№ 6168
гр. София, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100513081 по описа за 2024 година
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Минчев в. гр. д.
№ 13081 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба с вх. № 198929/17.06.2024 г. на ищеца Й. С. А., ЕГН ********** срещу решение №
11696/14.06.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г. по описа на СРС, 159 състав, в
частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за
нищожна на клаузата от договор за потребителски кредит № 506946, сключен между
страните, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение,
поради противоречие със закона, добрите нрави и заобикаляне на закона.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради
допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с приложението
на чл. 161 ГПК, чийто последици той не е приложил въпреки, че ответникът е бил задължен
да представи процесния договор за потребителски кредит № 506946 по реда на чл. 190 ГПК,
но не го е направил. Поддържа се, че оспорената клауза е в достатъчна степен
индивидуализирана с посочване на нейното съдържание. По изложените съображения се
отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част и вместо него да се постанови
друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД да се уважи. Претендира
1
и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Сити Кеш“ ООД изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба, доколкото евентуално уважаване на
доказателственото искане по реда на чл. 190 ГПК е обусловено от липсата на данни по
делото, че исканият документ не се намира в притежание на страната поради причина, която
не може да му се вмени във вина, каквото доказване ищецът не е провел. Поддържа се, че
ищецът също е разполагал с екземпляр от сключения договор за потребителски кредит №
506946, тъй като е формулирал конкретни твърдения с исковата си молба. Допълва се, че още
с отговора на исковата молба своевременно е оспорил съществуването на договор между
страните с твърдяното съдържание. По изложените съображения се отправя искане
въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се
потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.
По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 300977/25.09.2024 г. от ищеца Й. С. А.
срещу определение № 37936/19.09.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г. по описа
на СРС, 159 състав, с което е оставено без уважение направеното от него с молба с вх. №
214030/28.06.2024 г. искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неговата
неправилност, тъй като в негова полза е следвало да се присъдят следващите му се разноски
във връзка с производството пред СГС, а именно: 480 лв. с ДДС - адвокатско
възнаграждение и 15 лв. – платена държавна такса. За недопустимо се счита определянето
на общ адвокатски хонорар за отделни производства, развили се в рамките на две отделни
инстанции, доколкото такъв се определя и дължи за всяка една от тях. По изложените
съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното определение, като постановеното
по делото решение се измени в частта за разноските и в негова полза се присъдят сторените
такива във връзка с развилото се производство пред СГС.
В срока за отговор на частната жалба насрещната страна „Сити Кеш“ ООД изразява
становище за нейната неоснователност при изложени доводи, че в представения списък по
чл. 80 ГПК ищецът не е включил претендираните от него разноски в производството пред
СГС, поради което присъждането на такива в рамките на производството по реда на чл. 248
ГПК е недопустимо. Поддържа се, че претендираното адвокатско възнаграждение е
изначално недължимо поради липсата на предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като не е
доказано ищецът да е материално затруднено лице, както и, че образуването на множество
дела между същите страни представлява проявна форма на злоупотреба с права, тъй като по
този начин се цели генериране на разноски за адвокатско възнаграждение по всяко едно от
тях, чийто сбор значително надвишава сбора на исковите суми. Счита се, че присъждането
на разноските по само едно от образуваните дела представлява достатъчно основание да се
приеме, че в полза на пълномощника на ищеца не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение по настоящото дело. По изложените съображения моли частната жалба да
се остави без уважение.
Постъпила е и частна жалба с вх. № 318368/09.10.2024 г. от ответника „Сити Кеш“
2
ООД срещу определение № 37936/19.09.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г. по
описа на СРС, 159 състав, с което е оставено без уважение направеното с молба с вх. №
231206/15.07.2024 г. искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неговата
неправилност поради липсата на предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като не е
доказано ищецът да е материално затруднено лице, позовавайки се на изходящо от него
искане за сключване на договор за кредит, в който Й. С. А. е декларирал приход от заплата в
размер на 1 500 лв., чието представяне не счита за преклудирано. Допълва се, че
образуването на множество дела между същите страни представлява проявна форма на
злоупотреба с права, тъй като по този начин се цели генериране на разноски за адвокатско
възнаграждение по всяко едно от тях, чийто сбор значително надвишава сбора на исковите
суми. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното
определение, като постановеното по делото решение се измени в частта за разноските и в
полза на ищеца да не се присъждат такива за адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство.
В срока за отговор на частната жалба насрещната страна Й. С. А. изразява становище
за нейната неоснователност, излагайки съображения за липсата на проявена от негова страна
злоупотреба с процесуални права. Оспорва да са ангажирани доказателства, опровергаващи
затрудненото материално състояние на ищеца. По изложените съображения моли частната
жалба да се остави без уважение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По въззивна жалба с вх. № 198929/17.06.2024 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно в
обжалваната част по следните съображения:
Основателността на иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за
нищожна на клаузата от договор за потребителски кредит № 506946, предвиждаща
3
заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, се обуславя от
установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: сключването между страните
на договор за кредит с описаното в исковата молба съдържание на клаузата за неустойка,
както и, че същата е недействителна като противоречаща на закона, заобикаляща
императивни правни норми и противоречаща на добрите нрави.
В случая, макар с отговора на исковата молба от страна на ответника „Сити Кеш“ ООД
да е заявено изрично оспорване относно сключването между него и ищеца Й. С. А. на
процесния договор за потребителски кредит № 506946, за наличието на облигационно
правоотношение между страните с твърдяното съдържание може да се направи извод най-
напред с оглед данните в констативно-съобразителната част на изслушаната и приета без
оспорване от страните съдебносчетоводна експертиза в рамките на първоинстанционното
производство, която настоящият съдебен състав кредитира като компетентно и обективно
изготвена, отговаряща на поставените задачи, поради което я поставя в основата на правните
и фактическите си изводи. Така след извършена проверка в счетоводните данни на „Сити
кеш“ ООД вещото лице е установило, че такъв договор е отразен в счетоводството му, както
и, че ищецът Й. С. А. е извършвал плащания по него в общ размер на 312 лв., отнесени за
погасяване на сумите, както следва: 200 лв. – главница, 13,51 лв. – договорна лихва, 83,49
лв. – неустойка и 15 лв. – такса. В тази връзка следва да се отбележи, че доказателственото
значение на счетоводните записвания на ответното дружество следва от разпоредбите на чл.
182 ГПК, вр. чл. 55 ТЗ, предвид липсата на проведено по делото оспорване на редовността
на воденото от „Сити кеш“ ООД счетоводство, още повече, че от своя страна ищецът по
делото също твърди усвояване и възстановяване в полза на кредитора на отпуснатата му
заемна сума в размер на 200 лв., което е в съответствие с констатациите на изслушаната
съдебносчетоводна експертиза, че плащане в такъв размер е извършено именно в
изпълнение на договор за потребителски кредит № 506946. Нещо повече, доколкото от
страна на ответника изрично се оспорва възникването на договорна връзка с описаните от
ищеца параметри, въззивният съд намира, че установените в счетоводството му данни за
сключването между страните на процесния договор за потребителски кредит № 506946 и
усвояване на суми по него, по естеството си представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за страната факт, което съгласно чл. 175 ГПК се ползва с висока доказателствена
стойност в процеса. Следва да се отбележи, че за установяване на факта относно наличието
на облигационно правоотношение между страните с твърдяното съдържание, с
определението по чл. 267 ГПК от 11.12.2024 г. е уважено доказателственото искане на
въззивника за задължаване на „Сити Кеш“ ООД по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК да представи
по делото, най-късно в първото открито съдебно заседание заверен препис от договор за
потребителски кредит № 506946, сключен с ищеца, като същият е предупреден за
неблагоприятните правни последици от неоснователното непредставяне на документа
съгласно чл. 190, ал. 2 ГПК, а именно: че на основание чл. 161 ГПК може да приеме за
доказани фактите, за чието установяване страната е създала пречка за събиране, а именно: че
в сключения между страните договор № 506946 се съдържа клауза за заплащане на
4
неустойка в случай на непредставяне на обезпечение. Препис от определението е надлежно
получено от въззиваемия - ответник на 17.01.2025 г., но в указания срок по делото не е
представен изискуемият документ, като видно е от становището му в постъпилата молба по
хода на делото от 30.09.2025 г., че той не е възприел за обвързващо го така вмененото му от
въззивния съд процесуално задължение. В случая, неоснователни са доводите на ответника
относно разместване на доказателствената тежест от ищеца чрез проявено недобросъвестно
поведение от негова страна. Гражданският процес е предвиден да разреши съществуващ
материалноправен спор между страните, като съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните
производства и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да
упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите
нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Действително съгласно
прокламирания в чл. 8 ГПК принцип гражданският процес е състезателен, но състезателното
начало не дава право на страните чрез използване на процесуални приоми и лавиране между
процесуалните задължения да се домогват до благоприятно разрешение на материалния
правен спор. Недопустимо и противоправно е чрез целенасоченото лишаване от
доказателствен материал една от страните да се домогва да получи решение, обслужващо
нейния интерес. Именно и поради това законодателят е предвидил изричната санкционна
последица на чл. 161 ГПК, приложението на който е санкция за недобросъвестното
поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради
това по реда на чл. 161 ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани
факти, които страната направила искането по реда на чл. 190 ГПК е заявила и от които тя
черпи благоприятни последици (Решение № 90/21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. по описа
на ВКС, I т. о.). Същевременно противно на доводите на ответника, хипотезата на чл. 190
ГПК не изисква доказване на обстоятелства, а единствено искане от насрещната страна за
представяне на документ, който се намира у другата страна и обосноваване на значението му
за спора. Едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е
задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и
ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства (Решение
№ 23/26.04.2017 г. по гр. дело № 2732/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Ето защо и на
основание чл. 190, ал. 2, вр. чл. 161 ГПК, преценявайки процесуалното поведение на „Сити
Кеш“ ООД, който не е изпълнил дадените му указания с оглед събраните по делото писмени
доказателства и конкретно счетоводните данни на въззиваемото дружество, че такъв договор
е бил сключен, настоящият съдебен състав намира, че следва да приеме за осъществени
твърдените от ищеца с исковата молба факти относно сключването на договор за
потребителски кредит № 506946, по силата на който „Сити Кеш“ ООД, в качеството на
заемател му е предоставил паричен заем в размер на 200 лв., включващ в съдържанието си
клауза за неустойка в случай на непредставяне на обезпечение.
Доколкото процесният договор за кредит № 506946 по правната си същност е сключен
като потребителски такъв по смисъла на чл. 9 ЗПК и страна, в качеството си на
кредитополучател по него е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид нейния
5
предмет, следва да се приеме, че в случая договорната обвързаност между страните попада в
обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК (обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието
на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в Закона за защита на потребителите (обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в
сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди.
В конкретната хипотеза прави впечатление, че се касае за неустойка, дължима поради
неизпълнение на едно акцесорно по характера си задължение – за предоставяне на
обезпечение, а с това и насочена към обезпечаване на вреди, които не са преки такива –
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано.
Ето защо, процесната клауза от договора за потребителски кредит създава предпоставки за
обогатяване на едната страна – заемателя без правно основание, доколкото неустойката,
дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното задължение излиза извън
присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради
което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. Отделен е
въпросът, че уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като
кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в
определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта й нищожна. Предвиждането на санкция за потребителя ако не предостави
6
обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение на
задължението му по чл. 8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на
потребителя. Директивата поставя в тежест на кредитодателя да проучи предварително
финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора
за кредит най-късно към момента на сключването му и така се постигне целта на чл. 26 от
Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на
това задължение на кредитополучателя в патримониума на потребителя е неравноправна
клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. В
този смисъл са и задължителните за правосъдните органи разяснения, дадени в т. 3 на ТР №
1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона
съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на
съответния договор, а не с оглед конкретното неизпълнение. Отделно от това, по този начин
се заобикаля и законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда,
че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза
се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано, а реално така се стига до
кумулиране на неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение,
което е недопустимо.
Предвид изложеното клаузата в процесния договор за потребителски кредит № 506946,
сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредставяне
на обезпечение, е нищожна и следва да се прогласи за такава.
Като е достигнал до различни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
неправилно решение, което следва да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата от договор за
потребителски кредит № 506946, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на
непредставяне на обезпечение, следва да се уважи.
По частна жалба с вх. № 300977/25.09.2024 г.:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното определение № 37936/19.09.2024 г. първоинстанционният съд е оставил
без уважение направеното от ищеца с молба с вх. № 214030/28.06.2024 г. искане по реда на
чл. 248 ГПК искане за изменение на постановеното по делото решение № 11696/14.06.2024 г.
в частта за разноските, мотивирайки се, че в полза на страната са присъдени следващите се
такива, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част, без да е налице основание за
изменение на така възприетите изводи.
Най-напред, противно на доводите на насрещната страна, ищецът е представил списък
7
по чл. 80 ГПК (л. 97 от делото на СРС), в който са включени и претендираните от него
разноски за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред
въззивната инстанция във връзка с обжалване на постановеното по делото прекратително
определение от 13.09.2023 г. На следващо място видно е, че в полза на ищеца Й. С. А. е
присъдена следващата му се държавна такса в размер на 15 лв. във връзка с подадената от
него частна жалба пред СГС, която е част от общо присъдената в негова полза сума от 290
лв., остатъкът от която представлява държавна такса по исковата молба (50 лв.) и депозит за
ССчЕ (225 лв.). По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство в производството по ч. гр. дело №
12828/2023 г. по описа на СГС, IV-E състав, настоящият съдебен състав намира, че макар
същото да е приключило с положителен резултат в полза на ищеца, поради което принципно
в негова полза би се следвало такова, прави впечатление, че частният жалбоподател не е
представил договор за правна защита и съдействие, в който да е обективирана уговорка
между страните за осъществяване на безплатно процесуално представителство по делото
пред СГС по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В случая, този извод на съда не се опровергава с
оглед представения на л. 60 от делото на СРС такъв, който очевидно е, че не касае
представителство за пред СГС, а единствено изготвяне и депозиране на искова молба. По
делото не е представен друг договор и/или документ, уреждащ отношенията между адвоката
и клиента, във връзка с безплатното му процесуално представителство в производството
пред СГС. Ето защо, поради липсата на ангажирани доказателства относно конкретна
уговорка за извършване на процесуални действия по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ не се следва адвокатско възнаграждение във
връзка с производството пред СГС.
С оглед на изложеното, частната жалба срещу определение № 37936/19.09.2024 г. в
частта, с която е оставена без уважение молба с вх. № 214030/28.06.2024 г., подадена от Й. С.
А., за изменение на решение № 11696/14.06.2024 г., постановено по настоящото дело, в
частта за разноските, е неоснователна и следва да се остави без уважение.
По частна жалба с вх. № 318368/09.10.2024 г.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното определение № 37936/19.09.2024 г. първоинстанционният съд е оставил
без уважение направеното от ответника с молба с вх. № 231206/15.07.2024 г. искане за
изменение на постановеното по делото решение № 11696/14.06.2024 г. в частта за
разноските, мотивирайки се с липсата на своевременно представени доказателства,
опровергаващи, че ищецът не е материално затруднено лице, както и, че недоказани са
останали твърденията, че той е бил страна и по други дела с ответника, по които също е
представил процесния договор за правна защита и съдействие.
В случая, настоящият съдебен състав намира, че поначало за уважаване на искане за
8
присъждане на разноски за осъществена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв е
достатъчно по делото да са налице доказателства за постигнато съгласие за предоставяне на
безвъзмездна правна помощ (да липсват данни за уговорен размер на възнаграждението по
чл. 36, ал. 2 ЗАдв, респ. да е изявена воля от страната и процесуалния й представител, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна). Съдът не следва да
проверява налице ли са предпоставките на посочената разпоредба за предоставяне на
безплатна правна помощ, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство
за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за безплатна правна помощ
представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ,
респективно изявлението на представляваната страна и нейния процесуален представител,
ако такъв договор не е представен. Насрещната страна в производството, която по правилата
на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната
възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на
чл. 248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските,
като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ не са налице. В случай на подобно оспорване съдът е длъжен да съобрази
всички събрани по делото доказателства и да извърши преценка налице ли са основанията за
уговаряне на безплатна правна помощ съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, а ако
бъде опровергано поддържаното основание за предоставяне на безвъзмездна правна помощ,
съдът не следва да присъжда възнаграждение на процесуалния представител на страната по
посочения ред (Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. дело № 2340/2015 г. на ВКС, I т. о.,
Определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. дело № 2266/2016 г. на ВКС, I г. о. и др.). В случая,
от страна на ответника не е заявено своевременно оспорване относно вписаните в договора
за правна защита и съдействие на л. 60 от делото на СРС обстоятелства, че ищецът е
материално затруднено лице, като заявеното едва с молбата по реда на чл. 248 ГПК такова,
както и направените в тази връзка доказателствени искания са преклудирани, поради което
не следва да се съобразят, до каквато констатация е достигнал и първоинстанционният съд.
Независимо от това обаче само въз основа на ангажираните по делото доказателствата не
може да се направи категоричен извод за постигната уговорка между Й. С. А. и Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ за предоставяне на безплатна правна помощ по конкретното
производство. Действително в представения договор за правна защита и съдействие по
настоящото дело се съдържа клауза за предоставяне на правната помощ безплатно по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. (в хипотезата на материално затруднено лице), но като основание
и предмет на същия се посочва „правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и
депозиране на искова молба във връзка със сключени договори за кредит и връщане на
изначално платено при липса на основание, включително и образуване на изпълнително
дело. Видно е, че тази формулировка при описание на възложените дейности не обосновава
извод, че договорът е сключен с оглед предоставяне на правна помощ по предявяване на
установителен иск за прогласяване на отделни клаузи за нищожни, какъвто е предявен в
настоящото производство, наред с иска за връщане на изначално платено при липса на
правно основание при условията на кумулативност. Същевременно, в договора не е
9
посочена дата на сключване, а на съда е служебно известно съобразно служебен достъп до
Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС), че освен по гр. дело № 3104/2023
г. по описа на СРС, 159 състав, абсолютно идентичен договор за правна защита и съдействие
е приложен и по друго вече приключило дело, образувано между същите страни, а именно:
№ 3106/2023 г. по описа на СРС, 85 състав, имащо същия предмет, но по друг договор за
потребителски кредит, също сключен между Й. С. А. и „Сити Кеш“ ООД, поради което не
може да се извърши преценка дали наличният такъв в кориците на делото касае
осъществяването на безплатна адвокатска защита именно по настоящото дело, респективно,
че същият касае постигнато между ищеца и процесуалния му представител съгласие за
предоставяне на безвъзмездна правна помощ именно по него. Нещо повече, само по себе си
неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята на
ищеца, а и негово право, с което обаче не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера
на разноските, който би му се присъдил в случай на упражняване на правата си в рамките на
едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
стимулира извършването на процесуални действия, представляващи злоупотреба с права, а
не преследване на легитимна цел – реализиране на неудовлетворен кредиторов интерес.
Отделен е въпросът, че по гр. дело № 3106/2023 г. по описа на СРС, 85 състав, в полза на
процесуалния представител на ищеца вече е присъдено адвокатско възнаграждение в размер
на 480 лв. с ДДС, поради което няма основание да му се дължи възнаграждение и по
настоящото дело въз основа на същия договор за правна защита и съдействие.
С оглед на изложеното, обжалваното определение в частта, с която е оставена без
уважение молба с вх. № 231206/15.07.2024 г. на ответника „Сити Кеш“ ООД следва да се
отмени и се измени решение № 11696/14.06.2024 г. в частта за разноските, като същото се
отмени в частта, с която „Сити Кеш“ ООД е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита в полза
на Й. С. А..
В останалата необжалвана част решение № 11696/14.06.2024 г., постановено по гр. дело
№ 3104/2023 г. по описа на СРС, 159 състав, е влязло в сила.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът – ищец има право
на направените от него разноски в двете съдебни инстанции съразмерно с уважената част от
иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а именно: сумата от 50 лв. – платена държавна
такса и 225 лв. – депозит за ССчЕ, или общо 275 лв. – разноски в първоинстанционното
производство, както и 25 лв. – платена държавна такса за въззивно обжалване, като
първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която на основание чл. 78, ал.
3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ищеца сумата от 240 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция. В полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ не следва да се присъжда претендираното адвокатско възнаграждение за осъществено
10
безплатно процесуално представителство поради липсата на представени доказателства за
постигната уговорка за осъществяване на такова по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., отнасяща се
за въззивното производство, както и по вече, изложените по-горе съображения във връзка с
основателността на частната жалба на ответника. На л. 5 от делото на СГС също е
представен договор за правна защита и съдействие, който е идентичен с този на л. 60 от
делото на СРС, имащ за предмет: осъществяване на правна защита и съдействие, изразяващи
се в изготвяне и депозиране на искова молба, във връзка със сключени договори за кредит и
връщане на изначално платеното при липса на правно основание, включително и образуване
на изпълнително дело, без да е представен друг договор и/или документ, уреждащ
отношенията между адвоката и клиента. Действително, доказването на безплатна адвокатска
помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е предмет на договаряне между
адвоката и неговия клиент, както и законът не предвижда писмена форма за действителност
на договора. Същевременно обаче, при липсата на такъв договор и на друг документ, от
който може да се направи извод за конкретната хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв, в която
не само е изразено насрещно съгласие от упълномощения адвокат да окаже безплатна
адвокатска защита за въззивното производство, но и такава да е възложена от страната, то не
е налице основание в полза на пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Ето защо, въпреки основателността на
въззивната жалба на ищеца, освен следващите се в негова полза разноски за платена
държавна такса, в полза на неговия пълномощник не се следват такива. Сторените от
въззиваемия – ответник разноски следва да останат за негова сметка, като това е така и във
връзка с подадената от него частна жалба, независимо, че въззивният съд я счете за
основателна, тъй като от негова страна не е заявено изрично искане за присъждане на
разноски във връзка с нея, като такова е направено единствено във връзка с въззивната жалба
на насрещната страна, във връзка с която обаче той няма право на такива.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 11696/14.06.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г. по
описа на СРС, 159 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. С. А., ЕГН
********** срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за нищожна на клаузата от договор за потребителски кредит
№ 506946, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на
непредставяне на обезпечение, както и в частта, с която Й. С. А., ЕГН ********** е осъден
да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
240 лв. представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от Й. С. А., ЕГН ********** срещу
11
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
клаузата на договор за потребителски кредит № 506946, сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение.
ОТМЕНЯ определение № 37936/19.09.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г.
по описа на СРС, 159 състав, в частта, с която е оставено без уважение направеното с молба
с вх. № 231206/15.07.2024 г. на „Сити Кеш“ ООД искане за изменение на постановеното по
делото решение № 11696/14.06.2024 г. в частта за разноските, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 11696/14.06.2024 г., постановено по гр. дело № 3104/2023 г. по
описа на СРС, 159 състав, като го ОТМЕНЯ в частта, с която „Сити Кеш“ ООД, ЕИК
********* е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:
*********, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв. с ДДС,
представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита в полза на Й. С. А..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 37936/19.09.2024 г., постановено по гр. дело №
3104/2023 г. по описа на СРС, 159 състав, в частта, с която е оставено без уважение
направеното с молба с вх. № 214030/28.06.2024 г. на Й. С. А. искане за изменение на
постановеното по делото решение № 11696/14.06.2024 г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ул. ******** да
заплати на Й. С. А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. ********, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 275 лв., представляваща разноски за платена държавна такса и
депозит за ССчЕ в първоинстанционното производство, както и на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 25 лв., представляваща разноски за платена държавна такса във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12