Р Е Ш Е Н И Е
№ 780 / 12.10.2020г.
гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пазарджик, в открито заседание на шестнадесети септември, две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: Мариана Шотева
Членове: 1. Георги Видев
2. Красимир Лесенски
при секретаря Янка Вукева и с участието на
прокурора Стефан Янев, като разгледа докладваното от съдия Видев касационно
административно дело № 831, по описа на съда за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Делото е образувано
по касационни жалби на П.В.Д. и на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
против Решение № 288/05.06.2020 г.,
постановено по административно дело № 1477/2019 г. по описа на Административен
съд – Пазарджик, едночленен състав.
Обжалваното решение
е постановено по предявен иск за неимуществени вреди на лишения от свобода Д.М.
Б. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в размер на 15 000
лв., ведно със съответната лихва, за следните периоди и пенитенциарни
заведения, в които е пребивавал ищеца: от 08.01.1996 г. – 30.06.1998 г. – Затвор
– Стара Загора, от 14.02.1999 г. – 30.10.2000 г. – Затвор – Стара Загора, от 30.03.2000
г. – 26.11.2003 г. – Затвор – Пазарджик, от 01.04.2006 г. до 01.03.2008 г. –
Затвор – Пазарджик, от 11.05.2011 г. – 02.03.2014 г. – Затвор – Стара Загора, от
30.05.2016 г. – 04.07.2016 г. – Следствен арест – Кърджали, от 04.07.2016 г. –
01.11.2016 г. – Затвор Пловдив, 04.01.2017 г. – 07.03.2018 г. Затворническо
общежитие от закрит тип „Черна гора“ към Затвор – Стара Загора; 07.03.2018 г. –
12.12.2018 г. – Затвор – Стара Загора и от 12.07.2019 г. до 27.12.2019 г. (датата
на предявяване на исковата молба) – Затвор – Пазарджик.
С касационната
жалба на П.В.Д. се обжалва решението в отхвърлителната му част, като
постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Претендира се да
бъде уважена изцяло исковата претенция. Касаторът и процесуалният му
представител не се явяват в проведеното съдебно заседание но последният заявява
претенция за разноски с исковата молба.
Касаторът – Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – моли да бъде отменено обжалваното
решение в осъдителната му част, като неправилно и незаконосъобазно и да бъдат
отхвърлени изцяло исковите претенции или алтернативно искът да бъде отхвърлен
за сумата над 200 лв. до присъдения размер 500 лв. Излага съображения за
недоказаност на предявените искове. Не изпраща представител в проведеното
съдебно заседание.
Прокурорът
дава заключение за неоснователност на жалбите. Счита, че решението на първата
инстанция е правилно и законосъобразно.
По отношение на
периодите до 02.03.2014 г. съдът е констатирал, че е изтекъл 5-годишният
давностен срок за предявяване на иск.
Съдът е отхвърлил
исковата молба и по отношение на периодите от 04.01.2017 г. – 07.03.2018 г., в
който ищецът е пребивавал в Затворническо общежитие от закрит тип „Черна гора“
към Затвор – Стара Загора и от 07.03.2018 г. – 12.12.2018 г. – в Затвор – Стара
Загора, като е приел, че за тях не са събрани доказателства, ищецът да е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение. Съдът е приел, че твърденията на
ищеца за свърхнаселеност на килиите в тези периоди са недоказани, доколкото
липсват данни за обитаваните от него килии но площта им е отговаряла на
изискванията. Съдът се е позовал на приложените справки, според които килиите
са били снабдени със санитарен възел и течаща вода (с изключение на един месец
по време на пребиваването на ищеца в Следствен арест – Кърджали). Според съда
са били налице необходимите системи за отопление и вентилация, достатъчно
осветление. Своевременно са извършвани мероприятия по дезинфекция, дезинсекция
и дератизация.
С обжалваното решение е прието за установено, че в периодите от 04.07.2016 г. – 01.11.2016 г., (в който
ищецът е пребивавал в Затвор Пловдив) и от 12.07.2019 г. до 27.12.2019 г. (датата
на предявяване на исковата молба), (в който е пребивавал в Затвор – Пазарджик),
т.е. в продължение общо на около 9 месеца ищецът е разполагал с жилищна площ която е била
значително под стандарта от 4 кв.м. Съдът е приел също, че в периода от 30.05.2016
г. – 04.07.2016 г., (в който ищецът е пребивавал в Следствен арест – Кърджали) в килията му не е имало санитарен възел. Тези
обстоятелства според районния съд са поставили ищеца в неблагоприятни условия,
представляващи нечовешко и унизително отношение. Предвид направените
констатации съдът е приел за справедлив размер на обезщетението 500 лв. за посочените
три периода, през които ищецът е прекарал в килия без санитарен възел, както и в
свръхнаселени килии.
Настоящият
тричленен касационен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е
установил фактическата обстановка по делото и от нея е извел обосновани и
законосъобразни правни изводи.
Както правилно се е
мотивирал съдът, по отношение на периодите с крайна дата 02.03.2014 г. е
приложима давността предвидена в чл. 110 от ЗЗД, който предвижда следното:
Чл. 110. С изтичане
на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок.
Доколкото в ЗОДОВ
не е посочен давностен срок но същият за неуредените случаи препраща към
съответните граждански закони, то правилен е изводът на районния съд, че в
случая е приложима общата гражданска 5-годишна давност.
При това положение,
действително, за исковия период 11.05.2011 г. – 02.03.2014 г. искът е следвало
да се предяви до 02.03.2019 г., а той е предявен едва на 02.03.2019 г.
Очевидно, за по-ранните периоди давността също е изтекла. Поради това правилно
съдът е приел, че искът е неоснователен по отношение на исковите периоди: от 08.01.1996
г. – 30.06.1998 г., от 14.02.1999 г. – 30.10.2000 г., от 30.03.2000 г. –
26.11.2003 г., от 01.04.2006 г. до 01.03.2008 г. – Затвор – Пазарджик и от
11.05.2011 г. – 02.03.2014 г.
Основателни са и
доводите за липса на доказаност на твърденията на ищеца за следните периоди от
исковата му претенция: от 04.01.2017 г. – 07.03.2018 г. и от 07.03.2018 г. –
12.12.2018 г., предвид от една страна неангажирането от него на никакви
доказателства в тази насока и недостатъчната конкретизация на неговите
твърдения, а от друга, предвид липсата на данни за пренаселеност и други
неблагоприятни битови условия, посочена в представените нарочни справки.
От представените по
делото справки, изговени от съотвените началници на затвори действително се установява,
че в периодите от 04.07.2016 г. до 01.11.2016 г. и от 12.07.2019 г. до
27.12.2019 г. ищецът е разполагал с
жилищна площ, която е значително под минималния стандарт от 4 кв.м., а в
периода от 30.05.2016 г. – 04.07.2016 г. е бил затруднен да облекчава
физиологичните си нужди поради липсата на санитарен възел в килията. Изводите
за липсата на други твърдени неблагоприятни обстоятелства (включително
неадекватност на провежданото му лечение) също е надлежно подкрепена със
съответни доказателства, а именно: справки, докладни записки, медицински
документи, протоколи за извършени ДДД услуги.
Несъстоятелни са
възраженията на касатора Д. за несправедлив размер на присъденото обезщетение.
Преди всичко следва да се посочи, че в съответствие със събраните по делото доказателства,
съдът е приел за установено, че на ищеца са причинени неимуществени вреди по
отношение единствено на един не твърде дълъг период общо от около 10 месеца.
Освен това, в рамките на този период ищецът е бил подложен преди всичко на
неблагоприятното влияние на фактора недостатъчна жилищна площ, както и от
неудобството през само един месец от периода да не разполага със санитарен
възел в спалното помещение. При това положение присъденото обезщетение в размер
на 500 лв., т.е. около 50 лв. месечно е справедливо и представлява адекватна
компенсация за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съответно,
неоснователни са и насрещните възражения на главната дирекция за завишен размер
на обезщетението. Сумата от 500 лв. не е значителна, справедлива е и е
съобразена с реалната икономическа обстановка в страната.
Неоснователни са
исканията на процесуалния представител на жалбоподателя Д. за присъждане на
адвокатски възнаграждения при условията оказана безплатна правна помощ по чл.
38 от ЗА. По отношение на искането за присъждане на такова в производството
пред първоинстанционния съд, същото е недопустимо, тъй като съдът е отказал да
присъди поисканите разноски, но адвокатът не е направил искане за изменение на
решението в частта му за разноските, какъвто е предвиденият в закона
процесуален ред. Неоснователно е и искането за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция поради пълната нечетливост
на представения договор за правна защита и съдействие в частта му „Договорено
възнаграждение“.
С оглед гореизложеното Административен съд,
гр. Пазарджик
Р Е Ш И:
Оставя в сила Решение № 288/05.06.2020 г., постановено по административно дело №
1477/2019 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, едночленен състав.
Решението е окончателно.
Председател:
/П/
Членове: 1./П/
2./П/
Особено мнение на съдия
Георги Видев:
Не споделям съображенията на мнозинството от
съдебния състав, с които той е възприел доводите на първоинстанционния съд за
отхвърляне на исковата претенция за периодите
до 02.03.2014 г. поради изтичане на 5-годишния давностен срок за предявяване на
иск, както и – за периодите от 04.01.2017 г. – 07.03.2018 г. и от 07.03.2018 г.
– 12.12.2018 г. предвид от една страна неангажирането от ищеца на доказателства
за наличието на нечовешко отношение, а от друга, предвид липсата на данни за
пренаселеност и други неблагоприятни битови условия в представените нарочни
справки.
Практиката на ЕСПЧ
е в смисъл, че при установяване на нечовешко и унизително отношение от страна
на затворническата администрация по отношение на лишен от свобода, исковете на
последния следва да бъдат уважени, а не да се погасяват по давност. Видно от
множество решения на този международен съд, е че самият той е присъждал
обезщетения за периоди значително отдалечени назад във времето преди
предявяване на иска, без да прилага разпоредби за изтекла погасителна давност.
Непопълването на
делото с доказателства, по отношение на периодите от 04.01.2017 г. – 07.03.2018
г. и от 07.03.2018 г. – 12.12.2018 г. не би следвало да се тълкува в смисъл, че
ищецът не е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, тъй като тежестта
на доказване не се носи от него, а от ответника – Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“. Това следва по аргумент от чл. 284, ал. 3, изр. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС и е посочено изрично в множество решения на ЕСПЧ, включително – в
пилотното решение Нешков и други срещу България. Освен това практиката на ЕСПЧ
е категорична, че в случаите, при които е установено по отношение на ищец, че е
бил поставен в неблагоприятни битови условия в затвора в по-късен период, но не
са събрани доказателства за по-ранни периоди, то липсва основание да се приеме,
че положението му в по-ранните периоди е било по-добро. Не следва да се приема
във вреда на ищеца липсата на достатъчно конкретизация от него на килиите, в
които е пребивавал, съответно на броя лица, с които е съжителствал и на други
подобни факти. Очевидно изминалото време го затруднява да посочи конкретните
номера и цифри. Но тази информация следва да бъде съхранявана от главната
дирекция, която е длъжна да осигурява достойни условия на пребиваване на ищеца в затвора и съответно носи тежестта
на доказване, че е изпълнила това си задължение.
Поради това
намирам, че първоинстанционното решение следваше да бъде отменено частично,
като бъде присъдено съответно обезщетение и за исковите периоди до 02.03.2014
г. и за периодите от 04.01.2017 г. – 07.03.2018 г. и от 07.03.2018 г. –
12.12.2018 г.
Съдия Георги Видев: