№ 126322
гр. София, 05.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Частно
гражданско дело № 20241110151819 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „фирма“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу Б. В. М. за вземания по договор за потребителски кредит, сред
които 157,50лв. – неплатено възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“,
122,50лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, 30,00лв. – такси за
извънсъдебно събиране на вземанията и 200лв. – такси за забава с повече от 90
календарни дни за плащане на вноска по договор за кредит.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019г., на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, съдът е
длъжен да отхвърли заявлението, ако искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Измененията въвеждат постановките на решение от 18.02.2016г. по дело С-49/14 г. на
СЕС, в което изрично е разяснено, че системата на националното процесуално право
трябва да позволява в рамките на заповедното производство или на това по
изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания
договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе
последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза,
националният съд, който с направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака
потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска
отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по дело С-243/08 е прието, че
националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства.
В случая отпуснатият на длъжника като физическо лице заем представлява
предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) и длъжникът притежава качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност.
В Закона за защита на потребителите, и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143,
е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
1
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание.
В случая към договора, представен със заявлението, са приложени общи
условия, които вероятно (в заповедното производство е достатъчна само вероятност)
не са договорени индивидуално – общите условия са бланкови, в същите не са внесени
никакви промени от страна на потребителя и с голяма вероятност длъжникът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието нито на договора, нито на
приложимите към него общи условия.
В договора е уговорено, че кредитополучателят закупува допълнителен пакет от
услуги – услугата „Фаст“ и услугата „Флекси“, за които дължи възнаграждение,
начислявано заедно с месечната погасителна вноска по кредита. В чл. 15.1. и 15.2. от
ОУ са описани какво представляват тези услуги. Същите включват разглеждане на
искането за кредит в ускорени срокове, право на потребителя да отлага плащане на
вноски и да намалява техния размер, както и да променя датата на падежа. Съдът
намира, че предоставянето на част от тези услуги – промяна на размер на вноската, на
дата на падеж или възможност за отпускане на допълнителни суми е предпоставено от
допълнително изявление на търговеца, което не е дадено към момента на сключване на
договора – т.е. така наречените „допълнителни услуги“ представляват само
възможности за търговеца, при това изцяло свързани с основния предмет на договора
за кредит – определят акцесорни клаузи на основното задължение за връщане на
кредита на вноски. Същевременно заплащането на това възнаграждение за тези услуги
от страна на потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на въпросните допълнителни услуги, които потребителят може да не
получи реално. Следователно е вероятно подобна клауза, която представя абстрактна
възможност потребителят да получи определени отсрочки на плащане и т.н., да
поставя потребителя в положение да изпълнява своите задължения, дори ако
търговецът не изпълни своите. Поради това е налице основателно съмнение за това, че
заявителят се позовава на неравноправна клауза в потребителски договор и съдът не
следва да издава акт, въз основа на който би могло да се допусне принудително
изпълнение на такова вземане срещу потребител.
По отношение на клаузата за заплащане за по-бързо разглеждане на кредита,
същата се явява нищожна поради прякото противоречие със забраната на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, според която не се допуска начисляване на разходи за усвояване на кредита
(вкл. за по-бързото му предоставяне на потребителя).
Отделно от това, обосновано може да се допусне, че посочените допълнителни
услуги целят единствено да доведат до значително увеличаване на цената на кредита
(на възнаграждението на кредитодателя), прикривайки го под формата на т. нар.
2
„допълнителни услуги“. От съдържанието на клаузите за допълнителните услуги е
видно, че всички включени в него „услуги” са средство за съществено увеличаване на
цената на кредитирането, като по същество предлагането им като предимство от
доставчика води по скрит за потребителя начин до увеличаване размера на дължимите
разходи по кредита и се заобикаля забраната, предвидена в чл.19, ал. 4 ЗПК във връзка
с установения максимален размер на годишния процент на разходите по кредита,
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с Постановление на Министерския
съвет на Република България. Съгласно нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този нормативен акт, е нищожна. Тоест с тези клаузи се цели именно
заобикаляне на императивни правни норми на ЗПК. Законът задължава съда да не
издава заповеди за изпълнение за задължения, които се намират в противоречие с
императивни правни норми (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК), като такива са и правилата,
забраняващи спрямо потребителя да се прилагат неравноправни клаузи (чл. 143 ЗЗП и
чл. 146, ал. 1 ЗЗП). В посочения смисъл е и съдебната практика – Определение от
06.07.2020г. по ч. гр. д. № 6027/2020г. на СГС, Определение от 30.07.2020г. по ч.г р. д.
№ 6094/2020г. на СГС и много други.
Прендираните суми от 30лв. и 200лв., представляващи „такси разходи за
извънсъдебно събиране на задължението“, също са уговорени в нарушение на
императивното изискване на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което не допуска кредиторът да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Събирането на вземането по кредита представлява част от
неговото управление. Освен това, по същността си тази клауза има характеристиките
на неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на вноските на уговорения
падеж. С така уговорената клауза се цели заобикаляне на нормативноустановеното в
ЗПК ограничение относно максимално допустимия размер на обезщетението за забава
спрямо потребителя. Изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора
да търси единствено мораторна лихва за периода съизмерима само с лимитирания
размер на законната лихва, като всякакви други договорни клаузи, уговарящи
допълнителни задължения, независимо от тяхното наименование като „такси“,
„разходи“ и др., които по същността си имат за цел обезщетяване на същата вреда за
кредитора от настъпилата забава, са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такива
не пораждат действие.
По изложените съображения, заявлението подлежи на отхвърляне по отношение
на посочените суми.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление на „фирма“ ЕООД, ЕИК: ***, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Б. В. М. за следните вземания: 157,50лв. –
неплатено възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“, 122,50лв. –
неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, 30,00лв. – такси за
извънсъдебно събиране на вземанията и 200лв. – такси за забава с повече от 90
календарни дни за плащане на вноска по договор за кредит.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя, че може да предяви
осъдителен иск за вземанията, за които е отхвърлено заявлението, в 1-месечен срок от
влизане в сила на настоящото разпореждане.
3
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4