№ 16972
гр. София, 19.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20211110167546 по описа за 2021 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Предявени са от ищеца “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу
ответника Д. С. П.-В. обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания, а
именно: сумата 20 157,57 лева, представляваща дължима главница за периода от
05.01.2021г. до 05.01.2025г. по Договор за потребителски кредит № PLUS-16095952 от
08.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2021г. до изплащане на
вземането, сумата 666,33 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за периода
от 30.12.2020г. до 05.05.2021г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 25084/2021г. по описа на СРС, 81
състав.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД твърди, че между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответницата Д. С. П.-В. е сключен Договор за
потребителски кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г., по силата на който на
ответницата е предоставен кредит в размер 51 000 лева, с краен срок на погасяване
05.06.2028г., срещу насрещното задължение ответника да върне заетата сума заедно с
надбавка, покриваща разноските по подготовка и обслужване на кредита и добавка,
представляваща печалба на кредитора. Общата дължима от ответника сума по
1
договора за кредит е в размер на 70 742,40 лв. и следвало да се заплати на 120 равни
месечни вноски, съгласно погасителен план – по 589,52 лв. всяка. В договора е
предвидено също, че при забава в плащането на една или повече месечни погасителни
вноски, заемателят дължи и обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва върху всяка просрочена вноска. Ищецът поддържа, че доколкото ответникът не
изпълнявал в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, кредиторът е
обявил кредита за предсрочно изискуем, като изявлението на ищеца в този смисъл
достигнало до ответника на 30.12.2020г. На длъжника е начислена и лихва за забава за
периода от датата на уведомяване за предсрочната изискуемост – 30.12.2020г. до
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда в размер на 666,33 лева. По
силата на Приложение № 1 от 10.02.2020г. към Рамков договор за цесия от 19.08.2019г.
вземанията по договора се прехвърлени на ищеца, за което ответникът бил уведомен с
писмо от ЧСИ Й.И.Ц., рег. № 784. Моли за установяване на вземанията, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 25084/2021г. по описа на
СРС, 81 състав. При условията на евентуалност предявява осъдителни искове за
същите суми. Претендира сторените в производството разноски.
Ответницата Д. С. П.-В. е депозирала отговор на исковата молба в срока по чл.
131 ГПК, с който оспорва исковите претенции. Навежда твърдения за недопустимост
на производството, доколкото за същите суми и период е образувано гр.д. №
23554/2022г. по описа на СРС, 138 с-в, по което е насрочено осз. По същество на спора
излага съображения за неоснователност на исковете. Не оспорва наличието на
облигационно отношение по сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
Договор за потребителски кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г., подписан от
ответника. Поддържа, че е извършвала плащания на вноските по кредита. Оспорва
обстоятелството, че е надлежно уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост,
както и за извършената цесия. Релевира възражение за наличие на неравноправни
клаузи в договора за потребителски кредит. Претендира сторените в производството
разноски.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По иска по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, чл. 430, ал. 1
и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на иска в тежест на ищеца е докаже в кумулативност
следните предпоставки: възникнало валидно правоотношение по договор за заем,
сключен между цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“ – клон България и
ответника, по което заемодателят е предоставил на ответника посочената сума, а
2
последният се е задължил да я върне в посочения срок; забавата на кредитополучателя
по отношение изпълнението на задължението за заплащане на главница; размера на
дължимата мораторна лихва; настъпване на предпоставките за предсрочна
изискуемост; както и че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно
сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България и ответника е сключен Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г., по силата на който
кредитодателят е предал на ответника сумата от 51 000 лв., срещу задължението на
заемателя да върне заетата сума ведно с възнаградителна лихва. Уговорено е
връщането да се извърши на 120 равни месечни вноски в размер на 589,52 лв., при
ГПР 7,81 % и лихвен процент от 6,91 %, с краен срок на издължаване 05.06.2028г. В
допълнение към това заемателят заплаща при усвояване на кредита и такса
ангажимент в размер на 1400 лева, срещу задължението на кредитора да сключи
договора при фиксиран лихвен процент, която сума се удържа от общия размер на
кредита.
В чл. 3 от договора е посочено, че погасителните вноски съставляват изплащане
на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
кредитора. Съгласно уговореното в чл. 5 от договора при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска.
Посочените обстоятелства се установяват и от представените по делото писмени
доказателства – Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-16095952 от
08.06.2018г., както и от констатациите на вещото лице по допуснатата по делото ССчЕ,
чието заключение, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като обективно,
ясно и компетентно изготвено. Не се оспорва и обстоятелството, че сумата 49 600
лева, главницата по заема от 51 000 лв., намалена с дължима по договора такса
ангажимент от 1400 лева, реално е получена от
ответника.
Ищецът се легитимира като кредитор по договора за потребителски кредит №
PLUS-16095952 от 08.06.2018г. въз основа на извършенa цесия от първоначалния
3
кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България в негова полза. От
представените по делото писмени доказателства се установява, че на 19.08.2019г.
между кредитора и ищеца в настоящото производство е сключен валиден рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който кредиторът се е
задължил да прехвърля и продава всеки месец за срока на договора определено
портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени
от него с неизправни длъжници, посочени в Приложение №1, като последното има
характер на допълнително споразумение към договора за цесия. В пар. 5, ал.2 от
договора е определен и конкретният момент на прехвърляне на вземанията, а именно
датата на подписване на Приложение №1. В рамките на действие на същия – на
10.02.2020г., с подписване на Приложение №1, съгласно изискванията на рамковия
договор за цесия, кредиторът е прехвърлил на ищеца, вземанията си, произтичащи от
процесния договор за потребителски кредит, възлизащи към горепосочената дата на
сумата от общо 64 102,55 лв., формирана като сбор от непогасена главница в размер на
46 668,85 лв., 15 819,79 лв. – непогасена възнаградителна лихва, и 1613,91 лв. –
просрочена лихва. Цесията е изрично потвърдена от цедента, като в така даденото
потвърждение № Д-20-00062-1/10.02.2020г. към Д-19-00276-1 е обективирано и
упълномощаване на цесионера да съобщи извършеното прехвърляне на цедираните
длъжници. В тази насока по делото е представено и изрично пълномощно №
3370/2019.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което
не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и цедента, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде
извършено именно от стария кредитор. От друга страна, няма пречка това правно
действие да бъде извършено от новия кредитор по силата на изрично упълномощаване
от цедента (чл. 36, ал. 1 ЗЗД). След като длъжникът бъде уведомен за учредената в
полза на цесионера представителна власт, съобщението, изпратено от новия кредитор,
е достатъчно, за да обвърже длъжника с последиците на прехвърлянето. Получаването
на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право (завършва
фактическия състав на придобИ.ето на вземането от страна на цесионера срещу
длъжника), поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено
при решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде
игнорирано, като в този смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна
4
практика – Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.
От представеното по делото пълномощно (л. 22 от делото) е видно, че цедентът
е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията,
предмет на извършеното прехвърляне, като по делото се установява, че е направен
опит за връчване на уведомлението за извършеното прехвърляне на 30.12.2020г.
(видно от разписката на ЧСИ Йордан Ценов на л. 13 и 14 от делото), като същото,
заедно с договора за цесия, приложението към него и писменото пълномощно, са
връчени редовно Д. С. П.-В. като приложения към исковата молба в хода на
настоящото производство. Ето защо, сключеният договор за цесия има действие
спрямо длъжника и надлежен кредитор на вземанията по процесния договор за
потребителски кредит към настоящия момент е ищцовото дружество, съответно
възраженията на ответника в противна насока са
неоснователни.
Съобразно клаузата на чл. 5, изр. 2 от договора, в случай на просрочие на две
или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората месечна вноска
вземането по договора става предсрочно изискуемо в целия му размер, като не е
необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочна
изискуемост. От заключението на ССЕ (таблица № 1 на стр. 3 от него) е видно, че
ответникът е платила първите 14 погасителни вноски по договора. Предсрочната
изискуемост на кредита обаче не е настъпила автоматично съобразно уговорката на чл.
5, изр. 2 от договора. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18,
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от
общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Правото
да се обяви кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на
кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление,
което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на
кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в
договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават
изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Страните по договора
за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД
договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и
предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
5
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за
„автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за
заем не поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната
изискуемост като преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово
едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника
при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока,
уговорените в договора или предвидените в закона. В този смисъл – Решение №
200/18.01.2019 г. по търг. д. № 665/2018 г. на ВКС, I
т.о
В настоящия случай ищецът твърди, че е уведомил длъжника за настъпване на
предсрочна изискуемост на 30.12.2020г., но от приетите по делото доказателства е
видно, че уведомителното писмо от тази дата касае извършената цесия на вземанията
по договора, като не съдържа изявление на кредитора за обявяване на предсрочна
изискуемост. Няма пречка това уведомяване, съответно упражняване правото на
кредитора да обяви цялата главница за предсрочно изискуема, да се случи в хода на
процеса, като съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да съобрази
този факт. В мотивите на Тълкувателно решение от 02.04.2019г. по т.д. № 8/2017г. на
ОСГТК на ВКС е посочено, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта
на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването , но
няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Правното
основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е именно сключеният договор за кредит, поради
което предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 410 ГПК. В случая, уведомлението от 30.12.2020г. е представено като
приложение към исковата молба и видно от разписката за връчване препис от него е
получен от ответника в хода на процеса - на 26.01.2023г.
На следващо място, доколкото страна по процесния Договор за потребителски
паричен кредит PLUS-16095952 от 08.06.2018г., в качеството му на кредитополучател,
6
е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на
чл. 9, ал. 1 ЗПК (Обн. в ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо
същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг.
§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на
договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания,
доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях
съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето
защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за
недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се
обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Същевременно в чл. 19 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни
допускания.
В случая, процесният договор за потребителски паричен кредит PLUS-16095952
от 08.06.2018г. е сключен в писмена форма, написан е ясно, четливо и на разбираем
7
език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от изискуемия от закона -
12, поради което за кредитополучателя съществува обективна възможност да
възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. Изрично в поле
"Удостоверявания" ответникът е декларирала получаването на преддоговорната
информация в съответствие със ЗПК, като в самия договор е посочен общият размер
на кредита – 51 000 лв., както и условията за усвояването му, уговорен е фиксиран
лихвен процент – 6,91 %, както и годишен процент на разходите по кредита – 7,81
%.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като конкретна сума) е оскъпяването му по кредита.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна
и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово, какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
В настоящия случай ГПР е посочен като процент – 7,81 %, но не са посочени
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, каквото е изискването
на закона. Не става ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и на
възнаградителната лихва – 6,91 %, която е част от него, съответно дали в същия е
включена такса ангажимент от 1400 лв. предвид данните по делото, че такава е
начислена. Не се съдържа описание и на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му. В този смисъл неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита.
След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи
8
какво точно е включено в тях (в този смисъл е Решение № 266714 от 26.11.2021 г. на
СГС по в. гр. д. № 4773/2021 г.). Това обстоятелство е от съществено значение при
преценка от потребителя дали да сключи договора за кредит при така определените
условия за връщането на заемната сума.
По изложените съображения, съдът достига до извод, че процесният договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г. не отговаря на
изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за ясно посочване на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа "условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването", а съгласно т. 12 - "погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена
на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит".
В разглеждания случай в съдържанието на оспорения договор за потребителски
кредит от 08.06.2018г. е инкорпориран погасителен план. Същият обаче не е съобразен
със законоустановените изисквания. В него се съдържа информация относно
погасителната вноска, нейния падеж и непогасената главница, но липсва информация
за лихвата на всяка погасителна вноска, изчислена на база на уговорения лихвен
процент. Не може да се приеме, че след като договорът за потребителски кредит е
сключен при фиксиран лихвен процент, то не е налице необходимост от посочване на
лихвата в погасителния план. Такова изключение от въведените с нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК изисквания относно съдържанието на погасителния план не е
предвидено. Ето защо във всички договори за потребителски кредит, независимо от
начина на уговаряне на договорната лихва, следва да се съдържат законоустановените
елементи на всяка погасителна вноска. Доколкото са въведени допълнителни
изисквания относно посочването в погасителния план при променлив лихвен процент,
се налага изводът, че останалите изисквания - планът съдържа разбивка на всяка
9
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, са общи и се прилагат при всички договори за
потребителски кредити, включително и при фиксиран лихвен процент, какъвто е и
разглеждания случай.
В частност, от съдържащата се в договора информация не става ясно какво
точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата, лихвата и
други такси/разноски. В случая не става ясно как е формирана месечната погасителна
вноска, каква част от нея представлява главница и лихва. От представените по делото
доказателства не може да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора да
информира кредитополучателя каква част от определената месечна погасителна вноска
е предназначена за погасяване на главницата, каква част - за погасяване на
задължението за лихва, и каква част - за погасяването на други разходи или такси.
Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв е процентът на
оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитора от задължението, вменено му с
императивна правна норма от ЗПК, да информира кредитополучателя за условията за
заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде
платена с всяка месечна вноска и каква част представлява дължимата лихва. Както се
изясни, в чл. 3 от договора е посочено, че погасителните вноски съставляват
изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на
кредитора по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща
печалбата на кредитора. Посочено е, че общата дължима сума по договора,
изчислената към момента на сключването му, възлиза на 70 742,40 лв., като е
уговорено размерът на месечната вноска да е 589,52 лв., но никъде не е посочено
разпределението на отделните суми. Процесният договор за кредит не съдържа
погасителен план, съдържащ последователността на разпределение между различните
неизплатени суми, разбивка на всяка вноска, показваща погасяване на главница, лихва
и допълнителни разходи. От представените по делото доказателства е видно, че
кредитът се погасява на равни вноски, но размерът на компонентите, включени във
всяка вноска, варира. Предвид това и обстоятелството, че договорът предвижда
възможни промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, е следвало
да се предостави информация за последователността на разпределяне на вноските
между различните неизплатени суми.
За пълнота на изложението, настоящият съдебен състав посочва, че принципно
възприема практиката на СЕС (Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15), с оглед
тълкуването на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. В решението се казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се
посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията
по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност
10
падежите на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница". Падежите в процесния договор са фиксирани за всяка
вноска - на всяко 5-то число на месеца. В случая обаче не става въпрос само за точното
упоменаване на падежите за ежемесечните плащания, а за липса на информация
относно размера на компонентите, включени във всяка вноска, и каква част от
задълженията се погасява с всяко направено плащане. Тази липса би могла да попречи
на потребителя да прецени обхвата на задълженията си, включително и в хипотезата
на предсрочна изискуемост.
На следващо място следва да се отбележи, че съгласно Решение на Съда на
Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
разходи, предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г., посочените разпоредби допускат този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на изложеното, в настоящия случай е
приложима разпоредбата на чл. 22 ЗПК, посочваща, че при неспазването на
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 12 от ЗПК. Нормата на чл. 22 ЗПК предвижда една своеобразна санкция по
отношение на търговеца, който е действал недобросъвестно, който не е положил
грижата на добрия търговец и е нарушил правата на потребителя, гарантирани в
специален закон (Определение № 60729 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1340/2021 г., на
ВКС, ГК, ІV ГО). Предвид това, процесният Договор за потребителски паричен кредит
№ PLUS-16095952 от 08.06.2018г. се явява недействителен (в този смисъл са Решение
№ 261434 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 6462/2020 г., Решение № 267071 от
21.12.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 8036/2020 г., Решение № 127 от 11.01.2023 г. на СГС
по в. гр. д. № 3292/2022 г., Решение № 266714 от 26.11.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
4773/2021 г., Решение № 2195 от 11.08.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 13527/2021 г.,
Решение № 260002 от 4.01.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 12383/2019 г., Решение №
263011 от 26.09.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3697/2021 г., Решение № 266691 от
25.11.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 3112/2020 г. и др.). Редакцията на нормата,
доколкото не предвижда специално недействителността да се отнася до отделни
разпоредби на договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност за целия
договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Законодателят е счел, че в
11
тази хипотеза на недействителност на договора отговорността на кредитополучателя
не следва да отпадне изцяло, като доколкото разпоредбата на закона не предвижда
нищо в противния смисъл, тази отговорност може да бъде ангажирана в настоящото
производство. В този смисъл е и практиката на ВКС, а именно Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г. о., както и Решение № 60186 от
28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, І т. о., съгласно които, при
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
В настоящия случай чистата сума, подлежаща на връщане съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, възлиза в размер на 49 600 лв. Същевременно при
съобразяване заключението на ССчЕ съдът приема, че редовно падежирали (към
момента на формиране на силата на пресъдено нещо, т.е. към деня на приключване на
съдебното дирене) и неплатени са вноските за периода от 05.01.2021г. до 05.06.2024г.,
включително, които възлизат на сумата в размер 16 650,49 лева, до който размер
предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 20 157,57
лева и за периода от 05.07.2024г. до 05.01.2025г. следва да бъде
отхвърлен.
Предвид установената недействителност на договора, неоснователен се явява и
предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 666,33 лева, представляваща мораторна лихва,
дължима за периода от 30.12.2020г. до 05.05.2021г.
По предявените последващо евентуално съединените осъдителни искове:
12
Настоящият съдебен състав приема, че производството по делото следва да бъде
прекратено по предявените евентуални осъдителни искове, поради следните
съображения: “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с която са предявени искове по
реда на чл. 422 от ГПК за установяване на вземания по Договор за потребителски
кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 25084/2021г. по описа на СРС, 81
състав, и съединени с тях в условията на евентуалност осъдителни искове за същите
вземания.
В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че вземанията са предсрочно
изискуеми, като потестативното си право е упражнил преди подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК. Евентуално е заявил, в случай че съдът не възприеме за надлежно
уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост, че такова уведомление
отправя до ответника с исковата молба.
В конкретната хипотеза предпоставка за допустимостта на съединяването на
главните и предявените при условията на евентуалност искове по смисъла на чл. 210,
ал. 1 ГПК, е въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, което да е
различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение. В случая
заявеният от ищеца спорен предмет по главните установителни искове и по евентуално
предявените осъдителни искове е един и същ, като това е така, тъй като предметът на
делото се идентифицира със спорното материално право, който се определя от
заявените с исковата молба от ищеца твърдения в подкрепа на това право.
В настоящия случай предявените главни специални установителни искове по чл.
422 от ГПК и предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, се
основават на едни и същи фактически и правни твърдения. В тази насока съдът не
смята, че въведеното от ищеца твърдение в подкрепа на евентуалния осъдителен иск
за главница - за отправено с исковата молба уведомление към ответника за предсрочна
изискуемост, води до съществени различия в релевантите за двата иска (главен и
евентуален) правопораждащи факти, съответно - до различни основания на исковете.
Твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, произтичаща от един и същ договор
за потребителски кредит от 08.06.2018г., представлява общ правопораждащ факт, и за
главните, и за евентуално предявените осъдителните искове. В този смисъл,
различните твърдения относно уведомяването на длъжника за настъпила предсрочна
изискуемост на целия кредит, не водят до различие в основанията на предявените
искове, тъй като не променят същността на релевираните в подкрепа на спорното
правоотношение факти. Заявеният спорен предмет е един и същ, поради което е
налице недопустимо съединяване на искове.
Също така следва да се отбележи, че в случая не е налице разлика във вида на
търсената защита, с оглед заявения петитум. С исковата молба по чл. 422 от ГПК,
13
предявена от кредитора - заявител в заповедното производство, се цели установяване
със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане, предмет на
издадената заповед за изпълнение, спрямо длъжника - ответник по иска. Уважаването
на този иск има за последица влизане в сила (стабилизирането) на издадената заповед
за изпълнение и издаването на изпълнителен лист, съответно влизане в сила на
издадения изпълнителен лист, каквато е целта и на осъдителния иск. Еднаквите
последици от уважаването на всеки един от тези искове обуславя липсата на правен
интерес от предявяване на осъдителни искове срещу длъжника за изпълнение на
същото задължение.
Предвид горното и с оглед разясненията в Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика
(Решение № 135/26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. на ВКС, II TO, Определение №
159/30.04.2020 г. по ч. т. д. № 2465/2019 г. на ВКС, I TO и др.), настоящият съд намира,
че предявените евентуални осъдителни искове са недопустими, поради липса на
предявено друго основание, различно от това, на което са предявени установителните
искове по чл. 422 от ГПК. Както бе посочено по-горе, уведомяването на длъжника за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, направено в хода на исковото
производство с връчването на препис от исковата молба, не променя основанието, на
което е възникнало вземането и е издадена заповед за изпълнение, доколкото с
цитираното тълкувателно решение е прието, че основанието, на което се претендира
изпълнение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата главница, е
сключеният договор за кредит.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че така установената
пълна идентичност в предмета на предявените установителни и осъдителни искове, в
конкретния случай, обуславя липсата на предвидените в разпоредбата на чл. 210, ал. 1
ГПК процесуални предпоставки за обективно съединяване на предявените осъдителни
искове в условията на евентуалност с предявените специални установителни искове по
чл. 422 от ГПК. В този смисъл е и съдържащото се в т. 11б от ТР № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, тълкуване по въпроса - „В производството по
иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение
правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез
заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по
издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска.
Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз
основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез
предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между
размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер
на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск
в това производство“. Идентичният предмет на евентуално предявените осъдителни
14
искове с исковете по чл. 422 от ГПК, както и предвиденият специален ред за
установяване на вземането, предмет на издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК, водят до недопустимост на осъдителните искове за същите вземания, поради
което производството по тях следва да бъде прекратено (в този смисъл са и Решение
№ 262786 от 28.04.2021 г. по в.гр.д. № 16912/2019 г. по описа на СГС, Решение №
263385 от 25.05.2021 г. по в.гр.д. № 5403/2020 г. по описа на СГС и др.).
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да
бъдат присъдени своевременно поисканите разноски в исковото и заповедното
производство (предвид т. 12 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се постанови
осъдителен диспозитив за разноските в заповедното производство). Ищецът е сторил
разноски, както следва: 466,50 лв. – за държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство, 439,80 лв. – държавна такса в исковото
производство, 300 лв. – депозит за ССчЕ, като претендира и юрисконсултско
възнаграждение за исковото производство, което съдът определя в размер на 100 лв.,
или общо 1306,30 лв. за заповедното и исковото производство. Намалени съразмерно с
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 1045,04 лв.
Ответникът Д. С. П.-В. е защитавана от адв. С. И. – АК - Перник, осъществявала
безплатна правна помощ по делото. Последната претендира възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 ЗА. Същото, определено по реда на Наредба 1/2004г. възлиза на 2274 лева,
а при съобразяване на отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на адвоката следва да бъде присъдена сумата 454,80 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че Д. С. П.-В., ЕГН ********** ДЪЛЖИ НА “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата в размер на 16 650,49 лева,
представляваща дължима главница за периода от 05.01.2021г. до 05.06.2024г. по
Договор за потребителски кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г., ведно със
законната лихва, считано от 05.05.2021г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК ч.гр.д. №
25084/2021г. по описа на СРС, 81 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове, както
следва: с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
за главница за разликата над уважения размер от 16 650,49 лева до пълния предявен
15
размер от 20 157,57 лева и за периода от 05.07.2024г. до 05.01.2025г.; с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 666,33 лева, представляваща мораторна
лихва, дължима за периода от 30.12.2020г. до 05.05.2021г.
ПРЕКРАТЯВА на основание чл. 130 ГПК производството по гр.д. №
67546/2021г. по описа на СРС, 81 състав, в частта по предявените от “Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Д. С. П.-В., ЕГН **********,
евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на следните суми:
сумата 20 157,57 лева, представляваща дължима главница за периода 05.01.2021г. до
05.01.2025г. по Договор за потребителски кредит № PLUS-16095952 от 08.06.2018г.,
както и за сумата 666,33 лева, представляваща мораторна лихва, дължима за периода
от 30.12.2020г. до 05.05.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д. С. П.-В., ЕГН **********, ДА
ЗАПЛАТИ на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата
1045,04 лева, представляваща разноски за заповедното и исковото производство пред
СРС, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗА Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адв. С. И. – АК – Перник, ЕГН
**********, сумата 454,80 лева, представляваща разноски за осъществено
процесуално представителство в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните, а в частта, с която
производството е прекратено (имащо характер на определение), може да бъде
обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16