№ 107
гр. Бяла Слатина, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410100500 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „АПС БЕТА България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, бул. „България“ № 81В, представлявано от пълномощника
юрисконсулт Е. Ц., с които се иска да се установи наличието на претендираните от ищеца
вземания срещу ответника К. И. М., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: с. Т.,
ул.П.Я. №11, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, за сумата в размер 200,00 лева (двеста лева),
представляваща главница по Договор за паричен заем № 240952 от 03.12.2018 г., ведно със
законна лихва за период от 19.01.2024г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 20,19
лева (двадесет лева и деветнадесет стотинки), представляваща договорна лихва за период от
03.12.2018 г. до 03.04.2019 г, сумата в размер 33,40 лева (тридесет и три лева и четиридесет
стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 03.04.2019 г. до 18.01.2024г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№75/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, както и да се осъди ответника да заплати на
ищцовото дружество направените разноски в хода на заповедното и исковото производства.
Ищецът твърди, че между „Сити кеш“ ООД и ответника е сключен Договор за паричен
заем № 240952 от 03.12.2018 г., по силата на който на ответника е предоставена сумата в
размер на 200,00 лв. Задължението по процесния договор било разсрочено на 4 месечни
погасителни вноски, като уговореният ГПР бил в размер на 48,63% при ГЛП – 40,05%.
Сочи, че последната вноска била с падеж 03.04.2019г. Твърди, че на 21.07.2022г., е сключен
договор за цесия между „Сити кеш“ ООД - като цедент, и ищцовото дружество като
цесионер, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията си по
1
договора за кредит. Ищецът сочи, че ответникът е уведомен за цесията на посочения от него
настоящ адрес, както и със съобщение на посочения мобилен телефонен номер. В условията
на евентуалност моли с връчването на ИМ и приложенията й на ответника, да бъде счетено,
че е връчено уведомление до ответника за осъществената цесия. Предвид изложеното моли
исковете да бъдат уважени.
В хода на размяна на книжата по чл.131 от ГПК се установи от върнатото съобщение в
цялост, че ответникът К. И. М. не е намерен на посочения адрес в с. Т., ул.П.Я. №11, общ.
Бяла Слатина, обл. Враца, като е търсен на различни дати и часове посочени в съобщението
от призовкаря. Съдът е изискал служебна справка от ЕСГРАОН и за регистрация на
трудовите му договори, от която е видно, че постоянният и настоящ адрес на К. И. М. е в с.
Т., ул.П.Я. №11, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, а от справката за трудови договори е видно,
че лицето няма регистрирани действащи трудови договори на територията на Република
България към настоящия момент. Съдът е процедирал със връчване по реда на чл.47 от ГПК,
което уведомлението е залепено на 06.06.2024г. на посочения адрес на входната врата, като в
законоустановения срок съдебните книжа, които се намирали в канцеларията на Кметство
с.Т., не са потърсени от това лице. С Определение №657/05.09.2024г. съдът назначил адв.И.
Г. от АК-Враца за особен представител на ответника. В законоустановения срок по чл.131 от
ГПК адв.Г. депозирал писмен отговор, с който оспорва исковата молба като неоснователна
по изложени съображения. Твърди, че договорът за цесия не е съобщен по надлежния ред на
ответника. Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Предвид изложеното
моли исковете да бъдат отхвърлени.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Приложено е по делото ч.гр.д. № 75/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, от което се
установява, че по заявление на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника К. И. М. за сумата в размер на
200,00 лева (двеста лева), представляваща главница за период от 03.12.2018г. , ведно със
законна лихва за период от 19.01.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 20,19 лева
(двадесет лева и 19 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 03.12.2018 г. до
03.04.2019 г., сумата 33,40 лева (тридесет и три лева и 40 стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 03.04.2019 г. до 18.01.2024 г., както и държавна такса в размер
на 13,05 лева (тринадесет лева и 05 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер на
26,11 лева (двадесет и шест лева и 11 стотинки). Издадената заповед е връчена на по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, поради което в указания от съда срок съгласно чл. 415 от ГПК ищецът е
предявил настоящите установителни искове за съществуване на вземането. За ищеца е
налице правен интерес от предявените установителни искове по чл. 422 ГПК и същите са
процесуално допустими.
Ищецът не е претендирал сумата в размер на 136,21лв., представляваща дължими
такси, събирани от „Сити кеш“ ООД, както и сумата в размер на 95,81лв., представляваща
2
неустойка по чл.6.2. от Договор за паричен заем № 240952/03.12.2018г., като в тази част
заявлението по чл.410 от ГПК е отхвърлено от съда с Разпореждане №148/19.01.2024г.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 03.12.2018г. между
„Сити кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и ответника, в качеството на заемател, е
сключен Договор за паричен заем №240952. В договора е уговорено, че размерът на
отпуснатия заем възлиза на 200лв., които подлежат на връщане на 4 месечни вноски с
последно плащане 03.04.2019г. Предвидено е, че годишният лихвен процент възлиза на
40,08%, а годишният процент на разходите на 48,04%. Изготвен е погасителен план, в който
са предвидени вноски с начислена неустойка, възлизащи на 79,00лв. месечно и така общо
дължимата сума възлиза на 316лв. Без неустойката, общата сума възлиза на 220,19лв.
В чл. 6.1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение поръчители или банкова
гаранция, отговарящи на изискванията по чл. 33 от общите условия. Съгласно чл. 6.2, при
неизпълнение на горното задължение, дължи неустойка в размер на 95,81лв., която се
начислява автоматично с подписването на договора.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022г., сключен
между „Сити кеш“ ООД и „АПС БЕТА България“ ЕООД, в качеството им съответно на
цедент и цесионер, от който се установява, че дружеството-цедент е прехвърлило възмездно
на цесионера свои парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени договори
за кредит на физически лица, индивидуализирани в Приложение № 1 към договора.
От заключението по назначената по делото ССчЕ, което съдът кредитира като
компетентно, обективно изготвено и пълно, се установява, че по силата на процесния
Договор за паричен заем „Сити кеш“ ООД е предоставило на ответника сумата в размер на
200,00лв., като датата на изготвяне на заключението – 24.02.2025г., ответникът не е
извършил плащания. Експертът сочи, че към ГПР не е прибавена неустойката по чл.6.2. от
Договора, като след прибавянето й ГПР ще е в размер на 903,20 %.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при
съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че цедираното вземане
произтича от сключен на 03.12.2018г. между К. И. М. и ""Сити Кеш" Договор за паричен
заем № 240952, по силата на който заемодателят е предоставил на ответника сума в размер
на 200 лв. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от разстояние. По
отношение на тези договори освен общите нормативни правила, установени със Закона за
потребителския кредит, приложими са и съдържащите се в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи и
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от разстояние е дадена в
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която това е всеки договор, сключен между
3
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите
на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне
на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ представлява
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Следователно в случаите, в които законът изисква
писмена форма, независимо дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита
спазена, след като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за установено, че между
кредитодателят и ответникът в настоящото производство е възникнало облигационно
правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен процесния договор за кредит и Общите условия към него,
както и искане за заем, отправено чрез интернет платформата на заемодателя, свалени от
системата на кредитодателя. В Договора за кредит и в искането за отпускането му са
посочени личните данни на кредитополучателя ответник. Посочена е заемната сума в размер
на 200 лв., лихвен процент, годишен процент на разходите. Съгласно Общите условия
договорът за кредит се сключва по искане на кредитополучателя посредством интернет
платформата на Заемодателя или посредством интернет платформа на трето лице, партньор
на Заемодателя, като последният се счита сключен и влиза в сила на датата на изпращането
му от Заемодателя на Заемателя. В чл.20, ал.2 от Общите условия е посочено, че страните
изрично се съгласяват, че съобщенията по електронната поща имат силата на саморъчни
подписи по смисъла на чл.13 ЗЕДЕУУ, а съгласно чл.20, ал.5 електронните съобщения,
изпращани от страните във връзка със сключването на договора за заем, в това число
изпратеното искане за заем, представляват електронни документи, удостоверяващи реалната
воля на страните. Изразеното чрез тях има смисъла на електронно изявление, а за негов
автор, до доказване на противното, се счита страната, от която идва изявлението. В случай
че заемополучателят оспорва подаването на искане от негово име, същият няма право да се
ползва от предоставената сума, като в срок от 24 часа от узнаване за съществуването на
отправеното искане или от предоставяне на договорения заем следва да подаде възражение.
Обстоятелството, че ответникът е отправил искане за отпускане на кредит, в което е
посочил личните си данни, и при липса на възражение от негова страна относно сключване
на договора в предвидения в общите условия към договора срок, доказват възникнало
между страните облигационно отношение.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
4
който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ,
не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за кредит с посоченото
съдържание, доколкото ответната страна е подала, през системата на кредитодателя, заявка
за сключване на договора с посочване неговите параметри. В искането се съдържат личните
данни на кредитополучателя. Не се твърди неправомерно боравене с профила на
потребителя.
Видно от приложените с исковата молба писмени доказателства с Договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 21.07.2022г., сключен между „АПС Бета България“ ЕООД и
кредиторът „Сити Кеш“ ООД вземането на последния спрямо ответника е прехвърлено в
полза на ищеца. В хода на производството не бяха ангажирани доказателства във връзка с
уведомяване на длъжника за настъпилата цесия, като видно от приложения договор за
прехвърляне на вземания цедентът е упълномощи цесионера да уведоми длъжника за
прехвърляне на вземането. Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в
Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. 12/2009 г. на ВКС, Решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д.
№ 1711/2013 на ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013г. на ВКС и др.,
ответникът следва да се счита уведомен за цесията с връчването на препис от исковата
молба в настоящото производство, доколкото в ЗЗД няма изискване кога и по какъв начин
длъжникът да бъде уведомен за цесията. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС, обективирана в Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018 г. на І т.о.,
Определение №50649 от 6.12.2022 г. на ВКС по т.д. № 977/2022 г., I т.о., Определение №1176
от 9.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1044/2023 г., II т. о., и др., връчването на особения
представител на препис от исковата молба представлява надлежно уведомяване на длъжника
– ответник за извършената цесия по реда и при условията на чл. 99, ал.3 от ЗЗД. Това е така
защото всички изложени в цитираното решение аргументи в подкрепа на тезата, че
уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чрез получаване на исковата
молба от особения представител, са относими и спрямо уведомлението за връчване на
цесията. В случай на преустановяване на плащанията по кредита и на невъзможност
длъжникът да бъде намерен на посочения от него в договора адрес, правата на кредитора са
защитени с предвидените възможности за връчване на уведомлението или чрез нотариална
покана по чл. 50 от ЗННД, или чрез прилагане на процедурата по чл. 47, ал. 1 - 5 от ГПК. От
своя страна, правото на защита на длъжника, било то спрямо цедента или спрямо цесионера,
е защитено чрез назначаването на особен представител в исковото производство и то след
стриктно провеждане на процедурата по връчване на уведомление, предвидена в чл. 47, ал. 1
- 5 от ГПК. По своята правна същност прехвърлянето на вземането (цесията), представлява
правопроменящ юридически факт, който заварва едно вече съществуващо правоотношение и
въздейства върху него. При правопроменящите юридически факти промяната на
облигационното правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото
съдържание (какъвто е случая с обявяването на кредита за предсрочно изискуем), така и с
промяна на правното качество (в хипотезата на цесия). Предвид изложеното настоящата
съдебна инстанция счита, че ответникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на
5
вземането с получаване на препис от исковата молба от назначения особен представител.
Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК
забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
водещите до надхвърляне на прага клаузи чл. 19, ал. 5 от ЗПК обявява за нищожни. Поради
6
това посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е условие за действителността
на самия договор, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно чл. 22
от ЗПК.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 40,08 %,
посочен е ГПР – 48,04 % и общата сума, дължима от потребителя.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор и на клаузи от него, съдът намира, че клаузата по чл. 6.2 от договора за
заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение за нищожна. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява обезщетение за
претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен
характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на
договорно задължение което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката обезпечава
неизпълнението на длъжника на задължението му да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл.71, пр. последно от ЗЗД при неизпълнение на това задължение
кредиторът има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът
допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо
и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай
надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и
представлява типична форма на нарушение на добрите нрави. По начина, по който е
уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и
при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение.
Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която надвишава отпуснатата
заемна сума по кредита. С това дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при
точно изпълнение на основното задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде
оправдана. Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този
начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя. Макар да не съществува договорна и
законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане
на заемната сума, в случая потребителят се санкционира за неизпълнение на задължение,
което не е основният предмет на договора, като е предвидена възможност при
непредоставяне на обезпечение, само на това основание договорът да бъде предсрочно
прекратен, дори при заплащане на главницата и лихвите в уговорените срокове и размери
съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто
санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само
поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора
обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно неизпълнимо.
7
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да осигури един или
двама поръчители с конкретен размер на осигурителния доход, които не са поръчители по
други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат кредити към банки или други
финансови институции ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за сметка на
поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите
са реално неизпълними доколкото значително ограничават кръга на лицата, които биха
могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група
физически лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на
другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да
иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на
неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите нрави /
чл.26, ал.1 от ЗЗД/ заради основанието, на което се дължи и което е вписано в чл. 6.1 от
договора за паричен заем. Новелата на чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без
да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в
сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при
неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на
обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема, не
съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези
случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката,
като правен институт. По начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и
начина на погасяването й, уговорената неустойка има наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно
положение спрямо търговеца. В този си вид представлява своеобразен източник на
допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна
лихва, като е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на
задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е
дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат,
доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури
обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на поръчителството или
банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин
8
изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и
възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това задължение,
което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Не са налице имуществени вреди от
неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, ерго – липсва
обезщетителна функция на неустойката.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва отбележи още, че
съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането
в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица
ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този
смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето
защо клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител,
което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването
на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
9
На следващо място, процесната клауза е нищожна, защото не е индивидуално
уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени преговори между
страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена
такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо
потребителя.
Настоящата съдебна инстанция счита, че уговорената неустойка от 95,81 лв.,
съставлявайки скрита печалба по договора, е разход по кредита, и следва да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4 предвижда да е в
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в
чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при
съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 48,04 % и възлиза на 903,20 %
според заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва към периода на действие на процесния
договор - 50 %, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не се
включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, при сключване на
договора кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на ГПК.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора, неговият размер
следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към сключването му, като в него се
посочат всички компоненти, които го формират. За действителния размер на договора
кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да
сключи договора. Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания, са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на самия договор за
кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна, тъй като
посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава предвидения в закона
максимум от пет пъти размерът на законната лихва.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстация счита, че договорът не
удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена
гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
10
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето.
Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за
кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл са и
задължителните тълкувания, дадени в Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22, според което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директирвата
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Според чл. 3, буква ж)
от Директивата „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК, в който смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
Решение №60186 от 28.11.2022 г. по т. д. №1023/2020 г. на I т. о. на ВКС, Определение №
50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на II т. о. на ВКС.
С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. е посочено, че член 6,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по
силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и
ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора. От разясненията, дадени в т. 47 от Решение
от 30.06.2022 г. по дело C‑170/21 на Съда на ЕС, се налага извод, че чл. 19, ал. 6 от ЗПК
11
предвижда служебно прихващане в случаите, когато дадена клауза е нищожна по силата на
член 19, ал. 5 от ЗПК, що се отнася до плащанията, извършени по силата на клауза,
надвишаваща определения в член 19, ал. 4 от ЗПК праг на годишния процент на разходите
по кредита.
От кредитираната ССчЕ се установява, че по договора не са извършени плащания,
предвид което искът следва да бъде уважен за получената чиста стойност по кредита в
размер на 200,00лв., доколкото съдът намира, че договорът е недействителен. Следва да се
отхвърли претенцията за акцесорните вземания за договорна лихва и лихва за забава.
Съдът намира за неоснователно своевременно въведеното възражение от страна на
процесуалния представител на ответника за недължимост на вземанията поради изтекла
погасителна давност. Вземането за главницата се погасява с изтичане на петгодишния
погасителен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, считано от датата на получаване на сумата
без основание, от който момент вземането за връщането й става изискуемо и започва да тече
погасителният давностен срок (т.7 от ППВС № 1/1979 г.). В случая петгодишният
погасителен давностен срок за вземането е започнал да тече на 03.12.2018г. Съгласно чл.3,
ал.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за срока от
13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.
Извънредното положение бе обявено за територията на страната на 13.03.2020г. и бе
отменено на 13.05.2020 г. Според § 13 от ЗИД на Закона за здравето сроковете, спрели да
текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни
от обнародването на ЗИДЗД в ДВ (бр. 44 от 13.05.2020 г.), т.е. сроковете са започнали да
текат отново от 21.05.2020 г. Следователно за този период – 2 месеца и 7 дни, давностите
срокове не са текли. Предвид изложеното, следва, че в конкретния случай за процесното
вземане за главницата в размер на 200,00лв. давностният срок изтича на 10.02.2024г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с което е прекъсната
давността, е подадено на 19.01.2024г., ерго – не са налице предпоставките за прилагане
института на погасителната давност спрямо процесното вземане.
По отговорността за разноски:
Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.12 от ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът се произнася по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. В заповедното
производство от ищеца са направени разноски в размер на 39,16лв., вкл. и юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулта на ищеца
дейност в настоящата инстанция, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер
на 200 лв. С оглед приложения списък по чл.80 от ГПК и предвид определеното
юрисконсултско възнаграждение, в исковото производство се доказва направата на разноски
в общ размер на 1075,00 лв., или ищецът доказва направата на разноски в двете
производства в общ размер на 1 114,16лв. Предвид частичното отхвърлянето на предявените
12
искове по чл. 422 от ГПК, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по заповедното и исковото
производства следва да бъдат определени въз основа на установеното в производството по
чл. 422 от ГПК вземане, с оглед което по съразмерност съобразно уважената част от
претенциите на ищеца за двете производства следва да се присъди сумата в общ размер на
878,71 лв.
Ответникът е защитаван от особен представител, поради което не му се дължат
разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К. И. М., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: с. Т.,
ул.П.Я. №11, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, ДЪЛЖИ на „АПС БЕТА България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „България“ № 81В,
представлявано от пълномощника юрисконсулт Е. Ц., сумата в размер на 200,00 лева
/двеста лева/, представляваща незаплатена главница – чиста стойност, по Договор за
паричен заем № 240952/03.12.2018г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявление по чл.410 от ГПК - 19.01.2024г., до окончателно изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ иска относно сумата в размер на 20,19 лева /двадесет лева и деветнадесет
стотинки/, представляваща договорна лихва за период от 03.12.2018 г. до 03.04.2019г., и
сумата в размер на сумата в размер на 33,40 лева /тридесет и три лева и четиридесет
стотинки/, представляваща законна лихва за забава за период от 03.04.2019г. до 18.01.2024г.,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№75/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК К. И. М., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: с. Т., ул.П.Я. №11, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, ДА ЗАПЛАТИ на „АПС
БЕТА България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.
„България“ № 81В, представлявано от пълномощника юрисконсулт Е. Ц., сумата в размер на
878,71лв. /осемстотин седемдесет и осем лева и седемдесет и една стотинки/ -
представляваща разноски по съразмерност в исковото и по заповедното производства.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните
чрез процесуалните им представители.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 75/2024г.
по описа на РС-Бяла Слатина.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
13
14