Решение по дело №1088/2018 на Районен съд - Несебър

Номер на акта: 260031
Дата: 1 февруари 2021 г. (в сила от 15 декември 2021 г.)
Съдия: Нина Русева Моллова-Белчева
Дело: 20182150101088
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 7 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

№260031                                         01.02.2021 г.                                    гр. Несебър

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Несебърският районен съд                                                              граждански състав  на пети ноември през две хиляди и двадесета година                           

в публично заседание в следния състав:

                                                              Председател: Нина Моллова- Белчева

секретар Радостина Менчева

като разгледа докладваното от с. Моллова- Белчева

гр.д.№ 1088 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е прието по подсъдност от РС-Бургас по възражение по чл.105 ГПК.

Образувано е по повод исковата молба на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК ********, против Н.И.И., ЕГН **********,***.********. Твърди се в обстоятелствената част на исковата молба, че по силата на сключен на 24.01.2008 г. Договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК" ЕАД- кредитор, и Н.И.И.- кредитополучател, ответника е получил кредитиране в размер на 40 000  лева, със срок на издължаване 120 месеца, с падежна дата на 25- то число на месеца. Сочи се, че съгласно чл.6 от договора кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна /редовна/ лихва, която към датата на сключване на договора, е в размер на 6,50%, формирана на базов лихвен процент в размер на 5,19% и надбавка в размер на 1,31%. Заявява се, че била налице договорка при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до подаване на исковата молба остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 проценти пункта. Твърди се, че  по силата на Договор за покупко-продажба на вземанията от 16.08.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б." ЕООД, ЕИК ********/заличен търговец, считано от 15.11.2012 г., съгласно вписване в Търговския регистър под № 20121115101316, с правоприемник  „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********/, ищецът е придобил вземането срещу кредитополучателят Н.И.И., ведно с всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности. Сочи се, че за настъпилата цесия, въз основа на пълномощно, цесионера изпратил от името на цедента уведомително писмо до длъжника, с което на 28.09.2012 г. го уведомил за прехвърлянето на вземането. Заявява се, че предвид настъпилият краен падеж на договора за кредит и неизпълнението на задълженията по него от страна на кредитополучателя Н.И.И. за „О.Ф.Б." ЕАД се предявява настоящата осъдителна претенция. Моли се да бъде постановено решение по силата на което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните дължими и изискуеми суми по Договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2008г., а именно падежиралата към датата на подаване на настоящата искова молба и непогасена по давност част от главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 24.01.2008г. в общ размер на 21949,80 лв., включена в анюитетните вноски, дължими от 25.04.2013г. до 22.12 2017г. съгласно погасителен план, който е неразделна част от Договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2008г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на подаването на исковата молба до пълното й изплащане, както и възнаградителна лихва по Договора за кредит в размер общо на 1236,94лв. и е включена в анюитетните вноски, дължими от 25.04.2015г. до 22.12.2017г. съгласно погасителен план, който е неразделна част от Договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2008г.

В месечният срок е постъпил писмен отговор, с който претенцията се оспорва като недопустима с аргумент, че ищецът вече е водил дело със същия предмет и на същото основание по т.д. № 448/2016г. по описа на ОС-Бургас, и в.т.д. № 222/2017г. по описа на АС-Бургас. По същество претенциите се считат неоснователни при следните аргументи: оспорва се наличието на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия, като се оспорва верността на съдържанието и автентичността на представеното с исковата молба пълномощно без дата, от което ищецът черпи правата си за уведомяването на длъжника по чл.99,ал.3 ЗЗД, с аргумент че липсва нотариална заверка на подписите на представляващите Банка ДСК ЕАД, липсва удостоверяване на съдържанието му и на достоверна дата, поради което се твърди, че същото е създадено само за нуждите на настоящия процес, и на дата много по-късна от сключването на договора за цесия-16.08.2012г. Оспорва се и съдържанието на представеното по делото удостоверение от Банка ДСК, което е без дата и с нотариална заверка на подписите от 22.11.2017г., като неистинско, в частност невярно относно отбелязването в него на обстоятелството, че „е издадено на 16.08.2012г.“. Оспорва се представено към исковата молба писмо от 03.09.2012г., като се иска на осн.чл.183 ГПК представянето му в оригинал, с твърдение, че такова писмо не е връчвано на ответника с представеното известие за доставяне на 28.09.2012г., като се твърди, че идентификационният код върху писмото /№ ********/ е отпечатан допълнително върху писмото за нуждите на процеса. В подкрепа на твърдението, че ответникът не е уведомен надлежно за процесната цесия представя копие от искане за закриване на банковата му сметка в Банка ДСК с вх.№0161/08.04.2015г., по което твърди, че банката все още не се е произнесла. Отделно се твърди и че ответникът не е бил уведомяван за цесията от кредитора си- Банка ДСК ЕАД, нито за обявяването на кредита за предсрочно изискуем съгласно разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ. Възразява се срещу искането на ищеца отправено с исковата молба ответникът да се счита уведомен с връчването на последната, тъй като то следва да се извърши от първоначалния кредитор, а с оглед възраженията в отговора ищецът не е редовно упълномощен да упражни правата на кредитора по чл.99, ал.4 от ЗЗД. По-нататък за неоснователна се счита претенцията за възнаградителна лихва в размер на 1236,94лв., като противоречаща на разпоредбата на чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит /отм./, съгласно които при забава на дължимите от потребителя плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Отделно е сторено възражение за изтекла погасителна давност на предявените претенции както по отношение главницата, така и по отношение възраградителната лихва.

С оглед възраженията за недопустимост на производството с позоваване за сила на пресъдено нещо, с определение от 20.05.2019 г., РС- Несебър е прекратил производството по делото, приемайки тезата на ответника за липса на възможност за пререшаванена спора. С определение от 25.07.2019 г., по ч.гр.д.№ 922/2019 г., ОС- Бургас е отменил прекратяването по отношение на иска за възнаградителната лихва по договора за кредит в размер общо на 1236,94 лв., включена в анюитетните вноски, дължими за периода от 25.04.2015 г. до 22.12.2017 г., и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В останалата му част определението за прекратяване е било потвърдено. Предвид на това настоящото производство е висящо само по отношение на сочената възнаградителна лихва.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Останалата висяща претенция носи правното си основание в чл.79 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД.

Няма спор по делото, че на 24.01.2008 г. е бил сключен Договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК" ЕАД- кредитор, и Н.И.И.- кредитополучател, по силата на който ответника е получил кредитиране в размер на 40 000  лева, със срок на издължаване 120 месеца, с падежна дата на 25- то число на месеца. Съгласно чл.6 от договора кредитополучателят дължи заплащане на възнаградителна /редовна/ лихва, която към датата на сключване на договора, е в размер на 6,50%, формирана на базов лихвен процент в размер на 5,19% и надбавка в размер на 1,31%. Заявява се, че била налице договорка при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита да става предсрочно изискуем и да се отнася в просрочие, като до подаване на исковата молба остатъкът от кредита да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 проценти пункта. Не се спори по делото, че за процесният период- от 25.04.2015г. до 22.12.2017г., възнаградителна лихва по Договора за кредит в размер общо на 1236,94 лв., включена в анюитетните вноски, не е заплащана от ответника.

От приложеният по делото Договор, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б." ЕООД, ЕИК ********/заличен търговец, считано от 15.11.2012 г., съгласно вписване в Търговския регистър под № 20121115101316, с правоприемник  „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********/, е видно, че на 16.08.2012 г. е извършена покупко-продажба на вземанията, по силата на която ищецът е придобил вземането срещу кредитополучателят Н.И.И., ведно с всичките му привилегии, обезпечения и други принадлежности. Твърди се от ищецът, че за настъпилата цесия, въз основа на пълномощно, цесионера изпратил от името на цедента уведомително писмо до длъжника, с което на 28.09.2012 г. го уведомил за прехвърлянето на вземането. Ответникът сочи, че не е бил уведомен за прехвърлянето на вземането.

Основният спорен въпрос по делото е налице ли е валидно уведомяване на длъжника за настъпилата цесия, на който въпрос следва да се отговори отрицателно.

На първо място съдът счита, че по отношение на този въпрос е налице сила на пресъдено нещо между страните. Както бе посочено по- горе, между страните е водено съдебно производство по т.д. № 488/2016 г. по описа на ОС- Бургас. Спорът и по двете дела /соченото и настоящото/ е с едни и същи страни и с едно и също основание- договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2018 г. между Банка ДСК ЕАД и ответника, и Договор за покупко-продажба на вземанията от 16.08.2012 г., сключен между Банка ДСК ЕАД и „О.Ф.Б." ЕООД. В исковата молба по т.д.448/2016 г. на БОС е посочено, че искът на „О.Ф.Б." ЕООД се основава на твърдения за неизпълнено от ответника задължение по договора за кредит за текущо потребление от 24.01.2008 г., като поради настъпила предсрочна изискуемост, са се претендирали сумата от 34 023,95 лв.- главница по договора за кредит за текущо потребление, сумата от 3 076,68 лв.- редовна лихва за периода от 13.06.2011 г. до 16.01.2012 г., сумата от 1 152,90 лв.- санкционираща лихва върху главницата за периода от 16.09.2011 г. до 16.01.2012 г., и законна лихва върху главницата, считано от 17.01.2012 г.- датата на подаване на заявлението пред съда до окончателното изплащане на сумата. Исковете са отхвърлени като неоснователни изцяло, по съображения, че на длъжника не е било съобщено прехвърлянето на вземането от страна на цедента.

По повод възражението за недопустимост на настоящата претенция, ОС- Бургас, в определение по ч.гр.д. № 922/2019 г., е приел, че съобразно постановките на т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 02 април 2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. В този смисъл, въззивната инстанция е приела, че е разрешен със сила на пресъдено нещо въпроса за недължимостта на главницата по договора, като само с оглед различията в периода на претендираната възнаградителна лихва, е отменено определението за прекратяване на делото по отношение на последната.

Видно от воденото производство по т.д. № 448/2016 г. по описа на ОС- Бургас, основният мотив, с който са отхвърлени всички претенции, включително и досежно възнаградителната лихва /макар и за предходен период/ е липсата на надлежно уведомяване на длъжника от страна на цедента. Съобразно постановките на ТР № 87/1954 на ОСГК на ВС, наред с диспозитива на съдебните решения влизат в законна сила и онези части от мотивите, които се смятат за главни като обосноваващи диспозитива, обуславящи постановеното решение. В конкретният случай и по двете дела страните са се позовали на едни и същи правопораждащи, респективно правоизключващи юридически факти, поради което съдът в настоящото производство, а и страните, следва да се считат за обвързани от основните мотиви на окончателния съдебен акт, с който е приключило производството по т.д. № 448/2016 г. В обективните предели на силата на пресъдено нещо влизат констатациите относно основанието за възникването, респ. и/или погасяването на спорното право. В ТР № 1/2017г. по т.д. № 1/2017г., ОСГТК на ВКС посочва че връзката между делата за да се приеме наличието на преюдициалност, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело, и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В конкретният случай по настоящото дело и по т.д. 448/2016 г., с оглед фактическите основания, на които стъпва ищецът за предявяване на правата си по договора за кредит, подлежи на изследване отново същия въпрос- дали е налице валидно уведомяване на ответника от страна на цедента за настъпилото прехвърляне на вземането. Този въпрос е подробно изследван във вече приключилото производство, поради което и на посочените по- горе основания, настоящият съд следва да се съобрази с решаващите мотиви по вече приключилото търговско дело. Противното би могло да доведе до постановяване на различни съдебни актове въз основа на едни и същи факти, което е недопустимо.

Дори и да се приеме, че по отношение на спорният въпрос не е налице сила на пресъдено нещо на решаващите мотиви, то от доказателствата по делото отново не се налага извода за валидно уведомяване на длъжника. Съдебната практика приема, че за да произведе действие цесията, същата следва да бъде съобщена на длъжника от цедента. Допустимо е цесионера да изпълни това задължение, ако е бил надлежно упълномощен от цедента да извърши това действие. В настоящият случай, за установяване на този факт, ищецът е приложил към исковата молба уведомление /стр.30 от гр.д. № 5099/2018 г. по описа на РС- Бургас/, носещо дата 03.09.2012 г., за което се твърди, че е изпратено до ответника от ищеца, и с което И. бил уведомен за настъпилата цесия. Това било сторено по силата на пълномощно /л.26 от делото на РС- Бургас/ без дата. С оглед оспорването на тези два документа и предвид изричното искане, бе задължен ищеца да представи оригиналите на същите. В съдебното заседание от 05.11.2020 г. ищецът представи нотариално заверени за вярност с оригинала преписи на двата документа. При сравняване с просто око се констатира видимо различие в положените подписи, което води до извода, че ищецът не разполага с оригиналите на представените с исковата молба заверени копия на уведомлението и на пълномощното. Обяснението за тези различия, че се създават два оригинала на двата документа, не доведе до обратния извод, тъй като ищецът заяви, че единия оригинал се изпраща на длъжника, а другия остава при цедента. Това отново налага извода, че у ищецът следва да има само един оригинал и на двата документа, от които същия да прави копия, което не се доказа. Ето защо съдът намира, че от така представените с исковата молба копия, не се налага извода, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цесионера да извърши действията по уведомяването на длъжника, както и че И. е бил уведомен за настъпилото прехвърляне на вземането.

Независимо от горното, предвид твърдението на дружеството, че от тези оригинали са снети копията, и направеното оспорване от страна на ответника, не се доказа от страна на ищецът, че подписите, положени под двата документа са на двамата изпълнителни директори на Банка ДСК. Тежестта на доказване на тези факти бе на „О.Ф.Б.“ ЕАД, което не представи доказателства в подкрепа на твърденията си.

С оглед на така изложеното по- горе съдът намира, че ищецът не е кредитор на изискуемо вземане, представляващо възнаградителна лихва в сочения по- горе размер и период, поради което претенцията следва да бъде отхвърлена.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, на ответникът се дължат разноски, но предвид обстоятелството, че с определение от 20.05.2019 г., съдът е присъдил всички разноски на ответника, включително и за настоящата претенция, и което определение понастоящем се обжалва, настоящата инстанция ще се произнесе по искането след приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по така постановеното определение.

Мотивиран от горното, Несебърският районен съд

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ искът на „О.Ф.Б.” ЕАД, ЕИК ********, за осъждане на Н.И.И., ЕГН **********,***.********, да заплати на ищеца сумата от общо 1236,94 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.04.2015г. до 22.12.2017г., по Договор за кредит за текущо потребление от 24.01.2008 г., сключен между „Банка ДСК" ЕАД- кредитор, и Н.И.И.- кредитополучател.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от уведомяването на страните за изготвянето му, пред Окръжен съд- Бургас.

След приключване на производството по обжалване на определение № 655/20.05.2019 г., делото да се докладва за произнасяне по искането на ответника за присъждане на сторените разноски.

 

                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: