РЕШЕНИЕ

№

 

 

гр. София, 31.05.2019г.

 

 

               В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „А” отделение, в публичното заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

 ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

       Мл.съдия:  БОРЯНА ПЕТРОВА

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия  Петрова гр. дело № 6337 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение №186837 от 04.08.2017 г., постановено по гр. дело № 2484/2017 г., СРС, 51 състав, са отхвърлени обективно и субективно предявените искове с правно основание чл. 109 ЗС от А.Й.Х., П.Н.Ш., К.Д.М., К.Г.К., Д.Д.М., Г.П.М., Н.Х.Г., А.Л.Ф., М.Д.К., Р.К.Г.-К., К.Ц.Б., С.Н.И., Р.Х.М.и Б.Д.А., като етажни собственици от административен адрес : гр. *******, за осъждане на ответниците К.Б.Ж., Н.Н.Ж. и Б.Н.Ж. да възстановят общата част от сградата, представляваща помещение за съхранение на кофи за битови отпадъци, находяща се на партерния етаж в гр. *******, в състоянието, в което се е намирала преди да бъде преустроена и присъединена към притежавания от тях магазин 1 на партера, като им осигурят достъп до него. Със същото решение е отхвърлен и предявения от А.Й.Х., П.Н.Ш., К.Д.М., К.Г.К., Д.Д.М., Г.П.М., Н.Х.Г., А.Л.Ф., М.Д.К., Р.К.Г.-К., К.Ц.Б., С.Н.И., Р.Х.М.и Б.Д.А., като етажни собственици от административен адрес : гр. *******, за осъждане на ответниците М.З.В., В.Г. И., Д.М.П. и М.-К.К.П., действащ със съгласието на майка си Д.П., да премахнат изградените стени в коридора, който свързва входа на сградата, намираща се в гр. *******, със задния двор, като възстановят коридора и стълбището, свързващи входа на сградата с двора и портиерното помещение с тоалетна на партера в състоянието, в което са се намирали преди извършваните преустройства и им осигурят достъп до тях.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че ищците не са ангажирали доказателства, че притежават право на собственост върху самостоятелни обекти от сградата-етажна собственост, като съдът изрично им е указал с доклада си, че не сочат доказателства за тези обстоятелства.

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищците, в която се поддържа, че решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че по делото не бил приет с надлежен акт доклад. Поддържа се, че СРС от една страна приема, че ищец е ЕС представлявана от управителя Н.Х., а от друга приема, че същият представлява всички етажни собственици на самостоятелни обекти, по тази причина не е призовал всички етажни собственици, а е приел, че се представляват от Управителя, съобразно което били нарушени правата на етажните собственици, които не са призовавани като страни и производството по делото било опорочено. Излага съображения, че по иска по чл. 109 ЗС няма законови пречки ищец да бъде Етажната собственост представлявана от Управителя, който е получил изрично пълномощно от ОС на ЕС да предяви негаторния иск. Искането към съда е да отмени решението на СРС и да бъдат уважени предявените искове.

Въззиваемите К.Б.Ж., Н.Н.Ж., Б.Н.Ж., М.З.В., В.Г. И.  в законоустановения срок са подали отговор на жалбата, с който я оспорват. Поддържа се, че ответниците Н.Н.Ж. и Б.Н.Ж. не са собственици на самостоятелен обект в сградата, не са етажни собственици, а са деца на К.Б.Ж., която е собственик на един от магазините представляващ самостоятелен обект в сграда, придобит по наследство, която в хода на процеса е продала собствеността си на трето, неучастващо в  процеса лице. Поддържа, че относно процесното помещение, вещото лице по допуснатата СТЕ е изяснило, че магазинът е проектиран, построен и въведен в експлоатация в граници включващи площта на процесното помещение за смет, а вещото лице е посочило още, че помещение за смет не е било проектирано и въведено в експлоатация и не е съществувало преди отнемането. По отношение на исковете срещу останалите ответници се поддържа, че преграждането на коридора и зазиждането на вратата към същия коридор са извършени през 80-те години от вече несъществуващото ТПК “Димитър Благоев”. В този период сегашните собственици на магазини не са ги владеели. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба и от въззиваемите Д.М.П. и М.– К.П., действащ със съгласието на майка си. С отговора се оспорва подадената въззивна жалба и се излагат съображения за правилност на решението на СРС. Поддържа се, че ответниците не са извършвали никакви преустройства по отношение на сградата и са придобили имота във вида, в който е в момента. Искането към съда е да бъде потвърдено решението на СРС. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните в първата и въззивната съдебни инстанции доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

СРС, 51 състав, е бил сезиран със субективно обективно съединени искове с правно основание чл. 109 ЗС. Искът по чл. 109 ЗС предоставя защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което макар и да не накърнява владението, ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота според неговото предназначение от неговия собственик. В тежест на ищеца е да установи при пълно и пряко доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, материалните предпоставки за уважаване на иска по чл. 109 ЗС.  

Съобразно приетото в мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС съгласно чл.109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това, кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.

           Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

В настоящият случай основният довод на въззивниците развит във жалбата им за допуснато от СРС процесуално нарушение, касае липсата на надлежен съдебен акт, с който е приет доклада по делото, както и че след разделяне на производството не е извършен нов доклад.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни посочените оплаквания, поради следните съображения:

Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Първоинстанционният съд с определение от 10.11.2014 г. е изготвил проект за доклад по делото по смисъла на чл. 140 ГПК, като е разпределена доказателствената тежест и е указано на ищците, че не представят доказателства за собстеността си. В проведеното съдебно заседание на 25.04.2016 г. съдът изрично е посочил, че на основание чл. 145, ал. 3 ГПК пристъпва към доклад на делото, цитирал е определението, с което е изготвен проекто-доклад и е посочил, че го приема за окончателен. Определението на съда е обективирано в протокола, поради което неоснователни се явяват доводите за липса на надлежен съдебен акт, с който е приет доклад по делото. Отделно от това, обстоятелството, че производството е разделено с изрично определение, не е основание да бъде извършен нов доклад по делото, доколкото предметът на делото е бил по-голям преди разделянето на делото и е бил обхванат от изготвения от съда доклад, който е получен от процесуалния представител на ищците.

Регламентацията на доклада по делото и указанията на съда /чл. 146 ГПК/ е отражение на съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес - служебно начало, при което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, състезателно начало, чиято основна характеристика е свързана с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават исканията си, и да проведат доказване на тези факти, осигуряване на равенство на страните при упражняване на процесуалните им права и създаване по този начин на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото.

При наличие на доклад със съдържанието по чл. 146 ГПК, с който страните са се запознали, разпределена е тежестта на доказване и указано на страните за кои факти и обстоятеслтва не сочат доказателства, следва да се преием, че е изпълнена целта на доклада посочена по-горе, като безспорно няма пречка в този случай проекта за доклад да бъде обявен за окочателен. 

Неотносими относно изхода на спора и изводите на съда са явяват оплакванията на въззивника относно обстоятелството, че съдът е приел, че ищец е етажната собственост представлявана от Управителя, а същевременно СРС е приел, че последният представлявал всички собственици на самостоятелни обекти.

С разпореждане от 21.07.2011 г. съдът е дал указания на ищеца, във връзка с констатирани нередовности на исковата молба, да уточни от името на кого се предявява иска. С уточнителна молба, във връзка с горепосоченото разпореждане, процесуалният представител на ищците е заявил изрично, че иска се предявява от изброените в молбата етажни собственици, посочени поименно. По делото е налице надлежно упълномощаване от страна на ищците на управителя – да предяви иск и да избере процесуален представител, , обективирано в Решение на общото събрание на етажната сосбтвеност, находящо се на л. 16 от първоинстанционното производство, като последният е упълномощил адв. В. във връзка с взетото решение.

Следва да се отбележи, че предявяването на негаторен иск е правна възможност, която всеки от собствениците на обект в сграда в режим на ЕС може да упражни, за да преустанови противоправното въздействие по отношение общите части на сградата, какъвто е и предметът на настоящото производство. Целта на предявяването на иска е да се преустановят действия, бездействия или комбинация от двете, чрез които един от собствениците пречи на останалите собственици да ползват общите части на сградата в режим на ЕС по предназначението им.  В този смисъл Решение № 179 от 9.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 219/2009 г., I г. о., ГК „При учредена етажна собственост общите части не са самостоятелни обекти на права. Такива обекти са отделните жилища, а общите части са нужни само за да могат да се използуват отделните жилища. Няма законова пречка един етажен собственик да предяви срещу друг етажен собственик иск по  чл. 109 ЗС и да иска от него да прекрати неоснователните действия, с които му пречи да упражни правото си на собственост върху общите части на сградата. Предявяването на иска е действие по обикновено управление и не е нужно съгласие на останалите собственици за предявяване на иска.“; така и Решение № 283 от 7.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 387/2012 г., II г. о., ГК, в което се приема, че: „По реда на чл. 109 ЗС е допустимо да се предяви иск за преустановяване на противоправно въздействие върху общи части на сграда, която е в режим на етажна собственост. Целта на иска е да се преустановят действията, чрез които един от етажните собственици пречи на останалите да ползват общите части според тяхното предназначение.

Ето защо в съответствие с посочената практика и като е съобразил депозираната уточнителна молба и надлежно учреденото пълномощие на процесуалния представител на ищците, съдът не е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални нарушения.

Както беше посочено с  разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив, т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор. Това ограничение не лишава обжалването от въззивния му характер. То е израз на установеното от закона съотношение между принципите на гражданския процес и в частност на диспозитивното и състезателното начало - от една страна, и от друга - служебното начало и установяването на истината в гражданския процес. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. Изложеното схващане е застъпено и в задължителната съдебна практика обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В подадената въззивна жалба не се съдържат други конкретни доводи обосноваващи неправилност на първоинстанционното решение. Съгласно т.1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено ката основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака, ненавършили пълнолетие лица при произнасяне на мерките относно упражняване на родителски права, личните отношения, издръжката на децата и ползване на семейното жилище. С оглед на гореизложеното и доколкото в случая не е налице императивна материалноправна норма, която въззивния съд следва да приложи, правомощията на въззивната инстанция са изчерпани.

Съобразно изложеното, правните изводи на настоящата съдебна инстанция напълно съответстват на изводите на първоинстанционния съд. За да бъде уважен искът на посочената правна квалификация, следва, при условията на пълно и главно доказване, да бъде установено, че ищецът е титуляр на правото на собственост на самостоятелен обект на в сградата – етажна собственост, както и че ответникът е извършил неоснователно въздействие върху вещта (общата част), което състояние поддържа и пречи на ищеца да упражнява спокойно правото си на собственост върху общата част.  Като е приел, че липсва доказана активна материална легитимация на ищците, поради което не е доказана една от кумулатиевните предпоставки за уважаване на претенциите, СРС е постановил правилно решение, което при вече изложените мотиви на въззивния съд, следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 ГПК, право на разноски имат въззиваемите. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, 1 съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. По делото е представен  договор за правна защита и съдействие от 09.07.2018 г., в който е отбелязано, че е договорено и платено в брой възнагаждение в размер на 300 лв. от страна на въззиваемата В.Г.В.. Представен е и договор за правна защита и съдействие от 11.10.2018 г., в който е отбелязано, че е договорено и платено в брой адвкатско възнаграждение в размер на 300 лв, от страна на въззиваемите Д.М.П. и М. К.К.П.. Съобразно изложеното, на въззиваемите В.Г.В. и Д.М.П. и М. К.К.П. следва да се присъдят посочените по-горе разноски за въззивното производство. За останалите въззиваеми не са представени доказателства да са сторили разноски.

 

С оглед цената на иска, и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, решението подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №186837 от 04.08.2017 г., постановено по гр. дело № 2484/2017 г., СРС, 51 състав.

ОСЪЖДА А.Й.Х. с ЕГН **********, П.Н.Ш. с ЕГН **********, К.Д.М. с ЕГН **********, К.Г.К. с ЕГН **********, Д.Д.М. с ЕГН **********, Г.П.М. с ЕГН **********, Н.Х.Г. с ЕГН **********, А.Л.Ф. с ЕГН **********, М.Д.К. с ЕГН **********, Р.К.Г.-К. с ЕГН **********, К.Ц.Б. с ЕГН **********, С.Н.И. с ЕГН **********, Р.Х.М.с ЕГН ********** и Б.Д.А. с ЕГН ********** да заплатят на В.Г.В. (И.) с ЕГН **********, сумата в размер на 300 лв. –разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

ОСЪЖДА А.Й.Х. с ЕГН **********, П.Н.Ш. с ЕГН **********, К.Д.М. с ЕГН **********, К.Г.К. с ЕГН **********, Д.Д.М. с ЕГН **********, Г.П.М. с ЕГН **********, Н.Х.Г. с ЕГН **********, А.Л.Ф. с ЕГН **********, М.Д.К. с ЕГН **********, Р.К.Г.-К. с ЕГН **********, К.Ц.Б. с ЕГН **********, С.Н.И. с ЕГН **********, Р.Х.М.с ЕГН ********** и Б.Д.А. с ЕГН ********** да заплатят на Д.М.П. с ЕГН ********** и М.-К.К.П. с ЕГН **********, сумата в размер на 300 лв.–разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС  в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: