетението, доколкото дължимото обезщетение следва да бъде определено глобално, а
не за всеки наследник самостоятелно.
Съдът, взе предвид и обществено-икономическите отношения и отражението им към
размера на неимуществените вреди. Обществено-икономическите условия се отразят на
размера на обезщетението доколкото са израз на икономическата конюнктура, поради което
тенденциите относно увеличаване средногодишния доход и разход на лице от
домакинството, както и тенденцията за увеличаване на минималната работна заплата и
същевременно спадане на покупателната стойност са все критерии, които следва да бъдат
съобразени от съда, като израз на конкретните обществено-икономически отношения при
11
определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението зависи от стандарта в
съответната държава. По делата Арванитаки-Роботи и др. с/у Гърция и Какамукас и др. с/у
Гърция ЕСПЧ е разгледал въпросът за определяне „размер на обезщетението при множество
страни по едно и също производство“. В тях се приема, че наличието на множество съищци
по едно и също производство има значение за размера на неимуществените вреди, понЕ.и от
всеки един от тях. Значението на производството за всяко едно от тези лица поотделно също
оказва влияние, както и техният брой. Принадлежността към група от хора, които са решили
да сезират съд на едно и също фактическо или правно основание, означава, че предимствата
и недостатъците на общото производство ще бъдат споделени. Този критерий, посочен от
ЕСПЧ, е приложим за всички случаи на вреди от забавено правосъдие. Размерът на
обезщетението зависи от особеностите на вътрешноправните средства за защита.
Следователно, сумите за обезщетения, определено по чл. 2б ЗОДОВ, могат да бъдат по-
ниски от онези, присъдени от ЕСПЧ, стига да не бъдат несъразмерни спрямо практиката на
ЕСПЧ и да съответстват на правната традиция и на стандарта на живот в съответната
държава.
Настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение, което ще
репарира понЕ.ите неимуществени вреди /при съобразяване на всички посочени
обстоятелства и заведените три на брой производства от наследниците на А.З.Ч./, възлиза на
13 000 лв. За разликата до пълния предявен размер на исковата претенция от 120 000 лв.
искът подлежи на отхвърляне като неоснователен. Присъждането на обезщетение в по-
голям размер не би отговаряло на принципите на справедливостта, а и целта на
обезщетението е овъзмездяването на страните за прекомерния срок, в който е продължило
производството, а не неоснователното им обогатяване.
Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, длъжникът се
смята в забава и без покана, като лихвата за неизпълнение на вземане за неимуществени
вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия
вредите юридически факта – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт
за определяне на размера на обезщетението. В т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. по
тълкувателно гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС са посочени началните моменти на
забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва в различните хипотези на чл. 2
ЗОДОВ, но не и на тези по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото разпоредбата е приета в по-късен
момент. Няма основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД да не намира приложение и при исковете по чл. 2б
ЗОДОВ като началният момент на лихвата за забава би бил различен съобразно основанието
на претенцията – виж определение № 782 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1937/2019 г., III г. о. на
ВКС, определение № 739 от 6.11.2018 г. по гр. д. № 2631/2018 г., III г. о. на ВКС, определение
№ 104 от 23.02.2021 г. по гр. д. № 2869/2020 г., IV г. о. на ВКС. Ако претенцията по чл. 2б
ЗОДОВ е заведена преди приключването на производството, което се твърди, че не се
разглежда в разумен срок, то вредите се дължат на бездействие на органите на съдебната
власт, което се установява в производството по обезщетяване, поради което вземането за
лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното
установяване, т. е. от предявяването на иска, а не от датата на образуване на
неприключилото производство. Законната лихва върху търсими парични задължения се
присъжда от момента на предявяване на иска, а не от момента, в който е възникнало правото
на иск. Поради това, предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава е основателна за законната лихва върху присъжданата
главница, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.06.2023 г. Законната лихва
се следва от датата на подаване на исковата молба, а не от постъпването на исковата молба в
съда /арг. от чл. 125 във вр. с чл. 62, ал. 2 ГПК/ - виж решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС
по т. д. № 76/2010 г., II т. о. Исковата молба е подадена чрез ЕПЕП на 30.06.2023 г. Ето
защо за периода от 26.03.2020 г. до 29.06.2023 г. претенцията за лихва за забава е
неоснователна.
12
По отговорността за разноски:
Предвид този изход на спора на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на
Република България следва да заплати на ищеца А.З.Ч. сума в размер на 49.60 лв. за
държавна такса и разноски, тъй като отговорността за разноски на ответника не е
обусловена от уважената част от претенцията. По делото от страна на ищеца е представено
пълномощно и доказателства за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.
/л. 338-339 от делото/. На ищеца следва да се присъди сумата от 37.92 лв. по съразмерност за
заплатено адвокатско възнаграждение. Или общо в полза на ищеца ще се присъдят разноски
в размер на 87.52 лв.
Осъдителните решения следва да съдържат банкова сметка посочена от ищеца, по
която да се привеждат присъдените суми. В исковата молба е посочен като начин на
плащане – банкова сметка с IBAN ****, BIC:PRCBBGSF, което отговаря на законово
изискване на чл. 127, ал. 4 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №
2 да заплати на А. А. Й., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Могилец, ул. ****, община
Омуртаг, област Търговище, на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата от 13 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на
разглеждане и решаване в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на сл. дело №
1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.
дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-
София, ведно със законната лихва върху главницата от 30.06.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 87.52 лв.
разноски по делото по съразмерност, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения
размер от 13 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв., както и претенцията за
законна лихва върху главницата за периода от 26.03.2020 г. до 29.06.2023 г.
ПРИСЪДЕНАТА сума да се изплати по посочена в исковата молба банкова сметка
IBAN ****, BIC:PRCBBGSF.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13