Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.11.2018 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети май през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА П.
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16342 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 02.03.2017 год., постановено по
гр.дело № 64831/2016 г. на СРС, ІІ ГК, 76 състав, е осъдена на основание
чл.67, ал.1 от ЗДСл и чл.86 от ЗЗД, Агенция „Митници“, гр.София, ул.“ ********да
заплати на Д.К.К., ЕГН **********,***, следното: сумата в размер 4000 лв.,
представляваща недоизплатена брутна заплата за периода от м.07.2012 г. до
м.06.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 14.11.2016 г. до
окончателното й изплащане, и сумата от 449,79 лв., лихва за периода от
07.10.2015 г. до 13.11.2016 г. С решението на съда е осъдена на основание
чл.78, ал.3, ал.4, ал.8 и ал.1 от ГПК, Агенция „Митници“, гр.София, ул.“ ********да
заплати на Д.К.К., ЕГН **********,***, сумата от 540 лева, сторени деловодни
разноски. С решението на съда е осъдена на основание чл.77 от ГПК, Агенция „Митници“, гр.София, ул.“ ********,
да заплати по сметка на Софийски районен съд, сумата от 210 лв- дължима
държавна такса.
Срещу
решението на СРС, 76 с-в е постъпила
въззивна жалба от Агенция
„ Митници“, гр.София, подадена чрез юрк. Г.П.и юрк.И.И., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени
предявените осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец Д.К.К., чрез пълномощника
си адв.В.Г. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение
-потвърдено,
като правилно и законосъобразно.Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна
в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявените от ищцата Д.К.К.
срещу ответника Агенция „Митници“, гр.София, искове с правно основание чл.67,
ал.7, т.5 от ЗДСл. вр. чл. 67, ал.1 от ЗДСл и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доводите в
жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Спорно е по делото обстоятелството, дължи ли
се на ищцата, претендираното от нея допълнително трудово възнаграждение за
постигнати резултати за периода от м.07.2012 год. до м.06.2013 год.
Съгласно разпоредбата на чл.67, ал.8 от
ЗДСл/ Закон за държавния служител/, допълнителното
възнаграждение по ал. 7, т. 5 се определя за точно и в срок изпълнение на
поставените задачи, като се изплаща четири пъти годишно - през месец април, юли
и октомври за текущата година и през месец януари - за предходната година, въз
основа на оценка по ред, определен в наредбата по ал. 3. Допълнително
възнаграждение съгласно разпоредбата на чл.67, ал.7, т.5 от ЗДСл., е това за
постигнат резултат. Допълнителните възнаграждения, получавани от служителите за
постигнати резултати /така нареченото материално стимулиране/ нямат характер на
задължителен елемент от трудовото възнаграждение. Същите нямат траен/
постоянен/ характер, размера им също не е постоянна величина, поради което не е
формиращ елемент на брутното трудово възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 8 ЗДСл, допълнителното възнаграждение
за постигнати резултати /по чл. 67, ал. 7, т. 5 ЗДСл/ се определя за
точно и в срок изпълнение на поставени задачи. То зависи от резултата на
трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с
количеството и качеството на действително извършената работа. Съдът приема, че
преценката за личния принос на служителя и проявения от него професионализъм
при изпълнение на работата му, следва да бъде извършена от неговия работодател /
в случая ответника по делото/. От друга страна съдът счита, че средствата за
допълнително материално стимулиране нямат постоянен характер, а изплащането им
е обусловено от преценката на работодателя, формирана според ефективното
изпълнение на служебните задължения от служителя / в случая ищцата по делото/. Средствата за допълнително материално стимулиране не
са дължими винаги като част от брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя, а се определят в зависимост от действително реализирани резултати
при реално изпълнение на служебните задължения.
Съдът намира, че
работодателят е този, който следва да прецени дължи ли се на ищцата
допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за периода от
м.07.2012 год. до м.06.2013 год. Дори и при постигнати резултати за исковия
период от време от страна на ищцата, изплащането на претендираното от нея
допълнително трудово възнаграждение зависи изцяло от преценката на
работодателя. Обстоятелството, че ищцата е била постигнала определени резултати
за исковия период от време, не е единствена предпоставка за заплащане от страна
на ответника на претендираното от нея допълнително трудово възнаграждение. Дори
и при постигнати резултати, изплащането на претендираното от страна на ищцата
допълнително възнаграждение за постигнати резултати зависи изцяло от преценката
и волята на работодателя. В случая следва да е налице и взето решение от
работодателя/ административния ръководител/ за изплащане на ищцата на такова
допълнително трудово възнаграждение, в съответствие с утвърдените правила от
ответника за определяне на допълнителните възнаграждения за постигнати
резултати. В настоящия случай, с оглед приетите правила, липсва решение на Директора
на Агенция“ Митници“, по силата на което да е било взето и утвърдено решение по
установения ред за заплащане на допълнително възнаграждение за постигнати
резултати за исковия период от време на ищцата по делото. След като липсва
решение на работодателя за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за
постигнати резултати, то такова не се дължи на ищцата. Следователно при липса
на валидно взето решение от страна на работодателя, съдът намира че липсва
правно основание за заплащане от страна на ответника на претендираното от
ищцата допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати за периода
от м.07.2012 год. до м.06.2013 год. В тази връзка, само на това основание
исковата претенция на ищцата се явява неоснователна и като такава подлежи на
отхвърляне.
В настоящия случай, недоказването на
релевантните факти и на приложимия фактически състав следва да бъде отнесено
във вреда на ищцата, която съгласно принципа за разпределeние на доказателствената тежест в процеса, дължи установяване на фактите, които твърди, че са се
осъществили и които обосновават претендираното в настоящето исково производство вземане. Спорното по делото обстоятелство –
че на ищцата се дължи от страна
на ответника заплащане на претендираното от нея допълнително трудово
възнаграждение за постигнати резултати за периода от м.07.2012 год. до
м.06.2013 год. е правопораждащо, тъй
като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищцата носи
доказателствена тежест/. В случая това не е сторено по делото.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да се отмени изцяло,
включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на
материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърлят изцяло исковите
претенции.
Относно
разноските по производството.
При този изход на спора на въззивника-
ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273
от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете инстанции
в общ размер на сумата от 305,00 лв./ от които сумата от 200,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за
двете инстанции и сумата от 105,00 лв., заплатена държавна такса за
въззивно обжалване/. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение
на въззивника – ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на
настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК
/ДВ бр.8/24.01.17 г./. Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна
инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било
защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И
тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ,
в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата,
като дължимото от въззиваемата страна-ищец в полза на въззивника- ответник
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции следва да се определи от съда в размер на сумата
от 200 лв. На въззиваемата страна- ищец,
разноски за въззивното производство не
се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 02.03.2017 год.,
постановено по гр.дело № 64831/2016 г. на
СРС, ІІ ГК, 76 състав и вместо
това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Д.К.К., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, срещу Агенция „Митници“, гр.София, ул.“
********, искове с правно основание чл.67, ал.7, т.5 от ЗДСл за заплащане на
сумата от 4000 лв./ четири хиляди лева/, представляваща допълнително трудово
възнаграждение за постигнати резултати
през периода от м.07.2012 год. до м.06.2013 год./ вкл./, ведно със законната
лихва от 14.11.2016 год. до окончателното й изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 449,79 лв./ четиристотин четиридесет и девет лева, и 79 стотинки/,
като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Д.К.К., ЕГН **********,***
да заплати на Агенция „Митници“,
гр.София, ул.“ ********, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 305 лв. / триста и пет лева/, представляваща
направените пред двете инстанции разноски /юрисконсултско възнаграждение и
заплатена държавна такса/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.