№ 1765
гр. Варна, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20213110110144 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Производството по делото е образувано въз основа на предявена във ВРС на
12.07.2021 г.искова молба с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 вр. чл. 415, ал. 3 ГПК и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***
представлявано от Изпълнителния Директор Л. Д., чрез процесуален представител
юрисконсулт В. Ц., против ответника Г. СТ. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, с
цена на осъдителния иск от 1034 лева.
Отправеното до съда искане, съгласно уточнителната молба от дата 18.08.2021г. /л. 33
от делото/ е да бъде постановено Решение, по силата на което ответника Г. СТ. Н., ЕГН
********** да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК ***,
главница по договор за потребителски кредит с номер ********* от 7.4.2015 год. в размер
на общо 1 034,00 лв. /хиляда тридесет и четири лева/ за периода от 18.06.2015 г. до
31.5.2016 г., което вземане е прехвърлено на ищцовото дружество с договор за прехвърляне
на вземания /цесия/ от 28.07.2016 г. от кредитодателя „П. Ф. Б.“ ООД, ведно със законната
лихва за забава , считано от датата на подаване на исковата молба в съда -12.07.2021 г. и до
окончателното изплащане на вземанията , на основание чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. чл. 415, ал. 3
ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Искането си до съда ищцовата страна е основала на следните релевирани в искова и
уточнителна молби факти и обстоятелства:
На първо място е посочено, че в законовия срок ищцовата страна подава и моли съда
да приеме за разглеждане исковата молба, с която претендира вземане което „Ф. И.“ ЕАД
има спрямо отв. Г.Н. за сума в общ размер на 1034 лв., главница ведно със законната лихва
за забава.
Твърди се, че на 07.04.2015 г. между „П. Ф. Б.“ ООД, ЕИК *** и Г. СТ. Н. бил
сключен ДПК /Договор за потребителски кредит/ въз основа на който между страните
възникнала облигационна връзка. По силата на ДПК кредитодателят предоставил сума в
размер на 500 лв. на кредитополучателя, а последния се задължил да я върне на 60 броя
седмични вноски с уговорени лихви и такси. Ответникът изрично удостоверил с полагане на
подписа си получаването на сумата, предмет на договора, което се твърди, че било видно от
чл. 47 от ДПК, като с предаване на сумата кредитодателя изпълнил задължението си по
договора.
Ответника се сочи, че не изпълнявал всички свои задължения по ДПК, като
1
преустановил плащанията, а падежът на първата неплатена вноска настъпил на 18.6.2015 г.,
а крайния срок за изпълнение на договора настъпил на 31.05.2016 г., с което станал
изискуем целия непогасен остатък от главницата - дължима ведно със законната лихва за
забава съгл. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда.
В исковата молба се твърди още, че на 28.07.2016 г. между „П. Ф. Б.“ ООД и
ищцовото дружество бил сключен договор за продажба на вземания - цесия, по силата на
който договор вземането дължимо от ответника се прехвърляло в полза на ищеца съгласно
чл. 99, ал. 2 ЗЗД, респ. титуляр на вземането ставало ищцовото дружество. Съгласно чл. 99,
ал. 3 ЗЗД се сочи още в исковата молба, че цедентът упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за прехвърлянето на вземането, а ищецът в качеството си на пълномощник
изплатил с препоръчана пратка чрез „***“ ЕАД уведомлението за извършена цена на
посочения в ДПК адрес на ответника - кредитополучател. Адресът бил посетен от пощенски
служител, който установил, че длъжникът сменил адреса си и поради тази причина пратката
била върната обратно на ищцовото дружество. Предвид гореизложеното, към исковата
молба ищцовата страна прилага уведомление по реда на чл. 99 ЗЗД като желае същото да
бъде връчено на ответника за надлежно уведомяване за цесията, цитирайки и относимата
съдебна практика.
По същество се твърди в исковата молба, че поради неизпълнение на договорните
задължения от страна на кредитополучателя, ищецът в качеството си на цесионер подал
заявление по чл. 410 ГПК пред РС Варна , като по този начин предявил претенцията си по
съдебен ред и било образувано частно гр.д. № 3847/2021 г. по описа на РС Варна. В хода на
цитираното производство по ч. гр.д. ищецът сам сочи, че не изпълнил дадените му от
заповедния съд указания, поради което и в частта относно главницата от 1416,26 лв.
дължима за периода от 18.6.2015 - 31.5.2016 г., договорна лихва в размер на 250,53
лв.начислена за периода от 18.6.2015 - 31.5.2016 г., лихва /обезщетение/ за забава в размер
на 529,52 лв. за периода 29.07.2016 -12.03.2021 г. ,на заявителя сега ищец било отказано
издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Изрично е заявено в исковата молба, че предмет на исковата претенция е само
главница от 1034 лв., представляваща част от претендираната със заявлението по чл.410
ГПК общо дължима по ДПК № *********.
Видно от уточнителната молба, ищцовата страна е пояснила твърденията като е
заявила, че ответникът платил общо 466,00 лева, разпределени за погасяване на следните
компоненти: главница в размер на 83,74 лева; възнаградителна лихва в размер на 42,32 лева
и такси в размер на 339,94 лева.
С платената сума били погасени изцяло девет седмични погасителни вноски и
частично девета вноска. Падежът на първата частично неплатена вноска настъпил на
18.06.2015г. След разпределение на платената от ответника сума и погасените с нея
вземания, неплатеното задължение на ответника, твърди ищеца че е както следва: главница
в размер на 1 416,26 лева; договорна възнаградителна лихва в размер на 250,53 лева; такси в
размер на 909,52 лева.
Претендираната от ищеца главница в размер 1034,00 лева се сочи, че е част от
прехвърлената /цедираната/ неплатена от ответника главница в общ размер на 1 416,26 лева,
дължима за периода от 18.06.2015 г. до 31.5.2016 г.
Пояснено е още, че с Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 28.07.2016 г. „П.
Ф. Б.“ ООД (цедент) прехвърлило възмездно на „Ф. И.“ ЕАД (цесионер) вземането, което
имало спрямо ответника Г. СТ. Н., произтичащо от договор за потребителски кредит с №
********* от 07.04.2015 г. Към исковата молба е повторено, че било представил като
приложение удостоверение от цедента Ф. Б.“ ЕООД (с предходно фирмено наименование
„П. Ф. Б.“ ООД), което удостоверявало, че конкретното вземане било прехвърлено
възмездно от кредитодателя на ищеца.С уточнителната си молба ищецът е прецизирал
искането си правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за забава,
като моли същата да ни бъде присъдена върху претендираната главница за периода от датата
на подаване на исковата молба срещу Г. СТ. Н. до окончателното изплащане на
задължението.С уточнителната молба ищецът е посочил начина на извършва връчването на
съобщения и книжа по настоящето дело, използвайки предоставените от ГПК опции в
избраната поредност, посочена е и банкова сметка и отправено уточненото искане до съда,
приложени са и доказателства за платена държавна такса.В подкрепа на твърденията и
исканията си в исковата си молба ищецът е направил доказателствени искания.
2
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез надлежно назначеният му особен
представител адвокат от АК Варна Б. Ф. е депозирал отговор на исковата молба.
На първо място ответника намира предявения иск за допустим.
По основателността на иска, становището на ответника е, че искът е изцяло
неоснователен поради следните изложени аргументи.
На първо място особения представител на ответника е навел възражение за
погасяване по давност вземането, предмет на настоящия иск. Счита, че към датата на
депозиране на исковата молба-12.07.2021г. задължението на ответника е било погасено по
давност.
Вземането на ищеца се твърди, че било изискуемо от 01.06.2015г., т.е. към датата на
депозиране на исковата молба - било погасено по давност.
На следващо място ответника, чрез особения си представител оспорва, че е
подписал Договор за кредит с № *********/07.04.2015г. с „П. Ф. Б.“ ООД, както и
съпровождащите го Общи условия; приложение № 1; приложение №2 и формуляр за
кандидатстване за кредит.Във връзка с така направеното оспорване, особеният
представител на ответника е направил и доказателственото искане - на осн. чл. 183 от ГПК
съда да задължи ищеца да представи в оригинал посочените документи , с оглед евентуално
производство по чл. 193 ГПК.
Ответникът е оспорил договора за цесия от дата 28.07.2016 г., като нищожен, т.к. в
същия липсвала цена. Оспорва също, че именно в този договор за цесия от 28.07.2016г.
било прехвърлено вземането към ищеца, което има спрямо ответника, т.е. вземането
предмет на настоящия иск.
Ответникът оспорва и факта да е уведомен от предишния кредитор за договора
за цесия от 28.07.2016 г.
На следващо място ответника, чрез особения си представител, се позовава на нормата
на чл. 99, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, за да изведе извод, че при прехвърляне на вземане
посредством цесия, предишния кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и
да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват
вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. С оглед горното за
ответника до изпълнение на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД ищцовото дружество не
можело да се легитимира като кредитор на процесното вземане т.к. цесията не била
съобщена на длъжника .
В отговора на искова молба особеният представител е акцентирал още и върху
твърдението, че упълномощаването от цедента на цесионера да съобщи цесията на
длъжника, се явявало нищожно поради това, че предмет на упълномощителната сделка
било създаване на представителна власт на представлявания - субективно непритезателно
право, а не задължение . Именно поради това, според адв. Ф., предмет на такава сделка
можело да бъдат само права на представлявания, а не и на негови задължения , а
съобщаването на цесията на длъжника било задължение , а не право на цедента съгл. чл. 99
ал. 3 ЗЗД. Поради това упълномощаването било с невъзможен предмет, респ. нищожно
(чл. 26, ал. 2, пр. 1, във вр. с чл. 44 от ЗЗД) и ответника не бил надлежно уведомен до
момента за тази цесия от цедента. Уведомяването на ответника от ищеца за цесията в хода
на делото, с връчването на препис от исковата молба с приложенията (сред които нямало
уведомление на цедента до ответника, да е цедирал на ищеца процесиите вземания),
ответника чрез адв. Ф. намира ирелевантно, защото ищецът бил цесионер, а уведомяването
от последния на длъжника - без правно значение (чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД; така и
Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и Р № 123/2009, Второ т.о.
на ВКС).
Отделно от изложеното, ако съда счете, че ищеца се легитимирал като кредитор на
ответника по Договор за кредит с № ********* /07.04.2015г., то ответника оспорва
наличието на подписан между страните договор за кредит.Възражението на особения
представител на ответника залегнало в отговора на искова молба е, че липсвала
облигационна връзка между страните, а и още повече, че фактическия състав по
смисъла на чл. 240 ал. 1 ЗЗД не бил завършен при липсата на предаване на сумата.В
тази връзка е оспорено и предаването респ. получаването на сумата от ответника по
процесния договор за кредит.В случай, че съда не сподели по-гореизложеното, то в
условията на евентуалност ответника чрез особения си представител е навел следните
3
възражения за недействителност на ДПК:
Процесния договор за потребителски кредит/ДПК/ бил нищожен, поради
противоречие с добрите нрави и нарушение на императивните разпоредби на чл. 11, т.9
и т. 10, вр. с чл. 22 от ЗКП. ДПК бил нищожен и като сключен при неспазване на нормите
на чл. 11, т. 11 и т. 12 във вр. с чл. 22 от ЗКП с произтичащите от това последици по чл.
23 от ЗКП. В тази връзка, сочи ответника, че потребителя дължи връщане само стойността
на паричния заем, без включване на лихви и други разходи по кредита. Видно било за
ответника от процесния договор за потребителски кредит , че на ответника били
предоставени заемни средства в размер на 1500 лева при фиксиран годишен лихвен
процент/ГЛП/ по заема -31.82% и годишен процент на разходите /ГПР/- 48.00%. Срокът за
погасяване на заетата сума бил 60 седмици, а седмичната вноска била в размер на 50.76
лева. Общото задължение по ДПК възлизало на 3045.31лв. Съобразно ДПК общия размер на
дължимата сума се образувал от сбора на главница, такса за оценка на досие, размер на
фиксирана лихва и такса за услугата кредит у дома или общо в размер на 3045.31 лева.
Предвид горепосоченото, ответника твърди, че ГЛП в размер на 31.82% нарушава
добрите нрави и внася неравноправност между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез изискванията за
добросъвестност и в ущърб на кредитополучателя, с оглед което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение. Реалният размер на дължимата договорна
лихва бил по- голям от предвидения в договора - 31.82%, поради скрито увеличаване на
печалбата на заемодателя, чрез вкл. на такса за услугата кредит у дома към договора за
паричен заем. Твърди се още, че противоречаща на добрите нрави била уговорка
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, каквато в случая била налице. Т.е. при неспазване на императивните изисквания
уредени в ЗКП, сред които в конкретност - точното определяне на възнаградителната лихва,
договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. Нищожността на
клаузата, регламентираща ГЛП, представляваща и част от същественото съдържание на
договора, правела цялото заемно съглашение - нищожно. В тази връзка ответника акцентира
и върху съображенията си, касаещи нищожност като противоречащи на добрите нрави и
неравноправни по см. на чл. 143, т. 9 от ЗКП - клаузите от договора за кредит в които
било посочено, че ГПР е в размер на 48.00%, доколкото действителния процент на
разходите бил различен от посочения размер, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите които ще направи по обслужването на заема.
Предвидената такса за услугата кредит у дома според ответника представлявала скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в ГЛП и
ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗКП. Включените на тази услуга кредит у дома по своята
същност, представлявали действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и
не съставлявали допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал.1 от ЗПК. С таксата кредит у
дома се въвеждали допълнителни разходи в резултат на които общият разход по кредита за
потребителя и съответно ГПР реално надхвърлял посочения в ДПК — ГПР в размер на
48.00%. Налице твърди ответника, че било и заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал. 4
от ЗКП, като с уговорката да се заплащал пакет от допълнителни услуги се нарушавало
изискването - ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочването
в процесния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията
между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по см. на ЗЗП и
основание за преценката на неравноправния характер на договорните клаузи по см. на чл.
143 и сл. от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т.9 и т. 10 от ЗПК- да бъде посочен точния размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР - ДПК като недействителен не пораждал права и задължения на
страните по заемното правоотношение. Максималния размер на договорната лихва, сочи
още ответника, че бил ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, според която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно разясненията дадени в TP 1/2009г. на ОСГТК, добрите нрави
представлявани неписани несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях.Съгласно установената съдебна практика, противно на
добрите нрави, подчертава отново ответника, че е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /Решение 1270/09.01.2009г. по гр.д.
5093/2007г„ 2-ро ГО по описа на ВКС, както и Решение 906/30.12.2004г. по гр.д 1106/2003г.
2-ро ГО по описа на ВКС, Решение 378/18.05.2006г. по гр.д. 315/2005г. 2-ро ГО по описа на
ВКС и др/. Във връзка с всичко изложено по-горе , ответника още сочи, че критерият
4
относно действителността на клаузата за възнаградителна лихва не можел да се
обосновава по аналогия с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която регламентирала
императивно, че максималния размер на ГПР не може да бъде по -висок от петкратния
размер на законната лихва, определена с Постановление на МС. Ответника твърди, че
посочената разпоредба била неприложима по отношение на ГЛП. Независимо, че ГЛП бил
част от ГПР, то в ГПР били включени и много др. разходи.Предвид гореизложеното твърди
още ответника, че процесния ДКП сключен между ищеца и ответника се явявал нищожен
на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Предвид това
на осн. чл. 23 от ЗКП, потребителя дължал връщане само стойността на паричния заем,
без вкл. лихви и други разходи по кредита. С оглед изложеното ответника моли съда да
отхвърли исковата претенция като неоснователна.
В подкрепа на изложеното в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е направил
доказателствени искания.
В проведеното по делото второ по ред открито съдебно заседание от 20.05.2022
г.страните по делото не изпращат представители .
В същото съдебно заседание съдът е приобщил по делото оригиналите на изисканите
от ищцовата страна документи, констатирал е факта, че ответника не е оспорил оригиналите
и не е открил производство по чл. 193 ГПК .
СЪДЪТ, въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните
доказателства ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, съгласно чл. 235, ал. 2 от
ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото заверени за вярност с оригинала копия на документи –
представените от ищеца с исковата молба : Договор за потребителски кредит № *********
от 07.04.2015 г.; формуляр за кандидатстване за кредит от 07.04.2015 г.; Договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г.; удостоверение от 08.07.2021 г.; пълномощно от
19.06.2019 г.; уведомление за извършено прехвърляне на вземания до Г. СТ. Н. от 09.07.2021
г., ведно с известие за доставяне и пощенски плик, както и от оригиналите представи от
ответника и приложени на л. 113 – 117 се установява и изяснява следното :
Ответникът Г. СТ. Н., ЕГН *** , на 07.04.2015 год. сключил с „П. Ф. Б.“ ЕООД ДПК /
Договор за потребителски кредит / № *********.
Общия размер на кредита бил 1500,00 лв., при дължими такса за оценка на досие
75,00 лв. и при следните параметри на ДПК : общ размер на фиксирана лихва 295,84 лв.
представляваща 31,82 % годишно , годишен процент на разходите 48,00 %. Съгласно буква
Д от договора , кредитополучател избрал да ползва услугата Кредит у дома срещу вписаната
сума 1174, 46 лв. От вписаното в ДПК :Общ размер на дължимата сума става ясно, че общия
размер на главницата от 1500 лв., плюс такса оценка на досие 75 лв., плюс ОЛП 31,82 %
или 295,85 лв. и таксата за услугата кредит у дома 1174,46 лв. възлиза на 3045,31 лв. / буква
Е от договора / .Видно от б. Ж от същия договор срока на договора е 60 седмици. В б. З ,И,
Й от договора е вписан размер на седмично плащане, без последното от по 50,76 лв.,
последно плащане от 50,47 лв., дължимост на първо седмично плащане 14.04.2015 г., ден от
седмицата в който се дължат плащанията – непосочен. Установено е по делото както от
копията на договора за кредит, така и от оригинала , че същият е сключен на т.нар. типов
образец, при предварително изготвени общи условия, като и договора и общите условия,
Приложение 1 и 2 и формуляра за кандидатстване носят подписи на двете страни . От
формуляра за кандидатстване се изяснява , че кредитополучателя избирайки услугата
„кредит у дома „ приел да бъде посещаван от служител на кредитодател в ден петък, във
5
времето от 17 -19 ч.
От приобщеното на л.13 заверено за вярност с оригинала копие на Договор за
прехвърляне на вземания / цесия / носещо дата 28.07.2016 г. се установява, че дружеството
кредитодател ,сключило договора за потребителски кредит с ответника, е цедирало в полза
на ищеца „Ф. И.“ ЕАД вземания по договори за кредит съгласно Приложение 1 при
условията вписани в цесионния договор. От л. 21 - ви гръб от делото се констатира, че
цесионния договор е двустранно подписан. Изяснено е още по делото, на база приложеното
на л. 22 -ри заверено за вярност с оригинала копие на удостоверение, че на 08.07.2021 г.
цедента писмено е удостоверил и потвърдил цедирането в полза на цесионера на вземанията
с договор за цесия от 28.07.2016 г. вземане в общ размер на 2 414,89 лв. произтичащо от
ДПК ********* /07.04.2015 г. сключен между “ П. Ф. Б.“ ЕООД ЕИК *** и Г. СТ. Н., ЕГН
**********.
С пълномощно от 19.06.2019 г./ л.23/ „Ф. Б. „ЕООД / с предходно наименование “ П.
Ф. Б. „ООД упълномощило „Ф. Б.“ ЕАД да извърши всички необходими фактически и
правни действия с цел надлежно уведомяване на длъжниците по вземанията, предмет на
Договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г. сключен между „П. Ф. Б. „ ООД и „Ф.
И. „ ЕАД ,потвърждавайки и действията на цесионера по чл.99, ал.3 ЗДД .От приобщените
по делото на листи л. 24 уведомление за извършено прехвърляне на вземания и на л.25
известие за доставяне с обратна разписка се установява, че уведомление за извършената
цесия, адресирано до длъжника, не е връчено, т.к. получателят се е преместил на друг адрес
.
С оглед пълното изясняване на фактическата страна по спора по делото е проведена и
изслушана съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от в.л.М. И. .
От приобщеното по делото заключение на в.л. И. по ССчЕ / листи 90 -96/ в частност -
обстоятелствената част на ССчЕ става ясно , че експертът - счетоводител е извършил
проверка както на материалите по делото, така и справки в счетоводството на дружествата
цедент и цесионер . Вещото лице с взело предвид договорените клаузи в процесния договор,
като за да даде отговор на въпроса какъв е размера на усвоения паричен кредит по договор
за потребителски кредит № ********* , цитира чл. 27 от ДПК, съгласно който с подписване
на договора клиентът потвърждава, че получил от кредитодателя пълния размер на кредита,
така както е посочено на първа страница от ДПК – буква А- общ размер на кредита –
главница 1 500,00 лв.
Видно от л.92 -ри от делото – т.2 на ССчЕ , съгласно представените на вещото лице
от цедента справка от счетоводството по процесния ДПК общата сума , която е платил
ответника възлиза на 466 лева. Извършените от ответника общо 17 плащания са вписани в
Таблица 1 към ССчЕ / л. 92 / и обхващат периода от 14.04.2015 г. до 12.10.2015 г.
От т.3 на ССчЕ се изяснява несъмнено , че падежът на първата изцяло или частно
неплатена вноска по ДПК № ********* е бил на дата 16.05.2015 г.
По същество на спора от отговора на задача 4 ,даден от вещото лице И., както и от
6
заключителната част на ССчЕ , по делото е установено , че размерът на остатъчното
задължение на кредитополучателя по ДПК ********* е 2579,31 лв. в това число : 1308,29
лв. главница ,218,10 лв. договорна лихва, 63,75 лв. такса оценка на досие и 989,17 лв. такса
за услугата кредит у дома .
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището
на страните, съдът достигна до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Страните по делото не спорят, че ищеца в исковото производство, в качеството си на
заявител в заповедно производство е отправил искане до заповедния съд за издаване на
заповед по чл.410 ГПК за главницата предмет на осъдителния иск, че заявлението е било
частично отхвърлено . Именно в изпълнение на дадени указания от заповедния съд
заявителят е предявил осъдителен иск за част от отхвърлените вземания. Според настоящия
съдебен състав при отхвърлено заявление по чл.410 ГПК единствената допустима форма на
искова защита е осъдителен иск, а фактът че заявителят - сега ищец е предявил осъдителен
иск в рамките на 1 м. срок от уведомлението на заповедния съд влияе не на характера на
иска, а на правната квалификация, т.к в ГПК изрично е въведено разграничението между
специалния положителен установителен иск и осъдителния . Приемайки ,че осъдителния
иск, намиращ правното си основание в материалната норма на чл. 79 ЗЗД и чл.240 ЗЗД ; е
допустим ,при наведени твърдения за дължимост на непогасена главница по ДПК, по който
ищецът твърди да е последен кредитор, съдът дължи произнасяне по същество на спора.
Спорно по делото е дали договора за потребителски кредит е действителен, цесията
произвела ли е действие спрямо длъжника, налице е изтекла погасителна давност.
За да даде отговор на всички спорни по делото въпроси ,съдът съобразява
разпределението на тежестта на доказване с доклада по делото, събраните по делото
доказателства, релевираните възражения от особения представител на ответника, както и
трайната съдебна практика на касационната инстанция .
На първо място съдът приема за безспорно установено и доказано, че на дата
07.04.2015 г. между ответника Г. СТ. Н. от една страна в качеството му на кредитополучател
и от друга „П. Ф. Б.“ ООД в качество на кредитодател, е бил сключен писмен договор за
потребителски кредит .
ДПК е бил сключен след отправено от ответника искане, при действието на Общи
условия .По силата на ДПК ответника е получил сумата от 1500 лева със задължението да
върне тази главница на 60 седмични вноски, при условията вписани в ДПК и ОУ .На база
неоспорените от ответника оригинали на ДПК и формуляр за кандидатстване,
заключението на неоспорената от страните ССчЕ съдът извежда извод, че с подписите
върху кредитното досие ответникът е удостоверил искането си да му бъде предоставен
кредит, съгл. чл.27 от ДПК получил кредитната сума, като се и съгласил с Общите
условия и личните й данни да се обработват от кредитодателя .Приемайки ,че ответника е
положил подписите върху ДПК, съдът извежда извод, че реално неоспорените по реда на
чл.193 ГПК частни документи са автентични, подписани от ответника, поради което не ги
7
изключва от доказателствения материал и в мотивите си отчита факта, че формалното им
оспорване като копия в срока по чл.131 ГПК е останало безуспешно, т.к. в изпълнение на
дадените от съда указания ответникът не е предприел никакви процесуални действия .
При всичко изложено по-горе, съдът приема, че е доказано при условията на пълно и
главно доказване наличието на валидна облигационна връзка между ответника и трето на
спора юридическо лице, обективирана в ДПК от дата 14.04.2015 г. Датата на сключване на
ДПК действително е доста отдалечена от настоящия момент , във връзка с което и особеният
представител на ответницата е релевирал още в срока по чл.131 ГПК възражения за
погасяване на по-голямата на вземанията по давност.Преди исковият съд да се произнесе
съдът по възраженията на ответника за погасяване на вземанията по давност дължи
произнасяне по валидността на цесионния договор.
Безспорно от ангажираните от ищцовата страна с исковата молба писмени
доказателства се установява, че на дата 28.07.2016 г. между „П. Ф. Б.“ ООД в качество на
цедент и ищцовата страна „Ф. И.“ ЕАД е бил сключен договор за прехвърляне на вземания
цесия, ведно с неразделната част към цесионния договор - Приложение 1 , като в последното
съгл. чл. 1, ал.2 от договора , е било прехвърлено в полза на ищцовата страна процесното
вземане по ДПК от 14.04.2015 г. сключен с ответника. Следва да бъде отчетено , че с
договора за цесия, уреден в чл.99 и сл. ЗЗД кредиторът по едно вземане прехвърля същото
на друго лице, като прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности, включително с изтеклите лихви,
ако не е уговорено противното. Съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД, прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Съобразно чл.16 ЗПК (отм.), действал към момента на сключване на
договора, кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит
на трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
Такава възможност, е изрично предвидена в Общите условия към договора, които
ответникът е приел при сключване на договора.В приетото по делото удостоверение /л. 22 /
съгл. Приложение 1 съставляващо неразделна част от договора за цесия, прехвърленото
вземане към ответника Г.Н. е конкретно определено , чрез подробно индивидуализиране
и размер на дължима сума ( л.22 ) .С оглед горните факти по делото съдът приема, че
ищецът е носител на процесното вземане, произтичащо от договора за кредит от дата
14.04.2015 г. – или ищецът е доказал и активната си материалноправна легитимация по
предявения осъдителен иск. Неоснователни са възраженията на ответника за
недействителност на цесията поради липса на цена , т.к. заличаването на цената не е
еквивалент на липса на престация.
Ответникът е оспорил обстоятелство относно действителността на договора за
цесия поради липса на уведомяване за цесията. Видно от представените доказателства
налице е надлежно съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл.99,
ал.4 ЗЗД. Съобразно предвиденото в чл.99 ал.4 ЗЗД, както и задължителните указания,
дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК, съобщаването следва да бъде извършено от
8
цедента (стария кредитор), което е факт по делото, установен въз основа на изпратеното до
ответника, но останало непотърсено уведомление за цесия, т.к. длъжникът е напуснал
адреса. Отделно от изложеното към исковата молба са приложени всички документи,
касаещи цедирането на вземанията, от които е видно, че старият кредитор е упълномощил
ищеца за извършването на надлежното уведомяване за настъпилото прехвърляне на
вземанията. Това уведомяване следва да бъде съобразено от съда (в този смисъл Решение
№123/24.06.2009г., по т.д. №12/2009г. на ВКС, II т.о., както и т.9 от ТР 4/2013г. ОСГТК на
ВКС) .В контекста на изложеното дори и да се приеме,че до датата на подаване на исковата
молба в съда ответникът не е бил надлежно уведомен за цесията, то със депозиране на
заявлението и депозиране на исковата молба това уведомяване се счита за редовно
извършено в съответствие с нормата на чл.99 ЗЗД поради което и възражението на
ответника се явява неоснователно. Т.е. след като по делото е установено и доказано
наличието на твърдяните от ищцовата страна факти, въз основа на които се основава
осъдителната претенция, съдът следва да изложи мотиви затова основателни ли са или не
възраженията на ответника за погасяване и на главните и на акцесорните вземания по
давност.
Съдът намира, че отв. Г. Н. в настоящото производство не е доказал заплащане на
търсената от ищцовата страна главница , било то към стария или новия кредитор.Доказано
на база ССчЕ, е че на датата 14.04.2015 г. , на която е бил сключен договора за
потребителски кредит, ответникът е получила сумата от 1500 лева, която е следвало да
върне на 60 равни седмични вноски. Пресметнато от съда се оказва , че на 14.11.2015 г. е
следвало да бъде извършено последното плащане на 60 -тата седмична вноска .
Настоящият първорвоинстанционен състав намира, че вземанията за главници не
биха могли да бъдат погасени с изтичане на тригодишната давност. Безспорно
разпоредбата на чл.111, б. ”в” ЗЗД визира тригодишна давност , с която се погасяват
вземания от наем, лихви и други периодични плащания. Под периодични плащания
съгласно задължителната практика, установена с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012
г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК се приемат вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт - договор, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от
това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.При договора за заем е
налице неделимо плащане, уговорено като глобална сума с оглед интересите на кредитора и
длъжника, като е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати. Това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното
връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме
изпълнение от страна на длъжника на части ( чл.66 ЗЗД). Връщането на заетата сума на
части обаче не превръща сключения между страните договор за заем в такъв за
9
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора ( в този смисъл са
Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, III г.о. и Решение № 261 от
12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл.290
ГПК).Следователно, по отношение на вземания, произтичащи от договор за кредит, важи
петгодишната давност, започваща да тече от падежа на съответната вноска. Следва да
се посочи ( само с оглед пълнота на мотивите ), че по въпроса за това дали е приложима
тригодишната или петгодишна давност по различни по вид договори е съдзадена практика
по чл.290 ГПК на ВКС. Така например въху въпроса дали се прилага тригодишна или
пегодишна погасителна давност е налице произнасяне с Решение № 113/ 23.6.2016 г.,
постановено от ВКС, ТК, ІІ-ро отделение , по т.д. 1922/2015 с председател съдията Росица
Ковачева.В цитираното Решение се извежда правния извод,че не само в изчерпателно
посочените в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК договори се касае за периодични плащания а и при
договора за изработка ( в конкетния казус договор за сметоизвозване ) - т.е. отново се налага
извод, че давността за погасяване на главните вземания остава пет а не три години.
При така приетото от съда следва да бъде извършено съобразяване с конкретно
установените факти и обстотятелства по делото, за да се прецени дали предявения иск е
доказан по размер както за главните вземания, така и за претендиратата законна лихва , т.к.
петгодишната давност за последната падежна вноска е следвало да изтече на 14.11.2020 г.
Безспорно исковата молба е предявена в съда на дата 12.07.2021 г., след изтичане на
петгодишния давностен срок, а преди изтичане на давностния срок вземането е
прехвърлено на новия кредитор, на дата 9.7.2021 г. са предприети действия по уведомяване
на длъжника за дължимостта на вземанията с които действия давностния срок обаче не се
смята за прекъснат .
Установено е по делото, на база заключението на в.л.И., че падежът на първата
непогасена от дължика вноса е бил настъпил още на дата 16.05.2015 г., респ. на 16.05.2020 г.
настъпва петгодишната давност за погасяване на вземането за първата падежирала
вноска . Кредитирайки заключението на в.л. И. като обективно и компетентно дадено съдът
намира, че непогасената част от получената от ответника по силата на ДПК главница от
1500 лева възлиза на разликата между платените суми от кредитополучателя и получената
заемна сума. Независимо, че в.л. И. сочи непогасена главница от 1308,29 лв. ведно с
подробно индивидуализираните и акцесорни вземания, съдът намира, че ДПК е бил сключен
в нарушение на разподедбата на чл.19 ЗПК, поради което и съгласно чл.23 ЗПК ответника е
следвало да върне само чистата стойност на кредита. ВРС напълно споделя възраженията на
особения представител на ответника за недействителност на част от договорните клаузи в
ДПК, като намира за излишно да ги преповтаря . Таксата Кредит у дома на първо място
въведена в договора за кредит като дължим разход съдът приема, че е изцяло
недействителна .Това е така , т.к. таксата кредит у дома е в пряко протворечие със закона и
добрите нрави,представлява и скрит добавък . При отпусната кредитна сума от 1500 лева
ответника е следвало да върне на 60 седмични вноски заетата сума при посочен общ размер
на сумата за връщане 3045,31 лв. Разликата между общия размер на заета сума 1500 лв.,
10
размера на цялата сума за връщане, при фиксирана такса кредит у дома от 1174,46 лв.
очевидно е равна на почти цялата заетата сума . Отделно от горното в самия ДПК е посочен
ГПР от 48 % и размер на седмична вноска от по 50,76 лв. без последната от 50,46 лв.
Умножено от съда 50,76 лв. х 59 възлиза на 2994,84 лв. ,а плюс 50,47 лв. въззлиза на точно
вписаното в буква Е от договора 3045,31 лв. Или при получен заем от 1500 лв. и общ
размер на задължението от 3045,31 лв. се оказва ,че заемополучателя е следвало да
върне освен заетата сума от 1500 лв. още 1545,31 лв. т.е. реално заетата сума за връщане
се оказва в двоен размер на получената .
При така направените от съда елементарни пресмятания, настоящия съдебен състав
приема за изцяло доказани възраженията на особения представител на ответника, че ДПК
страда от пороците заявени в срока по чл.131 ГПК правещи не само клаузата Кредит у дома
недействителна, но и клаузите свързани с определяне на ГПР и ОПЛ , като излага следните
мотиви:
Съгласно чл.9 ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл.10 , ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно
чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора.При така визираните по-горе основни
изисквания към ДПК, в настоящия случай, задължението на длъжника за главница по
договора за кредит възлиза на 1308,29 лв.съгласно ССчЕ , като към датата на
постановяване на решението от ВРС, всички вноски са падежирали.Този извод съдът прави
съдейки от датата на сключване на договора , отчитайки факта че погасителен план към
ДПК по делото няма . Ищцовата страна претендира главница от 1 034,00 лв. за периода
от 18.06.2015 г. до 31.05.2016 г. – или главница в по-нисък размер от установения със
ССчЕ ,което не води до извод за основателност и доказаност на иска.
Недействителността на отделни договорни клаузи както за таксата кредит у дома, така
и за мораторни лихви при неяснота на определяне на ГПР и ОЛП , водят до правния
извод, че в случая кредитополучателя е следвало да върне само чистата стойност на
кредита, така както повелява нормата на чл.23 от ЗПК .При установеното от вещото
лице плащане на сумата от общо 466,00 лв./ Таблица 1 от ССчЕ / това плащане следва
да бъде приспаднато от общия размер на получената главница от 1500 лв. или 1 500 лв.
минус 466 лв. възлиза на точно исковата сума от 1034 лв. Този е и размера на
действително дължимата се сума . В случая съдът приема, че независимо че липсват
доказателства за заведено заповедно производство в което на ищеца да му е било отказано
издаване на на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК , то самото депозиране на Заявление по
чл.410 ГПК не прекъсва давността, съгласно тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.
11
дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, с подаване на заявление по чл.410 ГПК
месеци преди 12.07.2021 г. давността не е била прекъсната . В тази връзка следва да бъде
подчертано още, че с решение № 755/19.03.1964 г. по гр. дело № 2951/63 г. на ВС, I г. о., е
прието, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД само предприемането на действия на принудително
изпълнение прекъсват давността и от всяко прекъсване започва да тече нова давност.Т.е. за
вземанията за главницата от 1034 лв. за периода от 18.06.2015 г. до 31.05.2016 г.
петгодишната давност е изцяло изтекла на 31.05.2021 г. или исковата молба предявена в
съда на 12.07.2021 г. не може да прекъсне изтеклата вече давност , което прави и иска
изцяло неоснователен и недоказан .
Дори и в условията на евентуалност, съобразно въведените в ЗЗД изменения
касаещи общата 10 годишна давност при задълженията на физически лица в случаи
като настоящия , исковата претенция отново се явява неоснователна. ВРС приема, че
ДПК като сключен при наличие на неравноправни клаузи, се явява нищожен по следните
съображения: Отпуснатият на ответника като физическо лице заем представлява
предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и ответника има качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР
на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. Като потребител ответницата разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно, по който въпрос също е
налице категорично установена съдебна практика,която задължава съда да следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се
приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни.Съгласно практиката на
Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика.В Закона за защита на
потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните
хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената
разпоредба. Според чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2-ра от същата разпоредба е
посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е
12
дадено и в Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално,негова е доказателствената тежест да установи
този факт.
В случая е видно от ангажираните от ищеца писмени доказателства , че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на Общи
условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца договорни
клаузи.Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му.Видно още от договора, е, че кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР и годишното му оскъпяване.Липсва обаче ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48 % . Следва да се
посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в
случая остават неизвестни, а и същия извод следва и от факта, че към ДПК липсва и
погасителен план, план от който да може да се разбере във всяка седмична вноска какво се
е включвало . Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя /настоящи
или бъдещи/, доколкото в погасителната вноска посочена общо като стойност липсва
информация и или данни от които съдът да установи каква част от главница се включва със
или без лихвите за забава а и таксата „кредит у дома „.Следва да се има предвид още, че към
датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е бил
0,01 %, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,01 %, т.е. уговорения в
договора за кредит годишен лихвен процент надвишава над три път законната лихва. В
настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 31,82 % годишно
надхвърля с над 3 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй
като надхвърля трикратния размер на законната лихва. С оглед на изложеното по – горе,
настоящият съдебен състав приема, че липсата на индивидуално договаряне на параметрите
в договора за потребителски кредит, както и неконкретизирано формиран ГПР от 48,00 %
съответно уговорен ГЛП в размер на 31,82 %, правят въпросните договорни клаузи
неравноправни, и на основание чл.146 , ал.1 ЗЗП същите се явяват нищожни. Отделно от
13
горното, следва да се има предвид, че в чл.10 а, ал.4 ЗПК е предвидено, че :„ видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит“. В настоящия случай в договора за
потребителски кредит не са посочени видът, размерът и действието, за което се събират
съответните такси.В противоречие на императивното правило на чл.10 а,ал.4 ЗПК в
процесния договор, за различните видове допълнителни услуги е определено общо
възнаграждение за плащане, яснота обаче какво точно се включва в погасителната вноска
.Извън всичко изложено, съдът отчита факта, че принципът на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. С оглед предходното,
настоящият състав намира, че са налице неравноправни клаузи в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на услугата кредит у дома , както и да заплати договорни
лихви при вписан размер от 31,82 %, 48,00 % ГПР, т.е. клаузи които действително се
оказват нищожни ,така както е възразил особения представител на ответника , поради което
и тези клаузи не могат да породят действие. Настоящата инстанция приема горното, защото
искът касаещ непогасени главници принципно би следвало да се уважи за падежиралите
вноски към датата на подаване на исковата молба и към края на съдебното дирене,.
При установеност, че ДПК сключен между страните противоречи на
императивните изисквания на Закона за потребителския кредит се налага извод, че
процесния договор за потребителски кредит не съдържа нормативно определеното
съдържание по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и същия се явява недействителен
на осн. чл.22 ЗПК. Ето защо следва че кредтополучателя дължи на кредитодателя само
чистата стойност на кредита. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата ,
дължима стойност на кредита, правилно пресметната от самия ищец, обаче е надължима
поради изтекла петгодишна давност преди подаване на исковата молба, от което следва
извод, че искът следва изцяло да бъде отхвърлен .Неоснователността на главния иск обулавя
и отхвърляне на акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда .
Съдът следва да разпореди и издаване на РКО в полза на особеният процесуален
представител – адв. Б.Ф. осъществил процесуалното представителство на отв. Г.Н., в размер
на внесения за целта от ищцовата страна депозит (302,38 лева) .
При този изход на спора сторените от ищеца разноски остават в негова тежест , а
ответникът не е извършил разноски които да му бъдат възстановени съгл. чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
14
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения осъдителен иск от ищцовото дружество „Ф. И.“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от Изпълнителния
Директор Л. Д., чрез процесуален представител юрисконсулт В. Ц., против ответника Г.
СТ. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, с искане, да бъде постановено Решение, по
силата на което ответника Г. СТ. Н., ЕГН ********** да бъде осъден ДА ЗАПЛАТИ на
ищцовото дружество „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК ***, главница по договор за потребителски
кредит с номер ********* от 7.4.2015 год. в размер на общо 1 034,00 лв. (хиляда тридесет
и четири лева) за периода от 18.06.2015 г. до 31.5.2016 г., което вземане е прехвърлено на
ищцовото дружество с договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.07.2016 г. от
кредитодателя „П. Ф. Б.“ ООД, ведно със законната лихва за забава , считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 12.07.2021 г. и до окончателното изплащане на
вземанията , като неоснователен и недоказан, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3, вр. чл.
415, ал. 3 ГПК ,вр. чл.79 и чл.240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
РАЗПОРЕЖДА издаване на РАЗХОДЕН КАСОВ ОРДЕР в полза на адвокат Б.Ф.
от ВАК за осъщественото особено процесуално представителство на ответника Г. СТ. Н.,
пред настоящата инстанция, в размер на внесения за целта от ищцовата страна депозит от
302,38 лева (триста и два лева и осемдесет и три стотинки ), определен от исковия съд
при спазване на разпоредбите на чл. 47, ал.6 ГПК и Наредба № 1/2004 г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО за издаване на РКО не подлежи на обжалване.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
15