Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 23.12.2021
г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав На осемнадесети януари 2021 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТИХОМИР ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
Секретар Ирина В.
разгледа
докладваното от съдия Иванова
В.гр.дело № 310 по описа на съда за
2020 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Настоящото производство е след извършена процедура по
възстановяване на В. гр. д. № 310 ГПК – на осн. чл. 94 от ПАС.
Съгласно заповед №
96/20.05.2021 г. на административния ръководител на ОС-Търговище е постановено
възстановяване на В.гр.д. № 310/2020 г. по описа на ОС-Търговище, образувано на
01.12.20г. срещу решението по приложеното гр.д. № 1124/2019 г.
Видно от протоколно
определение от 20.07.21 г. по гр.д. № 1124/19г. на РС-Попово, въз основа на
горецитираната заповед и в изпълнение на разпореждане от 07.06.2021 г. на
адм.ръководител на ОСТ, пред РС –Попово, е извършена процедурата по чл. 94 от
ПАС по възстановяване на гр.д. № 1124/2019 г. и приложеното към него ч.гр.д. №
656/2019 г. на РС-Попово.
След изпращане на
възстановените дела от ПРС на ОСТ е извършена процедура по възстановяване на
въззивното дело, като след
проведено открито съдебно заседание за възстановяване на съдебни книжа, с определение № 260105/09.11.2021 г. е
постановено възстановяване на В.гр.д. № 310/2020 г. по описа на ОС-Търговище –
на осн. чл. 94, ал. 1-3 от ПАС.
Производството по
В.гр.д. № 310/2020 г. е образувано е по въззивна жалба, депозирана от „А.З.С.Н.В."
ЕАД, ***, чрез пълномощник юриск. П.Б. срещу решение № 91/23.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 1124/2019 г. по описа на PC - Попово.
С горецитираното
решение е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че М.В.Ю.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, ДЪЛЖИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес ***, офис - сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., действащ чрез юрисконсулт П.Б., СУМАТА 5 551.05лв. (пет хиляди петстотин
петдесет и един лева и 05 ст.)
–главница, дължима по договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-15061529/18.07.2017 г., което вземане е
прехвърлено с Приложение №1 от 13.02.2018 г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания
от „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД гр.София., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 31.07.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 656/2019 г. на РС Попово, КАТО е ОТХВЪРЛЕН предявения иск за
признаване за установено, че ответника
дължи на ищеца следните
суми: за разликата над 5 551.05 лв. до предявената сума от 6000.00 лв. - главница по
договора за кредит, за сумата 3 853.05 лв.- договорна лихва за периода от
05.09.2017 г. до 05.07.2021 г. и за
сумата 1 333.91 лв. - обезщетение за забава за периода от 06.10.2017г. до
31.07.2018 г.
С решението М.В.Ю. е ОСЪДЕН ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД сумата 202.00 лв.- лихва за забава върху
главницата от 5 551.05 лв. по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15061529/18.07.2017 г. за периода от
06.10.2017 г. до 13.02.2018 г., КАТО са ОТХВЪРЛЕНИ предявените
искове за осъждане на ответника
да заплати на ищеца следните
суми: за разликата над 202.00 лв. до претендираната сума от 1 783.50 лв.- лихва
за забава за периода от 14.02.2018 г. до
18.12.2019 г., за разликата над 5 551.05лв. до
предявената сума от 6000.00 лв.- главница по договора за кредит, за
сумата от 3 853.05лв.-договорна лихва за
периода от 05.09.2017 г. до 05.07.2021 г. Присъдени са разноски в полза на
„АСВ“ ЕАД, платими от М.В.Ю., в размер на 135.85 лв., представляваща разноски
по ч.гр.д. № 656/2019г. по описа на ПпРС, както и сумата 475.05 лв., представляващи
разноски в исковото производство пред
ПРС, съобразно уважената част на исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Въззивната жалба е срещу решението в ЧАСТТА му, с която съдът е
ОТХВЪРЛИЛ предявените искове за сумата
от 448, 95 лева - главница, 3 853,05 лева- договорна лихва за периода от
05.09.2017 г. до 05.07.2021 г., както и за сумата от 1 581,50 лева- обезщетение
за забава за периода от 14.02.2018 г. до 18.12.2019 г. Считайки решението в
обжалвана част за неправилно и незаконосъобразно, въззивникът моли за неговата
отмяна и произнасяне по съществото на спора, като бъдат уважени изцяло
предявените искове, претендира разноски.
Оспорвайки изцяло
приетото от първоинстанционния съд, че процесният договор е недействителен поради
нарушенаване на императивните разпоредби на чл. 10, ал.1, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 и т. 12 от ЗПК, обусловило прилагане на нормата на чл. 22 от ЗПК,
въззивникът излага следните съображения:
1.Неправилен е извода
на РС, че договорът за заем е недействителен поради неспазване изискването
относно минимално допустимия размер на шрифта- 12: касае е се за сканирано
копие на процесния договор, от друга страна - точният размер на използвания
шрифт може да се определи единствено чрез съответна техническа експертиза, каквато не е била назначавана;
Като неправилни се
преценяват изводите на съда за недействителност на договора, поради
противоречие с изискванията, съдържащи се в ЗПК- в тази връзка въззивникът се
позовава на обстоятелството, че ЗПК е приет 2010 г., с цел да се извърши транспониране
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета; позовава се на съображения 7 и 9 от въпросната директива, съгласно които
на държавите-членки не следва да се позволява да запазят или въвеждат
национални разпоредби, различни от предвидените в Директивата. Сочи, че практиката
на Съда на ЕС по повод прилагане на въпросната директива в националното
законодателство е дала отговор на редица въпроси, относими в настоящото
производство, цитирайки решение на Съда (трети състав) от 09.11.2016 г. по дело
С-42/15, в което е прието следното: Видно от член 10, параграф 2 от Директива
2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, изискването
в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат
ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може
потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Това изискване
допринася за постигането на преследваната с Директива 2008/48 цел да се
установи във връзка с потребителските кредити пълна и задължителна хармонизация
в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури
високо и равностойно равнище на защита на интересите на всички потребители в
Съюза и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити (вж. решение 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova,
С-377/14, EU:C:2016:283, т. 61) - договорът за кредит посочва по ясен и кратък
начин конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в него, за да
може потребителят да прецени обема на своето задължение. Видно от съдържанието
на обсъжданата директива и разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, българският
законодател е въвел допълнително изискване към договора за потребителски кредит
всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12 - изискване, което не се съдържа в Директива
2008/48/ЕО, и води до значителна санкция за кредитодателя - загубване на
правото да получи лихви и разноски по кредита. Доколкото в тази част ЗПК не е в
съответствие с Директива 2008/48/ЕО, то не следва да прилага този текст.
2. Неправилен е
изводът на съда, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което е
недействителен - в приложения към ДПК стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, с който ответникът е бил
запознат преди подписването на договора, е посочен годишният лихвен процент и
ГПР, като са визирани и съответните допускания при изчисляване на последния,
което съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 и чл. 19 ЗПК. Според
чл. 19, ал. 4 от ЗПК се определя размер на ГПР, който не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на МС на РБългария. Спазено е и изискването
на чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, въвеждащо задължение за кредитора да информира потребителя
за правото му при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно извлечение от сметката под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания, като само в този
случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и
когато е приложимо - допълнителните разходи – в чл. 7 от условията по договора.
Искане в тази насока не е било отправяно от кредитополучателя, поради което и
не може да се преценява дали евентуално предоставената информация би отговаряла
на критериите, поставени с нормата.
3.Необосновано съдът
е приел за недоказано и сключването на застрахователен договор, предвид което е
счел, че претендираната застрахователна премия е недължима от ответника - по
делото е представен застрахователен сертификат, който, както съдът е
констатирал, удостоверява факта на сключен застрахователен договор, по който
ответникът се е задължил като застраховано лице и съответно дължи
претендираната от ищеца застрахователна премия, като част от всяка погасителна
вноска.
4.Неправилно е и
възприетото от съда, че лихва за забава се дължи само за периода от настъпилия
падеж на първата неплатена погасителна вноска до датата на извършената цесия на
процесното задължение по посочения от съда аргумент, че такава лихва никъде не
е била регламентирана. Напротив, в чл.5 от договора ясно е посочено, че се
дължи обезщетение за забава от кредитополучателя в размер на действащата
законна лихва за периода на забава върху всяка забавена погасителна вноска.
Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възнаграждение, а служи за обезщетение за
претърпените вреди за времето на забавата, и не е необходимо изрично да се
уговаря.
Отговор на въззивната
жалба, редовно връчена на назначения пред първа инстанция особен представител
по реда на чл. 47 ал. 6 ГПК и чл. 21 т.3 във вр. с чл. 23 ал.1 ЗПП- адв. Цв.Х.,
не е постъпил.
В о.с.з. пред въззивната инстанция на 18.01.2021 г. страните не се явяват.
Постъпило е писмено становище от въззивника. Ответникът не се
представлява.
При извършената по реда на чл. 269-273 ГПК проверка, съдът констатира, че
жалбата е допустима.
Решението е валидно и допустимо.
Жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Предявеният иск с правно основание чл. 415 ГПК във вр.с чл. 240 и сл. и чл.
86 ал. 1 ЗЗД, е след проведено заповедно производство по чл. 410 ГПК, в което по
подадено от дружеството-ищец заявление
по чл.410 от ГПК срещу ответника М.В.Ю. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение № 574/02.08.2019г. по
ч.гр.д. № 656/2019г. на ПРС, за
заплащане на следните суми: 6000,00лв. -главница, 3853,05лв. - договорна лихва за периода от
05.09.2017г. до 05.07.2021г., 1333,91лв. -обезщетение за забава за периода от
06.10.2017г. до 31.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 01.08.2019г. до окончателното изплащане на задължението-всички
дължими по договор за потребителски № PLUS-15061529/18.07.2017г., което вземане
е прехвърлено с Приложение№1 от 13.02.2018г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания
от „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД гр.София.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, чрез
залепване на уведомление. С определение от 24.10.2019 г. заповедният съд е дал указания на заявителя да
предяви иск за вземането си, за което
заявителят е уведомен на 18.11.19г., исковата молба е постъпила в съда на
18.12.2019 г. Спазена е процедурата и разпоредбите, действащи преди изменението
на чл. 415 ал. 1т. 2 ГПК (в сила от 24.12.2019 г.).
Предявеният в срок иск е с предмет вземанията по заповедта за изпълнение, поради
което е процесуално допустим, както и предявеният, в условията на евентуалност,
осъдителен иск.
Главният иск е обоснован с твърденията, че ответникът в качеството му на кредитополучател
по Договор за кредит от 18.07.2017г., сключен с посочения цесионер, не е
заплатил две последователни падежирали вноски по отпуснатия му кредит, довело
до автоматична предсрочна изискумост на цялото задължение по кредита, считано
от 05.10.2017 г. (която дата представлява падежа на трета погасителна вноска),
без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост (чл. 5 от Условия
по договора),като твърди в същото време, че съобщение е изпратено до длъжника;
задължението (главница, възнаградителна договорна лихва и обезщетение за
забава) не е погасено и към настоящия момент. По молба на ищеца в производство
по чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение за исковите суми, като
настоящият иск е предявен в указания от заповедния съд едномесечен срок. Исковата
претенция е:
Да бъде признато за установено че
ответника дължи на ищеца сумата
6000,00лв. –главница за периода 05.09.2017- 05.07.2021г.; сумата 3853,05лв.-договорна лихва за периода
от 05.09.2017г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) – 05.07.21г.
(падеж на последна погасителна вноска съгласно договора), сумата 1333,91лв. -обезщетение за забава за
периода от 06.10.2017г. до 31.07.2018г.(датата на подаване на заявлението в
съда), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.08.2019г. до
окончателното изплащане на задължението-всички дължими по договор за
потребителски № PLUS-15061529/18.07.2017г., което вземане е прехвърлено с Приложение№1
от 13.02.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД
гр.София, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№656/2019г. по описа на ПРС.
Ищецът е заявил в ИМ, че с нея
уведомява ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита му за
сумите, формиращи претенцията по евентуалния осъдителен иск: сумата 6000,00лв.
-главница, сумата 3853,05лв.-договорна
лихва за периода от 05.09.2017г. до 05.07.2021г., сумата 1783,50лв. -обезщетение за забава за
периода от 06.10.2017г. до 18.12.2019г. (датата на предявяване на иска), ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 18.12.2019г. до окончателното
изплащане на задължението.
Претендира разноски за съдебното и заповедното производства.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК, не е постъпил отговор от назначения на
ответника особен представител.
В с.з. пред първата инстанция ищецът е депозирал молба, с която поддържа
исковете си. Назначеният особен представител на ответника е оспорил исковете с
възражения за несъответствие на ДПК с разпоредбите на ЗПК (неконкретизирано),
както и че не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост, тъй като
ответникът не е уведомен затова.
За да се произнесе по същество, въззивната инстанция съобрази следното:
По фактите:
На 18.07.2017г. е сключен Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта PLUS-15061529, по силата на който "БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД, гр.София предоставя на М.В.Ю. кредит за потребителски цели в размер на
6000.00 лв. Договорено е кредотополучателят да
заплати застрахователна премия в размер на 1612.80 лв., както и такса
ангажимент в размер на 210.00 лв., договорен е годишен процент на разходите
(ГПР) 34,12%, годишен лихвен процент (ГЛП) 27,49% и обща стойност на плащанията
11 469.60 лв. Ответникът се задължил да възстанови заетата сума на 48 бр.
месечни вноски, всяка от които в размер на 238.95 лв. В договора е обективиран
и погасителен план, в който са посочени
падежните дати на всяка от вноските (падеж на първа погасителна вноска
05.08.2017г.- и на последна вноска -05.07.2021 г.) и размера на оставащата
главница. В приложените „Условия по договора за кредит“ е отразено, че:
размерът на предоставения заем е равен на сумата, посочена като общ размер на
кредита; размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“
ще бъде платен директно на застрахователния агент „Директ сървисис“ ЕАД; застрахователната
премия е разделена на равен брой вноски, съответстващ на броя погасителни
вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска; кредитополучателят заплаща
и такса ангажимент (платима при усвояване на кредита), срещу което кредиторът
фиксира лихвения процент за срока на договора. Страните уговорили още,
че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят
дължи и обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода
на забава върху всяка погасителна вноска, ведно с направените разходи по
събиране на вземането. В чл. 5 от Условията
на договора е предвидено, че при просрочване на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането по кредита
става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от
този договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички
разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение
от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост.
Към договора за кредит е представен
стандартен европейски формуляр,
подписан от ответника на 18.07.2017г.
Приложен е Сертификат № PLUS-15061529, с който се удостоверява, че посочените
застрахователи, чрез клоновете си "Кардиф Животозастраховане, клон България"
и "Кардиф Общо застраховане, клон България" срещу заплащане на
застрахователна премия се задължават да застраховат М.Ю. съгласно Общи условия
на застраховка "Защита на плащанията". В сертификата са посочени
застрахователните покрития, застрахователната сума, срока на застраховката,
застрахователната премия и ползващите се лица. Сертификатът е подписан от М.Ю.
като застраховано лице и от кредитора (без да
е посочено име). Приложени са и
Общите условия, при които се посочва, че се сключва договора за
застраховка.
С договор за прехвърляне на вземане от 27.07.2017г. и Приложение 1 към него
от 13.02.2018г., "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, гр.София прехвърля на „АСВ“ ЕАД вземанията си към
всички длъжници по ликвидни и изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и
обезпеченията, в това число и дълга на ответника. Видно от приложеното
пълномощно (л. 37), цедентът е упълномощил цесионера „АСВ“ ЕАД да уведоми от
негово име длъжниците за цесията.
По делото са приложени 3 бр. заверени копия на уведомления
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД: от 16.02.2018 г., 22.01.2019 г. и 28.11.2019 г., изпратени от „АСВ“ЕАД адресирани до
ответника, в които е посочено и какъв е размерът на задължението към датата на писмата, “включително начислена лихва за просрочие“; даден е 5 дневен срок за
погасяване на сумата или договоряне
плащане на равни месечни вноски. Видно от
приложените обратни разписки, същите са се върнали в цялост с
отбелязване, съответно: „лицето е в чужбина“ (28.02.18г.), „адресът е недостатъчен“
(25.01.19г.), „На посочения адрес няма токова лице. Телефонът е сл.номер и
отговаря друг човек“. Последните 2 писма съдържат уведомление до ответника, че „поради неплащане в срок на погасителни
вноски по договора (процесния ДПК) е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост по отношение на неизплатгения размер вземанията по договора за
кредит, считано от датата на получаване на настоящото уведомление“.
От приетата от въззивната инстанция ССЕ се установява, че в изпълнение на
процесния договор кредитодателят е предоставил на ответника, чрез превод по
банков път на 18.07.17 г., сумата 5790 лв. (л.46), като от отпуснатия кредит от
6000 лв. е удържана „такса ангажимент“ 210 лв. Ответникът е извършил
едно-единствено плащане от 238,95 лв. - на 08.08.17 г., като с тази сума е
погасена дог.лихва 77.51 лв., главница-127,84 лв. и 33,60 лв.- застраховка
(съгласно погасителния план). Първата неплатена погасителна вноска е с падеж 05.09.2017
г. Вещото лице е дало заключение във варианти, в зависимост от посочения от ищеца краен срок- 05.07.21г. (падеж на
последна погасителна вноска), както и относно размера на задълженията от падежа
на първата погаситена вноска до датата на последната падежирала вноска към
момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (05.07.2019 г.) и към
18.01.2021 г. (датата на с.з. във въззивната инстанция). От разясненията,
дадени от в.л. в проведеното открито с.з., се установява, че в предоставената
от банката справка, предвид и отразеното в изготвените от ССЕ таблици по
погасителния план, от 05.03.2018 г. банката е посочила, че застраховката е
анулирана, поради отчитането на кредита като предсрочно изискуем, съответно в заключението си вещото лице е съобразило
това обстоятелство.
При така установеното от фактическа страна, въззивът прави следните правни
изводи:
По предявените главни установителни искове, намиращи своето правно
основание в разпоредбите на чл. 415, ал. 1 ГПК
във вр.с чл. 240 ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. с чл. 86 ал. 1 от ЗЗД:
В производството по иск за установяване съществуването на вземане,
произтичащо от сключен между страните договор за заем/кредит, в тежест на ищеца
е да докаже качеството си на кредитор,
факта, от който произтича вземането му, както по основание, така и по
размер, в случая- валидно сключен
договор за цесия; уведомяване на длъжника за извършената цесия; валидно сключен
договор за заем, сключен с цедента; че цедентът е бил изправна страна по договора за заем, като
е изпълнил всички свои задължения по договора за заем; че е
налице виновно неизпълнение на договора от страна на ответника, и забавата на длъжника. При оспорване на иска -
ответникът следва да докаже възраженията си за недължимост, респ. частична
недължимост.
Ищецът е доказал по безспорен начин възникналото облигационно
правоотношение, по силата на договор за
потребителски паричен кредит,
сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и кредитополучателя М.В.Ю.,
и последващия Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.07.2017г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД- цедент и „А.з.с.н.в.“
ЕАД-цесионер и Приложение № 1/13.02.2018
г.
Ответникът не е получил писменото уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, въпреки
трикратното изпращане на уведомителни писма от упълномощения цедент. В случая уведомлението,
приложено към исковата молба на цесионера, достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на осн. чл. 99, ал. 4 ЗЗД (в този смисъл постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК; решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 1711/2013 г., I т. о., ТК; решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., ТК.) Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Освен това, доколкото уведомлението, съобразно нормата
на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, е предвидено в полза на длъжника, да го предпази от
двойно плащане на едно и също задължение, то право на длъжника е да възрази за
липсата на уведомяване за цесията, само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил паричното си задължение на стария
кредитор или на овластено от него лице до момента на уведомлението.
Фактът кога и на кого е връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от
значение за основателността на иска, след като в хода на делото безспорно се
установи, че претендираното с исковата молба задължение по договора за заем не
е погасено (Определение № 987/18.07.2011г. на ВКС по гр.дело 867/2011г., IV
г.о. и Решение №173/15.04.2004г. на ВКС по гр.дело 788/201Зг., ТК).
Няма спор по делото, че кредитодателят е изпълнил задължението си по
договора и е превел на кредитополучателя сумата от 59 790 лв., при
договорен кредит 60 000 лв., от която сума към датата на усвояване на кредита е удържана „такса ангажимент“ от 210 лв., съгласно условията на договора.
Длъжникът по ДПК е направил едно единствено плащане – на първата
погасителна вноска, съгласно погасителния план.
Сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит (ЗПК). В тази връзка, на първо място, съдът дължи
произнасяне по направеното (макар и бланкетно) възражение от назначения на ответника
особен представител, предвид и задължението
за служебна проверка.
Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР
на ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.
Както останалите търговски сделки, така и ДПК се подчинява на общите правила за
сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с
разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК и ЗЗП не са предвидени
особени правила за сключването и действителността му.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът следва да е
сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. С разпоредбата на
чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят е определил необходимото съдържание на
договора за потребителски кредит, като с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
следва да се приеме, че визираните в същата изрично изброени реквизити са
съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът е
недействителен (чл. 23 във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК).
При подробната преценка и съпоставка на клаузите в процесния договор с
разпоредбите на ЗПК, въззивният съд намира, че сключеният с ответника договор
отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно изискванията на
чл. 22 от ЗПК:
Договорът е сключен във формата и съобразно изискванията на чл. 10, ал. 1
от ЗПК. Основното изискване, с оглед защита правата на потребителя, е договорът
да е сключен в писмена форма по ясен и разбираем начин. В тази връзка е
изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК всички елементи на договора да бъдат
представени с еднакъв по вид , формат и размер
шрифт - не по-малък от 12. В настоящия случай договорът и всички негови
елементи са в шрифт, по-малък от 12, което се признава и от ищеца във
въззивната му жалба. Това изискване на закона не би следвало да се
абсолютизира. ЗПК е приет през 2010 година с цел да се извърши транспониране на
ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно установената практика по отношение на
договорите, попадащи в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки
не могат да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по
договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област (вж.
по аналогия решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank Romania, С-602/10,
EU:C:2012:443, т. 63 и 64). В тази връзка член 10, параграф 2 от Директива
2008/48 извършва такава хармонизация относно данните, които задължително трябва
да бъдат включени в договора за кредит. Основното в случая е, че клаузите на
договора и съответните конкретни даннни относно неговото задължаване и елементи
от плащанията, следва да бъдат разписани по такъв „ясен и разбираем начин“, че
потребителят да е във възможност да разбере икономическите последици от
сключения договор още при подписването му; да прецени обема на своето
задължение, което да е в съответствие с приетото в ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО на
Eвропейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, и в частност чл. 10, параграф 2, във връзка със
съображение 31 от Директивата.
В договора е посочен общия размер на кредита и условията за усвояването му,
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, условията
за издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен план с информация за
размера, броя, периодичността и датите на изплащане на кредита, условията
относно правото на отказ и др., съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11-12 от ЗПК, както
и условията за отказ, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Т.н. „Условия по
договора“ имат характера на обичайните Общи условия, и са неразделна част от ДПК,
подписани на всяка страница от страните, съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК.
Подписани на всяка страница са и останалите документи, във връзка с параметрите
по кредита – относно застрахователната премия, нейното включване в дължимите
суми по договора.
В случая договореният погасителен план е инкорпориран в самия договор за
заем - с посочени 48 бр. погасителни
вноски, точни дати за погасяване, с фиксирана сума (анюитетни вноски). За да е
действителен договорът, за който няма променяща се лихва, а тя е договорена
точно, не е необходимо погасителният
план да съдържа разбивка на това вноската какви части от лихвата и главницата
погасява. Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК договорът трябва да
съдържа „ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски….“. Това е изискването на закона, а второто предложение
касае случаи при вноски, дължими при различни лихвени проценти, какъвто не е
настоящият случай. Именно затова договорът не противоречи на закона и в тази
част. По отношение на вноските по застрахователната премия (включването на
които в размера на погасителната вноска изрично е предвидено в т. 2 от „Условия
по договора“, приподписани на всяка страница от ответника) – видно от
заключението на ССЕ, банката-кредитодател е анулирала застраховката, предвид
отчетената при нея предсрочна изискуемост на кредита, като от посочената дата
не са начислявани погасителни вноски по застрахователната премия, т.е. те не са
вкл. в общия размер на дължимата сума по предоставения кредит.
Гореизложеното дава основание на съда да приеме, че договорът, съобразно
изискванията на ЗПК, е действителен.
При служебната проверка, предвид и бланкетното възражение, с оглед
посочените в договора ГПР и лихвен процент съдът не констатира договорените
лихви по кредита да са прекомерни, да противоречат на закона и добрите нрави.
В договора ясно са разписани параметрите, от които се определя как се
изчислява размера на месечната погасителна вноска от 238,95 лв., включваща
главница, лихва и застраховка, съобразно погасителния план, инкорпориран в
договора; съответно ясно е посочен и размера на „общата сума, дължима от
потребителя“. Ясно очертаните параметри дават основание за извод, че ответникът
е бил във възможност да разбере икономическите последици от сключения договор
още при подписването му; договорът посочва по ясен и кратък начин съответните
конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в него (съобразно
изложените по-горе съображения), и дава възможност потребителят да прецени
обема на своето задължение, което е в съответствие с приетото в ДИРЕКТИВА
2008/48/ЕО на Eевропейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, и в частност чл. 10, параграф 2, във
връзка със съображение 31 от Директивата.
По същество- относно размера на дължимите суми:
Настоящият въззивен състав споделя съдебната практика, съгласно която необходимостта
за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намира
проявление и по отношение на небанковите финансови институции, каквато е било
търговското дружество цедент , отпуснало процесния ДПК (съгласно чл. 3 от ЗКИ).
Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ,
кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. За настъпването на предсрочната изискуемост е
необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното изменение да
прояви действието си. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното
основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им
нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и
от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС, а при възприемане
на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава само от
банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши,
но по-важното – така ще се наруши и принципът за правна сигурност и
предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен
резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна и нейното
тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна, поради което
следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на потребителски
кредит.
В този смисъл, тъй като по делото не са представени доказателства
кредиторът да е изпълнил задължението си за уведомяване на кредитополучателя за
настъпване на предсрочната изискуемост преди
депозиране на заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
(01.08.2019 г.), то съдът приема, че не са налице основанията за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем на осн.чл. 5 от ОУ, поради което и към момента
на подаване на заявлението вземането не е било изискуемо в пълния му размер.
Предвид изложеното намира за
неоснователно твърдението на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на
цялото задължение по ДПК на 05.10.2017г.
– още повече, че сам ищецът, в изпратените до ответника на адреса, посочен в
ДПК, увeдомление от 28.11.2019 г. изрично е
посочил: „С настоящото Ви уведомяваме, че
поради неплащане в срок на погасителни вноски по договор за кредит (процесния- описан в съобщението) е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост по отношение на неизплатения размер на вземанията по договора за
кредит, считано от датата на получаване
на настоящото уведомление“(курсивът е на съда).
Дори и подобно уведомление да беше получено от длъжника, очевидно е, съобразно
изрично посоченото, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва на датата
на уведомяването на длъжника, а не на някаква по-ранна, каквато не е и
посочвана. Следва да се посочи обаче, че това уведомление е изпратено до
длъжника, след подаване назаявлението по чл. 410 ГПК, на 01.08.2019 г. Що се
отнася до изпратеното уведомление от 22.01.19 г.- същото не е достигнало до
ищеца, видно от отбелязването връчителят е посочил като причина за невръчването
„адресът недостатъчен“, което няма как да е достоверно, при положение, че на
този адрес, посочен и в договора, при връчването на уведомлението за цесията от
16.02.18 г. връчителят е отбелязал, че лицето е в чужбина. Именно поради това очевидно
ищецът е предприел и ново връчване, което обаче е след датата на заявлението по
чл. 410 ГПК.
Съгласно дадените указания в т. 9 от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, и постановените в последствие
по реда на чл. 290 от ГПК : решение № 184 от 4.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
60361/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 15/09.05.2017 г. по т. д. № 60034/2016
г. на І г. о. на ВКС, решаващият съд следва да вземе под внимание всички
падежирали вноски до приключване на съдебното дирене, настъпването на които
падежи се явяват нововъзникнали факти от значение за спорното право, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Съобразявайки задължителните указания в т. 1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г., след
като предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника ПРЕДИ подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ,
предявеният в настоящото производство установителен иск е допустим и може да
бъде уважен само за вноските, с настъпил падеж към датата на формиране на СПН.
Както е посочено в мотивите към т.1.2 от цитираното ТР 8/2019 г. „Преценката на съда за основателността на
иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или втора/, а не
в деня на предявяване на иска“.
Приложено към настоящия казус, предвид и приетата по делото ССЕ, неоспорена
от страните, която експертиза съдът цени като компетентна и обоснована,
предявеният установителен иск досежно главницата е основателен в размер на 4 810.72
лв., представляваща главница по претендираните и падежирали към датата на
о.с.з. пред въззивната инстанция (18.01.21 г.) незаплатени погасителни вноски за периода 05.09.2017
г. - 18.01.2021г.; дължимата възнаградителна лихва за периода 05.09.17г. –
18.01.21 г. е в размер 3697.55 лв.; дължимото
обезщетение за забава върху размера на падежиралите вноски до 18.01.2021 г. за исковия
период 06.10.2017 г. до 31.07.2019 г. е 691,46 лв.
Изрично в договора за цесия е договорено, в унисон с разпоредбата на чл.
99, ал. 99, ал. 2 от ЗЗД, че прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви ( § 2 ал. 1 и ал. 4 от Рамковия договор) и отразеното в
Приложение № 1 относно процесното вземане.
Тъй като срещу решението, в частта с коаято е уважен иска за главницата
жалба няма, в тази му част решението е влязло в сила, поради което не е предмет
на въззивно обсъждане.
Доколкото главния иск е частично отхвърлен, предвид приетото от съда, че
предсрочна изискуемост по кредита не е настъпила, но са дължими падежиралите
незаплатени вноски, ведно с дължимата възнаградителна лихва и лихва забава
върху всяка вноска, то съдът дължи произнасяне по предявените в евентуалност
осъдителни искове.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 11“б“ от ТР № 4 от 18.06.2014
г. по ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в производството по иска по чл.
422, ал. 1 ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение и не намират приложение правилата
за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне
или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска, въвеждането в
това производство на друго основание, от което произтича вземането, различно от
това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, то ищецът може да стори с осъдителен иск само
при условията на евентуалност, като се съобрази с чл. 210 ал.1 ГПК.
Съгласно установената съдебна практика, в случай, че бъде отхвърлен
установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вноските с ненастъпил падеж, респ.
за частта от кредита, за която кредиторът е считал, че е настъпила предсрочна
изискуемост, не се преклудира правото на кредитора да предяви отхвърлените по
установителния иск сумите по съдебен ред. Това право може да се упражни с
осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422. ал.1 ГПК. /Решение по реда на чл.290 ГПК - № 139/05.11.2014 г.
по дело № 57/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., с докладчик съдия Тотка Калчева/.
В отхвърлителната част на решението за сумата от 448,95 лв., срещу което е
и в.жалба, последната е неоснователна, предвид изложените по-горе съображения
относно дължимия размер на главницата.
По отношение на договорната лихва и лихвата за забава: С исковата молба
ищецът е заявил, че с исковата молба уведомява ответника за предсрочната
изискуемост на, поради което дължими стават и непадежиралите към 18.01.21 г.
вноски, като в дължимата сума обаче не следва да бъде включвана
възнаградителната лихва по договора, тъй като съгласно съдебната теория и
задължителна практика, съгласно ТР 3/2017 от 27.03.2019 г. размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора
парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на
предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до
този момент погасителен план, съответно според склаузите на договора.
Предвид изложеното с оглед и уважените размери на предявените установителни
искове, съдът намира за неоснователна
жалбата и в частта по тези две претенции- за възнаградителна лихва и за
обезщетение за забава.
По разноските:
Ищецът/въззивник е претендирал разноски за заповедното и исковото
производство пред двете инстанции. Ответникът не е заплащал разноски.
Заплатените от ищеца в заповедното производство разноски са в размер общо
273,74 лв, от които, съобразно уважения размер на вземането му, основателни
са 254,21 лв.
В исковото производство ищецът е заплатил разноски в общ размер за двете
инстанции 1759,39 лв., в т.ч. и ю.к. възнаграждение (чл. 78 ал. 8 ГПК във вр. с
чл. 37 ЗПП и чл. 25 ал. 1и 2 от НЗПП), от които, съобразно уважения размер на
исковата му претенция, основателни са 1633,90 лв.
Съобразно уважената част от иска, на осн.чл. 78 ал. 1 от ГПК следва да
бъдат определени и дължимите разноски в полза на ищеца, платими от ответницата.
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013г. на
ОСГТК, съдът следва да се произнесе по
разноските в заповедното производство с решението по установителния иск/осъдителния
иск – съобразно уважената/отхвърлената част. Исковете са уважени частично,
затова и разноските следва да бъдат присъдени на ищеца, съобразно уважената
част, респ.основателността на в.жалба, са както следва: за заповедното
производство - 254,21, за исковото производство пред двете инстанции – 1 633,90
лв.
Предвид горното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта за разноските, като вместо него се постанови решение с присъждане на
разноски в горепосочените размери.
На осн.чл. 113 от ГПК решението може
да бъде обжалвано по реда на касацията.
Водим горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 91/23.09.2020 г., постановено по гр.д. № 1124/2019 г. по описа на
РС-Попово, В ЧАСТТА му, с която е
ОТХВЪРЛЕН предявения от „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес ***, офис - сграда Лабиринт, ет. 2,
офис 4, СРЕЩУ М.В.Ю., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, иск за признаване
за установено, че М.В.Ю. ответника дължи
н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ********* следните суми: за сумата над 3697,55 лв. до отхвърления размер 3853.05
лв. - договорна лихва за периода от 05.09.2017 г. до 18.01.2021 г. и за сумата над
691,46 лв. до 1 333.91 лв. - обезщетение за забава за периода от 06.10.2017г.
до 31.07.2019 г., дължими по Договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-15061529/18.07.2017 г., което вземане е прехвърлено с Приложение №1 от
13.02.2018 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД
гр.София, както и в частта за присъдените разноски ИЗЦЯЛО, КАТО вместо него в
посочените му части ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане в полза н. “А.з.с.н.в.” ЕАД ***, ЕИК *********,
гр.София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, ОФИС
4, дължимо от М.В.Ю., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, за сумата 3697,55 лв. (три хиляди шестотин деветдесет и седем лева и петдесет
и пет стотинки) – договорна/възнаградителна лихва за периода от 05.09.2017 г.
до 18.01.2021 г., за сумата 691,46 лв. - обезщетение за забава за
периода от 06.10.2017г. до 31.07.2019 г., дължими по Договор за потребителски
паричен кредит № PLUS-15061529/18.07.2017 г., което вземане е прехвърлено с
Приложение №1 от 13.02.2018 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне
на вземания от „БНБ Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД гр.
София, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 656/2019 г. на РС Попово.
ОСЪЖДА М.В.Ю., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ н. “А.з.с.н.в.”
ЕАД ***, ЕИК *********, гр.София, сумата 254.21 лв.- разноски в заповедното
производство по ч.гр.д. № 656/2019 г. на РС Попово, както и сумата 1633,90 лв.-
в исковото производство пред двете инстанции – на осн.чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана отхвърлителна част, по жалбата н. “А.з.с.н.в.”
ЕАД ***, ЕИК *********, а именно: В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковите
претенции, както следва: за сумата в размер 448.95 лв.- главница, за разликата
над 3697,55 лв. до 3 853,05 лв. - договорна/възнаградителна лихва, както и
за разликата над 691,46 лв.- обезщетение за забава за периода 14.02.2018 г. до
18.12.2019 г.
Решението, в останалата му необжалвана част, е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните, пред Върховен касационен съд – чл. 113 от ГПК, при наличието на
основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.