РЕШЕНИЕ
№ 1973
гр. Пловдив, 03.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330106534 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от И. Л. Т. против „ОТП
Факторинг България“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 439
ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи сумата от 7 548, 16 евро
– главница дължима по Договор за текущо потребление от 14.08.2008 г. и
Анекс от 20.01.2010 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и сумата от 935, 19 евро
– лихва за периода от 09.01.2011 г. до 14.09.2011 г., по изпълнителен лист от
20.10.2011 г., издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по ч.гр.д. № 15780/2011 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, вземането по което е прехвърлено в полза
на ответника, и за принудителното събиране на което е образувано изп.д. №
606/2011 г. по описа на частен съдебен изпълнител Ангел Ангелаков, тъй като
вземането е било погасено по давност.
В исковата молба се твърди, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД била
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от
20.10.2011 г. по ч.гр.д. № 15780/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив за
сумата от 7 548, 16 евро – главница дължима по Договор за текущо
потребление от 14.08.2008 г. и Анекс от 20.01.2010 г., сключен с „Банка ДСК“
1
ЕАД и сумата от 935, 19 евро – лихва за периода от 09.01.2011 г. до
14.09.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата и разноските по
делото. Прехвърленото вземане произтичало от сключен между цедента и
ищеца в качеството му на длъжник Договор за текущо потребление от
14.08.2008 г. и Анекс от 20.01.2010 г. Сочи, че по молба на цедента „Банка
ДСК“ ЕАД е ***** г. по описа на ******** В хода на изпълнителното
производство и по молба от 25.02.2013 г. бил конституиран ответника,
придобил вземането по силата на сключен с кредитора договор за цесия, като
с молбата за конституиране на ответника не е поискано извършването на
изпълнителни действия и такива не са предприети от страна на ****. Счита,
че вземанията, предмет на образуваното изпълнително дело са погасени по
давност, тъй като единственото действие, довело до прекъсване на давността
за вземанията е осъществено на 28.11.2011 г., от която дата е започнал да тече
двегодишният преклузивен срок за прекратяване на изпълнителното
производство, както и давностният срок. Твърди, че изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 28.11.2013
г., а давностният срок е изтекъл на 28.11.2016 г. по отношение на главницата
и на 28.11.2014 г. по отношение на лихвите. По така изложените съображения
се моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по
делото съдебно-деловодни разноски.
Ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата
молба, с който признава предявеният иск и сочи, че счита последният за
основателен. Моли да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй
като със извънсъдебното си поведение не е дал повод за предявяване на иска,
доколкото и след настъпване на перемцията в изпълнителното производство,
не е поискал да бъдат осъществявани действия по принудително изпълнение.
В този смисъл се позовава на практика на Върховния касационен съд, която
моли да бъде съобразена, като разноските в производството бъдат възложени
на ищеца.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК.
В случая не са били налице предпоставките, установени в разпоредбата
на чл. 237, ал. 1 ГПК, за прекратяване на съдебното дирене и постановяване
на решение при признание на иска, тъй като макар с отговора на исковата
молба исковите претенции да са признати от ответната страна, ищецът не е
поискал постановяване на решение при признание на иска.
2
По така изложените съображения производството по делото се развива
по общия съдопроизводствен ред.
Първоинстанционният съд е сезиран с допустима искова претенция по
чл. 439 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за принудителното
събиране на което е образувано изпълнително производство, поради
погасяването му по давност.
Това е така, тъй като давността не се прилага служебно, т.е. изтичането
на предвидения в закона срок на бездействие на носителя на субективното
право на вземане не е достатъчно, за да се приложат последиците от
настъпилото погасяване на възможността за принудително реализиране на
публичното задължение. Необходимо е длъжникът да направи изрично
волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност. Съгласно чл. 433,
ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното
производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с
което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено, че не са
налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния
процес, включително поради погасяване на задължението по давност.
Единственият способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано
твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на вземане остава
предявяването на иск - отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК,
предявен преди да е приключило принудителното събиране на вземането.
Установява се, че с изпълнителен лист от 17.09.2011 г., издаден въз
основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 15780/2011
г. по описа на Районен съд – Пловдив, ищецът И. Л. Т. е осъден да заплати
солидарно с Т. А. В. и Р. И. П. в полза на “Банка ДСК” ЕАД сумата от 7 548,
16 евро - главница по договор за текущо потребление от 14.08.2008 г. и Анекс
от 20.01.2010 г.; сумата от 935, 19 евро - лихва за периода от 09.01.2011 г. до
14.09.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
14.09.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 331, 85 лв.,
представляващи разноски по делото и сумата от 580 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
Между страните в производството не е спорно обстоятелството, че
3
изпълнителното основание е издадено по силата на влязла в сила Заповед за
незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 15780/2011 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, против която не е било депозирано възражение в установения за
това срок.
Със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и
др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че
нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. На следващо място в мотивите на решението е
уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия
процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
4
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на
длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни
действия и прилагането на нови изпълнителни способи.
Новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на
този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
За принудително събиране на вземането по изпълнителен лист от
17.09.2011 г., издаден по ч. гр. дело № 15780/2011 г. по описа на Районен съд
– Пловдив е било образувано*****. по описа на ч*****.
От материалите по приложеното по делото ******* се установява, че
изпълнителното производство е образувано по молба на взискателя „Банка
ДСК“ ЕАД от 20.10.2011 г., в която са посочени конкретните изпълнителни
действия, които взискателя иска да бъдат предприети за принудително
удовлетворяване на вземането по издаденото изпълнително основание.
Погасителната давност за вземането, предмет на издадения
изпълнителен лист, е била прекъсната с насочване на изпълнението по
*******, а именно на 17.09.2011 г. с депозиране на молба на взискателя за
образуване на изпълнителното производство, доколкото в нея е посочен
конкретния изпълнителен способ, който да бъде предприет от съдебния
изпълнител за принудително удовлетворяване на вземането на кредитора по
отношение на всички длъжници. В този смисъл е практиката на Върховния
касационен съд, постановена с Решение № 45/30.03.2017 г. по търг. д. №
61273/2016 г., ГК, IV г.о., в което е прието следното разрешение: “като
действия, с ефект да прекъснат 3-годишния давностен срок, следва да се
зачетат – молбата за образуване на изпълнително дело от 12.07.2007 г., тъй
като в същата взискателят е посочил изпълнителен способ за събиране на
вземането си – запор и продажба на слънчоглед”.
5
От представените по делото доказателства се установява, че длъжници
по издадения изпълнителен лист са и други лица, които отговарят солидарно
пред кредитора за изпълнение на задължението, предмет на издаденото
изпълнително основание. Кредиторът има самостоятелно материално право
срещу всеки солидарен длъжник и то обуславя правото му на съдебна защита
срещу всички солидарни длъжници - обикновени, а не задължителни другари
в процеса, до пълното му удовлетворяване. Предвид така изложеното всеки
съдлъжник е страна по самостоятелно правоотношение в хода на
образуваното изпълнително производство, респ. предприетите по отношение
на другите съдлъжници действия от страна на частния съдебен изпълнител
нямат отношение досежно спирането, респ. прекъсването на давността по
отношение на съдлъжника, спрямо който такива действия не са предприети. В
този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в
Решение № 93 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г., ГК, ІV г. о. на ВКС , в
което се приема, че когато в изпълнителния лист фигурират и други
длъжници, солидарно задължени за дълга, основанията за прекъсване и
спиране на давностния срок спрямо тях нямат действие за вземането,
обезпечено с ипотека (чл. 125, ал. 1 ЗЗД).
Това становище е възприето и с Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д.
№ 404/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, в което е прието, че срокът за
прекратяване на изпълнителното производство по перемция започва да тече
от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един от
длъжниците /предвид различните изпълнителни правоотношения/ и след
неговото изтичане може да бъде инициирано образуването на ново
изпълнително дело. В цитираното решение се приема, че право на взискателя
е да насочи изпълнението/ или да инициира извършването на последващи
изпълнителни действия, в рамките на даден изпълнителен способ, само
спрямо един от посочените в изпълнителния лист длъжници, тъй като
изпълнителните дела срещу няколко длъжници, отговарящи за едно и
също притезание, са различни. Реализирането на това право и проявено
бездействие по отношение един от длъжниците, водещо до приложение на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, не съставлява виновно поведение на кредитора -
взискател, което обективно да препятства възможността за суброгация в
правото на принудително изпълнение. По-конкретно, насочването на
6
изпълнението само срещу осъдения поръчител и изтеклия срок за
прекратяване на изпълнителното дело по перемция срещу главния длъжник,
не води до погасяване на вземането, нито до обезсилване на изпълнителното
основание и на изпълнителния лист. Не съществува законова пречка за
иницииране на ново изпълнително производство до изтичане на давността
срещу главния длъжник.
Следователно релевантни за прекъсване на давността по отношение на
вземането на банката против ищцата И. Л. Т., са единствено изпълнителните
действия предприети по отношение на нея, респ. изпълнителните действия
насочени против всички длъжници.
Със запорно съобщение от 28.11.2011 г. е наложен запор по отношение
на трудовото възнаграждение, получавано от ищеца И. Л. Т. при „Информа“
ЕООД. Запорното съобщение е получено от третото задължено лице по реда
на чл. 50, ал. 4 ГПК – чрез залепяне на уведомление на 06.12.2011 г. , към
който момент следва да се счита прекъсната давността за вземането. Това е
така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 450, ал. 3 ГПК запорът върху
вземането на длъжника се счита наложен спрямо третото задължено лице от
деня, когато му е връчено запорното съобщение.
По молба от 25.02.2013 г. в качеството му на взискател в
производството е конституиран ответника „ОТП Факторинг България“ ЕООД.
След това в производството по делото не са предприемани валидни
изпълнителни действия, като по молба на взискателя от 16.06.2021 г. за
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, последното е прекратено с Постановление на съдебния изпълнител от
13.07.2021 г.
Доколкото в хода на изпълнителното производство не са предприемани
валидни изпълнителни действия по отношение на длъжника – ищеца, след
датата на налагане на запор върху трудовото му възнаграждение – на
06.12.2011 г., от този момент срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да
тече. След изтичането на 2 години от този момент – 06.12.2013 г., по силата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изп. д. 1512/2010 г. е прекратено ex lege поради
настъпила процесуална перемция, като не е бил необходим отделен акт на
7
съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело. Следователно,
постановлението на съдебния изпълнител от 13.07.2021 г. само е
констатирало настъпилата процесуална перемция, но то не е част от
фактическия състав, обуславящ нейното проявление. При достигане до този
правен извод и въззивния съд в настоящия съдебен състав съобрази
разясненията, дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като прекратяването на изпълнителното
производство, поради т.нар. ”перемция” настъпва по силата на закона, а
съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение
и кога ще направи това.
Правните последици на т. нар. перемция по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК по своята правна същност са процесуални и водят до прекратяване на
процесуалното правоотношение по силата на закона (изпълнителното
производство се прекратява). С посоченото тълкувателно решение е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече
от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Прието, че при прекратяване на изпълнителното
производство, всички предприети по него изпълнителни действия се
обезсилват по право (с изключение на изпълнителните действия, изграждащи
тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица
плащания).
Следователно и последното валидно изпълнително действие, довело до
прекъсване на давността, и от момента на който следва да започне да тече
нова давност за вземането, е налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника на 06.12.2011 г.
8
Вземането, предмет на производството по делото е за главница и лихва
по предоставен кредит и разноски по делото, в което е било издадено
изпълнителното основание. Задълженията се погасяват с изтичане на общата
– петгодишна, погасителна давност на основание чл. 110 ЗЗД, доколкото са
установени с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение. Поради това и
вземането следва да се счита погасено по давност с изтичането на пет години
от последното валидно изпълнително действие в изпълнителното
производство, предприето на 06.12.2011 г. или на 06.12.2016 г.
По така изложените съображения и доколкото към момента на
депозиране на исковата молба вземанията, предмет на производството по
делото, обективирани в изпълнителен лист от 20.10.2011 г. по ч.гр.д. №
15780/2011 г. по описа на Районен съд – Пловдив, са погасени по давност,
изтекла на 06.12.2016 г., предявените искове следва да бъдат уважени.
По отговорността за разноските:
Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното
субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на
спора относно предмета на делото – спорното материално право.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип
само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал
повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая втората
установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест
на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото
ответникът макар да не е поддържал висящността на изпълнителното
производство, не е поискал неговото прекратяване с молба до съдебния
изпълнител до датата на предявяване на исковата молба в съда – 20.04.2021 г.
Такава молба е депозирана от взискателя – ответник едва на 14.06.2021 г. – в
момент, следващ датата на получаване на исковата молба, ведно с
приложенията от страна на ответника, които са получени на 14.05.2021 г., към
който момент последния е узнал за образуваното съдебно производство и
след което е предприел действия по прекратяване на изпълнителното
производство. От своя страна съдебният изпълнител не е констатирал и
перемиране на последното по право, поради което и макар със своето
извънпроцесуално поведение ответникът да не е искал предприемане на
9
изпълнителни действия, предявяване на искът по чл. 439 ГПК е бил
единствения възможен ред за защита на длъжника с оглед прилагане на
разпоредбата по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и прекратяване на изпълнителното
производство по делото. В този смисъл е и практиката на Върховния
касационен съд – така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче сезирането на съда
е условие за упражняване на субективни права на ищеца , признанието на
иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за
разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК. Нещо
повече – в практиката на Върховния касационен съд по разглеждане на
отговорността за разноските при признание на иска от страна на ответника е
възприето становището, че ако ответникът признае иск за несъществуване на
вземането, поради погасяването му по давност, той не дължи разноски, ако не
е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална
принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска, което в настоящия
казус не е така, доколкото длъжникът се позовава на изтекла погасителна
давност в хода на изпълнително производство, образувано за принудително
събиране на вземането му (така Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК).
Следователно в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в
производството по делото разноски за държавна такса в размер на сумата от
672, 70 лв.
Ищецът е доказал разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 1 000 лв., по отношение размера на което е релевирано
възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, заявено с
отговора на исковата молба. Възражението на ответника за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като
последното е в размер под минимума, установен в разпоредбата на чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което е в размер на сумата от 1 027, 55 лв.
В исковата молба е обективиран списък на разноските, като ищецът е
поискал да му бъде присъдена и сумата от 24 лв. – такса за препис от
10
изпълнителното дело. Тази сума не следва да бъде присъдена, тъй като в
производството по делото не са представени доказателства за заплащането й в
полза на съдебния изпълнител. Нещо повече – разноските, сторени пред
съдебния изпълнител, следва да останат в тежест на страната, доколкото
последните не подлежат на присъждане по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
Следователно и по така изложените съображения в полза на ищеца
следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в общ размер от 1 672, 70
лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. Л. Т., ЕГН
**********, със съдебен адрес в гр. П., бул. „****** – ***., против „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, ет. 2,
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че И. Л. Т. не дължи на „ОТП
Факторинг България“ ЕАД сумата от 7 548, 16 евро – главница дължима по
Договор за текущо потребление от 14.08.2008 г. и Анекс от 20.01.2010 г.,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД и сумата от 935, 19 евро – лихва за периода от
09.01.2011 г. до 14.09.2011 г., по изпълнителен лист от 20.10.2011 г., издаден
в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по ч.гр.д. № 15780/2011 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, вземането по което е прехвърлено в полза на ответника, и за
принудителното събиране на което е образувано ********, тъй като
вземането е било погасено по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД „ОТП Факторинг България“
ЕАД, ЕИК *********, да заплати на И. Л. Т., ЕГН **********, сумата от
1 672, 70 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. №
6534/2021 г. на Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/П/___________________
11